Ейбрахам Линкълн: Реч за закона Канзас–Небраска

Реч за закона Канзас–Небраска Автор: Ейбрахам Линкълн

Речта за Закона Канзас–Небраска^[1] е произнесена в Приория, Илинойс на 16 октомври 1854 г. Откъсът засяга темата за робството и неговото ограничаване.

…Искам да направя и да запазя разликата между съществуващата институция [на робството] и неговото продължаване толкова обширна и толкова ясна, че нито един честен човек да не ме разбере погрешно, нито пък някой безчестен човек да успее да ме представи неправилно.

За да се разбере какво представлява всяка промисъл за Мисури, може би тук има място едно кратко изложение на пред-шестващи го сходни въпроси. Когато обявихме нашата независимост и ние не притежавахме района, за който се отнася този компромис, нито имахме претенции към него. Всъщност строго погледнато, по онова време Конфедерацията^[2] не притежаваше никаква земя, докато Щатите съответно притежаваха земята в своите граници, а някои щати притежаваха и територия отвъд точно определените си щатски граници… Тези територии, заедно със съответните щати, съставляваха цялата област, спрямо която Конфедерацията имаше претенции за някаква юрисдикция. Тогава живеехме съобразно Устава на Конфедерацията, последван подир няколко години от Конституцията. Въпросът да се отстъпят тези територии на общото правителство беше задвижен. На г-н Джеферсън, автор на Декларацията за независимост^[3] (а – иначе казано – и главно действащо лице в Революцията^[4], тогава делегат в Конгреса, а по-късно на два пъти президент, който беше, е, а вероятно и ще продължава да бъде най-изтъкнатият политик в нашата история; родом от Вирджиния, продължаващ да живее там, и при това робовладелец) му хрумва да се възползва от този случай и да попречи на робството някога да стигне до северозападната част от територията. Той успява да убеди законодателната власт на Вирджиния да възприеме гледището му и да отстъпи тази територия, като направи забраната на робството там условие по договора. Конгресът приема преотстъпването заедно със споменатото условие и в първия указ (както са се наричали тогава наредбите на Конгреса) за управлението на тази територия постановява, че робството никога няма да бъде разрешено там.

Това е знаменитият указ от 1787 година, за който толкова често говорят. Така в течение на шейсет и една години, и докато през 1848 г. и последното късче от тази територия не става част на Съюза^[5] като щата Уисконсин, всички страни запазват спокойствие, като се подчиняват на указа. Сега това място отговаря на намеренията и предвижданията на Джеферсън: то е щастлив дом на милиони свободни, бели и благоденстващи хора, сред които няма нито един роб.

С помощта на автора на Декларацията за независимост това слага началото на политиката на забрана за робството в новата територия. По този доста преди да има конституция, сред свежия и чист дъх на революцията, щатът Вирджиния и националният Конгрес прилагат тази политика на практика. По този начин за повече от шейсет години, през най-добрите години на републиката, тази политика неотклонно се води, за да стигне до своя велик и ползотворен край. По този начин в тези пет щата с пет милиона души, свободни и предприемчиви, пред нас са обилните плодове на тази политика. Сега обаче ние сме озарени от нова светлина. Сега Конгресът заявява, че това изобщо не е трябвало да става и че нищо подобно на него, никога вече не трябва да се случва. Свещеното право на самоуправление било грубо нарушено! Дори намираме хора, поели въздух за първи път при същото това ограничение (и са дишали при наличието му през целия си живот досега), които в момента изпитват страх, че напълно ще се задушат, ако бъдат ограничени в "свещеното право" да водят роби в Небраска. На Джеферсън и през ум не му е минавало за съвършената свобода, по която въздишат те – свободата да правиш от другите хора роби; това не е хрумвало и на собствените им бащи, а и те самите допреди година не са си го мислили. Какво щастие, че не се е случило още по-рано да усетят колко голямо е тяхното нещастие! Само колко трудно е да се отнасяме с уважение към подобни нападки спрямо всичко, което ние до един винаги сме смятали за свято.^[6]

[......]

Смятам и ще се помъча да покажа, че не е правилно (не е правилно заради прекия резултат от него) въвеждането на робството в Канзас и Небраска; не е правилно и заради вероятността да се превърне в принцип, позволяващ робството да се разпространи навсякъде другаде по широкия свят, където има склонни да го възприемат хора.

Като се замисля, според мен в това привидно безразличие всъщност се крие истински ревностен стремеж към разпространението на робството, който не мога да не мразя. Ненавиждам го заради чудовищната несправедливост на самото робство. Ненавиждам го, защото лишава нашия републикански образец от справедливото му влияние в света, позволява на враговете на свободните институции основателно да ни заклеймят като лицемери, кара верните приятели на свободата да се съмняват в нашата искреност, и най-вече го ненавиждам, защото принуждава толкова много наистина добри хора от редовете ни открито да водят война със самите фундаментални принципи на гражданската свобода , да критикуват Декларацията за независимост и да твърдят, че единственият правилен принцип на действие е личният интерес.

Преди да продължа по-нататък нека кажа, че не страдам от предразсъдъци спрямо южняците. Те са точно такива, каквито бихме били ние в тяхното положение. Ако в момента при тях робството не съществуваше, те нямаше да прибягнат към него. Ако в момента то съществуваше при нас, и ние нямаше мигновено да се откажем от него. Така мисля аз за хората на север и на юг. Несъмнено и от двете страни има индивиди, които не биха държали роби при никакви обстоятелства, както и такива, които с радост отново биха въвели робството, ако то изчезнеше. Известно ни е, че някои южняци всъщност освобождават робите си, отиват а север и стават първокласни аболиционисти, докато пък някои северняци отиват на юг и стават извънредно жестоки робовладелци.

Когато южняците твърдят, че те не са по-виновни от нас за появата на робството, а признавам този факт. Когато казват, че тъй като тази институция съществува, то освобождаването от нея по някакъв задоволителен начин представлява голяма трудност, аз разбирам и оценявам казаното. Със сигурност не бих ги обвинил, че не правят нищо, което самият аз не бих знаел как да направя. Ако разполагах с цялата си власт на земята, пак нямаше да зная как да постъпя със съществуващите институции. Първият ми импулс би бил да освободя всички роби и да ги пратя в Либерия – тяхната родина. Но замисля ли се за миг, ще ме обземе съмнението, че каквито и големи надежди да има (а аз съм сигурен в това), в крайна сметка не е възможно мигновеното изпълнение на този замисъл. Ако всички роби бъдат докарани тук в един ден, те до един ще загинат в последвалите десет дни, защото и на света няма нито кораби, нито пари, които да са в повече, та да ги превозят в течение на много пъти по десет дни. Да освободим всичките и да ги приемем сред нас като втора ръка хора? Напълно ли е сигурно, че това би подобрило положението им? Мисля си, че аз самият по никой начин не бих държал никого в робство, но за мен въпросът не е достатъчно ясен, та да отправям обвинения. Друго? Да ги освободим и да ги направим равни на нас в политически и социален смисъл? Собствените ми чувства се противят на това, а щом така е с мен, то добре ни е известно, че в по-голямата си част белите също ще се противят. Дали това чувство е в съзвучие със справедливостта и с трезвата преценка, не е единственият въпрос, ако изобщо е дори част от този въпрос. Не е безопасно, ако едно универсално чувство, независимо дали е със или без голямо основание, бъде пренебрегнато. Значи не бихме могли да ги направим равни на нас. И макар да ми се струва, че може да приспособим за случая системи за постепенно еманципиране, не бих се заел да съдя нашите братя то Юга за проявяваната от тях мудност.

Когато те ни напомнят за конституционните си права, аз приемам това не неохотно, а безусловно и като нещо, което се полага; готов съм да им осигуря всякакви законови норми, за да им бъдат връщани бегълците, което по своята строгост е толкова равностойно да се прати един свободен човек в робство, колкото ако по нашите обикновени наказателни закони бъде обесен невинен човек.

По моя преценка обаче всичко това не предоставя повече оправдание за въвеждане на робството на нашата свободна територия, колкото би предоставило за съживяването на африканската търговия с роби със закон. Законът, който забранява докарването на роби от Африка и законът, който от толкова дълго време забранява докарването им в Небраска, едва ли могат да бъдат разграничени според някакъв морален принцип, и за отхвърлянето на първия закон могат да бъдат намерени толкова приемливи оправдания, колкото и за втория.

[......]

Както обаче вече бе казано, в Небраска няма закон за робството и в такъв случай откарването на един роб там би засегнало неговата свобода. Това е добър закон на книга, но не и правило, според което наистина се действа. Каквото и да представлява робството, то е въведено първоначално без закон. Най-старите известни закони за робството не са закони, които го въвеждат, а закони, които го регулират като вече съществуващо. Да речем, че един бял завежда своя роб в Небраска. Кой би осведомил, негъра, че вече е свободен? Кой би го изправил пред съда, за да провери въпроса с неговата свобода? Наред невежеството на неговата законова еманципация този човек е заставен да върти секирата, за да цепи дърва и да оре. Довеждат нови роби и те вървят по същия път. Накрая, ако изобщо се стигне до гласуване по въпроса за робството, излиза, че тази институция вече де факто съществува в областта и не може да бъда премахната. Нейното наличие, както и трудността да бъде премахната, ще наклонят везните при гласуването в нейна полза. Ако робството не е въведено преди гласуването, където и да е на света не би имало нито един глас в негова полза сред население от четирийсет хиляди души, обединени от най-обикновените мотиви за мигриране и заселване. Да се доведат в една страна роби едновременно с белите в началните фази на заселването е именно залогът, на който се разчита и с който се печели в мярката за Небраска.

[......]

Казват, че равна справедливост за Юга изисвка от нас да се съгласим робството да достигне нови области. Един вид, щом като ти нямащ нищо против да откарам шопара си в Небраска, и аз не бива да имам нищо против ти да отведеш там своя роб. Добре, признавам, че това би било съвсем логично, ако нямаше разлика между шопарите и негрите. Но щом като вие по този начин искате от мен да отрека принадлежността на негъра към чов3ците, то аз искам да попитам дали вие, южняците, някога сте пожелавали да стигнете до там. Според благосклонността на замисъла от всичко, дошли на белия свят, само един малък процент са тирани по природа. Този процент е толкова висок в робските, колкото и в свободните щати. Повечето хора на юг, както и на север, са човечни и състрадателни и могат да се отърсят от това толкова, колкото и от чувствителността си към физическата болка. Състрадателността в душите на южняците се проявява по много начини: това е чувството им, че робството е една несправедливост, а негрите в крайна сметка са хора. Ако те отрекат това, нека поне да им задам няколко прости въпроса. През 1820 година вие, южняците, почти единодушно сте се присъединили към Севера относно заявлението, че африканската търговия с роби е нарушение и определихте за нея смъртно наказание. Защо го направихте? Ако не сте смятали, че това не е редно, защо сте се съгласили с другите, че за това трябва да бъдат бесени хора? Деянието не е нещо повече от докарването на негри от африканската пустош и препродаването им на онзи, който иска да ги купи. Ала никога не ви е идвало на ум да бесите хората, които ловят и продават диви коне, бизони или мечки...

И още: В САЩ и териториите, включващи и окръг Колумбия ^[7], има 433 634 свободни чернокожи. При цена 500 долара на глава те струват над двеста милиона долара. Как така една толкова голяма собственост се движи насам-натам без господари? Не виждаме коне или добичета да се скитат на воля, подобно на тях. Защо става така? Всички тези свободни черно кожи са потомци на роби или самите те са били роби, а могат и сега да бъдат роби, ако не беше онова нещо, въздействало върху белите им собственици и склонило ги, с цената на огромни парични загуби, да ги освободят. Кое е онова нещо? Може ли да бъде сбъркано с друго? Във всички тези случаи тъкмо чувството за справедливост, човечността и състраданието непрекъснато внушават на човека, че клетият негър има някакво естествено право по отношение на себе си, а онези, които му отричат това право и го превръщат в стока, заслужават ритници, презрение и смърт.

Защо тогава ще ни карате да откажем на негъра принадлежността към човеците и да го оценяваме като равен на шопара? Защо ще карате нас да правим нещо, което вие самите не правите? Защо ще ни карате да прави нещо срещу нищо онова, което вие не правите и заради двеста милиона долара?

Предстои обаче да посочим още един значителен повод в подкрепа на отхвърлянето на Компромиса от Мисури^[8]. Този повод е "свещеното право на самоуправление". Изглежда, че нашият виден сенатор е срещнал голямо затруднение да принуди противниците си, дори тези от Сената да отсъдят справедливо за този довод. Един поет беше казал: "Глупаците се втурват натам, където ангелите не смеят да пристъпят". ^[9]

С риск да ме сметнат за един от глупаците според този цитат, аз се изправям лице в лице с този довод, втурвам се и хващам бика за рогата.

Сигурен съм, че разбирам и истински ценя правото на самоуправление. Моята вяра в твърдението, че всеки човек трябва да постъпва точно както иска с всичко, което изцяло негова собственост, се крие в основат на чувството за справедливост, което е вътре в мен. Отнасям тези принципи както към индивидите, така и към човешките общности. Разширявам приложението им, защото това е проява на политическа мъдрост и е справедливо по природа; политическата мъдрост ни спасява от разпри относно неща, които не ни засягат. Тук, или във Вашингтон, аз не бих изпитвал безпокойство какви закони има за стридите във Вирджиния или за боровинките в Индиана.

Доктрината за самоуправлението е правилна – абсолютно и завинаги правилна, – но тя няма такова справедливо приложение, каквото се опитват да ни посочат тук. Или пък по-скоро би трябвало да кажа, че справедливото й приложение зависи от това дали негърът не е или е човек. Ако той не е човек, то в такъв случай всеки, който е човек може, при наличието на самоуправление да постъпи с него точно както желае. Но ако негърът е човек, в такъв случай не представлява ли пълно унищожаване на самоуправлението да се казва, че и той самият не бива да управлява себе си? Когато белият управлява себе си, това се нарича самоуправление, но когато той управлява себе си и същевременно управлява друг човек, това е повече от самоуправление. Това е деспотизъм. Ако негърът е човек, при това положение аз съм научил от моята древна вяра, че "всички хора са създадени равни", и че не може да съществува морално право по отношение на това един човек да направи друг човек роб.

С горчива ирония и сарказъм съдия Дъглас^[10] често перифразира изтъкнатия от нас довод, като казва "Белите в Небраска са достатъчно способни да се управляват, но не са достатъчно способни да управляват няколко нещастни негри!"

Е, аз не се съмнявам, че жителите на Небраска са, и ще продължат да бъдат толкова способни, колкото средно са способни хората където и да е. Не твърдя обратното. Обаче твърдя, че нито един човек не е достатъчно способен да управлява друг човек без съгласието на другия. Твърдя, че това е водещият принцип, че е единствената надежда на американското републиканство. Нашата Декларация за независимост гласи:

"Ние смятаме тези истини за очевидни: че всички хора са създадени равни, че са дарени от сво създател с определени неотменими права, сред които са животът, свободата и стремежът към щастие. И че за да се осигурят тези права сред хората се установява управление, чиято справедлива власт произхожда от одобрението на управляваните."

Този път цитирах толкова много само за да покажа, че според нашата древна вяра властта на управлението е справедлива, ако произхожда от одобрението на управляваните. В такъв смисъл отношенията между господари и роби изцяло нарушават този принцип. Господарят не само че управлява роба без неговото одобрение, но го управлява с поредица от правила, напълно различни от онези, които предвижда за себе си. Позволите ли на всички управлявани еднакво право на глас в управлението, то едва тогава и само тогава е налице самоуправление.

Не казвайте, че аз изтъквам доводи в полза на политическото и социалното равенство между белите и черните. Вече казах обратното. Сега аз не се боря с довода на необходимостта, произлизащ от факта, че черните вече са сред нас, а се боря с онова, което е издигнато като морален довод да им се позволи да бъдат заведени там, където никога досега не са били – да се противопоставя на разширяването на нещо лошо, с което там, където вече то съществува, ние по необходимост ще трябва да се справим по най-добрия възможен начин.

За да подкрепи приложението на своята доктрина за самоуправление, сенатор Дъглас се е постарал да призове на помощ мнението и примера на нашите Бащи революционери. Доволен съм, че той го е сторил. Обичам сантименталността на тези ветерани и с радост съм готов да се водя по тяхното мнение. Дъглас ни показва, че когато става дума колониите да се откъснат от Великобритания и да си сложат ново управление, няколко щата дава указания за своите делегати да се съгласят с тази мярка, стига да позволят на всеки щат да урегулира тревогите относно вътрешното си положение по свой собствен начин. Не цитирам точно, но това е същината. Правилно е да бъде така. На нищо от казаното не бих могъл да възразя. Според мен възможно е д също предложението да има някакво отношение към наличието на робство в тези щати. Не бих го отрекъл. Но има ли то някакво отношение към пренасянето на робството в нови страни? Там е въпросът, и ние ще оставим самите Бащи да му отговорят.

Същото това поколение, и преди всичко същите индивиди от това поколение, декларирали по-горния принцип – декларирали независимостта, водили и довели докрай революционната война, изработили по-късно Конституцията, според която продължаваме да живеем, – същите тези мъже издават наредбата от осемдесет и седма година, заявявайки, че робството никога не бива да стига до северозападната територия. Не се съмнявам, че според сенатор Дъглас по отношение на това те са проявили голямо непостоянство. Въпросът е да се направи разграничение между него и между тях. Но не остава абсолютно никакво основание за неговото твърдение, че тяхното мнение – техният пример – техният авторитет – са на негова страна в тази полемика.

И отново – нима Небраска, макар и територия, не е част от нас? Нима ние не владеем цялата страна? Така че ако предадем контрола над нея, не предаваме ли така контрола над самоуправлението? Небраска е част от нас. Ако твърдите, че няма да я контролираме, защото е част и нищо повече, същото се отнася и към всяка друга част – а когато се лишим от всички части, какво ще остане от цялото? Какво ще остане от нас? Каква полза от едно общо управление, кгато то няма да има какво да управлява?

Казвате, че би трябвало този въпрос да бъде оставен на хората в Небраска, защото е главно от техен интерес. Ако такова трябва да е правилото, ще трябва да се оставя на всеки индивиди да решава за себе си дали да притежава роби. Защо трийсети един души, жители на Небраска, да имат право да кажат, че трийсет и вторият жител не може да притежава роби, а моралното право на щатите, трийсет и един на брой, да кажат, че трийсет и вторият щат изобщо не могат да бъдат притежавани роби, да бъде по-малко?

Друго важно възражение относно прилагането на правилото за самоуправление е, че то позволява на първите няколко да лишат следващите много на брой свободно да упражняват своето право на самоуправление. Първите няколко могат да вкарат робството вътре, а следващите, макар и много, не биха могли лесно да го извадят навън. Много често сега в щатите с роби с е подхвърля: "Ако се бяхме освободили от робите си, за нас щеше да бъде много по-добре." Тези щати всъщност са лишени от правото да се управляват сами, както биха искали, поради действията на малцинството в началото. Същото се отнася и до целия народ по времето, когато се оформя Конституцията.

Дали робството ще премине в Небраска или в други нови територии не е въпрос, който трябва да тревожи особено хората, които отиват там. Нацията като цяло има интерес тези територии да се използват възможно най-добре. Те трябва да станат дом на свободните бели хора. Но те в голяма степен не биха могли да станат такъв дом, ако робството пусне корени там. Робските щати са местата, откъдето бедните бели хора трябва да бъдат махнати, а не където да бъдат пратени. Бедните хора трябва да отидат в новите свободни щати, където да живеят при по-добри условия. Ето защо нацията има нужда от тези територии.

[......]

Накрая аз заявявам, че ако има нещо, което е дълг на целия народ и което не може да бъде оставено в други, освен в собствените ръце на хората, то това е постоянството и непрекъснатостта на собствените им свободи и институции. И ако те си помислят, както си мисля и аз, че разпространението на робството ги застрашава повече от която и да е друга кауза или повече от всички други каузи, колко подло е това спрямо тях, ако оставят въпроса, а с него и съдбата на своята страна, на шепа хора, загрижени само за временния си собствен интерес. Ако въпросът за ликвидирането на робството беше маловажен, ако беше безсилен да навреди, по този начин можеше да бъде оставен на втори план. Но след като този въпрос със сигурност е големият Бегемот на опасността, нима трябва хватката на нацията да бъде отслабена, и той да бъде поверен на такива немощни пазители?

Ето че приключих с този могъщ довод – доводът за самоуправлението. Иди си, свещено нещо! Иди си в мир!

Но Небраска е изтъквана като важна мярка за спасяване на Съюза. Колкото и да мразя робството, по-скоро ще се съглася с разпространението му, отколкото да видя Съюза да се разпада – така както бих приел едно голямо зло, за да избегна едно още по-голямо зло. Но когато се заемам със спасението на Съюза, трябва най-малкото да вярвам, че използваните от мен средства могат да бъдат приложени за постигане на целта. Аз обаче си мисля, че Небраска няма такова приложение, "което до спасение не би довело." ^[11]

Става по-скоро дума за нещо неприятно – единственото нещо, което заплашва Съюза. Когато това ни връхлетя, навсякъде цареше мир и спокойствие. Нацията бе заета с оформянето на новите връзки в Съюза и изглеждаше, че ни предстои дълъг път на мир и благоденствие. Струва ми се, че в обхвата на всички възможности едва ли може да има нещо, заради което разискванията на робството да бъдат съживени... Всяка педя от територията, която притежавахме, вече имаше определено становище по въпроса за робството, към което всички страни се заклеха да се придържат. Всъщност нямаше необитаеми земи на континента, подходящи да бъдат придобити от нас – като оставим настрани някои северни области, за които и дума не може да става. Пир това положение дори самият гений на Несъгласието едва ли можеше да изобрети начин, по който отново да ни хване и поведе, освен ако не се обърнеше назад и не разрушеше мерките за мир, взети в миналото. Съветите на този гений изглежда надделяха, Компромисът за Мисури беше отхвърлен, а ето че сега се намираме посред ново вълнение относно робството и то такова, каквото според мен досега не сме виждали. Кой носи отговорността за това? Дали тези, които се противопоставят на мярката, или другите, които и при липса на кауза я сложиха на преден план, макар да имаха причини да знаят, а всъщност макар да знаеха, че на тази мярка трябва да има и ще има противопоставяне? Авторът й не може да очаква друго, освен че на това ще се гледа като на мярка за разпространение на робството, утежнена от грубо погазване на вярата. Каквито и доводи да приведете, колкото и дълго да ги привеждате, това са лицето и аспектът на мярката в чист вид. При такъв аспект няма как тя да не предизвика тревога. Робството е основано на егоизма в човешката природа, а противопоставянето на робството – на човешката любов към справедливостта. Тези принципи съставляват един вечен антагонизъм, и когато биват доведени до такъв жесток сблъсък, до какъвто ги довежда разпространението на робството, следват непрестанни потреси, мъка и конвулсии. Отхвърлете Компромиса за Мисури – отхвърлете всички компромиси, отхвърлете Декларацията за независимост, отхвърлете всичката минала история, и пак не бихте могли да отхвърлите човешката природа. Разпространението на робството е осъдително – с това ще бъде изпълнено сърцето на човека, а заради преизпълненото му сърце неговата уста ще продължава да говори.

И структурата на закона за Небраска е много особена. Хората трябва да решат въпроса за робството за себе си, но кога трябва да го решат, как трябва да го решат, или дали, щом вече го решат, той следва да остане непроменен, или пък ще премине през поредица от нови процеси, законът не казва. Дали решението трябва да бъде взето то първите десетина заселници, които пристигнат там? Или ще се изчака, докато броят им нарасне на сто? С гласовете на населението ли ще се реши , или с гласовете на законодателното тяло? Ще има ли изобщо някакво гласуване? На тези въпроси законът не дава никакъв отговор. В това има нещо загадъчно, защото когато един член предложи законодателното тяло изрично да се овласти, за да отрече робството, той беше освиркан от приятели на законопроекта. Струва и този факт да бъде запомнен. Някои янки от изток пращат имигранти в Небраска, за да отрекат робството и доколкото съм в състояние да преценя, те очакват въпросът да бъде решен по един или друг начин с гласуване. Но и жителите на Мисури не спят. Те са на хвърлей камък от спорната земя. Събират се и приемат решения, в които няма дори и намек за гласуване. Заключават, че робството вече съществува на тази територия, че още ще се разрасне, че с оставането си в Мисури те ще го защитят, а аболиционистите трябва да бъдат обесени или прогонени. През всичко това ясно прозират дълги двуостри ножове и барабанлии с по шест патрона, но няма и помен от урната за гласуване. И какво всъщност може да бъде последствието от това? Щом всяка група, която е вътре, има многобройни и убедени поддръжници отвън, нима няма изгледи разприте да стигнат до размяна на удари и кръвопролитие? Нима може да се изнамери нещо по-подходящо за постигането на сблъсъци и насилие относно въпроса за робството от проекта Небраска? Не обвинявам, нито смятам, че това са били намеренията на Конгреса, но ако той е създал буквално един ринг, на който е пратил шампиони да разрешат противоречието с борба, не е много вероятно тази борба да не започне. А започне ли, дали ще поеме по един извънредно мирен и спасителен за Съюза път? Дали първата капка кръв няма да бъде истинският заупокоен камбанен звън на Съюза?

[......]

Особено възразявам срещу новата позиция, която определя за робството в политически контекст заявеният от закона на Небраска принцип. Противопоставям му се, защото той предполага съществуването на морално право в поробването на един човек от друг. Възразявам срещу нея, защото за една група хора тя представлява опасно протакане – представлява тъжно свидетелство, че при наличието на благоденствие забравяме правата; че сме престанали да уважаваме свободата като принцип. Възразявам срещу нея защото Бащите на републиката не са прегърнали това, а са го отхвърлили. Доводът "необходимост" е единственият благосклонен довод, който те допускат относно робството – те стигат до там, само дотам, и до никъде другаде. Установяват съществуването на институцията в живота ни и не могат да противопоставят на това, обаче хвърлят вината върху британския крал, че го е въвел. Преди Конституцията те забраняват неговото въвеждане в северозапандата територия – единствената земя, която владеем тогава, е земя, в която няма робство. При оформянето и приемането на конституцията те дори се въздържат от споменаването на "роб" или "робство" в целия инструмент. В клаузата за връщането на бегълци определението за роб е "човек, използван за услуги или полагане на труд". В клаузата, запрещаваща забраната на африканската търговия с роби за двайсет години, за тази търговия се говори като за "миграцията или внасянето на такива лица, каквито всеки от сега съществуващите щати смята за подходящо да приеме", и така нататък. Това са единствените клаузи, визиращи робството. По този начин робството е скрито в Конституцията така, както един болен човек крие липомата или рака си, които не смее да изреже веднага, да не би да му изтече кръвта, но при все това си обещава, че рязането ще започне в края на определен период. По-малко от това нашите Бащи не са могли, а повече от това не са искали да направят. Необходимостта ги отпраща до там и по-далече те не искат да отидат. Но това не е всичко. В самото начало Конгресът, при приета Конституция, има същите възгледи за робството. Те ограничават и свиват робството до най-тесните рамки на необходимостта.

…И така се разбира, че по това време отношението към робството, ясно и несъмнено, е враждебност към принципа и търпимост само по необходимост.

Но сега това се преобразува в "свещено право". Небраска го изкарва на преден план и го води до пътя на разширяването и запазването му вовеки, потупва го по гърба и му казва: "Върви и нека Бог бъде с теб!" Отсега нататък то ще бъде най-голямата скъпоценност на нацията – ще бъде не друго, а фигурата на носа на кораба Държава. Малко по малко, но неотклонно, като придвижването на човека към гроба, ние се отказваме от старата заради новата вяра. Преди близо осемдесет години започнахме с изявлението, че всички хора са създадени равни, но сега от самото начало прибягваме до друго изявление – че това някои хора да поробват други е "свещено право на самоуправление". Тези принципи не могат да стоят редом. Те са противоположни, каквито са Бог и Мамон, и държащият на единия принцип положително презира другия. Когато Петит^[12] във връзка с подкрепата си за закона на Небраска нарече Декларацията за независимост "очевидна лъжа", той просто направи онова, което постоянството и прямотата изискват да бъде направено от всички жители на Небраска. Седналите там присъстващи четирийсет и няколко сенатори от Небраска го чуха и никой не го порица. Не ми е известно и някой вестник или някой оратор в Небраска, пък и където и да е, засега да го е порицал. Ако това изказване бе направено сред хората на Мариън^[13], макар че те са били южняци, какво ли би се случило на казващия това човек? Ако това беше казано от хората, заловили Андре^[14], то казалият го сигурно щеше да бъде обесен по-скоро от самия Андре. Ако беше казано в старата Зала на независимостта^[15] преди седемдесет и осем години, портиерът най-напред щеше да удуши говорещия, а после щеше да го изхвърли на улицата.

Нека не се лъжем: духът на 1776 година и духът на Небраска са напълно антагонистични, като първият бива бързо подменян от втория.

Мои сънародници – американци на юг, а също и на север, няма ли да положим усилия, за да спрем това? Привържениците на либералите по целия свят вече изразяват своите опасения, че "единствената ретроградна институция в Америка подкопава принципите на прогреса и фатално накърнява най-благородната политическа система, появила се някога на света". Това не е подигравателно отношение на врагове, а е приятелско предупреждение. дали е напълно безопасно да не му обръщаме внимание, да го презрем? Нима това не представлява опасност за самата свобода – да отхвърлим правеното най-напред и първия резултат от нашата отколешна вяра? В алчната гонитба да получим печалба от негъра нека си даваме сметка какво вършим, да не би да "отложим и да накъсаме на парченца" дори хартата за свободата на белия човек.

Нашата републиканска тога е омърсена и се влачи в прахта. Нека отново я изчистим. Нека върнем белия й цвят, ако не с кръвта, то поне с духа на Революцията. Нека върнем робството към съществуващите относно него законови права, вместо то да претендира за "морални права" и да представя доводи за "необходимост". Нека да го върнем на мястото, дадено му от нашите бащи и нека то почива там в мир. Нека отново приемем Декларацията за независимост, а с това да приемем и дейностите, и политиката, които са в хармония с нея. Нека Северът и Югът, нека всеки американец, нека всички които обичат свободата, където и да се намират, да се присъединят към това велико и добро дело. Направим ли го, ние не само че ще спасим Съюза, ни ще го спасим по такъв начин, че да бъде и сега, и завинаги достоен за спасяване. Нека тъка го спасим, че бъдещите милиони свободни и щастливи хората по целия свят да станат на крака и да ни нарекат благословени пред бъдните поколения.

Бележки

1. Законът Канзас–Небраска (the Kansas–Nebraska Act) от 1854 г. създава териториите на щатите Канзас и Небраска и същевременно отхвърля Компромиса за Мисури, според който заселниците с гласуване да определят искат ли робство или не. Бел.прев.
   
   
2. Конфедерацията е съюз от първоначално шест южни щата – Южна Каролина, Мисисипи, Флорида, Алабама, Джорджия и Луизиана, – които през 1861 г., след избирането на Линкълн за президент, обявяват, че излизат от състава на САЩ и образуват самостоятелна държава Конфедеративни американски щати (КАЩ). Към нея впоследствие се присъединяват Тексас, Вирджиния, Арканзас и Северна Каролина, с което тя нараства до 11 щата. Просъществува до 1865 г. Бел.цит.
   
   
3. Декларация за независимост на САЩ – първият политически документ на САЩ, в който общност от Тринайсет колонии обявява своята независимост от Великобритания. Декларацията е съставена от Томас Джеферсън. Нейното съгласуване и приемане от Континенталния конгрес на 4 юли 1776 г. създава държавата Съединени американски щати. Бел.цит.
   
   
4. Революцията – така американците наричат своята Война за независимост от Великобритания през 1776 г. (American Revolutionary War). Бел.цит.
   
   
5. Съюза е названието на федералното правителство на САЩ, подкрепяно от 23-те щата, не участвали в опита за отцепване, направен от 11-те щата, съставили Конфедерацията. Бел.прев.
   
   
6. И през Гражданската война Линкълн е обвиняван от опонентите си, че не приема компромис за робството, докато фракцията на аболиционистите в Републиканската партия го критикува, че действа бавно. Бел.прев.
   
   
7. Окръг Колумбия е единственият федерален окръг в САЩ, разположен на река Потомак, на територията на който се намира столицата Вашингтон. Бел.цит.
   
   
8. Компромисът за Мисури (the Missouri Compromise) са набор от мерки на Конгреса на САЩ от 1820-1821 г. за решаване на първите кризи при ограничаване на разпространението на робството – за регулиране на робството в западните територии, забраната му в бившата територия Луизиана и др. с изключение на предложената за щат територия Мисури. Анулирането на Компромиса за Мисури е осъществено с приемането на Закона за Канзас–Небраска от 1854 г.Бел.прев.
   
   
9. От стихотворението "Есе върху критиката" на английския поет Александър Поуп (1688–1744). Бел.прев.
   
   
10. Стивън Арнълд Дъглас (Stephen Arnold Douglas, 1813–1861) е американски юрист и политик от Илинойс, автор на закона Канзас–Небраска (the Kansas–Nebraska Act), опитващ се да наложи робството като институция в новосъздадените щати. Кандидатира се президент в изборите през 1860 г. като представител на Демократическата партия, но губи от представителя на републиканците Ейбрахам Линкълн. Бел.цит.
    
    
11. Уилям Шекспир, "Хамлет", действие трето, сцена трета. Бел.прев.
    
    
12. Джон Петит, сенатор демократ от Индиана. Бел.прев.
    
    
13. Франсис Мариън, бригаден генерал от Южна Каролина във Войната за независимост. Бел.прев.
    
    
14. Джон Андре, британски офицер, обесен като шпионин през Войната за независимост. Бел.прев.
    
    
15. Зала на независимостта (Independence Hall) – намира се във Филаделфия, Пенсилвания. Известна е факта, че там са били разисквани и приети Декларацията за независимост и Американската конституция. Понастоящем е част от Националния исторически парк на независимостта (Independence National Historical Park). Бел.цит.
    
    

Източник

• Из сборника "Моята представа за демокрацията", Ейбрахам Линкълн, превод: Огняна Иванова, ИК "Стигмати", София, 2009, ISBN 978–954–336–069–7, с.40-61

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.