Записки на Христо Македонски: 11.На Вишовград

Записки на Христо Македонски — Глава 11. На Вишовград Автор: Христо Македонски

Неутолимата жажда. Мъчителното пътуване цяла нощ. Значението на Караджата в четата. Необяснимият шум. При извора. В турското село. Овчарът с агнетата. Улавянето на въоръжени турци. Отчаяното заявление на Д. Мънзов. Появяването на потерята. Раняването на Караджата и на Дряновски. Отравянето на последния. Новите позиции и боят с башибозуците. Пристигане на редовна войска. Съсичане на двадесетина низами. Резултатът от третата битка. Тръгване към балкана.

* * * * *

Уморени и утрепани от непрекъснатото това сражение ние вървяхме без път, разбира се, като се озъртахме на всички четири страни за вода.

След няколко минути пред нас се изпречи едно биволско блато, водата на което беше много нечиста, защото миришеше отвратително. Макар и нечиста, но момчетата всички пиха, та се посъживиха и поокопитиха. Тръгнахме, значи, с подновени сили, ако може да се каже, че такава блатлива вода може да съживи един човек. Остави това, но ние нямахме време да помислим и да пооцедим някак водата, а трябваше да се наведем и да пием като добичета.

Положението ни диктуваше да вървим по-скоро, една минута по-рано да хванем балкана, но ние бяхме тъй изнурени и тъй измъчени от безсъние, лишения и неспокойствия, щото струваше ни се, че ако се продължава това още ден–два, ние сме изгубени. Пък това можеше да ни докара до отчаяние. В такива минути на разочарование Караджата беше неоценим. Колкото тактичен майстор, решителен и смел беше той във време на сражение, толкоз нежен и ободрителен биваше тогава, когато всички ние имахме нужда от насърчение, от окуражаване, от състрадание, от блага дума и от припомняне величието на нашето дело, което немилостиво искаше от нас такива страдания и такива жертви.

Не бяхме изминали много, когато зачухме някакъв необясним шум. Разбира се, че това не ни стрескаше много, защото бяхме пребръгнали на това и друго, защото беше вече нощ и сражение не беше възможно. Хаджията подслушваше, лягаше на земята и най-после ни обясни, че тоя шум е на конници. Спряхме се веднага в един трънак, налягахме там и чакахме заповедта на войводите. От минута на минута шумът ставаше все по-ясен и по-ясен. Когато чухме вече пръщенето на конете, Караджата тихичко ни каза да приготвим пушките си. Конницата вървеше право към нас. По едно време тя се спря на едно не твърде далечно разстояние от нас, може да имаше до хилядо метра. Войниците, без да слезнат от конете си, започнаха да говорят нещо и от приказките им само отделни звукове долитаха до нас в тая нощна тишина. Откъм наша страна гробно мълчание. Виждаше се, че това са турски войници, които бяха излезли да хванат дирята ни и да ни пребият на другия ден. След това конницата възви назад и се изгуби от очите ни. Уверен съм, че тия турски солдати не са ни съгледали и че тяхното спиране там беше случайно или повече за малка почивка на конете, които яздеха. Постояхме още малко, колкото трябваше, за да си отмине конницата и след това отново тръгнахме, разбира се, без шум, с авангарда и ариегарда. Вървяхме и сегиз–тогиз се спирахме, за да чакаме някои от момчетата, които не можеха да вървят.

Жаждата отново ни замъчи. Ще изгорим за вода и не може да вървим, толкова бяхме ожаднели. Най-сетне връхлетяхме на едно второ биволско блато, много по-гнусно от първото и уталожихме жаждата си с миризливата и жабурлива вода. Не след много време намерихме един извор, където пихме хубава студена вода. Да види българин извор и да не се спре при него – това е невъзможно. Цялата дружина насяда около извора, сладката вода подействува успокоително на нервите ни и ние за минута се намерихме щастливи пред тоя извор и при шуртенето на водата му, като забравихме своето грозно положение.

След малка почивка ние трябваше отново да потеглим на път. Там не беше възможно да се спрем, защото мястото не ни харесваше и не можеше да ни запази добре от нападението, което очаквахме на сутринта, без да се съмняваме вече в това. Минахме наблизо до едно турско село ^[1] и се спряхме при едни овчарски колиби, недалеч от това село. От тия колиби взехме мляко и пресно сирене и тръгнахме да вървим и да дирим място за позиции за през деня. Завлякохме със себе си и един от овчарите с няколко агнета, които мислехме да опечем в гората и да се нахраним човешки. Зазоряваше се. ^[2] Кой не обича деня, светлината! Но ние, в това положение, в което се намирахме, мразехме деня, не обичахме светлината, защото те служеха на неприятеля против нас. Нощта беше спасителна за нас, но не зависеше от нас да имаме една по-дълга нощ, поне от 3–4 дни, докато стигнем и хванем балкана.

Ненадейно се показаха пред четата ни 15–20 души турци, въоръжени от главата до петите. Караджата, който вървеше тогава напред, се разпореди и турците заобиколихме и хванахме. Те се предадоха без съпротива. Те бяха толкова наивни, че на запитването от страна на Караджата те отговориха:

– Пратени сме да вардим.

Караджата разгледа оръжието им, а ние се приготвихме да колим. Както Караджата, така и всички ние изказахме мисъл, че те трябва да се умъртвят; само Хаджията не се съгласяваше и не позволяваше.

– Не е голям мурафет, – казваше той, – ако вземем да ги избием, но няма да ги свършим, пък и това не е кавалерско.

Ние измъчени, утрепани от лишения, преследвани и убивани от турците, искахме отмъщение, но щом Хаджията не даде, ние се стреснахме и го осъждахме в разговорите си: "Артък го прекалява" – шушнехме помежду си. Разбира се, че турците са били пратени от потерята да ни намерят и съобщят в турския стан. Когато след това почнахме да се бием, аз съм уверен, че и тия освободени от нас турци са стреляли против нас. И Караджата се подчини на решението на Хаджията, пусна турците да си идат, като наивно им поръчаше да не вземат участие в потерята против нас.

След това продължихме пътя си. Прекарахме през реката Росица Никола Иванов, който беше ранен още в първата битка, а също и Д, Мънзова, комуто краката се бяха надули и не можеше да върви, а той сам онършавел и отпаднал, като десет години в болница да е боледувал. Щом го прекарахме отвъд реката, Мънзов заяви, че не иска вече да върви. Той беше деликатна натура и не беше човек за такава тежка работа. Аз бях тогава ариегард заедно с десетина други момчета и между другото трябваше да се грижа за събирането и неизгубването на момчетата. Припнах да съобщя на Хаджията отказът на Мънзова и да получа заповед какво да правя.

– Брак шупу холам, ^[3] – извика насреща ми Хаджията, не виждаш ли, че не можем да му помогнем?… Като иска, остави го и хайде.

И го оставихме, а ние заловихме височините в планината, а именно, ако помня добре, Вишов град. ^[4] Там имаше едно гористо място, където мислехме да спрем на по-дълга почивка, да опечем агнетата и се гостим хубаво. Караджата вървеше след стражата, разглеждаше местността, а ние се стоварихме на почивка и се облизвахме приятно около агнетата, които овчарят приготовляваше да заколи и опече. Още не бяхме седнали, когато стражата ни извести, че потерята пак ни е намерила. Едва току–що беше съмнало и потерята се задържа в по-голямата и по-гъста гора, не много далеч от нашето почивалище и започна да стреля срещу ни.

– Овчарко, хайде да си идеш сега ти, – каза Караджата и веднага разпореди да посрещнем нападението.

Овчарят не чака да му се каже втори път, спусна се надолу и се изгуби от пред очите ни. Започнахме да стреляме, но с тактика и с икономия, защото фишеците бяхме преполовили. Понеже мястото, където бяхме спрели, не беше удобно за нас и не можеше да ни запази, предстоеше ни да отидем с гърди срещу потерята и да хванем място в по-гъстата и по-голямата гора. ^[5] Още в началото на сражението Караджата беше ранен в ръката, но твърде леко, така щото това беше без чувствителна някаква вреда за четата, на която той беше душата. По-опасно се рани обаче Дряновски. То беше още преди пладне. Него раниха и той седна на едно място и не искаше вече да стане. Караджата дойде при него с цел да види какво е станало и да помогне на другаря. Щом го съгледа Дряновски се обърна към него и с един умилителен глас молеше му се да не отказва на молбата.

– Какво, какво искаш, кажи по-скоро, – се обади Караджата, който ни гледаше като майка. – Ако си ми брат, дай ми малко отрова, за да туря край на мъките си.

Дряновски беше доста интелигентен мъж и като е видял, види се, че няма да живее още дълго време от раната, искаше сам да се отрови. Той аслъ не можеше да върви, та рискуваше да попадне в ръцете на турците, които сигурно щяха да го съсекат.

– Сега ще те позная дали си мой брат и истински другар, – допълваше наивно Дряновски.

Караджата, разбира се, не му даваше и не се съгласявяше да даде отрова на един добър свой другар. Колкото повече Караджата отказваше, толкова повече по-умилно, по-настоятелно Дряновски повтаряше страшната си молба. Картината беше грозна и аз не можах да стоя, а заминах напред, като оставих Караджата да се разправя с Дряновски. Какво стана по-нататъй – не зная. Между това четата вървеше напред, веднага дойде и Караджата. Вървяхме и се биехме, искахме да хванем гъстите гори между Вишов-град и Гъбене, ^[6] където де беше спряла потерята и където вероятно се надяваше да ни намери. За наше удивление потерята започна да отстъпва от нашите нападения и ние без жертви почти (ако не считаме жертва Дряновски) изгонихме я оттам и взехме добри позиции.

Неприятелят ни не спеше. Чуваха се викания, команди, военна тръба и всичко това беше доста, за да разберем, че нападение скоро ще има и че това сражение навярно ще бъде по-ожесточено от всички досегашни. Воеводите ни разпределиха на две отделения, начело на които се поставиха. Чакахме нападението, но по право никак не го желаехме, защото ние имахме ужасна нужда за почивка и сън. Не след дълго време потерята се приближи до нас и боят се захвана. Тя ни нападаше, но страхливо и предпазливо, а ние я отблъсквахме винаги сполучливо и без никакви жертви, защото държахме отбранително положение, пък и имахме и добри позиции. Потерята се състоеше от башибозуци, които много неумело гърмеха срещу нас. Това, разбира се, ни радваше и ни даваше надежда за една по-голяма сигурност за нашата кожа. Но тая наша своеобразна радост не трая за дълго време, тъй като скоро се зададе отдалеч турска редовна войска, фесовете на която се червенееха като грънчарски пазар и покриваха едно значително пространство. Войската беше многобройна, и нашите воеводи взеха да се съвещават нещо. След около един час време турската войска приближи до нашите позиции и ние се приготвихме за по-сериозен и много по-опасен бой. Да се бием с башибозуци не ни се виждаше толкова рисковано, но да се бием с редовна войска, с едно дисциплинирано множество, което не гледа никакви опасности, а се движи по команда, и където мине поражава – това не беше лесна работа. И ние хубаво го чувствувахме това, давахме си кураж и събирахме сили да посрещнем нападението, като вярвахме даже, че и тук ще излезем и се избавим с малко жертви. ^[7]

Щом пристигна войската, потерята от башибозуци и жандарми се оттегли на страна и остана да бъде зрителка на бъдещата наша участ. Войската започна по команда да се движи и приготовлява за бой. Тя пона да гърми, но като видя, види се, че по тоя начин не ще може за скоро време да ни изтреби или пък е имала намерение да ни излови веднага, впусна се на юруш срещу нас. Ние се държахме мъжки, но и войската не се шегуваше. Нашите позиции бяха твърде добри: дебели дъбови дървета, камъни и окопи ни служеха за прикритие. ^[8] Особено се мъчехме да възпрепятствуваме на войската да мине реката, но при всичката храброст, с която се бихме тук всички, не можахме да преодолеем неприятелската сила, защото беше много голяма. Двама от момчетата, които бяха поставени в една позиция, бяха съсечени от едно отделение от войската, която ту нападаше, ту се връщаше назад. Това беше след пладне. Щом съгледа това Караджата, заедно с няколко момчета, се спусна срещу това отделение войска, разпръсна го и се върна назад с една нова рана в крака. Макар раната да не изглеждаше особено опасна, но впоследствие можеше да стане такава, затова всички се наскърбихме. Караджата не обръщаше внимание и на новата си рана, само я превърза завчас и зае отново командата на своето отделение.

Тутакси след това към нас се упъти да ни нападне едно друго отделение турски войници и изглеждаше, че искаше да ни излови живи, толкова рисковано бързаше. Пак Караджата излезе на сцената: само с няколко души той им загради пътя и след като изгърмяха по веднъж, по дваж, измъкнаха саби и се започна отчаян бой. Турците бяха до стотина души, но веднага се пръснаха и взеха да се отдалечават. Но към двадесетина солдати бяха загащени. Тая дързостна постъпка не можеше да остане назабелязана в турския стан, откъдето всичко следяха и виждаха: те взеха да ни нападат по-често и по-ожесточено. Но скоро се стъмни и сражението престана. Кой където беше в позиции, така и остана да почива, като налапахме сухарите и почнахме да храним душа. Обаче за вода ще умрем. Турците прибраха ранените и убитите, а ние по заповед на войводите, се събрахме на едно място и като се преброихме, намерихме че от 121 души, що бяхме, преди да се започне тази трета битка, сме останали само 85 души, значи третата битка завлече 36-мина от нашите другари: паднали мъртви, зле ранени (които останаха на бойното поле) и хванати живи от турците. Турските жертви бяха три-четири пъти по-големи, това беше очевидно, понеже те биваха принудени да прекратяват нападенията си срещу нас само за това, защото трябваше да дигат своите убити и ранени, за да бъде пътят им към нас свободен и да могат по-удобно да действуват. ^[9]

И така, бяхме останали само 85 души, ^[10] но трябва да кажа и да се похваля тук, че при всички тия големи от наша страна жертви, ние никак не се обезкуражавахме, напротив, повече се ожесточавахме и събирахме сили за отмъщение в бъдеще, като разбира се, вярвахме, може би наивно, че ще хванем балкана и тогава… тежко и горко на всичко що е турско. Войводите определиха авангард и ариегард, както всякога правехме това и след около един час време, употребено за съвети, комбинации и избиране пунктовете, тръгнахме да вървим към нашата цел – Балкана. Леко ранените ни придружиха, вървеше с мен и Никола Иванов от Прилеп, раните на когото от час на час ставаха по-опасни и не даваха никаква надежда за оздравяване. Аз и сега се удивлявам, как можеше толково време да върви с нас това момче. Здрава натура беше то. Също и Караджата, който имаше няколко рани по тялото си, не напускаше командата и длъжността си, която беше най-тежка: той избираше стратегическите за дружината места, нареждаше защитата и нападенията, с една дума – той беше офицеринът в тоя ни поход.

Бележки

1. Става дума за с. Горни Турчета (дн. Бяла Черква).
   
   
2. "Сутринта – пише Бачо Киро – осъмнаха юнаците край нашето село. Минаха си свободно по поляната. Отидоха по високия баир към гората, излязоха на едно място в Урушките лозя, седнаха та си починаха малко и взеха от една кошара едно агне и две цедилки сирене. Овчарите ги изнесоха на върха на канарата. Юнаците излязоха из пътеката, из която излезе и Тотю войвода в 1867 г."
   
   
3. Остави го!
   
   
4. Става дума за местността Друшковец в землището на с. Вишовград, В. Търновско.
   
   
5. Ето що разказва и Бачо Киро: "Като излязоха на върха, постояха малко нещо, взеха сиренето, а агнето – върнаха назад и потеглиха към драчовските (Н. Ф. – от с. Драчево, В. Търновско) гори. Избраха си място за отбрана една малка кория в дългия дол. След три саата достигнаха турците. Аскер, черкези, абази, цигани – какви не щеш, напълниха нашето село, разтичаха се като гладни псета за храна. А търновският паша седна при дюкяните с няколко аги, привика нашите селяни и захвана да ги гълчи, защо не ги хванали, или защо не сторили по-скоро хабер. Той думаше: "Хелбете, догде не обеся 5–6 души от туй село, няма да се успокоя. Как се случи, все край вашето село да минуват!"…Мисли ти сега, читателю, когато самият паша казваше тъй, другите турци и черкези какво са правили из селото. След половин час дойдоха, казаха, как че хъшовете спрели на едно място. Тогиз скочиха всички турци и отидоха на мястото…"
   
   
6. Село Гъбене, Габровски окръг.
   
   
7. Както се вижда от рапорта на валията Мехмед Сабри паша, в началото, след минаването на четата, турските власти не разполагали с достатъчно войскова сила. Първите потери били образувани от местното турско и черкезко население. За няколко дни обаче положението се изменило. В Русе пристигнал Мидхат паша, председател на Държавния съвет, който взел енергични мерки за ликвидиране на четата. От различните краища на вилаета била събрана всичката налична войска от пехота и конница. Дошли войски и от Одринския вилает.
   
   
8. Имаше там пожъната нива – пише Бачо Киро. Юнаците бяха там привлекли снопите при тях и се бяха закопали малко в земята. Насред курията имаше едно високо дърво и друго до него с три четала, по низко, но шумато. На високото бяха направили хъшовете нещо като човек, а на низкото между чаталите, седеше който ги командуваше. Турците кой като дойде на това място изпразни пушката върху високото дърво, гдето се виждаше като човек нещо. като стигна аскера, направиха агите тертип, битката се захвана. Беше подир пладне, трая до вечерта"…
   
   
9. "На тази битка – разказва Бачо Киро – имаше до 4000 турци. Но българските юнаци мъжки се бранеха. Които от турците имаше по-сърдечни, нападаха връз тях, но юнаците ги умъртвяваха и ги взимаха та си правеха от тез убити митириз. В тази битка паднаха, сал които бяха аскер облечени до 65 души убити, а другите турци и черкези чет нямат, защото българите, които служеха на таз битка с колата си, сал аскера прибрали возяли, за туй тях знаем колко са. Вечерта отиде аскерът на Вишовград да нощува, а горите татък около останаха пълни с турци селчани и черкези, да вардят хъшовете да не бягат…"В литературата мястото на третата битка е посочвана различно. Всъщност тя става в местността Дълги дол, сега в землището на с. Вишовград, В. Търновско.
   
   
10. Според Ангел Обретенов и другарите му, след третата битка, четата останала от 68 души.
    
    

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.