Българо-сръбски договор (1912)
Договор за приятелство и съюз между Царство България и Кралство Сърбия
редактиранеНегово Величество Фердинанд I, цар на българите, и Негово Величество Петър I, крал на Сърбия, проникнати от уверението за взаимността на интересите и еднаквостта на съдбата на техните държави и на двата братски народа, българския и сръбския, и решени солидарно със задружна сила да бранят тия интереси и да се стараят за тяхното всестранно напредване, се споразумяха за следното:[1]
Чл. 1. Царство България и кралство Сърбия си гарантират една на друга държавната независимост и целокупността на държавната територия, като се задължават абсолютно и без никакво ограничение да се притекат на помощ една на друга с целокупната си сила във всякой случай, когато едната от тях се нападне от една или повече други държави.[1]
Чл. 2. Двете договарящи страни се задължават тъй също да се притекат на помощ една на друга с целокупната си сила в случай когато, коя и да е велика сила се опита да присъедини, или окупира, или с войската си завземе, било дори и привременно, каква да е част от балканските територии, които се намират днес под турска власт, ако една от тях счете това като противно на своите жизнени интереси и като casus belli.[1]
Чл. 3. Двете договарящи се страни се задължават да не сключват мир, освен задружно и по предварително споразумение.[1]
Чл. 4. За пълното и най-целесъобразното изпълнение на тоя договор ще се сключи военна конвенция, в която изчерпателно ще се предвиди както всичко, което ще има да се предприеме от едната и другата страна в случай на война, той и всичко, що, с оглед на военната организация, дислокация и мобилизация на войската и отношенията на върховните команди, би имало да се утвърди в мирно време заради приготовлението, за военното положение и успешно водене на войната. Военната конвенция ще се счита като съставна част от тоя договор. Към нейното изработване ще се пристъпи най-много 15 деня подир подписването на тоа договор, а за нейното изработване оставя се срок най-много два месеца.[1]
Чл. 5. И тоя договор и военната конвенция ще бъдат в сила, от деня на подписването им, до 31 дек. 1920 год. включително. Само след допълнително споразумение, изрично утвърдено от двете договарящи страни, те могат да продължат и подир този срок. Но в случай, че в деня на изтичането на договора и конвенцията, страните се заварят във война или с още неликвидирано положение подир войната, договора и конвенцията имат сила, до като мира се сключи и положението, което войната е докарало, се ликвидира.[1]
Чл. 6. Договора ще се подпише в два еднакви екземпляра и двата на български и сръбски. Ще ги подпишат владетелите и министрите на външните работи. Военната конвенция, тъй също в два екземпляра, и двата на български и сръбски, ще се подпише от владетелите, министрите на външните работи и специални военни пълномощници.[1]
Чл. 7. Договора и конвенцията могат да се обявяват, или да се съобщят на други държави само по предварително споразумение на двете договарящи се страни и то съвместно и едновременно.[1]
Тъй също само по предварително споразумение ще може коя да е друга държава да се приеме в съюза.[1]
Съставен в София на 29 февруари хилядо деветстотин дванадесета година.[1]
Тайно приложение (annexe) към договора за приятелство и съюз между Царство България и Кралство Сърбия
редактиранеЧл. 1. В случай, че в Турция настъпят вътрешни безредици, които биха докарали в опасност държавните или народни интереси на договарящите се страни, или на една от тях, както и в случай, че вследствие вътрешни или външни мъчнотии, които биха сполетели Турция, би се открил въпрос за задържането на status quo-то на Балканския полуостров, оная от двете договарящи се страни, която би първа дошла до уверение че вследствие на това е потребно да се отвори въоръжена акция, се обръща с мотивирано предложение към другата страна, която е длъжна веднага да пристъпи в размяна на мисли и ако се не съгласи със своята съюзница, тя трябва да ѝ даде мотивиран отговор.[2]
Постигне ли се споразумение за акция, то се съобщава на Русия, и ако тя не се възпротиви, акцията се отваря според постигнатото споразумение и въодушевлявайки се във всичко от чувства на солидарност и взаимност на интересите. В противен случай, ако споразумението не се постигне, ще се апелира на мнението на Русия, което мнение ще бъде, ако и доколкото Русия се произнесе, задължително за двете страни.[2]
Не иска ли Русия да даде своето мнение и ако споразумението между договарящите се страни дори и подир това не би могло да бъде постигнато, тогава, ако би страната, която е за акция, сама на своя отговорност би почнала акция против Турция, другата страна ще бъде длъжна да държи приятелски неутралитет спрямо своята съюзница, като предприеме веднага мобилизация в размерите, предвидени във военната конвенция и като се притече с всичките си сили на помощ на своята съюзница, ако някоя трета държава би отишла на страната на Турция.[2]
Чл. 2. Всичките териториални придобивки, които биха се добили със задружно действие в смисъл на членове 1 и 2 от договора, както и на член 1 от това тайно приложение, влазят под задружната власт (condominium) на двете съюзници и тяхната ликвидация ще се извърши веднага и най-късно в срок от три месеца след като мира ще бъде възстановен и то на следните основи:[2]
Сърбия признава правото на България правото на територията, източно от Родопите и реката Струма, а България на Сърбия, правото на територията северно и западно от Шар планина.[2]
Що се отнася до територията измежду Шар планина и Родопите, Архипелага и Охридското езеро, ако двете страни се уверят, че организацията на тая територия в особна автономна област е невъзможна пред вид на общите интереси на българската и сръбската народности, или по други вътрешни или вътрешни причини, то с тая територия ще се постъпи на основата на следните заявления: Сърбия се задължава да не дири нищо отвъд линията, отбелязана на приложената карта и която линия почва турско-българската граница от върха Голем (северно от Кр. Паланка), следва въобще югозападно направление до Охридското езеро, като минава през върха Китка, между селата Метехово и Подържикон, през върха източно от село Нерав, по водораздела до върха 1000, северно от село Бащево, между селата Любенци и Потърлица, през върха Острич 1000 (Лисец планина), върха 1050, между селата Драч и Опила, през селата Талишманци и Живалево, върха 1050, върха 1000, през село Къшали, по главния водораздел Градище планина до върха Горище, към върха 1023, по водораздела между селата Иванковци и Логинци, през Ветерско и Сопот на Вардар и през Вардар, по планинските гребени към върха 2550 и до Перополе планина, по нейния водораздел между селата Крапа и Барбарес до върха 1200, между селата Еркеново и Дреново, до върха Чесма (1254), по водораздела на Баба планина и Крушка Тепеси, между селата Сълп и Церско, до върха Протойска планина източно от село Белица, през Брежани до върха 1200 (Илинска планина) по водораздела през върха 1330 до върха 1217 и между селата Ливоища и Горенци до Охридското езеро при монастира Гъбовци; а България се задължава да приеме тая граница, ако Н. И. В. Руският цар, който ще бъде помолен да бъде върховен арбитър по тоя въпрос се произнесе в полза на тая линия. Разбира се, че двете страни се задължават да приемат като окончателна граница оная линия, която Н. И. В. Руския цар, в гореозначените граници, би намерил че най-отговаря на правата и интересите на двете страни.[2]
Чл. 3. Препис от договора и от това тайно приложение, както и от военната конвенция, ще се съобщят задружно на царското руско правителство, което същевременно ще се помоли да вземе акт от тях, да бъде благосклонно към техните цели, както и да помоли Н. И. В. Руския цар да благоволи той да приеме и одобри ролите, които са предопределени както за Него, тъй и за Неговото правителство от договорните разпоредби.[2]
Чл. 4. Всякой спор, който би се появил по повод тълкуванието и изпълнението на коя и да е разпоредба на тоя договор, на тайното приложение и на военната конвенция, се поднася на окончателното решение на Русия, щом едната или другата страна заяви, че счита за невъзможно да се постигна съглашение с непосредственни преговори.[2]
Чл. 5. Ни една разпоредба на това тайно приложение не може да се разгласи, нито да се съобщи на коя и да е друга държава без предварително споразумение на двете страни и съгласието на Русия.[2]
Съставено в София на 29 февруари хилядо деветстотин дванадесета година.[2]
Източници
редактиране
- ↑ 1,00 1,01 1,02 1,03 1,04 1,05 1,06 1,07 1,08 1,09 Гешов, Иван Ев.. Спомени из години на борби и победи. София, Синева, 2008. ISBN 978-954-9983-74-6. с. 298-299.
- ↑ 2,00 2,01 2,02 2,03 2,04 2,05 2,06 2,07 2,08 2,09 Гешов, Иван Ев.. Спомени из години на борби и победи. София, Синева, 2008. ISBN 978-954-9983-74-6. с. 299-300.