Българската география до Освобождението

Българската география до Освобождението
Автор: Гунчо Гунчев
Статията е публикувана с оригинално заглавие Българската география до Освобождението в списание „Известия на Българското географско дружество“, год. VI, от 1938 г. София. стр. 16 – 27 от географа Гунчо Гунчев (1904 – 1940).

Уважаеми дами и господа,

Годишнините, които сме се събрали да чествуваме сега, представятъ първите периоди от живота на българската научна география и на организацията на българските географи. Тези периоди, така тясно свързани с голямата фигура на първомайстора на българската географска наука проф. А. Иширков, както и с неразделния му помощник и колега в продължение на 28 години - проф. Ж. Радев, са напълно закръглени, защото тия най-важни действуващи лица от това време, не са между живите. Но предъ тия, така близки перноди, на които мнозинството от нас са изцяло или отчасти съвременици, има редица други, през които нашите предеди също така са проявявали интерес да знаят нещо повече за своята или чуждите страни, за техните жители, градове, природа и пр. Аз именно ще се постарая да привлека вниманието Ви към тия по-далечни времена и да се спра на някои по-важни моменти, които характеризуват географските познания през съответната епоха, или говорят за отношението, което тогава е съществувало към географията. Нито времето, нито мвстото, нито моите още незавършени издирвания в това отношение, ми позволяват да бъда много подробен. Но все пак с голяма охота се заех да говоря на тази тема, защото ми се дава възможност да изтъкна предъ Вас голвмото значение, което през епохата на нашето Възраждане се е давало на географията, като един от най-важните предмети, който спомага за оформяване на националното съзнание и който дава винаги нуждни и извънредно необходими знания за околния свят. През последитЪе години у нас много се говори за пресъздаване на нашия културен и обществен живот в духа на Възраждането. За съжаление, нека ми бъде позволено това нескромно твърдение, малцина от тия апологети в същност имаха добра представа за главните идеи на тази така важна епоха от българския исторически живот. А една от тази идеи е безспорно опознаването на родната земя в цялото и етнично, поселищно, стопанско и културно разнообразие. За това, преди всичко, говори обстоятелството, че редица измежду най-важнате възрожденци са писали учебници и пособия по география, както е случая с Неофит Бозвели, Константин Фотинов, Д-р Иван Богоров, Йоаким Груев и др. Ако си позволявам още в началото да се спра, без да следвам хронологическия ред, върху тия въпроси, то е, за да мога да изтъкна, че тази елементарна истина – да познаваме по-добре родната земя – мъчно намира приемъ у ръководителите на нашата учебна политика, пред които от десетина години насам са правени многобройни постъпки, за да се увеличи изучването на Отечествената география с още един час в гимназиите, защото това, което се дава въ претрупания 8 клас за срок, срок и половина, е крайно недостатъчно.

Уважаеми дами и господа!

Нашето изложение ще започнем с тая славна епоха, от която ни делят малко повече от хиляда години, епохата на Симеона Велики или още така наречени Златен век на българската книжнина. Още тогава ние можем да намерим известни знания, в сравнително малкото достигнали до нас книжовни преизведения, които бихме могли да приемем, че имат географски характер. При тоя, както и при последващите случаи, нека сега още да подчертаем това, ние ще нагаждаме нашето мерило, съобразно епохата. Колкото повече се доближаваме до днешни дни, толкова то ще става по-голямо, т. е. ние ще ставаме по-взискателни.
Известният книжовник от Симеоновата епоха Йоан Екзарх, ни дава в своя Шестоднев кратко описание на двореца на Цар Симеона, което с огледъ на времето, спокойно можем да причислим към кръга на географските описания. В някои от главите на това съчинение, като например в главата „За водите“, намираме редица знания от физикогеографско естество, в които по чуден начин са примирени библейските представи за сътворението на света, с ученията на най-големия старогръцки философ Аристотел, който е бил използуван, както сам Йоанъ Екзарх бележи това, за съставянето на Шестоднева.
В споменатата глава се говори, че Бог поставил водата върху твърдта, за да не би тя да изгори от топлината, която получава от слънцето, месеца и звездите. Моретата получават вода от Океанът, който е река, която извира от рая и има пивка и сладка вода. Тая река обикаля (във вид на кръг) цялата земя. Това обстоятелство показва, че формата на земята се схваща като диск, т. е. тя е плоска и кръгла. Водата на моретата е бавна, т. е. не тече, и е застояла. Тя става горчива, защото слънцето постоянно я намалява.
Тези примри, а още много такива биха могли да се приведат от Шестоднева, сочат, че тука имаме не само просто описание, но и обяснение на причините на явленията, което, както това Ви е добре известно, е една от предпоставките на съвременната научна география.
В старобългарската литература няма какво и да е по-специално географско съчинение. Безспорно е обаче, че старите българи са имали задеволителни за това време представи за областите на тогавашната българска държава, та и за съседните ѝ страни, добити било по словесен било по книжовен път. Те са черпили географски знания и от византийски книжовни източници, тъй както и ние днес още прибягваме до чужди помагала при много научни дисциплини. Запазената и до днес стара книжнина е предимно с религиозно-поучителен характер, не само защото първите писатели са били духовници, но и защото тя, след рухването на българското царство, е била укривана главно в манастирите. На книгите със светско съдържание се е обръщало по-малко внимание, па и те са били в много по-малък брой.
В отделните старобългарски произведения се срещат много имена на области, царства, реки, морета, планини и пр. Тия всички податки от географски характер не са обаче събрани и разтълкувани, за да можем да знаем нещо повече за географските представи на българите от миналите векове.
Особено ценен материал се намира в житията на светиите. В тях, както при всяка биография, се описва родното място на светеца, споменуват се селищата и областите в които се е подвизавал и пр. Така напримър в краткото житие на Св. Климент Охридски от Димитрия Хоматиян, писано през XIII в., се казва:
„Тоя велик наш отец и български светилникъ бе от рода на европейските мизи, които повечето хора признават за българи. Изтласкани някога със силата и властта на Александра от Олимпийската Пруса (6. н. гр. Бруса в Мала-Азия) към Северния океан и Мъртво море, та малко след това преминали с голяма сила Дунава и завзеха всички съседни земи: Панония и Далмация, Тракия и Илирия и тъй също и голяма част от Македония и Тесалия“.[1])
В някои от тия житиета се намира извънредно много географски материал. Такъв е случая с житието на Св. Никола новий софийски, от XVI век, съчинено от съвременика му Матей Граматик.[2]) В него се дава историята на град София, описва се местоположението му, споменува се също така за някои махли и тържища, между които махалата Ючъ-бунар и то с българското ѝ име Три кладенци, което име за съжаление ние все още не можем да усвоим. Тая махала се е намирала, по всичко изглежда, отвън чертата на тогавашна София. В житието има сведения за някои занаяти, за народни представления, за софийските турци и отношението им към българиге и пр.
Географски материал се среща и в старите сборници, гдето покрай религиозните теми (проповеди, жития на светии, тълкуване на евангелски текстове и пр.) са помествани и исторически, географски или природонаучни текстове.
Най-интересен, до колкото ние познаваме въпроса, се явява Ловченският сборник. Това е ръкопис от 1618 г., притежание на г. М. Неделчев, уредник на Музея при читалище „Наука“ в гр. Ловеч. Тоя важен от много гледища сборник стои и до сега неиздаден.[3]) В него се казва: „Ето знайте, че на света има 72 и половина езици (разбирай народи). Правоверни езици (народи) са 5: 1. българи, 2. гърци, 3. сирийци, 4. ивери (грузинци), 5. руси. В тях са 3 правоверни книги: българска, гръцка и иверска. Полуверни езици (народи) са: аламани (германци), фризи (французи), вегри (унгарци), арменци, саси (саксонци), леси (поляци), арбанаси (албанци) и пр.
Много интересна е в тоя сборник народностната характеристика, при кояго народите се оприличават на някое животно. Така например: фрег лев ест, аламанин орел ест, тоурчин змiа ест, арменин гущер ест, блгарин бiк ест (намек за т. н. твърдоглавие на българина), србин влък ест, грък лисица ест, влах котка ест, евреин iазовец есть (отражение на простонародното вярвание че евреите миришат лошо, защото не са кръстени), персин вран ест, лутвин (литовец) тоур ест, андианин (индиец) голъб ест и пр. От тая характеристика личи, че на автора на сборника са известни не само по-малко или повече близки страни, но и доста далечни като Индия, Персия, Литва и пр.
Тия географски познания на неизвестния православен българин от началото на XVII в. се явяват напълно незадоволителни в сравнение с познанията на съвремените му българи – висши католически духовници. Неможейки да се спуснем в подробрости, ние ще споменем само за релациите (докладите) на софийския архнепископ Петър Богдан Бакшич, чипровчанец по месторождение. Из между няколкото негови писания от тоя род, които са отпечатани в Acta bulgariae ecclesiatica, издадени през 1888 г. от францисканския монах Евсебий Ферменджин, банатски българин, ще се спрем само на доклада му за обиколката, която е правил в България през 1640 г. Тоя доклад започва с описание на България, защото както сам Петър Богдан бележи в първите още редове, за нея няма достатъчно подробни книги. Първом се дават границите на България, които се съвпадат, а това е мерило за добрите му географски познания, с границите на етнографска България. Авторът намира, че тя е по-голяма от всички съседни ней страни. „Въпросното царство България, казва той, е много хубаво, украсено с широки равнини, високи планини, от очарователни хълмове, гори и горички“. Той споменува и за старите столици Охрид и Търново. По-нататък се описва, че българите нямат училища и за това всички са неграмотни. Който знае малко да чете става свещеник. Много по-подробно се спира Петър Богдан на религиозните отношения и на православните свещеници и владици. Последните, придружавани от яничари, събирали с насилие владичината си.
Във втората част на доклада си той разглежда по отделно посетените от него селища, като започва с доста дълго изложение за София, пълно с интересни податки разположение, управление, население (25,000 схизматици, т. е. православни, 50,000 турци, 15,000 евреи, 1,600 арменци и пр.) По-нататък следват сведения за Пловдив, Русе, Провадия, Шумен, Търново и др. градове и села.
Този доклад на Петър Богдан за обиколката му през 1640 г. низ България, който заема 27 печатни страници, скоро ще бъде обнародван изцяло на български. Другите негови доклади от 1647, 1649 и 1653 г., засягат главно състоянието на епархията му и са с по-малко географски сведения.
Както архиепископ Петър Богдан, така и марцианополския архиепископ Петър Парчев или Парчевич, известен главно като деятел за политическото освобождение на България, са добили образованието си в славянската колегия в Лоренто (Италия), в която извън теология се изучвало добре, забележете това обстоятелство, история и география. А при голямата дипломатическа дейност на Парчевича в Рим, Варшава, Виена и Венеция, която той е развивал с размах, който не познаваме при никой друг българин от епохата на турското робство, от голямо значение е било, извън общата му култура и доброто владеене на няколко езика, така също и познаването на родната земя.
Ние трябва да привършим с тия родолюбиви българи-католици, които, нека не забравяме това обстоятелство, са много спомогнали за запазването на славянската писменость. Достатъчно е да припомним само, че първото печатно издание на български език от 1651 г. е молитвеника наречен Абагар, издаденъ със славянски букви от никополския епископ Филип Станиславов.
В споменатата книга Acta bulgariae ecclesiatica има поместени 11 писма от българи-католици, написани на български език, с кирилица. Освен това много от подписите под писма и изложения на латински и италиянски език, поместени там, са също с кирилица.
Географските познания на челника на нашето Възраждане отец Паисий, бяха разгледани в специална статия, от г. Ан. Сп. Разбойников, в кн. IV на Известията на Българското географско дружество. Паисий е познавал по-добре Югозападна България, гдето е роден, и Южна Македония, гдето е много пътувал. Географските му сведения за чужди страни са почерпени отчасти от древни автори, и съдържат много от грешкит им. От анализът, който г. Разбойников прави, се разбира добре на какво равнище са се намирали географските познания на един книжовен българин от средата на XVIII в.
Като оставяме на страна някои по-дребни податки от края на XVIII в. и началото на XIX в., ние ще се спрем на заслугите, които има за българската география един от най-големите деятели на Възраждането – Неофит Хилендарски Бозвели.[4]
До към тридесетте години на миналия век българските деца се учили по скованата програма на килийното училище, според която учението се състояло само в четене на някои църковни книги. Срещу тая програма много видни българи от това време, са роптаели (Неофит Рилски, Г. Кръстевичъ, Г. С. Раковски, П. Берон и др.). Първи пробив срещу нея, до голяма степен, се явява Рибният буквар на Берона. За да даде на българската младеж нещо по-добро от учението в килийното училище, Неофит Бозвели съставя, с помощта на Емануил Васкидовича, Детоводството си, което представя в отделни учебници: I. Буквар, II. Учение за петте чувства и морала, III. Граматика, IV. Аритметика, V. Землеописание и VI. Писмовник. Едновременно с тях той отпечатва Свещенна история и Катехизис.
С Детоводството си Неофит Бозвели цели да повдигне възпитанието и грамотността на сънародниците си, както и да ги приучи на обич към ближния и отечеството. В това последно отношение най-голяма надежда той е възлагал на Землеописанието. Тая част от него, която засяга България, е почти изцяло оригинална. Тя представя, взета отделно, първото самостойно географско творение на български език. За да попълни знанията си, да добави нови сведения, както и да събере подписчици, Неофит Хилендарски Бозвели посещава много български села и градове.
В Землеописанието, на което за съжаление не можем да се спрем по-подробно, са застъпени също така и чуждите страни. Българските земи са разгледани сбито в 16 страници. В тоя преглед 33 наши града са представени с характерните си черти.
Вторият по ред учебник по география се издава от Константин Фотинов - Общое землеописане (Смирна, 1843 г.) В него делът, който засяга Българските земи, е съставен от Фотинова, а останалата част е преведена от гръцки. Най-добре е разгледан родният град на съставителя – Самоков, а след това Пловдив, Пазарджик, Стара-Загора, Котел, Свищов и др.
Но ако основателят на българския периодичен печат отделя време при книжовната си дейност за география, статии с географски характер, Фотинов печати и в списанието си „Любословие“, в още по-голяма степен това прави основателят на българския вестник Д-р Иван Богоров. Още в първия брой на редактирания от него вестник „Българский орел“ излязъл на 20 април 1846 г., той помества „Описане на село Котел“. По-късно той издава през разни времена 3 учебника по география: „Математическа география“, „Всеобща география за деца“ и „Кратка география, математическа, физическа и политическа“. Най-важен и напълно самостоятелен измежду всичкие негови творби с географски характер е безспорно пътеписа му „Няколко дена расходка по българскте места“. Той има значение като източник за описване на миналото на 16 наши градове, които Богоров е посетил през 1865 – 1866 г., за да види съществуват ли условия за създаване на индустриални заведения. Важен е също така и като първото от тоя род литературно произведение в новобългарската книжнина.[5]
Учебници по география издават и редица други просветители от преди Освобождението, като Йоаким Груев, Сава Илиевич Панагюрец, Георги Икономов Дупничанин, Д. В. Манчев, С. Радулов и др.
Подтиците на Юрий Венелин и Г. С. Раковски, както и примерите на Д-р Ив. Богоров, К. Фотинов и други, за описване на отделни градове и села даватъ добри резултати. В списания и вестници или в отделни книжки започват да се явяват подобни описания: от Г. Славчов – на каазата Ески-Загра, от Хр. Пулеков – на Копривщица, от Киро Петров (бачо Киро) на с. Горни Турчета (сега село Бяла Черква), от В. Чолаков – на Панагюрище и пр.
Дядо Петко Р. Славейков редица години е събирал градиво за географски речник на Българските земи. Почти всичко събрано от него изгоря обаче, за голямо съжаление, по време на Освободителната война в Стара-Загора. От този речник е запазена и обнародвана малка част.[6]
През последнит 8 – 10 години преди Освобождението започват да се печатат в разни вестници, като: Македония, Дунав, Зорница, Право и пр. редица кратки описания на каази, с много интересни географски материали.
Завършвайки този книжовен преглед, трябва да отбележим отделно най-доброто постижение на българската география преди Освобождението, а именно книгата на Стефан Захариев – Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза (Вена 1870 г.[7]
Но освен с географски описания българи се проявяват и ъ картографията – най-важната помощница на географската наука. В това отношение, както бележи проф. А. Иширков, за времето сме били изпреварили съседите си.[8] В 1843 година българинът Александър Хаджи Руссет издава в Стразбург карта в 4 листа, озаглавена Карта на сегашная Болгарiя, Тракiя, Македанiя и на прилъжащит земли. Тя представя намалено копие на картата на Lapie, познат френски картограф от началото на миналия век, обаче с някои поправки и добавки. Тази първа българска карта е преиздадена, с обяснителни бележки от проф. А. Иширков, като № 4 от Географската библиотека на Българското географско дружество.
Първата карта, която вижда бял свят в границите на България е тая на Димитри Ангелидев. Тя е наименувана Карта Профана на Европаическа Турцiя с надлежащи нем Княжества Унгаровлахiя и Сърбiя и с независимото Княжество на Черня горя (Пловдив 1862).
Най-големи заслуги за издаване и разпространение на географски карти в предосвободителната епоха има Христо Г. Данов. В 1861 г. той издава във Виена стенна карта на Европейска Турция, напечатана на 4 листа. Освен това през 1865 г. той напечатва, пак във Виена, „Землеописателен Учебен атлас“ обхващащ 24 карти, изработен по немски първообрази. От него се прави съкратено издание „Малък учебен атлас от 9 карти“, изваден и напечатан на особено за малките деца.
Спирам с прискърбие вниманието Ви върху този факт, защото ние днес нямаме – 74 години от издаването на Дановия атлас – още подобен атлас за нашит училища.
Освен тези картенни произведения, по същото време Хр. Г. Данов издава и седем стенни карти, по една за Европа, Азия, Африка, Америка, Австралия, Светите места и една обхващаща двете полукълба.

Уважаеми дами и господа!

Времето не ми позволява да се спра на програмата на класните училища през последните 20-30 години преди Освобождението, за да изтъкна какво значение е давано тогава на географията и колко мвсто тя е заемала в обучението. Но затова говори един много красноречив факт. Не друг, а сам големият проводник на географско знание през тази епоха – Д-р Ив. Богоров, се провиква през 1868 г. в поменатия по-горе пътеписъ „Няколко дена разходка по българските места“, говорейки за гр. Търново. - „Въ мъжкит училища ни реч не става за търговия, за занаят, за политическа и домашна икономия. Учениците са готвят да стават географици и историци. Едвам се отървахме от наустница и псалтир, та налетяхме на други денгуби“. В този повик има нещо много съвременно. И сега често се дигат гласове у нас против прекомбрното развитие на общото образование.
Що се отнася за значението на географията за търговията, то се е съзнавало добре през миналия век. Това личи от предисловието на книгата „Тръговско ръководство за тръгуванiе, промишленност, мореплуванiе и за трговскъ деланiя“. Преведено и печатано с иждивенiе-то на Хр. Л. Хамамджев. Превод А. П. Гранитскаго с няколко прибавлена (Цариград, 1858 г.). В това предисловие се казва: „Въистиния всакой тръговец осеща колко му е нуждно да знае аритметика, география, тръговска история, статистика, езиците и разните произведения на дръжавата, с които зима намерение да прави тръгова“. Тази елементарна наглед истина за значението географията за търговеца, не се съзнава в цялата ѝ пълнота от всички деятели за търговско-стопанско образование у нас. Ние имаме в провинцията едно много претенциозно висше търговско училище, в което тая дисциплина се преподава и сега почти двадесет години от основаването му, в много кратък размер и то от люде без всякакво специално образование или школовка.
От краткия преглед, който направихме, се вижда, че географията в миналото, особено в епохата на Възраждането, е била ценена заради народностното възпитани, общата култура и съвременните знания, които дава. Ето зацо, мисля, че всички можем да бъдем съгласни с това, чевелики то дала и заслуги с народните будители, но не по-малко велики са и заради прозрението, което са проявили в много области на духовния ни и обществен живот.

Бележки редактиране

  1. Срв. Йорд. Иванов, Български старини в Македония, II изд. София, 1941 г., стр. 317.
  2. Срв. П. А. Съырку, Житiе Св. Николая новаго софийскаго по единственной рукописи XVI в., Свориик отделеня рускаго языка и словесности Импер. акад. наук., т. LXXI, № 2., Санктпетербург 1901.
  3. Съвсем малък откъс от него дават Б. Ангелов и М. Гевов в История на българската литература, т. II Стара българска литература (IX – XVIII в.) в примери, преводи и библиография. София, 1922, стр. 363 – 364.
  4. За подробности срв. големият труд на проф. М. Арнаудов, Неофит Хилендарски Бозвели, София, 1930 г.
  5. Срв. Б Пенев – Пътните бележки на Богорова, Изв. на Народния етнограф. музей, год. VI (1926), кн. 1 – 4, стр. 48 – 58 и Г. Гунчев, Поселищно-географските проучвания в България. Постижения и задачи. Архив за поселнщни проучвания, год. I (1938), кн. 1, стр. 12.
  6. Въ Сбор. за народни умотворения, кн. 15 (1899 г.) стр. 252- 298.
  7. За нея срв. Г. Гунчев, посоч. съч,, стр. 11 – 12.
  8. А. Иширков – Географско изучване на Царство България, Училищен преглед, год. XXIX (1935, кн. 8, стр. 1160)