Записки на Христо Македонски: 12.При Гъбене

Записки на Христо Македонски — Глава 12. При Гъбене Автор: Христо Македонски

Нашето положение. Кучешки лай. Появяването и сгромолясването на черкезина. Потерята ни нападна и обсади. Предпазни мерки от наша страна. Налитане в стана на неприятеля. Залавянето на Караджата. Нашето положение без него. Пробиване обсадата. Резултатите от четвъртата битка.

* * * * *

Първата ни грижа беше да намерим вода и да утолим нетърпимата си жажда. Не след дълго време по пътя си намерихме една малка рекичка, където се спряхме да пием, поумием и поосвежим. Но може ли да се освежат хора, които са почти пребити от умора, от безсъние, които от толкова дни насам – денем се сражават, а нощем непрекъснато пътуват и пътуват без път, но не без риск? Вървяхме цяла нощ, като почивахме на много места. Това нощно пътуване сега ми се виждаше още по-трудно, още по-уморително, защото вървяхме по една съвършено неравна местност и главно, защото бяхме вече капнали от всички тия нечовешки страдания до тоя час. Пък имахме сега и повече ранени, които трябваше да се подпомагат, не можехме да вървим по-бързо, хайдушки, а бяхме принудени да се съобразяваме с маршрута на ранените. И разбира се, че ние не можахме да изминем едно по-голямо разстояние и да се отдалечим от потерята. Независимо от това ние трябваше да се услушваме по пътя си и да внимаваме, да не попаднем ненадейно в някоя нощна позиция на потерята и по този начин да бъдем всички избити. Нощта беше доста тъмна, а месецът не се явяваше, като предсказваше с това за нашата бъдеща зла участ. Когато взе да се зазорява, ние решихме да се спрем в един горски гъсталак и там да чакаме нападението на потерята. Това място се казвало Гъбене, според както обясняваха някои от момчетата. ^[1] Веднага поставихме нужната стража, а другите налягохме. Стражата се меняваше и по този начин изреждахме се да спим всички по ред. По едно време аз отидох на стража. Стоях аз там и се ослушвах да не би да бъдем ненадейно нападнати. Чувам кучешки лай. Да събуждам момчетата можех, но пък трябваше за това да напусна поста си, а това не биваше, трябваше да узная първо в какво се състои опасността и тогава да обаждам и да събуждам уморената дружина. Освен това ние мислехме, че сме на много хубаво прикрито място и не вярвахме, че може да бъдем намерени от потерята. И не можех да си обясня какво дири тука това псе. Трябваше да бъда твърде наивен, за да помисля и повярвам, че това е куче на ловджии, в такова размирно време едва ли можеше един ловджия да рискова живота си за един каприз. Така разсъждавах аз и следех лаят на кучето, който се разливаше из горската пустотия и самотия. Лаят на кучето ту се приближаваше, ту се отдалечаваше от мястото, където се намирах аз, а следователно и дружината.

По едно време започна да шуми нещо из гъсталака. Устремих поглед на тази страна – видях един копой, който продължаваше да лае и се приближаваше към нас. Веднага припнах към дружината, сритах неколцина с крак, а други мушнах с пушката и им показах с ръка направлението, откъдето можеше да очакваме опасност. Казах им тихичко: "Нападнати сме" и веднага отидох на поста си. Проклетото псе се спускаше вече надолу и отдалечаваше от нас. "Ох слава богу", казах успокоително на себе си и продължавах да се услушвам в лая на кучето. Но не се измина и пет минути от това, когато пред мен се изпречи – на стотина метра далеч, един черкезин, който вървеше право към мен. Не зная дали ме беше видял той. Без да губя вече нито минута, вдигнах пушката и я изпразних срещу черкезина. Гората екна от гърмежа на моята пушка, а след това черкезинът изрева нещо на своя език и се стовари на мястото си. Нашите момчета като чуха гърмежа на пушката, изскочиха веднага и полусънливи, почнаха да заемат позиии за защита. След черкезина, когото убих, се подадоха турски войници и вървяха към мястото, където се бяхме установили. Караджата направи всички разпореждания, като тичаше на всички четири страни да ни нарежда и ни дава упътвания за предстоящото сражение. Ние се бяхме вече приготвили, когато войската ни съгледа и започна да стреля. Борбата беше отчаяна: турците – войска и башибозуци – налитаха върху нас, а ние в добри позиции, бранихме се юнашки. И в нашите позиции падаха ранени и убити, но в стана на турците те бяха в твърде голямо количество. Слънцето припичаше много силно. Като видяха турците, че по този начин не ще могат така лесно да ни избият или хванат живи, оттеглиха се на почивка. Почивахме и ние, но Караджата постоянно ходеше да разглежда мястото.

След една доста дълга почивка турците отново започнаха боя, като взеха мерки да ни обкръжат. Щом видяхме тактиката на турците, ние също взехме съответни мерки, но изглеждаше обаче, че сражението ще бъде сериозно. Войводите се посъветваха, като посочваха с ръце по разни направления и дадоха заповед да се разделим на две отделения. Без да става дума кой от коя чета е, разделихме се на две половини, едната от които взе под своя команда Караджата, другата Хаджи Димитър. И за да не попаднем в обсада, едното отделение трябваше да излезе от позициите си и да отиде далеч срещу турците, а второто да подпомага първото и да не допуска обсадата от другата страна. ^[2]

Беше привечер, едва ли имаше един час до мръкване. След като изпразнихме по няколко пъти пушките си из позициите и понеже турците настъпваха решително към нас, ние изскочихме из позициите си и се впуснахме срещу неприятеля. Боят беше ужасен, защото не ни оставаше друго, освен да извадим сабите и да се бием с хладно оръжие. Като всеки началник Караджата вървеше напред толкова решително, като че излиза на сцената на някой Парижки театър. Така захласнати Караджата навлезе в стана на неприятеля. Но турската сган многочислена! Едни от турците се разбягаха, други се впуснаха да се бият с нашите, с трети взеха мерки да обкръжат цялото отделение на Караджата и да ни изловят. Никога не съм видял по-грозно и по-рисковано сражение. Само гласът на сабите се чуваше. Офицерът, който командваше падна убит, а турците още повече се разяриха. Войската се биеше също решително и в скоро време сполучи да ни обсади от трите страни. Оставаше ни свободен само тилът, откъдето другото отделение ни вардеше що-годе и се биеше на другата страна с друга войска и башибозуци. Веднага взехме да отстъпваме, за да избегнем обсадата. Само Караджата не можа да отстъпи навреме, защото беше вече толкова пронизан и нашарен от куршуми, щото не можеше да се бие и да върви. Войниците се спуснаха върху му и го завлякоха в стана си. Уловиха един полумъртъв човек. Това стана пред очите на всички ни, но нямаше как да му помогнем. И турците разбраха, че хванаха един от войводите ни и престанаха нападенията си срещу нас, но взеха мерки да ни задържат в обсада. Нашето положение ставаше критично, затова решихме че е нужно час по-скоро да си пробием път, за да не бъдем изловени на другия ден като врабци.

Скоро се стъмни, а ние се събрахме и се приготвихме за път. Понеже Георги Чернев, който носеше знамето на четата от Караджата, падна убит в това сражение, аз бях определен за знаменосец на това знаме. Няма нужда да казвам тук, че всички ние бяхме не само крайно наскърбени за изгубването на Караджата – офицерът, тъй да кажа в нашата дружина, – но и обезкуражени. След това ние бяхме всички в душата си уверени, че не ще можем да направим вече сериозно сражение и че без помощта на Караджата ние сме обречени на гибел. Нашето дело имаше нужда от един вещ и опитен разпоредител, а у Караджата имаше и умение, и опитност и смелост, и всичко друго що беше нужно за избягване нашето окончателно поражение. Сам Хаджията се навъси, умисли се, ужасно се наскърби, но като нямаше какво да се прави – сам пое върху си всичките грижи на бъдещето на четата. Хаджията, разбира се, не беше по-малко юнак от Караджата, но не зная защо ние го смятахме повече за умен човек, отколкото за такъв, който ще съумее по-добре от Караджата да нареди една позиция, да избере едно удобно място за това, да изкара една сражение и да се избавим от такова сражение с малки жертви, като нанесем големи пакости на неприятеля и му избием много хора. Няма съмнение, че това наше убеждение не беше досущ вярно, защото Хаджията с пълно умение и решителност предводителствуваше четата и както ще видим по-долу, майсторски я криеше от потерята.

Нашият път беше към Стара планина. Неизвестно защо, тъкмо на пътя, през където ни престоеше да минем, турците бяха поставили башибозуци, когато от всички други страни имаше редовна турска войска. Хаджията веднага определи, че ние трябва да си пробием път през гъстите редове на башибозуците, което беше за предпочитане, отколкото през редовната войска, защото башибозуците са без команда и с по-малко риск и жертви ще ни пуснат да минем. При всичко това трябваше около един час да се бием, за да пробием башибозуците. Те също ни нападаха ожесточено, но понеже беше станало вече тъмно, те се принудиха да ни дадат път. Здравите и читавите преминахме след ранените, които бяха около 10–15 души. След избягване на опасността ние отново се спряхме, преброихме се и се оказа, че четата ни се състои всичко от 58 души, ^[3] значи четвъртата битка е завлякла в гроба 27-на от нашите другари. Загубите на турците в това сражение не зная колко бяха, но във всеки случай те са били сигурно два–три пъти по-големи от нашите. ^[4] Тръгнахме в тая нощна тъмнина. И ние бягахме от деня от светлината и виделината като бухали, защото в нощта, в мрака ние бивахме повече сигурни за кожата си, неприятелят не смееше или не можеше, или пък не намираше за удобно да ни напада, понеже в мрака еднакво с нас ще бъде изложен на неизвестността и неопределеността, на фаталния случай да спечели или да изгуби. И турците нямаше причина да ни нападат нощно време, когато денем те можеха да сторят това с по-голяма сигурност за себе си.

Бележки

1. За движението на четата през нощта Бачо Киро пише: "Те горките хъшове, къде са ходили през нощта, какво са правили, къде са се губили из горите не се знае, но осъмнаха на половин час от вчерашното си място – между турското село Плужна (Н. Ф. – сега не съществуващо) и Вишовград. Дето осъмнаха и през дена се биха, дума се Кара къзън – кюпрюсю сиреч на Черната мома моста." Тази местност след битката на четата с турците била наречена Канлъ дере, т.е. Кърваво дере. Местността днес е известна сред населението и като Парада поради устройваните след Освобождението "паради" в чест на загиналите четници.
   
   Писаното от Хр. Македонски, че четата спира в местността Гъбени е неточно. Такава местност в землището на Вишовград не е имало.
   
   
2. Според Ангел Обретенов и другарите му, четата се разделила не на две, а на три отделения. Средното отделение командувал Хаджи Димитър, а другите две – Караджата и Мавро от Казанлък. Но отделението, командувано от Мавро, вместо да удари турците в гръб, избягало. Това станало причина Караджата да бъде заловен.
   
   Че четата се разделила на три разказва и Марин Нейков. Третото отделение било съставено то 14 души начело с Мавро ("Няколко думи за войводата Христо Македонски" – Народна дума, Русе, No 7, 11 ноември 1899).
   
   Отговаряйки на язвителната и насочена срещу му статия във в."Народна дума", Хр. Македонски отново твърди, че четата е била разделена не на три, а "само на две отделения". Той също пише: "От списъка на четата на Хаджи Димитър всеки ще се убеди, че лице под името Мавро не е имало в тая чета".
   
   Истина е, че в списъка на четата няма посочен четник с името Мавро. Дали това обаче е прозвище на някои от посочените в списъка четници, засега не е уточнено. Но че е имало такъв човек изобщо, съдим по записките на П. Хитов. В "Моето пътуване по Стара планина" (с. 66) П. Хитов пише, че в съставената от няколко души дружина на шурея му Стоян (Теню) Люцканов (Папазоглу) през 1865 г. е влизал и "Мавро казанлъченин". Тази дружина, същата година е убила войводата си, за да му вземе парите.
   
   Като съобщава за избягването на Мавро с третото отделение от четата "съставено от претенциозни сливналии", в бележника под линия, З. Стоянов пише: "Това лице Мавро е познато от по-стари времена за човек със съмнителна честност. Той е участник в убийството на оня прочут юнак Теню Люцканов, за когото П. Хитов говори в своите записки. Това подло убийство беше известно на Х. Димитра, но той пак склони да вземе Мавра в своята чета".
   
   
3. Според Англе Обретенов и другарите му, след тази, четвърта поред битка, дружината останала 40–45 души. Посочената от Хр. Македонски цифра – 58 души съвпада с тази, която посочва Бачо Киро.
   
   
4. В тази битка – пише Бачо Киро – паднаха мъртви от турския аскер до 93 души, а черкези и други турци и абази нямат чет, защото тях караха повече да се бият, а аскерът се биеше на спревардяне. А на черкезите и на другите обричаше пашата 3 жълтици бакшиш за една хъшовска глава. За туй те и другите много се изтриха в този ден. Но за жалост, в тоя ден падна зле ранен и се хвана от турците прочутия български юнак Стефан Караджа от Тулча, Хаджи Димитров сътрудник…"
   
   

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.