Атанас Буров: Реч за зачитане националните интереси на България

Реч за зачитане националните интереси на България Автор: Атанас Буров

Речта е произнесена в клуба на Народната партия на 22 декември 1918 г. и публикувана във в-к "Мир" на 23 декември с.г.

[…]

Българският народ преживя в един период, сравнително къс, от 3 – 4 години, две катастрофи, тъй пълни, тъй смазващи душата, че ако в този народ нямаше коравина душевна, ако в него нямаше една вяра, непокътната в правотата на неговата кауза, той отдавна би паднал духом и би престанал да съществува като народ. В 1913 г. – първата катастрофа, сломени, опозорени, изгубили нашата национална кауза, ние като народ запазихме това вътрешно хладнокръвие, което ни позволи да оцелеем, макар и осакатени, и да заживеем след няколко месеца отново като народ. С незаздравели още рани, големите събития, които се развиха в Европа през 1914 г., туриха наново на изпитание този народ. И сега този народ, страдалец и мъченик, тоя народ, който е дал толкова доказателства за своето здравомислие в своята къса история, се вижда в ролята на обвиняем, в ролята на подсъдим. Тоя народ е безсилен да защити чрез сила своите интереси, тоя народ днес е безсилен да запази своите права, той дори е безсилен да пледира своята права кауза, защото е отсечен от света при пълната възможност за неговите противници да пледират своите каузи, да клеветят народа ни и да подкопават нашето положение пред съвестта на човечеството и пред великите сили, които ще има да чертаят бъдещата карта на света. При туй положение, г-да, какви са перспективите за българския народ, какво ни очаква, на какво трябва да разчитаме и най-вероятно какво трябва да бъде нашето поведение като народ, за да можем да помогнем на себе си? Ето първата част на темата, която искам да развия пред вас.

Ще ви кажа веднага, г-да, аз не съм песимист. Аз съм дълбоко убеден, че каузата на България не е загубена, и бих желал да вдъхна във вас същата вяра, да повдигна вашите сърца, да ви дам малко от моя оптимизъм, защото оптимизмът е извор на вяра и енергия, а българският народ има нужда в днешния момент от едното и от другото, за да търпи, да се надява и да действува.

Защо съм оптимист? Аз съм оптимист, защото нашата кауза е безспорно права, защото онова, което искаме ние, е безспорно българско, защото ние никога не сме водили политика империалистическа, защото нашите претенции са вървели паралелно със справедливостта, паралелно с осветената от историята правда. Аз не мога да бъда песимист за каузата на моя народ в един момент, когато мирът, тъй дълго чакан, ще трябва да бъде построен върху вечните, неизменните принципи на правото на народите да се управляват, както искат. Не мога да бъда песимист, когато нашата кауза ще бъде решавана от народи, велики исторически, които не могат да не съзнават, че онова, което градят в този момент и което те ще градят за веко¬ве, трябва да бъде построено на една незиблема основа, трябва да бъде поставено върху една идея на справедливост, трябва да бъде поставено по начин такъв, щото да доведе мир между народите, мир, основан на правдата и справедливостта.

Аз се питам: коя от великите държави ще намери в своята съвест, па дори, ако щете, в своите интереси, основание, за да потъпчи свещената правда по отношение на България.

[...]

Изобщо не мога да допусна, че великите народи победители, които всъщност са изразителите и носителите на човешката култура, в един момент, когато ще преустрояват и морално, и материално международния живот на човечеството, ще искат в основите на това велико дело на възобновление, което трябва да бъде чисто от всякакви подозрения, което трябва да бъде девствено от всякакви интереси, което трябва да бъде светло като слънцето, да турят, казвам, в неговите основи тая въпиюща неправда – един малък жизнеспособен народ като българския да бъде разпокъсан, унижен и унищожен. Това не може! [...] Аз в това дълбоко вярвам, това не са фрази, които ви говоря, за да повдигна вашия дух. Това е моето дълбоко убеждение. Има работи, които, когато се мислят, изглеждат лесни, каквато е да се осакати България, мразена, охулена, без приятели, изолирана – кой ще дигне ръка за нейна защита? Това лесно се мисли, но когато дойде да се реализира, когато ще трябва да се направи операцията на върховна несправедливост, съвестта ще заговори. Тая война между многото работи, които ни доказа, г-да, доказа и това, че има една жива съвест в човечеството и може би най-голямата грешка на Германия и източникът на нейната катастрофа е там, че германският народ и неговото правител¬ство не държаха никаква сметка за този морален фактор – съвест¬та на човечеството, тъпкаха тая съвест, предизвикаха общ подем против себе си и станаха жертва на тоя подем. Съвест има – тя е нашата съюзница; съвест има – тя е нашата защитница; съвест има и съвестта ще ни спаси, г-да.

Знам, че има фактори, че има обстоятелства, които ще пречат на нашата кауза. Има най-напред у нашите балкански съседи, противници на България, има хора, жертви на тая балканска психология, изпълнена с дребнави омрази и с къси политически планове, които мислят, че са намерили най-благоприятния момент, за да ликвидират веднъж завинаги с омразната България, и които, имайки всичката свобода да ни клеймят и интригуват, имайки всичката свобода да пледират своята кауза, вярват, че ще могат да достигнат своите цели. Позволете ми, г-да, и пред тази опасност да запазя своя оптимизъм. Преди всичко аз очаквам, че и в тези народи, в техните просветени и ръководни кръгове ще настъпи един лъч на отрезвление, че времето, което цери, което вразумява, ще внесе и в техните настроения повече обективност, повече правда и едно по-ясно съзнание на дълбоката историческа солидарност, която свързва народите на Балканите; ще разберат те, че една България осакатена, онеправдана, върху развалините на която те ще градят своето величие, ще бъде извор на сътресения и източник на опасения за самите тях, ще бъде един кошмар, който ще смущава спокойните им сънища и ще пречи на националното им развитие. Те ще разберат още, че прекалеността на техните искания, чрезмерността на техните омрази може да породи в средата на техните съюзници едно чувство тъкмо обратното на онова, което те очакват – едно съзнание, че действително в тия малки народи временните настроения и дребнавите национални ежби, поли¬тиката на борба и изтребление са взели връх върху благородното чувство на сговор, на разбиране и на правда и че следователно не заслужават да бъдат слушани. Аз съм убеден, че до мира гласът на разума, гласът на човешката съвест ще вземе връх дори и в тях. Но ако мимо моите ожидания те продължават да бъдат носители на тая тясна психология на балкански ежби и омраза, аз дълбоко вярвам, че великите народи няма да станат жертва на тази дребнава психология, защото те са велики народи и защото тяхното мерило е велико мерило.

Друго средство, с което нашата кауза ще бъде атакувана, това е, г-да, обвинението, че ние сме народ некултурен, жесток и че на такъв народ не може да се дадат нови населения да управлява, даже ако те бъдат български. Това обвинение го чухме, четем го във вестниците на нашите балкански съседи и изглежда, че то е голямият коз, от който те чакат онеправданието на България. Като че ли у тях има съзнанието, че каузата на България сама по себе си е толкова права, че тя не може да не бъде призната, щом се застане на принципа на самоопределението на народите, и за да не се дойде до туй решение, търсят да намерят аргументи, които могат да засегнат съвестта на великите нации – съдии – и да подкопаят нашата кауза. По-добър отговор, г-да, на тези обвинения във варварство и в негодност на българския народ от снощната статия на вестник „Мир" нито мога да кажа, нито мога направи: тя е изчерпателна и аз ви съветвам, който не я е чел, нека я прочете. Към нея ще прибавя само едно за нашата годност и негодност да управляваме: ние живеем някакви 30 години свободен живот след 500 години робство. Аз бих желал да ми се посочи в историята не само на Балканите, а в историята на човечеството един народ, който в такъв къс период на държавен живот да е успял да направи такива културни и политически, па ако щете, и чисто материални прогреси. 30 години е то, г-да. То е като вчера за живота на един народ. Преди 30 години започва свободно да живее едно робско племе, което нямаше друго освен черква и училища, и в тези 30 години това племе създаде училища, повдигна грамотност, уреди армия по-успешно, отколкото която и да било друга държава на Балканите; в същия период построи железници, пощи, пътища и пристанища, създаде политически и вътрешен ред, по-добър и по-здрав от която и да било държава на Балканите. Е добре, г-да, народ, който през такъв къс период е водил при това четири войни за своето национално освобождение, свързани с грамадни жертви, и когато най-после настъпи катастрофата, пак успява да запази обществения ред и своята национална сплотеност и държавна дисциплина – нещо, което велики народи с велико историческо минало не можаха да сторят, – тоя народ е дал с това изчерпателни доказателства, че е народ на реда, че е народ на културата и на напредъка, че той е народ, който има своето място в цивилизацията на човечеството, и че да осакатиш тоя народ, ще каже на една точка на земното кълбо да направим един атентат против интересите на всемирната цивилизация и на човешкото право.

Но остава още едно голямо обвинение – то е, че България със своето участие във войната позволи на държавите от двойния съюз да продължат войната още цели две години и чрез това милиони хора, най-добри синове на великите нации, трябваше да мрат в продължение на още две години. За тези нови жертви, хвърлени след намесата на България, трябва да има едно възмездие, ако има правда, трябва едно наказание, ако има съд. И понеже виновникът е народът, той трябва да понесе наказанието си. Г-да, и по този въпрос ние имаме много прави възражения да направим и аз разчитам, че тези възражения ще бъдат чути, те почват да бъдат вече чути. Какво е крив народът? Казват: „народите отговарят за своите правителства". Добре, но това още не изчерпва въпроса за виновността на българския народ, това е формално решение, но когато се решава въпросът по съвест, когато се търси неизменната правда като източник на едно решение, този отговор достатъчен ли е? Не е ли по-право да се попитаме можеше ли българският народ при условията, в които беше поставен през 1915 г., да парализира волята на своите управници, които го тикнаха към тая война! [...] Един народ, млад като българския, един народ с неукрепнали политически институции и със слабо развит обществен живот мъчно може да противодействува на държавата. Силата на съвременната държава е нещо грамадно. Отделните сили против тази сила се разбиват като в скала. Прибавете към това, че нашата държава беше в ръцете на един немски принц, който по дълг, по чувство и по съвест смяташе своята роля тук, на Балканите, като една роля на немски агент. Кой е крив, че ние имахме немски принц да ни управлява, кой е крив, че има народи на Балканите, които имат начело на управлението си по един немски принц? – всеки може да бъде крив, но ще признаете, че не е българският народ, който трябва да носи отговорността за това. Стана онова, което се очакваше, което се предвиждаше, че в момента на една голяма международна конфлаграция*, когато интересите на германизма ще бъдат в конфликт с интересите на другите нации, тези немски принцове ще изпълнят своя дълг не към новите си отечества, които те управляват, а към своите родни отечества. Тая просветена Европа, тези културни велики народи, които ще ни съдят, не го ли знаеха, не го ли предвиждаха? Какви мерки вземаха те своевременно да отстранят тая опасност и за нас, и за самите тях? Какво направиха те да парализират техните домогвания за една политика династическа и следователно немска. Ние като народ сме се борили против тези тенденции в политиката на Фердинанда много повече, отколкото заинтересо¬ваните велики народи, за които имаше също такава опасност от тая политика. Какво можеше повече да направи българският народ?

[...]

Бележки

^    Запазен е правописът според тогавашното произношение на думите.

*    Голям пожар. Бел.цит.

Източници

• Из "Атанас Буров. Живот за България", Жоро Цветков, изд. на БАН, София, 1992, ISBN 954–430–164–Х, с.232–237

• Мир, №5358, 23 дек. 1918.

Това произведение е достъпно при условията на Лиценза за свободна документация на ГНУ, версия 1.2 или коя да е следваща, издадена от Фондацията за свободен софтуер.