Записки на Христо Македонски: Вместо предговор

Записки на Христо Македонски — Вместо предговор (от Юрдан Мирчев) Автор: Христо Македонски

Предговорът е написан от Юрдан Мирчев, но е неразделна част от Записките на Македонски

Идеални времена, идеални борци. Четите са светла страница в нашата нова история. Умрелият оживял. Македонски е истински участник в четата на Караджата. Целта на настоящия труд. Малко библиография.

* * * * *

Делата на нашите борци за свобода на България представляват действително едно достойно за удивление зрелище. Думата ни е за ония борци, които са се събирали в чужди страни и на чети са навлизали в България (тогава в Турция), за да дигнат народа на въстание против турската власт, против нейните угнетения, преследвания и всякакъв вид злоупотребления над беззащитната и безправна рая. Смелостта и решителността, преголямата вяра в святостта, величието, достиженията и удовлетворимостта на идеала – това са според мен най-отличителните черти на дейците и мъчениците от оная епоха. И наистина, една шепа хора, захвърлени и прокудени от съдбата вън от отечеството, проникнати в душата от един идеал – от идеала да се добие свободата на България, като се разруши турското царство, – организират се, въоръжават се, навлизат в България, бият се геройски, неустрашимо с турския низам и башибозук и слагат костите си в толкова обичаната от тях България. Идеални времена, идеални борци! Ако хайдутството, тоя прототип на четите, е било само един доста елементарен протест против безобразията и притесненията на турците въобще, четите, наопаки, са една нова организация на интелигентни хора, с твърде широка, строго обмислена и възвишена цел. Те са били очевидните признаци за национално събуждане на нашия народ, подготвено от нашето стремление към училището и българската книга, и калено в борбата с нашите църковни притеснители – гръцкото фанариотско духовенство. Цветът на българската интелигенция, която не е могла да търпи едно такова робско положение на нашия народ, поема ръководството на освободителното дело в свои ръце, проповедва, пише, агитира, възпява и обоготворява Балкана и юнаците, които свободно ходят по него, формулира по-ясно идеала и желанията на народа, организирва от свежи и силни натури чети, които съзнателно се стремят за постигане на определена цел. Вечно ще гледаме ние с евангелско смирение и преголямо удивление на тия велики духом хъшове, на тяхната неустрашимост, на техните подвизи и чудновати дела; вечно ще идеализираме ние смелият им пример на самопожертвование за свободата и щастието на българския народ. То се знае, че четите имат особено значение не само поради идеала, който са носили и популяризирали, не само по мисълта на нашето национално събуждане, което са прокламирали, но и по последствията, които след тия чети последваха, по събитията, които се стекоха и по удовлетворението на идеала, за които се бориха, мъчиха, страдаха и умираха тия наши борци и дейци.

Четите, следователно, са една светла страница в нашата нова история и подробното тяхно изучаване е необходимост за всекиго от нас. Една съвършенно пълна история на българските чети още нямаме по причина, че твърде малцина писатели са се занимавали с тях, пък, ако щете, и по немарливост от страна на всички ни. ^[1] Между другите съчинения на покойния Захари Стоянов, който безпорно беше един от талантливите писатели по историята на въстанията у нас, има и едно особено съчинение за четите, които са навлизали в България с цел да повдигнат народа против турския ярем. Това съчинение, което без съмнение е познато на всички читатели, носи заглавието: "Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата (1867-1868)", издадено в Пловдив през 1885 година ^[2]. В предговора на тая книга на страница VII четем: "Тук съм длъжен да кажа, че освен поменатите по-горе седем души, ^[3] които бяха заточени до живот в Аккийската крепост ^[4] и освободени след Сан Стефанския договор, няма други живи лица, останали от Хаджи Димитровата чета". След туй на страница 158 Захари Стоянов казва: "Знае се за положително само това обстоятелство, че един от борците, Христо Македончето, който бил легнал нарочно между убитите, щом битката престанала и турците се впуснали да режат глави, той скочил на крака, и с оръжие в ръката сполучил да избяга към запад, само наранен. Той слязъл в тунджанската долина, прегазил реката, и умрял от раната си около Аджар в местността Кадрафил, където бил погребан от местните овчари. Родителите и някои сливенски граждани неговите кости именно разкопали след десет години и ги отнесоха в Сливен наместо Хаджи Димитровите. Тия са погребани в тамошната черква Св. Никола, над които се издига скромна постройка във форма на паметник". ^[5] Тия два цитата са толкова ясни и изрични, щото не позволяват никакво претълкуване. При туй, като се има предвид умението на Захари Стояноя да събира материалите си за своите съчинения, да проверява сведенията сам и чрез много други лица, ^[6] мъчно би могло да се повярва, че в тия именно толкова изрични утвърждения покойният Стоянов не е досущ верен, както ще се види от изложеното по-долу.

Една сутрин рано, 16 юни 1896 година, дойде при мене г. Арсения Костенцев, ^[7] един стар заслужил македонски учител, със специалната цел да ми съобщи, че в София е дошъл Христо Николов Македонски, един от хъшовете на четата на Караджата, известен в нея под името "Македончето". Г-н Костенцев ми разправи не без ентуасиазъм впечатленията си от срещата със стария хъш, разказа ми накратко и на бързо, че Македонски с други двама още от четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата са могли след последното сражение на тая чета да се отърват живи, че Македонски е можал да вземе и донесе със себе си и знамето на Караджовата чета, че той и днес помни и разказва маса подробности за тая чета и пр. и пр.

– Като си помислех, прибави г. Костенцев, че вие се интересувате от работите на нашето скорошно минало, дойдох да ви съобщя това. Господин Христо сега е в кафене "Одеса", където ще може да го видите, да прегледате бележките му, който е държал за всичко, що е вършил по "народните" работи, и на иснование на тях да напишете нещо, ако желаете.

Аз останах слисан. Как, казвах сам на себе си, избягал жив от четата на Караджата! Трябва да видя аз непременно тоя герой, да му се поклоня почтително, да стисна за ръката тоя носител и прокламатор на нашите доскорошни народни идеали. Не зная как е за другите, но за нас по-младите, които за четите и въстанията знаем само това, което сме чели по книгите и вестниците, героите от оная епоха представляват се на нашето въображение в свърхестествена сила и величие. Едно евангелско благоговение ни обгръща душата само при спомена или изговарянето имената на тия балкански юнаци. Караджата, Хаджи Димитър и техните другари – те са свещени имена, имена с непостижимо величие, с висок морал и грамадно значение. И прибързах аз да видя Христо Македонски. Но преди да сторя това, намерих за добре да прочета отдолу–отгоре, "Четите в България" от З. Стоянов. Там, в списъка на момчетата, които са съставлявали четата на Х. Димитър и Ст. Караджата намирам записано името Христо Николов, от Кукуш, на 28 години; ^[8] но щом прочетох приведените по-горе цитати от книгата на Стоянов, аз се отчаях да видя истински хъш от четата, който действително да е минал Дунава, да е взел участие в целия поход и всички сражения, които е имала тая чета, и най-сетне да е избягал жив и доживее досега. Може ли умрелият Христо да оживее след почти тридесет години? И не е ли това, мислех си аз, някой неучтив бедняк, който иска да продаде себе си за Христо Македонски с някаква цел, вероятно, за материални блага? Слушал бях аз от мои приятели разкази за разни лъжепоборници, за техните маниери да се представят такива, припомних си тия разкази и се сепнах от измамата, на която можех да стана жертва. "До освобождението ни, казва Захари Стоянов, в Румъния можеше да намериш във всяка кръчма Хаджи Димитрови другари от четата, но на тях ни най-малко не трябва да се вярва, защото гладът и тогавашните тежки обстоятелства принуждавали са мнозина слабодушни да лъжат с народното име". ^[9] След туй вече исках наистина да видя Христо Македонски и прибързах да направя това, но, изповядвам го искрено, очаквах да видя един лъже-хъш, който се мъчи да се преструва, ще лъже нахално, но когото сигурно ще катурна в лъжата, защото запомних из книгата на Стоянов много подобности за походът и участта на четата и с тях щях да проверявам разказите на Христо Македонски. Обаче още първата ми среща с тоя последния разпръсна всички тия съмения и аз видях, че имам работа с истински участник в четата на Караджата. В това ме увериха не само почти досущ верните му разкази за похода и сраженията на четата с ония, описани от Захари Стоянов, но и познанството му тук с лица, които са боравили с подобни работи, като: Бойко Нешов, Тодор Пеев, Симо Соколов, Ив. Хр. Кършевски и пр.

В продължение на 10-15 дни аз успех да взема нужните бележки за всички дела, които Македонски е извършил през периода от когато е станал "хайдутин" до Сръбско–турската война. ^[10] Неговият живот представлява цяла одисея. Той е интересен да се опише между другото и по това, че също такъв почти по всяка вероятност трябва да в бил животът и на другите хъшове, които заедно с него или след него с оръжие в ръка са въстанали против турската тирания, и са се жертвали за народния идеал. Почти същите причини, които са накарали Христо Македонски да стане "хайдутин" и после бунтовник, са накарали да станат такива и неговите другари по хайдулук и бунтовничество. Тия и много подобни на тях причини са имали място в цялото европейско турско царство, но не всички еднакво са ги чувствали и усещали, не всички са могли да възнегодуват, да почнат да си отмъщават зъб за зъб и не всички са могли да бъдат избрани да посветят живота си за общо добро. Така щото причините, които са накарали Христо Македонски да стане "хайдутин", представляват в миниатюра несносните условия, в които е бил принуден да живее в ония времена безправния български народ. Ето защо аз реших, както показа и самото заглавие на настоящата брошура, да напиша тук целия живот на Македонски, т.е. неговите дела и то ония, които имат обществен характер и значение. Така ние ще опишем неговото хайдутство, участието му в Белградската легия, в четата на Караджата и най-после воеводството му в Сръбско-турската война с всички ония подробности, които е нужно да се разкажат за всеки един случай. Всичко, това, вярвам, няма да бъде безинтересно и без значение. Някои от подробностите за участта на четата на Караджата и Хаджи Димитра ще изоставим и то само ония от тях до разбиването на тая чета, които на дълго и широко разказва покойният Захари Стоянов в "Четите в България". Ще се спрем по-непосредствено само върху случките и участта на тая чета, която никак не се споменават у Стоянова, особено върху избавлението на Македонски и двамата му другари от смъртта след окончателното поражение на четата и бягството им по гори и планини, като запазим при това и една известна пълнота и непрекъснатост в разказа си за целия поход на тая чета, то по такъв начин трудът ни да представлява една цяла и завършена работа.

Тук намирам за нужно да кажа няколко думи за самия Христо Николов Македонски, повечето известен из неговата биография, които представляват известен интерес и които не е възможно да направим на друго место в книгата ни.

Христо Николов Македонски е роден на 1835 година в село Горни-Тодорак, Кукушко, Македония, от родители чисти българи. В списъка на момчетата, коита са образували четите на Хаджи Димитра и Стефан Караджата, Македонски се е записал, че е родом от Кукуш; това нарочно е направил той, за да прикрие домашните от преследванията на турците и турското правителство в случай че се хване жив, или пък списъка стане достояние на Цариградското правителство. Същото това са направили и други някои от момчетата. Македонски е близнак с брата си Стояна. Още когато е бил жив на една година, баща му се поминал и той останал на грижите и попечението на майка си, която била доста разумна жена. Другите му по-големи братя и сестра помагали в работата на баща му, който се занимавал с платнарство и сапунджилък. В това време търговията с платна и въобще с памучни изделия е била в цветущо положение, понеже такива изделия са се изпращали чак в Босна и Херцеговина, Албания и даже Азия, от където са дохождали търговци да ги купуват и занасят за продан по изброените страни. И памучната култура в Солунския вилает тогава се намирала в твърде завидно положение, защото по-късно се яви конкуренцията от вън с платна и памук. Седем години наред Македонски е ходил на училище в родното си село, където са учели на гръцки, защото по тия страни тогава, особено по селата, оше българската книга не беше надделяла над гръцката. Всичката наука се състояла в изучаването на църковни някакви си псалми и четенето на псалтиря, които никак не разбирали учениците, в това число и нашия Христо. Въоръжен с такива знания, които се равняват на нула, Христо не е можел да бъде годен за друго, освен да помага в работата на братята си, които наследили от баща си. И друго не е мечтаел. Той скоро се научил да говори на гръцки, и да пише със славянски черковни букви, с каквито пише и понастоящем. Повече не е можал да научи, защото, както ще видим по-долу, не е имал нито време, нито възможност. Майка му, като добра домакиня и умна жена след смъртта на бащата, запазила всичко оставено от последния наследство, което от после е дало възможност на братята на Македонски да подкачат бащината си търговия и по такъв начин да поминуват горе-долу добре. Нещастията само Христо са преследвали от година на година все повече и повече, докато най-после тия нещастия направят от него "хайдутин", после бунтовник и най-после войвода, сиреч тия нещастия са причината, гдето Христо Македонски се предава на "народните работи" и е посветил повече от 25 години от живота си за "народа".

Бележки

1. Четническото движение като цяло и досега все още не е изследвано и проучено добре. И сега липсва каквато и да е по-пълна негова история.
   
   
2. Книгата на З. Стоянов след това е преиздавана не веднъж. В настоящите бележки цитатите са по нейното седмо издание включено в: Стоянов, З. Съчинения. т. II, С., 1965, с.123-310.
   
   
3. Става дума за: Ангел Т. Обретенов от Русе, Тончо Стоянов от Ст. Загора, Сава Кънчев от Търново, Марин Нейков от Свищов, Тодор Симеонов от с. Галиче, Врачански окръг и Кръстю Минков от с. Д.Сахране, Казанлъшко.
   
   
4. Сен Жан д'Акр, Аккя, Акия, Акке Калеси – турска крепост в дн. Сирия, където били заточавани български национал-революционери.
   
   
5. Стоянов, З. пос. съч. с. 233; По този въпрос вж. писаното от Хр. Македонски в Глава 25.Допълнение към записките ми – Допълнение No2.
   
   
6. Както обяснява в предисловието на книгата си, сведенията за четата на Хаджи Димитър и Ст. Караджата З. Стоянов е получил от шестте четника, завърнали се от заточение след приключване на Освободителната война (вж. бел. 3). Техният разказ освен от него е бил проверяван чрез личен разпит и от Стоян Заимов.
   
   
7. Арсени Костенцев е роден през 1842 г. в с. Ново село, Щипско (дн. СР Македония). Борец за българското възраждане, той дълги години е бил учител в Македония и Одринско. Оставил е ценни спомени (Спомени на Арсени Костенцев, С., 1916, 76 с.; II изд., с предговор на Ив. Вазов, С., 1917, 151 с.).
   
   
8. Вж. Глава 25.Допълнение към записките ми – Допълнение No3.
   
   
9. Стоянов, З. пос. съч., с. 125.
   
   
10. Вж. Глава 25.Допълнение към записките ми – Допълнение No4.
    
    

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.