Записки на Христо Македонски: 13.На високата канара

Записки на Христо Македонски — Глава 13. На високата канара Автор: Христо Македонски

Вечната жажда. Нашето предпазване. Воденицата. Трудността на пътуването. Тъкмено за потерята – приготвено за дружината. Няма скривалище. Неподозрителната канара. Потерята ни приближава, но не съгледва. Нетърпимостта на слънчевия пек и нажежените камъни. Въодушевлението и радостта ни нямаха край. Сбогом, канаро.

* * * * *

Полуубити, гладни, а главно жадни, ние тръгнахме, разбира се, към балкана и всеки за себе си мислеше и скърбеше за падналите другари, а най-вече за бъдещата участ на живите, която изглеждаше дотук, а сега вече ставаше действително мъченическа, грозна, неизвстна. Но коравото сърце не се предава лесно на отчаяние! При всички тия несгоди, неволи, мъки и страдания, които не ни оставиха нито една минута, достатъчно беше да намерим някой извор или рекичка със студена вода, каквато се намира изобилно в милата България, за да се поосвежим и поокуражим. При всичката неизвестност, в която се намираше дружината, ние все вярвахме в душата си, че ще се доберем вече до непристъпния балкан и ако не турим край на глада, жаждата и всички други лишения, то поне ще поосигурим и позавардим живота си. Хаджията, който разбираше твърде добре своето положение като войвода на цяла една чета, като преценяваше прекрасно нравствената отговорност, която тежеше върху него само, стараеше се особено да избягва всяка среща с потерята и всякак ни насърчаваше за да стигнем по-скоро до желания пункт в балкана. И той сам вярваше, че там ще намерим ние спасение. Разбира се, че Хаджията правилно разсъждаваше: можеше ли ние, които бяхме вече окапали като гнили круши, да се бием със сто пъти по-многочислена сган, която ни гонеше при най-благоприятни за себе си обстоятелства, която не търпеше никакви лишения и която имаше всички преимущества пред нас! Всички казвахме, че трябва да се спасяваме, а това спасение ни чакаше, според нашето убеждение в балкана, където нашите гонители не биха могли така опасно и рисковано за нас да ни преследват или по-добре ние бихме намерили по-добри закрития, непристъпни урви, непроходими гори, където ще можем да се закрием и завардим.

Вървяхме цела нощ без път и почти без почивка, ако не смятаме почивка времето от 15–20 минути, които прекарахме при една балканска рекичка. Водата едва към полунощ намерихме и затова пътуването ни дотогава беше уморително и почти невъзможно. И то стана случайно. Чуваме някакъв шум и авангардът на дружината спира. Някои от по–опитните момчета обясниха, че тоя шум е на воденица. Щом това потвърдиха неколцина, цялата чета се спусна надолу към реката. Там не можеше да се стои дълго време, без да се гледа на това, че ранените, които мъкнехме с нас, имаха голяма нужда от почивка. А ранените представляваха жалка картина. Раните им не оздравяваха и нямаше надежда при това им положение да заздравяват, следователно положението на тия наши другари еше съвсем лошо. колкото и да скърбеше за тях, Хаджията не можеше да спре сружината край реката и в такова лошо място, та да изложи на гибел цялата дружина. Макар и да изглеждаше твърде жестоко по отношение на ранените, но всички други бяхме съгласни да вървим. И тръгнахме. Утрепахме се да вървим през тая неравна местност. Краката ни премалели, подхлъзгахме се, падахме, разбира се, не по наша воля, но все вървяхме и икономически гризехме сухари, които се намираха в чантите ни още от Румъния и които дотогава старателно и непокътнато пазехме. Веднага след това намерихме един овчар, който беше приготвил един овен, опечен хубаво достатъчно хляб и чакаше турците от потерята, които са му поръчали тая гостба. Овчарят ни сложи доброволно приготвеното, като казваше, че не знае, как ше се оправдае пред турците.

– А бе кажи, че на сила сме взели всичко и толкова, – каза Хаджията и раздаде по мръвка на всекиго от нас.

Скоро излязохме от горската местност, из която вървяхме и взехме пътя по една рътлина. Захвана вече да се зазорява, когато ние се намирахме още из тая рътлина и на съвършено голо място. Понеже не можехме да вярваме, че потерята не ще ни нападне на следващия ден, затова трябваше една минута по-скоро да намерим удобно за позиция място и там да чакаме потерята. Такова гористо място обаче нямаше наблизо, а да се ходи надалеч нямаше време, зщото потерята можеше не само да ни види, но и да ни обкръжи и избие. Опасността беше очевидна, нямаше удобно място – и свършено. Но Хаджията не се отчайваше. Пред нас стърчеше нагоре, на една почтителна височина, една гола канара, изкачването по която изглеждаше доста трудно и въобще канарата изглеждаше като непристъпна крепост; но за нас, разбира се, тя беше неудобна, защото турците можеха да ни заобиколят от четири страни и без да се гледа на това, че не щяха да могат да ни избият, докато имаме патрони, можеха повече от нас да изловят най-сетне, когато изпушкаме патроните и и бъдем принудени от глад и жажда да минем из гъстите редове на потерята. С една дума канарата не беше стратегическо място, но като нямаше друг изход, Хаджията каза по-скоро да се качим на тая канара ^[1] и там да се скрием. То се знае, че и Хаджията не считаше тая канара удобно място за четата, но предпочете нея, отколкото да вървим напред или върнем назад сред бял ден и по този начин да изложим на явна опасност цялата чета. Някои от момчетата даже поискаха да възразят на Хаджията, че канарата ще бъде и гробница на дружината, но Хаджията нетърпеливо каза:

– Тук, тук, качвайте се, друг изход няма, пък и по-малко подозрителна местност от тая канара – също няма. Вървете!

И наистина, както видяхме отпосле, канарата ни спаси от нападението на потерята със своята неподозрителност. Когато се качихме на тая канара вече се разсъмна. Поставихме неизбежната стража малко по-долу от върха, а всички други здрави и ранени налягахме на голите камъни да поспим и починем. Прелестен беше изгледът от тая канара на цялата местност, погледът се губеше в мъглата чак към Севлиево. Почивахме, без да приказваме, без да шавнем; никой не смееше да се изкашля или да дигне пушката си горе, за да не се лъсне и бъдем забелязани от някого. Някои от нас веднага заспаха и спокойно захъркаха, други потънаха сами за себе си в размишления за миналото и бъдещето на четата. Преди пладне още потерята сновеше из околните гористи места и ни търсеше, а ние гледахме я от височината на канарата, следим всички нейнни движения и действия и се спотайваме не без самодоволна усмивка на уста. По едно време потерята доближи до канарата. Нашата стража грабна тихо пушките си и без шум, без никакъв глас зад закритието си чакаше да види поведението на потерята, за да определи какво трябва да прави. Ние също. След едноминутно и неопределено зяпане из канарата, може да се любуваше на височината й, но може и нас да търсеше – тя се отдалечи и се запиля нанякъде. Ние се успокоихме, оставихме пушките си на свобода и отново се предадохме на мечтания и хъркания.

Слънцето печеше немилостиво и до пладне, докогато камъните не бяха се нажежили, действително приятно се мечтаеше и хъркаше; но след пладне жегата беше нетърпима. Здравите от нас, как да е, варехме се в потта си и търпехме без роптание, но положението на ранените беше ужасно. От жажда примираха и, разбира се, не без някои тихи изохквания, макар това и да беше забранено от самото положение, в което се намирахме. Ранените турихме под сянка, но каква полза от тая сянка, когато слънцето е запалило целия камък и топлината изхвърча из камъка като пламък из фурна. Потерята обаче цел ден сновеше из гъсталаците в гората и ни търсеше там, където ни нямаше, а ние цел ден се печехме в камъните също като гущери и се радвахме, че тоя ден поне ще избегнем нападението на потерята, макар и да се намирахме в такива неблагоприятни условия.

Как и да е прекарахме целия ден без никакво приключение и без да дадем някаква жертва през тоя ден. Привечер, когато слънцето, наклонено на запад, бързаше да се скрие, духна един хладен балкански ветрец на високата наша канара и камъните взеха да изстиват. Както бехме отпочинали, тоя ветрец ни съживи и ние се усещахме достатъчно бодри, за да тръгнем на път. Изкачахме с нетърпение да се стъмни и да хванем вече балкана, величествените върхове на който чернееха съвсем близо до нас. Това още повече ни ободряваше и съживяваше. След толкова скитания, слд толкоз премеждия, сражения и лишения, ние сега сигурно бяхме убедени, че тая нощ непременно ще успеем да хванем балкана и след туй ще си отдъхнем по-свободно, по-безгрижно, по-сигурно. Това наше желание сега, след всичко, което ни постихна дотук, беше толкова голямо, щото ни се искаше за една минута, за един скок да го постигнем. Въодушевлението и радостта ни нямаха край. Ние се радвахме, че скоро ще стигнем балкана, тъй както би се радвала майка, когато види изгубения си син. Когато се стъмни до толкова, щото в нощната тая тъмнина балканските върхове не можеха да се различават, а се сливаха в едно, Хаджията заповяда да се приготвим и слезем от канарата.

– Само тихо и без шум, – прибави войводата и тръгна напред.

Ранените подкрепвахме и подпомагахме в слизането, както това направихме и когато се качвахме на тая гостоприемна канара. Раненият Никола Иванов беше постоянно с мен. Щом слязохме при подножието на канарата ние всички инстиктивно дигнахме глави нагоре, да изгледаме за последен път тая канара, която ни даде такова сигурно убежище, както се надявахме да намерим само в Стара планина. Поклонихме се на тая величествена каменна скала и я оставихме да крие за вечни времена нашите дотук страдания и мъки, които умствено всеки от нас преповтаряше между камъците, нашите желания, нашите мечти, нашата любов към отечеството, които пълнеха сърцата и които тая канара сигурно усещаше и разбираше.

– Сбогом, любезна канаро, сбогом наше скривалище! – казаха мнозина от нас, и тръгнахме.

Бележки

1. Канарата е западно от с. Кална кория, Габровски окръг.
   
   

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.