Без тема
Автор: Димитър Подвързачов
Фейлетон


       Какво положение – да си длъжен да напишеш "нещо", а да нямаш тема!
       Ох, питайте нашия брат, вестникаря.
       Наистина, когато е въпрос за новини – изходът не е толкова мъчен.
       Нашият брат ще поразрови многострадалния си череп и без друго ще издърпа за ръце и нозе някои забутани, изоставени преди седмици като слабосилни данъчни антрефилета, ще ги поизчетка, ще ги поизглади, ще маскира някак мириса им и ще ги тикне като важни злободневни информации.
       "Комисията по определяне язовира на река Скоча е имала вече няколко заседания и е взела необходимите решения."
       Макар че и пред Страшния съд той не би могъл да каже що е язовир и де е река Скоча и дали изобщо е имало някаква комисия.
       "Надлежните власти са се натъкнали на сигурните следи на убийството, извършено лани в центъра на столицата, около скотобойната. Помолени сме в интереса на следствието засега да не даваме никакви сведения по това мистериозно убийство."
       "Ликвидацията на закритите бюра по прехраната върви успешно. От компетентно място ни съобщиха, че няма да мине много време, и тя ще бъде завършена."
       "От сигурен източник узнаваме, че за идния Великден ще бъдат представени мнозина затворници за помилване."
       Четири-пет подобни новини – и ето че все пак сте се отсрамили пред редактора.
       Пък той – ако иска да ги помести, ако не иска – воля му.
       Аз веднъж му бутнах между тях дори шесто, за свое оправдание:
       "Нашият скъпоценен сътрудник г. Х. Х. снощи прекарал докъм разсъмване във важни политически разисквания с талантливия ни коректор г. У. У. в Маловския хан и затова днес не можа да донесе нито едно свястно антрефиле."
       Но понеже редакторът го отблъсна с весело възмущение, аз тутакси му написах набързо още две, подхвърлих ги на масата му и си излязох презрително усмихнат.
       "Приятно ни е да съобщим, че познатият на столичани колониален ангросист Буко Моше, собственик на една импозантна барака в улица "Безименна", се е сгодил завчера за симпатичната госпожица Сара Мордохай, дъщеря на стария и почитан от всички търговец Соломон Мордохай от улица "Мария Луиза", дето държи на тротоара една ръчна кошница със семки и печени яйца. Нашите сърдечни поздравления на младите влюбени сърца!"
       "Нашият високо даровит редактор г. Ц. Ц. Ще даде утре вечер в клуба на журналистите публичен спектакъл с вход в полза на фонда журналистически дом. Уверени сме, че столичани не ще пропуснат случая да се запознаят с изкуството на г. Ц. Ц., който, както е известно, е забележителен виртуоз на покер."


* * *


       Всичко туй – добре. Но когато боравиш в долните етажи и си в даден случай без тема – работата ти е габровска.
       Ти се усамотяваш последната нощ пред срочния ден в стаята си, издаваш декрет никой да не ти бърка, изведнъж ставаш сериозен до комизъм, взимаш хартия и огромния Кохинор № 1505 1/2 – и започваш.
       Но… какво да започнеш? Ето въпросът!
       Цигарите равнодушно горят една след друга. Сред облак от пушек ти се заглеждаш в огледалото насреща. Гладиш косата си и решаваш, че е уместно да последваш примера на ония храбреци, които пообръсват малко от косата си над челото, за да изглеждат по-гениални.
       Минутите хвърчат безплодно.
       Старият Сивчо те фиксира с мътните си очи, в които четеш приятелско състрадание. После той става, обтяга се сладко и подир известно колебание се покачва на коленете ти.
       Триж блазя на Сивчо. Той не дава пет пари нито за вестника, па било той и Вестник на вестниците, нито за твоето отвратително положение. Той сладострастно примижава, мърка и блаженства.
       Една досадна песен от четири ноти се мотае непрекъснато из главата ти и не те оставя да се съсредоточиш.
       А минутите хвърчат.
       Пак се гледаш продължително в огледалото. Хубав си, няма какво да се каже: един обещан фейлетон не можеш да напишеш! Не те е срам! Какво се усмихваш? Кому се смееш, господине? Би трябвало да плачеш!
       Ба, по-добре отложи плача за утре – когато съобщаваш на редактора, че не си написал нищо, или когато му подаваш ръкописа си.
       Но редакторът не е вчерашен. Той ще рече навярно: крокодилски сълзи.
       Крокодилски сълзи? Мисълта ти палаво се плъзга върху крокодила.
       Крокодилски сълзи?! Ужасно грубо е всъщност, дето хората обиждат така това достопочтено животно. Крокодилът е бележит по своята искреност. Когато реши да глътне някого, той подава цялата си глава над водата и още от един километър настъпва с широко разтворени уста срещу жертвата си. С това той иска да каже:
       – Ето, уважавани господине, вие виждате, че моите намерения спрямо вас са явни. Ако успеете да ми избягате, поне идете там, при вашите, и им кажете как ме обиждат със своето мнение за мене…
       Достатъчно е да се каже "женски сълзи" – това обяснява всичко.
       Очевидно, жената е измислила тая клевета по адрес на крокодила, за диверсия.
       Какво не прави жената – и за диверсия, и без диверсия!
       Астрономите бяха открили неотдавна някакви светлинни знаци, които жителите на Марс, предполага се, ни пращат. Бяха се възрадвали, че може би скоро ще им се удаде да влязат в разговор с марсианите и да ги разпитат как е там животът.
       – Няма какво да разпитвате много – казах на един приятел астроном. – Попитайте само едно: дали и там има жени. Ако ви отговорят, че има – плюйте на Марс, затворете апаратите си и елате аз да ви разправя какъв е там животът.
       Ала всичко туй за жалост съвсем не те избавя от бедата да бъдеш в "трудно положение" и пак обещаното "нещо" да си остава ненаписано.
       А часовете безнадеждно хвърчат.
       Ти напущаш омразното огледало, прогонваш Сивча, отиваш до прозореца и се вторачваш навън – може би в мрака на улицата ще доловиш някоя залутана тема?
       Уви! Там пули очи редакторът, ръкомаха сърдит и се заканва нещо…
       Но ти вече си преуморен и нервозен. С чиста съвест подигаш завивката на леглото си и се мушваш под нея, мърморейки:
       – Дявол да вземе и редактора, и читателя, и тебе! Но и това проклето електричество си го бива: други път ще вземе да угасне тъкмо когато най-много ми трябва, а сега има намерение, както се вижда, да свети цяла нощ…


Източник


Обществено достояние Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.