Под игото/Част първа/XXV. Мисията става мъчна

Под игото Част първа, XXV. Мисията става мъчна
Автор: Иван Вазов

XXV. Мисията става мъчна

Колчо заслазя опипом, като чукаше с тоягата си по стъпалата на стълбата. Но кога се намери на двора, той заскори с голяма увереност и влезе в нартиката. Там се спря и затършува кърпата си из всичките джебове, каквото да се замае и чуе думите на Шериф ага, който правеше разпореждане.

— Хасан ага — казваше той ниско, — иди да заръчаш на другите да си отварят очите. Ако се опре, да стрелят, без да ме питат.

— Ненко, иди, байовото, по-скоро, та извикай Графа, даскала Огнянова… Кажи му, че го вика един човек — казваше пък Филчо пандуринът на някое момче, както разбра по гласовете Колчо.

Тогава той се уплаши да го не преварят, откри тежката завеса на главните врата и влезе. Черквата беше пълна с народ. Хаджи Атанасий допяваше последньото херувико и отпуск приближаваше. Тълпата беше извънредно гъста, защото тоя ден имаше твърде много причастници и няколко панихиди, и натискът беше голям. Пътят прочее изсред храма беше заприщен. Слепецът затъна като в някой непроницаем лес, тъмен като нощ, която беше вечна за Колча. Инстинктът го водеше право; но как да пробие тая стена от притиснати ръце, хълбоци, гърди, плещи и крака? Какъвто беше дребничък и немощен, не беше мислимо да си пробие път до трона на Огнянова, пред самия олтар. Това беше работа, и то мъчна за един Голиат! До едно място пъпла, па спря заморено. Бутна тук, бутна там — в нощта — напразно: стената стана непоколебима. Мнозина даже сърдито му изгълчаха да се не тика напред, че ще го задушат или смажат. Няколко железни лакти притиснаха слабите му ребра да ги строшат. Той се задъхваше. Подир две минути идеше „Со страхомъ божіимъ и верою приступите!“ Потокът щеше да рукне назад и повлече и Колча в устрема си. И Огнянов тогава беше изгубен! А кой знае, може би в тоя същи миг момчето стигаше до Бойча през други път и той тръгваше, без да подозира примката. Може би то да заминеше край самия Колча, да се засегне до лакътя му и Колчо да го не усетеше. Ръката му инстинктивно пипаше наоколо, за да търси някое момче. Действително, той набара някаква снага, която позна, че принадлежи на невъзрастен човек, и на уплашения му ум се стори, че това е страшното момче, което отиваше да вика Огнянова. Той в изстъпление го стисна силно за ръката, като го теглеше зад себе си, па му викаше несъзнателно и бързо: „Ти ли си бе, момче? Как те викат бе, момче? Стой назад бе, момче!“ Но тозчас напорът на тълпата отзад ги раздели. Николчо беше в отчаяние. Бедната му благородна душа изпитваше страшни страдания. Той чувствуваше в ужас, че животът на Огнянова виси на косъм и тоя косъм е той — Колчо, — слаб, нищожен, изгубен, почти невидим в това море от хора. А херувикото вече идеше към края си. Тоя Хаджи Атанасий, друг път тъй проточен и бавен в пеенето си, сега му се виждаше ужасно бърз! Какво да стори? — В минути критически идат и крайни решения. Колчо се развика с отчаян глас:

— Отворете път, хора! Умирам! Умирам, издъхвам, майчице! — И заблъска гърбовете отпреде си. При тия викове всеки ударен отзаде се отместяше с голяма мъка, за да пропусне нещастния умирающ слепец: никой не искаше да му издъхне на гърба. По тоя начин Колчо полужив се дотътрази до трона, дето беше Огнянов. Той го намери, без да пита някого, такава е чудната сила на инстинкта у лишените от зрение. Той улови с пълна самоувереност една пола и попита ниско:

— Вие ли сте, бай Бойчо?

— Какво е? — отговори Огнянов.

— Наведи се!

Огнянов си тури ухото на устата му. Когато си дигна главата, той беше блед. Една минута той мисли. Страшно напрегнатите жили на слепите му очи издаваха силна умствена работа. Той се пак наведе и прошушна нещо на Колча. Па слезе от трона, промъкна се напред и се изгуби из тълпата причастници, които чакаха пред олтара. В тоя същи миг царските врата се разтвориха и поп Никодим, с причастие в ръце, възгласи: „Со страхомъ божіимъ!“ И черква пусна. Навалицата, подобно на отприщен поток, устреми се назад към вратите. Подир половина час черквата се изпразни от последните бабички причастници. Само в олтара остаяше литургяшът, да се разоблача от одеждите. Тогава влязоха вътре заптиетата и пандурите. Онбашият беше разярен, защото Огнянов не излезе. Значи, в черквата се криеше. Заключиха вратите извътре и захванаха тършуването. Едни се качиха в женското отделение с решетките, други останаха долу, да дирят из троновете и ъглите, трети влязоха в олтара из бочните врата. Преобърнаха всичко, изгледаха всички кътове, които би послужили за убежище, дигаха се на амвона, местиха аналоите, гледаха под престола в олтара, в долапите със свещените предмети, в ковчезите с вети икони, във вглъбнатините на прозорците, но нийде нищо не намериха. Огнянов като че потъна в земята! Клисарят сам показваше всички подозрителни места, уверен, че не може да бъде скрит там Огнянов. По едно време и поп Никодим взе да търси, защуря се насам-нататък с недоумение на лицето. Хвана да тършува даже между одеждите и между вещите и книгите на престола. Сам онбашият се почуди на такова усърдие на попа. Пандуринът Миал му забележи обаче, че не цял човек, а нито едно пиле не може да се укрие между тия неща.

— Как? Та аз друго търся! — отговори слисан попът.

— Какво?

— Кожуха ми няма, и калимявката, и сините очила в нея!

Бедният поп трепереше от студ вече.

— Ах, разбра се, Шериф ага! — извика бай Миал.

Шерифът дойде, облян в пот и запъхтян.

— Хърсъзинът си е хърсъзин! — прибави пандуринът със скрита радост. — Откраднал на дяда попа дрехите.

Шериф ага остана поразен.

— Как тъй, попе?

— Няма ми кожуха, ни калимявката, ни очилата, нийде ги няма! — каза попът въздивен.

— Оня ще ги е откраднал! — каза Шериф ага, с вид на човек, който прави голямо откритие.

— Дума ли иска? Графът трябва да се е облякъл в расото, да е наложил шапката и да е излязъл тъй променен, без да го познаем — поясни пандуринът.

— Така ще да е — потвърди попът, — додето се записвах с причастието, някой ги е взел.

— Право, аз видях на вратата един поп със сини очила — потвърди едно заптие.

— И ти го не хвана, будала? — изкряска началникът му.

— Отдека да се сетя? Ние извардяхме не поп, а човек — оправдаваше се заптието.

— А бе той ли бил бе, майки! — каза си зачудено бай Миал. — Затуй се бе увил и загърнал такъв, видях му само очилата. Баща му не можеше го позна.

Вратата се изтропа силно. Шериф ага заповяда да отворят. Влезе Филчо пандуринът и капзамалът.

— Шериф ага! Графът е в примката! — извика Филчо.

— Скрил се в калугерския метох, видели го — допълни капзамалът.

— Скоро в метоха!

И всички се затекоха навън.