Дарен народ

Дарен народ Автор: Димитър Подвързачов

Фейлетон

( Листчета от дневник )

       28 май

       …Тънкото кръстче беше днес у дома на гости с три братовчедки.

       Прекарахме доста шумно, но Тънкото кръстче по едно време пак ми се разсърди за моя нрав:

       – Ти, казва, не си човек като хората, а си нещо като… бемол!

       И таз добра! Поне толкова и аз разбирам от музика.

       – Ако мислиш, че си ме унищожила – отговорих, – тогава пък ти си, значи бекар!

       Братовчедките се смяха през сълзи на тая глупост.

       Говорихме много. Оказа се, че скоро щели пак да пристигнат от чужбина 16 нови певци и свирачи, млади хора от двата пола, за които вестниците там били вече писали. Трябвало без друго да ги чуя и аз! Голяма важност! Уф!

       – Ах, вие не знаете! – изпляска с ръце една от братовчедките. – Аз познавам един от тях – Тарарамов. Ах, какво момче! Още когато беше в отделенията, пееше чудесно. Цял вертюоз! Още тогава го познах, че ще стане вертюоз!

       – Какво пееше ма… АЗ пак съм го забравила…

       – Пееше онова де… Мисля, дуета… от "Тоска"… Та-та-та-та-ла-ла-рааа… Ах! Много хубаво! Най-божествено!

       – У-у-у! Ами Мишеморкова как го пее това! Чудо, чудо! Аз примирам, лошо ми става, като слушам…

       – А, не! Аз не я харесвам. Защо ли я държат в операта – аз да съм, ще я изгоня!

       – Дали ще гастролира скоро пак Фъстъков? Ах, боже! Какъв талант!

       Дълго седяха, бърбориха, пляскаха ръце, люляха крак върху крак под късите си рокли, без да подозират как са ми омръзнали до смърт и те, и всички тия "вертюози"…

'       10 юни

       Всичко туй ужасно ме дразни вече. Страх ме е да не се побъркам… Не можеш да се спреш и заприказваш с някого, без да ти заговори за изкуства и таланти. По дяволите!

       Денем не мога да се върна и да почина малко. В двора живеят няколко семейства. Децата им, момиченца на 4–5 години, цял ден танцуват по плочите – играят балет и представляват опери…

       Пищят и врякат до бога.

       Вчера не се стърпях – излязох и ги подгоних. Улових едно за врата. Насмалко щях да пъхна главата му в канала на двора, но се разпищя и го оставих…

       Дали няма някъде такава работилница, гдето човек да си галванизира нервите? Иначе не може да се изтрае.

'       14 юни

       Бай Нестор, хазаинът, ме спря пред вратата и ми съобщи неочаквана новина… Неговият Пройчо, полуумен хлапак, написал нещо и му го напечатали в някакво детско вестниче заедно с цялото му име: Пройчо Н.Пройчевски. І-ви клас.

       Пройчо обезумял от радост. Веднага се заключил в една стая и за един ден написал цяла тетрадка стихотворения.

       – Ама хубаво ги е уйдурдисал! – каза бащата, силно поласкан.

       Сега, като ги препишат на чисто, щели да ми ги дадат да ги напечатам в "някой вестник". Тъкмо за мене работа!

       – Искам да се извлече във вестниците, че, демек, моят Пройчо де, уж малък, за пет пари душа няма, ама виж какви работи е намислил…

       Бай Нестор щедро ми обеща да делим наполовина, "ако падне нещо".

       Боже господи! Все на моята глава ли ще се струпват такива несмислени работи! Но това е ужасно!

'       19 юни

       Убедих се, че нашето най-тежко проклятие е, гдето у нас със свещ да търсиш не можеш намери не цялостна, хармонична личност, а просто обикновен човек.

       Всички сме необикновени – и затуй никой не се занимава с обикновените неща на катадневния живот тъй трезво, както те изискват.

       Не мога, съвсем не мога да ги търпя вече. Улиците гъмжат от необикновени хора – все писатели, критици, артисти, музиканти, политици – кой гениален, кой просто талант. О когото се препънеш – талант.

       Макар само от една и половина конска сила – но талант.

       И в смущението си днес, като вървях по "Цар Освободител", взех, че хлътнах в сладкарницата със същото име и съвсем забравих, че там им е пък кошерът…

       Ами сега? От трън на глог!

       За щастие, съзрях, че в един ъгъл седи сам един стар приятел, търговец на дърва, и ме вика. Спасен съм! Ще ида там, а не при ония. Слава богу, че ме вика при неговата маса.

       – Откога искам да те видя, да поприказваме – седни тука.

       – О, разбира се, с удоволствие. – И му друсам ръката, искрено зарадван. – Как отиват дървата това лято? Ще бъдат ли по-евтини или…

       – Като лани; скъпички са. Но знаеш ли защо те викам? Аз съм написал, знайш, една трагедия в шест действия и много искам като приятел да я прочетеш и си кажеш мнението…

       Всичките маси се завъртяха пред очите ми. Грабнах шапката си, катурнах една водна чаша и под предлог, че ми е дошло наум за една много важна и неотложима среща – изхвръкнах из вратата…

       – Други път ще се видим и ще говорим по-свободно!

'       25 юни

       Предчувствам, че някой ден съвсем ще полудея. Във всеки случай нещо ще стане с мене.

       Ще взема два револвера в двете си ръце, ще тичам по "Цар Освободител" и ще стрелям. Без разлика – таланти и бездарници…

'       1 юли

       Оказва се, че нашият архивар е ужасно възмутен от работите, които ставали в операта.

       Цял половин час, изправен над моята маса, ми разказва със силно възбуждение за тенора Кюмюрджиев, за дублирането на дон не знам кой си, за невежеството на диригента Икс и лошото изпълнение на челиста Игрек.

       По едно време забелязах, че несъзнателно съм стиснал мастилницата, и малко беше останало да го цапардосам с нея. С мъка се свестих и сдържах. Най-сетне му извиках, но така, че той се стресна и отмести плахо:

       – Слушай бе, Тутмаников! Тебе поне какво те интересуват тия работи!

       – Как какво ме интересуват! Ами че ние сме музикално семейство! Ти не знаеш! Ти да беше видял оня ден моя син – да беше го чул! Аз го довеждах тука, но ти си отсъствал…

       – И той певец ли е?

       – Разбира се. Пее, та се къса. В първо отделение е още, ама чудесен бас ще излезне от него. И знаеш, като влезна в канцеларията ми, хукна към моята маса и отведнъж пипна долните регистри. Разбираш ли значението? На масата ми регистри има цял куп, ама той другите не иска да знае, а почна да издърпва най-долните регистри… Това какво показва… Бас профундис!

       Тичешком отидох при д-р Неплюев, най-знаменития невролог.

       Електризации всеки ден и бани в Княжево.

'       8 юли

       Не стига, че не мога да спя, но още в зори ме събуждат. Страдам ужасно. Иска ми се да бия някого. Тая сутрин рано, чувам, някой пее на улицата. Дявол да го вземе: пее арията на Ленски! Но пее някакви други думи, не същинския текст. Продънен глас, но доста налучква мелодията.

       Скочих гол и отворих прозореца. Той бил някакъв зарзаватчия, който кара ръчната си колца и пее. Но вместо –

       "Куда, куда, куда вы удалились" – той пее свои думи, които точно попадат:

       "Хайде, хайде, купете си зарзават!"

       – Ти защо пееш така бре? – извиках му от прозореца строго.

       – Оти пеем ли? Оти ми е кеф. Обичам да си пеем.

       И докато го наблюдавах с безумна ненавист, той дигна глава и рече:

       – Я знам и други мелодие. От Севилскио берберин знам.

       И се провикна, без да чака покана:

       "Пре-сни, пре-сни, за-арзава-ате,

       магданос, пиперки, чушки и домате…"

       Дяволът, попълваше много точно със своите думи мелодията на "Лека вечер, синьорина!"

       Отровен ми е целият ден. Облякох се и заминах за Княжево.

'       15 юли

       Ха-ха-ха? Ликувай, народе!

       Пропях! И аз най-сетне пропях!

       И сега ми е леко, леко!

       Трябвало отдавна да го направя.

       Както си седях на масата и стисках главата си, изведнъж сякаш някакъв вихър ме завъртя и аз се изправих и изревах, колкото ми глас държи, знаменитото парче от "Жизнь за царя":

       "Чу-у-ют пра-авду-у-у!"

       Излезе чудесно. Никога не бях очаквал.

       Стените прокънтяха. Рояк мухи тревожно забръмчаха. Книжният абажур на лампата се залюля и падна. Тогава видях, че лампата още светеше. Значи, аз не съм си легнал тази нощ. А тъй ми е добре!

       После продължих и отмерено и властно отсякох:

       "Ско-ре-е воз-вес-ти-и-и…"

       Дълго кънтя гласът ми… Чуден глас! А аз тъй лекомислено щях да погреба такъв забележителен дар, ако не бях се опитал!

       Починах една минута и повторих същото. Излезе още по-гръмливо и хубаво в сутринната тишина.

       Горе, у хазаите, се чу шум и тропот. Чувам как тичат всички по стълбите. Влизат в коридора на пръсти. Спират се пред вратата ми. Шепнат нещо. Долавям:

       – Доктора… Княжево…

       Но съм се вече скрил в леглото и тихо се смея… Колко е весело и хубаво така! Ще почакам, като се приберат горе и се успокоят, и пак ще прогърмя същата ария… И сетне пак, и пак, и пак…

Източник

• Димитър Подвързачов: Фейлетони на сайта на Znam.bg

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.