Ейбрахам Линкълн: Обръщение към младежите от лицея в Спрингфийлд

Обръщение към младежите от лицея в Спрингфийлд Автор: Ейбрахам Линкълн

Произнесено в Спрингфийлд, Илинойс, 27 януари 1838 г. Откъсът засяга темата за политическите институции.

Като тема за бележките тази вечер е избрано: утвърждаването на нашите политически институции.

Във великите протоколи на заседанията за случващото се всеки ден под слънцето ние, американците, откриваме, че в деветнадесетия век на християнската ера ползата е на наша страна. Установяваме, че притежаваме в период на мир най-прекрасната част от земята, що се отнася до територия, плодородие на почвата и здравословен климат. Намираме се под управлението на система от политически институции, допринасящи по-съществено за целите на гражданската и религиозната свобода, отколкото която и да е институция, позната ни от историята на предишните времена. Когато се качваме на сцената на съществуването, ние установяваме, че сме законните наследници на тези фундаментални блага. Трудили сме се усилено, не за да постигнем или да създадем тези блага – те са ни завещани от нашите някога жилави, храбри и патриотично настроени, но сега непрежалими покойни прадеди. Тяхна е била задачата (и те прекрасно са я изпълнили) да станат собственици – а с това да направят и нас собственици – на тази красива земя и да извисят над нейните хълмове и долини политическа сграда, олицетворяваща свободата и равните права, а наша е само задачата да предадем по-нататък първото – без да е осквернено от крака на нашественика, и второто, без да е пострадало то разрухата на времето и без да е накърнено от узурпиране – на последното поколение, което съдбата отреди на света. Задачата да бъдем благодарни на своите бащи, да постигнем справедливост за себе си, да изпълняваме дълга си към потомците и да обичаме като цяло човешкия род задължително изисква от нас да действаме с вяра.

Как тогава да действаме? В кой миг да очакваме приближаването на опасност? С какви средства да й се противопоставим? Дали да очакваме някакъв трансатлантически военен исполин, който да прекрачи океана и да ни смаже с един удар? По никой начин! Дори да се съберат всички армии на Европа, Азия и Африка, струпали всички земни богатства (с изключение на нашите) в походните си сандъци, и да са оглавявани от Бонапарт^[1], те не биха могли насилствено да пият и глътка от река Охайо, или да проправят пътека през Блу Ридж, дори да се мъчат да го постигнат цяло хилядолетие.

В кой миг тогава може да се очаква приближаването на опасност? Моят отговор е, че ако опасността изобщо стигне до нас, то тя ще е зачената в нашите редове. Опасността не може да дойде отвън. Ако унищожението е нашият жребий, ние сами ще бъдем неговият създател и извършител. През всички времена ние или трябва да живеем като народ от свободни хора, или да загинем като самоубийци.

Дано безпокойството ми да е извънмерно, но ако не е така, може да се каже, че дори сега сред нас има нещо като поличба. Имам предвид засилващото се неуважение към закона, което се шири из страната; все по-голямото предпочитание към необуздани и яростни страсти, вместо към трезвата преценка на съдилищата; и тълпите, по-лоши от дивашките, действащи като изпълнителна власт при правораздаването. Такава наклонност буди страшно безпокойство във всяко общество и колкото и да се терзаем, отричането, че сега тя съществува и у нас, би било накърняване на истината и обида за нашата интелигентност. Сведения за безчинства, извършени от тълпи, оформят всекидневните новини на нашето време. Те са навред в страната – от Ню Инглънд до Луизиана, като не са присъщи нито на вечните снегове в първата, нито на жаркото слънце във втората област. Те не са създадени от климата, нито пък се ограничават само в щатите с роби или в щатите без роби. Те изникват и сред търсещите наслада господари на робите в Юга, и сред обичащите реда граждани на земите с утвърден ред. Следователно каквато и да е причината за тях, тя е обща за цялата страна.

Ще бъде досадно, а и безполезно, да разказвам за ужаса на всеки отделен случай. Онова, което стана в щата Мисисипи, а и в Сейнт Луис, може би е най-опасно като пример и отвращава човешкия род. В Мисисипи най-напред се заемат да обесят редовните комарджии – група мъже, които несъмнено не изкарват прехраната си с някакво извънредно полезно или почтено занимание, обаче тяхното занимание далеч не е забранено от закона, то всъщност е било лицензирано със законодателен акт, гласуван само преди година. По-нататък – негрите, заподозрени в заговор за вдигане на въстание, са залавяни и бесени във всички части на щата; те са последвани от бели, за които се предполага, че са в съюз с негрите, и – накрая – дошлите по работа от съседните щати в много случаи са сполетени от същата участ. Така процесът на бесене стига от комарджиите до негрите, от негрите – до белите граждани, а от тях – до външни хора, докато накрая буквално по всички крайпътни дървета вземат да се люлеят мъртъвци, достатъчно много на брой, та да съперничат на местния испански мъх, който краси гората в областта.

Да се насочим тогава към всяващата ужас сцена в Сейнт Луис. Там е направено жертвоприношение само с един човек. Неговата история е много кратка, но може би при това положение е и най-трагичната история, която се е случвала в действителност. Мулат на име Макинтош е заловен на улицата, замъкнат до предградията, прикован към едно дърво и подпален, при което умира. Всичко това само в течение на час след времето, когато Макинтош е бил свободен човек, вършел си е работата и е бил в мирни отношения със света.

Такива плодове ражда законът на тълпата; такива са сцените, разиграващи се все по-често по тази земя, която доскоро се славеше с любов към закона и реда, а историите за ставащото вече звучат толкова познато, че не предизвикват нещо повече от някакво незначително подмятане.

Вие обаче сигурно сте готови да попитате какво общо има всичко това с утвърждаването на нашите политически институции. Моят отговор е, че общото е много. Преките му последици са относително малко зло, но голяма част от опасността се състои в предразположението на нашия разум да ги възприема буквално като единствените последици. В преносен смисъл обаче от обесването на комарджиите във Виксбърг не е произтекло нещо значително. Частта от населението, съставлявана от тези хора, е толкова малка, че направо нищожна за която и да е общност, а тяхната кончина, макар и да не е послужила за вреден пример, изобщо не е била превърната от някого в повод за каквото и да е съжаление. Ако ежегодно такива индивиди биват помитани от сцената на живота от чума или от едра шарка, честните хора вероятно доста биха се облагодетелствали от тези процеси. Подобно е положението с правилната преценка относно подпалването на негъра в Сейнт Луис. Той е платил с живота си за извършването на жестоко убийство – убийството на един от най-достойните и уважавани граждани в Сейнт Луис, и ако не беше умрял по този начин, щеше да умре със законна присъда много кратко време подир това. За него, взет отделно, е добре, че е станало така, защото и иначе щеше да е същото. Но и в двата случая примерът на станалото буди тревога. Днес наумилите си да бесят комарджии или да подпалват убийци хора трябва да си припомнят, че в бъркотията, обикновено съпътстващата такива начинания, та като нищо може да обесят или да подпалят не само комарджия или убиец, но и човек, който не е нито едното, нито другото, и че е възможно, следвайки дадения от тях пример, тълпата утре да обеси и изгори и някого от тях самите, поради същата грешка. Нещо повече: невинните – онези, които не приемат законът да бъде нарушаван под каквато и да е форма, заедно с виновните, стават жертва на развилнели се тълпи и това продължава стъпка по стъпка, докато стените, издигнати да защитават личността и собствеността на индивидите, до една не бъдат съборени и забравени. Но дори и всичко това не представлява злото в завършения му вид. Поради подобни примери – случаите, когато извършителите на такива деяния остават ненаказани, онези, които не зачитат закона в мислите си, биват насърчавани да не го зачитат и с действията си, и понеже няма какво да ги удържа, освен страхът от наказанието, те стават непълно неудържими. И тъй като винаги са смятали изпълнителната власт за най-гибелната напаст, те превръщат в празник възпирането на нейните действия и се молят най-вече за нейното цялостно унищожение. Докато, от друга страна, на добрите хора – на онези, които обичат спокойствието, които желаят да живеят, спазвайки законите, и се радват на получените блага, на онези, които са готови да пролеят кръвта си за защита на своята родина, когато виждат как се разсипва тяхната собственост, как семействата им не са зачитани, как животът им е излаган в опасност и понасят физически щети, и като не виждат знак за някаква промяната към по-добро в бъдеще – на тях изпълнителната власт им омръзва и опротивява, тъй като не им предоставя закрила, и те не се противопоставят особено на промяна, при която според техните представи няма какво да губят. Следователно по такъв начин, когато действа духът на тълпокрацията, разпрострял се по всеобщо признание навсякъде в държавата, дори и най-здравия вал на една изпълнителна власт, особено на такава, конституирана като нашата, може лесно да бъде срутен и заличен – тук имам предвид към какво е привързан Народът. Винаги, когато това бива извършено сред нас, когато на злонамерено настроени части от населението се позволи да се събират на групи от стотици и хиляди, и да изгарят църкви, да нападат и ограбват продоволствени складове, да хвърлят печатарски машини в реката, да убиват издатели и да бесят и изгарят противни лица както им се харесва и безнаказано, можете да не се съмнявате, че властта няма да се задържи. Посредством такива действия чувствата и на най-добрите граждани – повече или по-малко – ще се отчуждят от нея и така властта ще остане или без, или с твърде малко приятели, а те от своя страна ще бъдат твърде слаби, за да има резултати от приятелското им отношение. В такива времена и при подобни обстоятелства значително надарените и амбициозни хора няма да пожелаят да се възползват от възможността да нанесат удар и да съборят тази прекрасна сграда, която през последния половин век беше най-лелеяната мечта на обичащите свободата по целия свят.

Зная, че американският Народ е много привързан към своята изпълнителна власт; зная, че американците са готови на големи страдания в името на тази власт; зная, че те са готови дълго и търпеливо да понасят злините, преди да им хрумне, че могат да сменят тази власт с друга. Независимо от всичко това обаче, ако законите непрекъснато биват презирани и пренебрегвани, ако правото на хората животът и собствеността им да бъдат в безопасност не е гарантирано по по-добър начин, освен от приумиците на тълпата, загубата на добрите чувства на хората към властта се явява една естествена последица и рано или късно се стига до този момент.

Следователно тук е едно от местата, в които може да изникне опасност.

Отново се появява въпросът как да се предпазим от това. Отговорът е прост. Нека всеки американец, всеки, обичащ свободата, всеки, желаещ доброто на своите потомци, се закълне в пролятата от Революцията кръв никога да не нарушава и по най-незначителен начин законите на страната и никога да не проявява търпимост към нарушаването им от страната на други хора. Както патриотите от седемдесет и шества година постъпиха, за да подкрепят Декларацията за независимост^[2], с което подкрепиха Конституцията й и законността, така нека и всеки американец обещае като залог своя живот, собствеността си и свещеното си достойнство; нека всеки помни, че да нарушиш закона е равносилно на това да нагазиш в кръвта на своя баща и да обезсмислиш естеството на свободата както и за себе си, така и за своите деца. Нека всяка американска майка вдъхва на проговарящото дете, гукащо в скута й, уважение към закона; нека това се преподава в училищата и колежите; нека е записано в читанките, тетрадките и алманасите, нека бъде проповядвано от амвона, възвестявано в законодателните събрания и прилагано в съдебните зали. С една дума, нека това стане политическата религия на нацията, и нека старите и младите, богатите и бедните, сериозните и веселите, съществата от всеки пол и говорещите на който и да е език, с всякакъв цвят на кожата и във всяко положение, неспирно принасят своята жертва върху нейните олтари.

И докато едно подобно чувство непрекъснато и навсякъде, пък дори и като цяло преобладава сред народа, напразни ще бъдат всички усилия, безплодни – всички опити да бъде погазена националната свобода.

Макар че аз толкова настойчиво приканвам към спазването на съществуващите закони, нека не бъда разбиран погрешно, защото не твърдя, че няма лоши закони, нито пък твърдя, че не може да се появи нещо несправедливо, за което да не е намерена законова компенсация. Нищо такова нямам предвид. Искам обаче изрично да кажа, че макар и да съществуват, лошите закони трябва да бъдат отменяни колкото е възможно по-скоро, все пак докато са в сила, в интерес на това да има образци, те трябва да се спазват ревностно. Така трябва да става и в непредвидените случаи. Ако такива случаи се появят, нека те бъдат обезпечени законово по подходящ начин възможно най-бързо, но докато стане това, нека към такива закони се прояви търпение, стига да не са прекалено непоносими.

Няма несправедливост, която да е подходящ обект да бъде поправена от закона на тълпата. Във всеки случай, който възникне, както например огласяването на аболюционизма, има две позиции, от които едната е по необходимост вярната позиция, сиреч нещо е справедливо по своята същност и следователно изисква закрилата от закона като цяло и от всички добри граждани; или пък нещо е несправедливо и следователно му подхожда да бъде забранено със законови актове, но в никой от двата случая намесата на закона на тълпата не е нужна, оправдана или извинима.

Може обаче да се зададе въпросът защо се предполага, че има опасност за нашите политически институции. Нима ние не ги запазихме вече повече от петдесет години? Защо да не ги запазим и за петдесет пъти по толкова?

Надяваме се, че не съществува достатъчно основателна причина. Надяваме се, че всички опасности могат да бъдат превъзмогнати, но самото заключение, че никога не може да изникне опасност, би било извънредно опасно. В момента съществуват – а ще ги има и занапред – много причини с опасни тенденции, които доскоро не са били налице, и които не са толкова съществени, та да не заслужават внимание. Фактът, че нашата изпълнителна власт трябваше да бъде запазена в първоначалния си вид от създаването си до наши дни, не е нещо, което да предизвиква голяма почуда. Имаше много подпори, на които тя се крепеше през изминалия период и които сега са прогнили и се рушат. През изминалия период всички изпитваха чувството, че това е един неясен експеримент, но сега цари разбирането, че експериментът е бил успешен. При това всички търсещи известност, слава и отличия очакваха да ги намерят в този експеримент. Всичко тяхно бе заложено на тази карта, съдбата им бе неразривно свързана с него. Тяхната амбиция жадуваше да представи пред един възхищаващ се свят демонстрираната наяве истина за едно твърдение, което до този миг в най-добрия случай беше смятано за проблематично, а именно: стабилността на хората да се управляват сами. Успееха ли, те щяха за вечни времена да бъдат обезсмъртени, а имената им – да бъдат носени от окръзи и градове, реки и планини, за да им отдават почит, да пеят песни и да вдигат тостове за тях. Претърпяха ли провал, за някакво мигновение щяха да бъдат наричани негодници, глупаци и фанатици, а после щяха да изчезнат и да бъдат забравени. Те обаче успяха. Експериментът е успешен и хиляди са онези, изтръгнали със своя принос имената си от смъртта. Дивечът обаче е уловен и според мен е вярно, че с това приключва удоволствието от преследването. Нѝвата на славата е ожъната и реколтата вече е използвана по предназначение. Но ще се появяват нови жътвари и те също ще търся ниви. Това е в противоречие с наученото като истина от историята на света – предположението, че амбициозните и надарени хора ще спрат да се появяват сред нас. Ето защо когато се появят, те ще търсят отплата за движещата ги страст също така непринудено, също както са го направили и другите преди тях. Но тогава изниква въпросът дали тази отплата може да бъде получена заради укрепването и поддържането на сградата, която е била издигната от други. Със сигурност това не може да стане. Винаги могат да се намерят много велики и способни хора, достатъчно квалифицирани за всяка задача, с която могат да се заемат, чиято най-силна амбиция е да се стремят към получаването на място в Конгреса^[3], на губернаторския или президентския пост, но такива хора не принадлежат към семейството на лъва или ятото на орела. Нима си мислите, че тези постове биха задоволили един Александър, Цезар или Наполеон? Никога! Извисяващият се гений презира утъпканата пътека. Той търси неизследвани до този момент области. Той не смята, че ще се отличи, като добавя история подир история върху паметниците на славата, издигнати да почетат други хора. Не смята, че има достатъчно слава в това да служиш под нечие ръководство. Презира това да върви по стъпките на някой предшественик, колкото и знаменит да е бил този човек. Мъчи го изпепеляващата жажда да получи отличие и постига това при първа възможност, независимо дали става за сметка на еманципирането на роби или поробването на свободни хора. Тогава не е ли неразумно очакването, че някои, олицетворяващи най-висшата гениалност, съчетана с достатъчно голяма амбиция, която да я подтикне към най-далечната възможна цел, биха се появили сред нас? А когато такъв човек се появи, се налага хората да се съюзяват, да се свързват с властта и закона – макар като цяло да са интелигентни, – за провалят неговите планове.

Да се отличи ще е негова върховна цел и макар че той ще бъде еднакво склонен, дори по-склонен, да постигне това, като прави както добро, така и зло, а когато тази възможност остане в миналото и няма към какво да се простъпи за съзидание, този човек решително ще се залови да разрушава.

Ето един възможен, криещ голяма опасност случай, който не е можел да съществува преди.

Една друга причина, била някога налице, но сега вече не изявена в същата степен – е помогнала много да се запазят институциите ни до този момент. Имам предвид силното влияние, което интересните сцени от Революцията^[4] са оказали върху хорските страсти, без да засегнат техните преценки. Благодарение на това влияние злопаметството, завистта и алчността, присъщи на нашата природа, и толкова често срещани при състоянието на спокойствие, благоденствие и осъзната мощ, са били на времето в голяма степен заглушавани и обезсилвани, докато дълбоко вкоренените принципи на омразата и могъщият мотив за отмъщение вместо да се обърнат едни срещу други, са бил насочени предимно към британския народ. Така, наложено от обстоятелствата, най-долните прояви на нашата природа или са били прикривани, или са се превърнали в активни елементи за напредъка на възможно най-благородната кауза – каузата да се постигне и утвърди гражданската и религиозната свобода.

Но състоянието на подобни чувства трябва да избледнее, избледнява и е е избледняло заедно с обстоятелствата, които са го породили.

Не искам да кажа, че сцените от Революцията сега са забравени или някога ще бъдат напълно забравени; искам само да кажа, че както всичко останало и те трябва да избледнеят в паметта на света и да стават все по-неясни с течение на времето. Надяваме се, че в качеството им на история ще четат описанията и разказите за тях дотогава, докато се чете и Библията, но дори да смятаме, че ще бъде така, тяхното влияние не може да бъде такова, каквото е било досега. Дори в този случай не е възможно те да бъдат нито толкова общо известни, нито така ярко преживявани, както при поколението, което току-що си отиде. В края на тази борба почти всеки пълнолетен индивид от мъжки пол е бил участник в някоя от сцените. Вследствие на намесата на съпруг, баща, син или брат в тези сцени във всяко семейство е присъствала живата история – при това история, която може да се чете и да се разбере еднакво от всички – от мъдрия и от простия, от учения и от неграмотния. Но тези истории вече ги няма. Не е възможно те да бъдат четени вечно. Те са бил крепост на силата, но онова, което никога не би могло да бъде постигнато от врага нашественик, е свършено от тихата артилерия на времето: крепостните стени са изравнени със земята. Няма ги. Имало е гора от исполински дъбове, но помитащият всичко ураган е преминал през нея и е оставил само тук-таме по някой самотен ствол – обезилстен, със свлечена зеленина, той нито пази сянка, нито е на сянка, за да може още малко да шепне на лекия ветрец и още малко да хвърля осакатеното си тяло в битка със свирепите бури, а едва след това да рухне и да угасне.

Това са бил стълбовете на храма на свободата, но сега, когато са потрошени, храмът трябва да се срути, освен ако, ние потомците, не поставим на техни места други стълбове, изсечени в масивната кариера на трезвия разум. Страстта ни е помагала, но вече не може да ни бъде от полза. В бъдеще тя ще е наш враг. Разумът – хладен, пресметлив и безстрастен – трябва да ни снабди с всички средства за подкрепа и защита в бъдеще. Нека тези средства приемат формата на всеобщ разсъдък, здрав морал и преди всичко благоговение пред Конституцията и законите; нека се усъвършенстваме докрай, да останем докрай свободни и докрай да отдадем почит на разума, а по време на дългия му сън да не позволим на нито един неприятел да премине през мястото му за почивка и да го оскверни – това ще бъде последният тръбен зов, който ще събуди нашия Вашингтон.

Нека това, както скала, бъде използвано за основа, върху която да се издигне гордата сградата на свободата – така, както е казано в единствената по-велика институция ^[5]: "И портите адови няма да й надделеят".^[6]

Бележки

1. Бонапарт (1769–1821) – френски пълководец и държавник, обявил се за император на Франция. Бел.цит.
   
   
2. Декларация за независимост на САЩ – първият политически документ на САЩ, обявяващ независимост от Великобритания на общност от Тринайсет колонии, към които впоследствие биват присъединени и останалите щати. Декларацията е съставена от Томас Джеферсън. Нейното съгласуване и приемане от Континенталния конгрес на 4 юли 1776 г. създава държавата Съединени американски щати. Бел.цит.
   
   
3. Конгресът на САЩ (United States Congress) е висшият орган на законодателната власт в Съединените американски щати. Той е двукамарен, състоящ се от Камара на представителите (Долна камара) и Сенат (Горна камара).
   
   
4. Революцията – така американците наричат своята Война за независимост от Великобритания през 1776 г. (American Revolutionary War). Бел.цит.
   
   
5. Има се предвид Библията. Бел.цит.
   
   
6. Евангелие от Матея, 16:18. Бел.прев.
   
   

Източник

• Из сборника "Моята представа за демокрацията", Ейбрахам Линкълн, превод: Огняна Иванова, ИК "Стигмати", София, 2009, ISBN 978–954–336–069–7, с.11-24

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.