До Чикаго и назад/1

До Чикаго и назад Автор: Алеко Константинов

Следваща част

В Париж… Ама, ще речете, защо почвам от Париж. Защо ли? — Да ви кажа: ако бях почнал пътните си бележки от София, трябваше преди всичко да кажа какво значи да се снабдиш в България със задграничен паспорт, а пък това е толкова невесела история, щото би рискувал да се отклоня от спокойния тон, с който искал би да прозвучат моите леки, хвъркати бележки.
Сърбия минуваме нощно време и, разбира се, нищо не виждаме от нея, па и сред пладне да я пресечеш — не е интересна. По железниците в Австрия се срещаш с една развалена, с фелдфебелска надутост паплач от чиновници, които са наклонни да ти пакостят дотогава, докогато не им въвреш в очите някой фиоринт (помниш ли, Филарет Филипич, виенската гара?), след което са готови да извър-шат милион мерзости, за да ти угодят; в състояние са да изтикат цял куп недосетливи пътници от някое купе и да ти го предоставят на твое единствено разположение… В тези железници се срещаш освен това с безподобно отвратителни жидовски фигури, които, щом те подушат, че си българин, считат за непременна обязност да ти изкажат своето съчувствие към нашата политика, да похвалят гения на нашия народ и неговите водители, да пуснат някои псувни по адреса на нашите врагове и да ти поласкаят националното самолюбие чрез едно сравнение със сърбите… И да чуваш ти един Ицик, ама не онзи, румънския Ицик, който е казал: „Нам време съ мъ свадеск ку гуверну русеск“ — онзи е добродушен, ами Ицик Цвиблман или Мойше Келенкопф да ти изказва братско съчувствие!… Да го цапнеш по разлигавената доброжелателска мутра!… Е, приятно ли е да четете такива прелести?… Но за изпроважданието ни на софийската гара все трябва да се кажат две думи: как да се случи този ден (помня го — 20 юний) да се венчава Кольо, че и той да тръгва на път с младата булка (бог да я прости) — та като се набра на гарата онзи ти свят, напълни се перонът, че като почнаха ребятата да пеят, а особено като запяха тъжно и милно:

Прощавай, сбогом, мила родино,
ази отивам в страна далечна…

е, иди, че не се вълнувай от тия приятелски чувства. В този момент искаше ми се да прегърна целия свят… и ми се замъглиха и премрежиха очите. Истина ви казвам, питайте ребятата, разтъжих се!… Почнаха се прощавания, цалувки, пожелания… Аз въобще съм си малко свитичък, а в тази минута до такава степен се слисах, щото твърде е възможно да съм се разцалувал с някой непознат, а да съм забравил да си взема сбогом от най-ближните си. Нейсе!…
В Париж вече узнахме, че с парахода „La Touraine“ ще отпътуваме за Новия свят. Параходите на „Compagnie Generale Transatlantique“ са си спечелили съвършено заслужено названието плаващи дворци, а пък „La Touraine“ е най-големият, най-разкошният, но и най-скъпият от тези параходи. Ние въобще бяхме в този момент въплътено нетърпение, а пък известието, че ще пътуваме с разкошния плавающ дворец, съвсем разстрои нервите ни. Кой гледа Париж! Съмнало-несъмнало, ние търчим към гарата St. Lazare, отгдето часа в 9½ специалният трен на параходното дружество ще ни отведе в Хавърското пристанище. Цели два часа чакахме на гарата. Тренове дохождат, заминуват и всякой сигнал като че изсвирваше в сърцето ми. Половин час до тръгванието почнаха да капят един по един, а сетне потекоха цели групи пътници за Новия свят. Какви не щеш нации и езици: французи, англичани, немци, италианци, испанци, поляци, руси, та и наша милост. Тук една група младички, хубавички калугерици-полячки отива в Чикаго; там тълпа мъже и жени се качат по широката каменна стълба и с всевъзможни смешни и печални жестикулации изчезват в отделенията на гарата, без да се чуе един звук от тях: това са роднините и приятелите на една компания глухонеми, които отиват да посетят изложението и да участвуват в конгреса на глухонемите. Каква пъстрота в пътниците по обществено положение! Разни барони и баронеси, с по четворица valet и femmes de chambre, тьрговци-спекуланти, обикновени туристи, патери и сестрици, художници и занаятчии, които не Чикаго, а нуждата за късче хляб ги тласка отвъд океана; ергени по професия, моми по професия и най-сетне чиста проба парижки камелии, пред очите на които се мержеят несметните американски долари. И както по-сетне узнах, по-голямата част от пътниците отива просто така, на риск, като че със затворени очи: Америка е богата, в Америка лесно се печелят пари, тичайте да тичаме в Америка. И това са пътниците на I и II клас, а пък „милият народ“, братята емигранти, те ни чакат в Хавър, те са настанени вече в „двореца“.
Тръгнахме. Аз нито се обръщам да изгледам Париж на прощавание. Сам-там хвърлям разсеяни погледи към прекрасните летни резиденции на парижаните. Стигаме Руан. Французите спътници обръщат вниманието ми на „знаменития“ Руански събор. Те ми говорят с увлечение: „Гледайте, господине, това е знаменитият Руански събор, той толкова години се е строил, еди-кой си цар го е почнал, пък еди-кой го довършил, па е толкова висок, па е толкова широк.“ А аз ги гледам и им се чудя на ума. Че сега мен до събор ли ми е: Америка, Америка!
Ето го и Хавър, задимен, зацапан със сажди, като тръбочист. Тренът ни маневрира медлено половина час низ мрачните улици на пристанището. Десетки гамени, зацапани и развлечени, обиколиха вагоните и се почна една таквази просешка музика, щото всички пътници от трена увиснаха на прозорците. „Des sous, messieurs, des sous, s’il vous plaît!“ — деряха гърло пресипналите гнуснави и развалени гамени и дребни монети летяха от нашите прозорци. С животинска ярост, с ръмжение, с бой се спущаха децата върху парите и само този ставаше обладател на някоя монета, който, без да жали кожа и кости, лягаше с цялото си тяло върху парата и я пазеше от оз-верените другари със загуба на кръв, на косми и накъсове от жалкото си облекло. Казват, че англичаните — пътници са виновни, те са разгалили тези нещастни създания, като са си доставяли удоволствие да гледат за няколко монети тези сцени. Това ми казаха другите, но впоследствие аз сам се убедих; аз видях на друго място двама млади, прекрасно облечени англичани, като хвърляха една по една парица между няколко бедни деца и величествено и самодоволно наблюдаваха как нещастните сироти си търгаха косите, деряха си лицата и дрешките, като се валяха низ праха да грабят и отнемат едно от друго монетите. Но — настрана англичаните. За тях ще ми се падне още случай да кажа две думи, като посетим славния Лондон.
Ние сме вече в парахода „LaTouraine“. Настанихме се троица българи в една каюта и излязохме на кувертата. Едно параходче хвана нашия колос за носа и почна да го отцепва от европейския материк. Туй беше в събота, 8 юлий н. с., в 4 часа след пладне. Тържествена минута! Аз и сега, като пиша тези редове, усещам как трептят и се подигат лека-полека космите на главата ми. Цялото крайбрежие беше осеяно с мъже и жени. Хиляди шапки и кърпи се развяха из въздуха. И аз поисках да си сваля шапката, но нещо ме задави в гърлото. Туй нещо като огнена струя се издигна с усилие нагоре, достигна до очите ми, които помътняха, премрежиха се и… има хас! Наистина капнаха няколко горещи капки в хладните вълни на Ламанш. С кого се прощавах аз? Нямах ни едно близко до сърцето си същество на този свят… Насреща ми, на брега, стояха хиляди французи, но какви ми са мене французите, какъв съм аз на тях! И все пак аз ги гледах, аз ги поглъщах с очите си, като че ми се искаше да протегна ръце към тях; да ги прегърна и между сълзите и цалувката да им изшепна със сдавен от вълнение глас: „Сбогом, сбогом, прощавайте!“ Аз се прощавах мислено с приятели, с България, с Европа, със Стария свят и като че отивах не в Новия, ами на онзи свят, като че се отделях от земята, от хората. Какво чудно нервозно състояние! Като че буря се е готвила в моите нерви в течение на няколко години и е очаквала само силно потресение, за да се разрази. Таквози потресение нервите ми не изпитаха ни при една от многобройните ми временни и вечни раздели: те го изпитаха тука, сега, при раздялата със Стария свят. И бурята се разрази в мене; разрази се буря и в океана и аз с приятеля — Атлантический океан, почнах един дует, за какъвто ноти още не са измислени…
Да ви запозная накратко с парахода. За да имате понятие за дължината му, отбележете си един знак на някое открито място и отмерете от този знак по права линия 230 крачки средни; от тази дължина 52 крачки се пада на II клас, 100 на I и 80 — от края на I до носа на парахода. Вместимостта му е 8000 тона, силата 12 000 конски сили, средната му скорост 460 мили в денонощие. Както виждате, в корпуса на този параход може свободно да се помести цялата българска флотилия с всичкнте ни морски сили накуп; а пък за 650 пътници, колкото бяхме ние, очевидно е, че имаше широк простор. Най-отгоре са платформите за разходка на първо и второкласните пасажери, там са и салоните за пушение. В следния надолу етаж са поместени салоните за ядение; след него следват още два етажа каюти за спание, а какво има още по-надолу, аз не зная: ще бъдат хамбарите и помещенията на третокласните. Целият параход се осветлява с електричество. Стига ти да обърнеш малко един бутон в каютата си, и да блесне електрическа лампа, когато искаш — деня и нощя.
В шест часа позвъниха за обяд. Понеже всички пътници не можеха да се поместят в салона, разделиха ги на две премени. Ние попаднахме в първата премяна, благодарение на един французин, с когото се запознахме още в железницата. Този французин — когото ние нарекохме бай Пенчо, понеже носеше калпак и поприличваше на нашенски еснафалия — се постара да ни настани на най-доброто място, като образува около нас една компания от парижани, които през всичкото пътувание бяха душата на целия параход. Интересно е да ви съобщя какви хора бяха само на нашата маса, за да си съставите понятие за пъстротата на пасажерите. Бай Пенчо е аеронавт, живее в Канада и си вади препитанието, като се издига с балон. Той ми показа няколко газети, в които се описват неговите смели издигания в облаците.
До него седим ние — аз, Филарет и докторът.
До доктора седи един испанец, прокурор на касационния съд в Мадрид, една свита даскалска фигурка, страшен противник на Ломброзо и Монтегаца, но както се вижда, учен юрист. Той се обеща да ми прати своите съчинения: „Зе екри ун ливр пор ла призон корекционел, зе анвоа а ву мон ливр.“ Не знае друг езнк освен испанския, но нали сме от един еснаф — разбрахме се. Паднало му се през последните месеци да обвинява два пъти на смъртно наказание, та толкова се разстроил и разкиснал, щото му трепереше гласът, като ми съобщаваше това; та сега отива в Америка, да се разсее.
Срещу прокурора седи една траурна слезлива дама от Елзас. Никой не можешеда разбере нейния окаменял патуа. До нея — един германец, цял солдатин в цивилни дрехи — той и ходеше, и ядеше като че по команда. Нашият доктор се влюби в него и си разбираха от приказката. До германеца седеше един млад парижанин, ама какъв парижанин! Аз не зная от каучук ли беше направен този човек. Как не миряса той поне една минутка! Той бил имал някаква си службица у един французки консул в Канада, та, види се, събрал е някоя пара, върнал се е в Париж, пропухал ги е до сантим и сега се връща пак в Америка, ама за какво? — И той сам не знае, така… каквото даде господ; а пък изглежда като най-щастлив човек на света. Но в това отношение още по-оригинален ми се показа седещият пък до него момък парижанин. Аз отначало мислех, че всички са тръгнали на разходка в Чикаго, та попитах и този момък: „Вие, разбира се, на изложението отивате?“
— O не, засега до Ню Йорк.
— Имате там роднини, свои?
— Никого не познавам. Отивам така, някоя работа да намеря.
И не знае ни думица по английски, и никакъв занаят няма, па гледам го — и за работа не е, слаб, ветрен. Господ да му е на помощ! А пък по-весел и безгрижен човек аз не бях срещал. Блазе на такива натури.
До този сиромах седеше един възрастен французин със сина си. Ние нарекохме първия, по прилика, бай Ватко. Бай Ватко е стенен живописец, син му — чертежник. И те отиваха да си дирят щастието в страната на милиардите. На съседната маса седяха пет разнокалибърни камелии и пр. Тези последните, заедно с младите парижани, повдигаха целия параход на главата си; всички пасажери се струпваха да гледат техните комедии, които понякога вземаха съвсем либерален характер.
Пътя от Хавър за Ню Йорк изминахме тъкмо за седем денонощия. Описанието в кратки черти на живота в океана за едно денонощие дава понятие за цялото пътувание. Ето горе-долу как си минувахме деня в парахода: в 7 часа сутринта звънецът буди пътниците и ги приканва на кафе в салона за ядение. Пътникът става, като се придържа от две страни, да не се повали от клатението на парахода, което го поставя спрямо хоризонтала на ъгъл по-малко от 75 градуса, и разкрачен, разперен, с ужасно комични и във всеки случай неграциозни жестикулации, той прави тоалета си. Трябва да видиш как се облича съвършено пиян човек, за да имаш понятие как се обличат пътниците в разклатения параход. Речеш да си облечеш дрехата, ръцете ти недържат баланс и като изгубиш равновесието, претъркулиш се и се джаснеш на канапето; речеш да си оправиш косата пред огледалото и се подпираш о стената с една ръка и си разтворил нашироко нозете, но наклони се параходът на другата страна, и ти се затичаш неволно и се подпреш с гърба в стената и без да искаш, заемаш поза, като че правиш фехтовални упражнения. Ни една дама не би се съгласила да я видиш в това положение. Криво-ляво ти си готов, излизаш из каютата си и като се подпираш ту о едната, ту о другата стена, качиш се като замаян по стълбата, и ето те в салона. Там гледаш приготвен сервиз, прикрепен в нарочни подставки за всички пътници, но тй виждаш тук-там по някой щастливец, издържал победа над морската болест, държи се за масата и топли стомаха си с чай, кафе или лукова супа. А другите за оплаквание. От долните етажи, като от ада, долетяват не съвсем красивите arpeggio на страдаещите. Ти привикваш към тях и спокойно си вземаш кафето. Даже престават да ти са противни и тия, които пред тебе дават данък на морето. Гледаш, някоя смела дама седи насреща ти, пие кафе и се мъчи да се покаже равнодушна към вълнението на морето; но почнат да се усилват в долните етажи хълцанията и давенията, тя се вслушва, почва да бледнее, хлъцне веднъж, дваж, тури си кърпата на устата, скочи от мястото си и не успее да дойде до вратата, почват се мъките; а веднъж поддаде ли се на морската болест, лесно не се възстановява. В първите три дена след тръгванието ни от Хавър, около три четвъртини от пътниците се натъркаляха от морската болест, а някои се възстановиха едва в последния ден на пътуванието ни, като наближихме американския бряг. Ние с Филарета издържахме борбата мъжки докрай. След кафето качиш се в салона за пушение, но там послед-ствията на страдавщите през нощта те гонят на чист въздух — на кувертата. Със заваляние наляво и надясно излизаш навън, закрепиш се при някой стълб и гледаш… гледаш парахода как пъшка и се мята всред побеснелите озъбени вълни, като че виждаш някой жив гигант в предсмъртна борба. Голям е параходът в пристанището, посред другите параходи, но каква нещастна ладийка е той тука, в безбрежния океан, между тези живи, цъфнали водни хълмове. Те си играят, подиграват се с нашия параход; като че се престорят на минутка успокоени и параходът бърза да се възползува от тази минутка, върти стремително винта, като че гледа да се отдели, да се откъсне от тях, и те на подсмив повдигат го на плещите си дотолкова, щото крилата на винта почнат да се въртят на въздуха, па изведнъж, като си зашушнат, като се разкикотят, озъбят се, разпенят се и като се спуснат върху парахода, прегьрнат го, притиснат го, запляскат и хвърлят елмази нагоре; а бедният параход пъшка, пращи му целият корпус, мята се безсилен отзад-напред, отляво-надясно, оставя се на произвола им и те го мятат като треска, гонят го, надпреварват го, възсядат се, борят се, разбягват се и пак се групират и нападат задружно. В такива моменти пътниците нямат голяма охота да излизат на кувертата.
Всякой се свил в каютата си и слухти, слухти и чува как пращи целият корпус на кораба, как с бесен шум се мятат вълните и обливат дебелите валчести прозорци, чува отчаяните охкания и гърлодрания на страдаещите, чува, някоя жена изпищи, захълца и почне да „кашле“, както си казвахме ние на смях; там някой мъж заохка, запъшка, че като захване да изригва лава, чини му се, че още малко, и този нещастник ще се раздере на две половини; или пък някое детенце, не успее, бедното, да извика „мама“ — и току се чуе един рязък звук, като че дерат холандско платно. Чува той, че горе, в салона за ядение, дрънкат вече приборите, нареждат се вкусните ядения; стомахът му се свива, но няма кураж да стане.
В 10 часа звънецът кани пасажерите на закуска. Сам-там по някой щастливец се катери низ стълбата, заваля се, подпира се и си заема мястото на трапезата, гдето всичко е здраво прикрепено. След обикновения обмян на любезности пътниците, като се навалят ту един към други, ту с гърди на масата, ту с гръб на канапето, почват закуската, която биваше винаги разнообразна и вкусна. Вино бордо, ако и да е положено да се дава в определено количество, но стига да имаш охота, догде си на трапезата, можеш да пиеш колкото пожелаеш. Закусваш и гледаш през кръглите прозорци и през отворените врата как се мятат и пенят вълните; параходът се наклонява дотолкова, щото виждаш или само вълните, или само небето. За тези, които не страдат, това вълнение докарва даже един вид удоволствие, развлечение, защото, както и да се крепиш, все ще вземеш някоя комична поза. Една англичанка, която не пострада по целия път, не употребяваше толкова време за закуска, колкото да събира децата си по дъските; не успее да дигне едното, другото се претърколи. След закуската всички се чувствуват по-добре и с кураж излизат на кувертата или в салона за пушение, гдето на разположение на пасажерите има разни игри: карти, домино, шахмати, табли; с тях се убива монотонията на морското плавание. Едни играят, други ги зяпат, трети четат или се клатушкат по кувертата. В парахода има и книжарница, отгдето можеш да си купиш разни книги, преимуществено белетристика: французки, испански и английски. В един и половина часа има lunch, менюто на който е всеки ден еднакво. Този lunch се дава повече като ослабително, отколкото като ядение; стига ти да си насипеш повечко компот от сушени сливи, за да нямаш нужда от Hùnyadi Jànos. Това приготвя стомаха към обяда, който се подава часа в 6. В течение на деня пътниците попривикват към клатението и обикновено на обяда се явяват повечко лица. Салонът има по-тържествен вид, чува се повече шум и веселба. Нашите парижани подхвърлят по някоя острота към съседната трапеза, на която сядат техните полусветски компатриотки. Последните не остаят длъжни и се почва дуел на остроти, които възбуждат лека-полека вниманието на всички пасажери и при някой остроумен въпрос или отговор целият салон се залива с ха-ха, хи-хи, за крайно неудоволствие на скромните сестри Исусови, които се червят и още повече крият девствените си лица в крилатите бели капишони, като бързат с безгласна молитва да отразят изкушенията на лукавия. Бедните калугерици и да имаха по някой грях, те го изкупиха с морското страдание, а особено пострада милата, божествената полячка soeur Clémence. Тя от сутрина до вечер, по-луизлегната на полегатия стол на кувертата, окръжена с възглавнички от грижливите сестрици, раздаваше с полузатворени очи едва уловими небесни усмивки на тия, които отдалеч се любуваха на изнеженото й до безплътност лице. Туй не мога да забравя: бях седнал случайно (я случайно, я кой знае…) на няколко шага срещу Клеманс, върху която бяха съсредоточени нежните грижи на всичките сестри; параходът се люлееше над вълните, като вдигаше и слагаше плавно седящата насреща ми група. Мене ми се чини, че soeur Clémence не толкова страдаше, колкото кокетничеше със страданието си; инак защо бяха тези въздишки, тези чудни, тези тънки, нежни божествени усмивки. Най-сетне морето поутихна, слънце изгря, всички се развеселиха, а тя все в същата поза, с полузатворени очи и със същата въздишка, и със същата усмивка. Кой знае какво се случи с мене, аз, по стара юношеска привичка, взех карандаша, па (извинете за сантименталността) надрасках почти безсъзнателно тези редове:

Утихна бурята и слънце блесна в небосвода,
престана пенестия бесен данс,
ний тебе чакаме, божествена Клеманс,
изгрей и ти кат чудната природа…