Записки на Христо Македонски: 16.Средна Гора

Записки на Христо Македонски — Глава 16. Средна гора Автор: Христо Македонски

Пак на път. Преоблечен в гр. Карлово. През Сопотските планини, към Клисура. Тримата конници и решението ни да ги избием заради конете. Разговорът с едного от тримата конници. Нетърсен случай с турчина–ловджия. В Копривщица. Мандраджията – братовчед на Пенчо. Пред Панагюрище. Пенчовата тъга. На беклемето. Раздял с Пенчовия братовчед.

* * * * *

На другия ден, след като се нахранихме добре, по нареждане на стареца, тръгна с нас един от овчарите, за да ни покаже местността и ни оправи за към Калофер. Беше доста мъгливо и овчарят вървя с нас, докато се вдигна утринната мъгла. Най-сетне, показа ни върховете, към които трябваше да отидем, и веднага се върна назад. След като се сбогувахме с овчаря, ние останахме сами, защото за няколко минути той се скри от очите ни. Тръгнахме сами, но вече не гладни, с подновени сили, отпочинали много добре, пък и окуражени още повече във вярата за нашето възможно спасение. Мястото, където вървяхме, беше доста добро, като за хора като нас. Криехме се денем, а нощем вървяхме, според както намерехме за добре. Обикновено почивахме до икиндия, а след това тръгвахме да вървим, та вървяхме цяла нощ, до зори. Щом се зазори, ние си избирахме скривалище и се въвирахме и потъвахме там. Всичко това имаше си сметка. Като тръгнем по икиндия, няма голяма опасност да ни съгледа потеря, защото нощта скоро настъпва и ние можем лесно да се скрием или избегнем от потерята, която не ще може и не ще смее през нощта да ни преследва и убива.

След два–три дни пътуване, стигнахме благополучно в Карловските планини, където намерихме беглишки стада овце. Щом съгледахме овцете, понеже бяхме огладнели, веднага тръгнахме да търсим приятелството на овчарите, но после намислихме, че ще бъде по-разумно да не се явяваме и за това решихме да си послужим със селските дрехи, които бехме взели от стареца. То беше по-малко опасно, отколкото да се явяваме и тримата с оръжие и в едно облекло, което създаваше страх у всекиго. Другарят ни Пенчо, комуто местността беше вече известна, пръв се облече в тия дрехи и се яви пред овчарите, а ние двамата с Илия, скрити там някъде, надзъртахме тайно и следим с поглед стъпките на Пенчо, слушаме внимателно всеки шум, трепваме при някой по-силен лас и сме готови да се притечем на помощ на своя другар при първото повикване. Затова бяхме си дали и знак. За наше щастие се оказа, че оварите са били панагюрчени, между които и един старец, някакъв роднина на Пенчо. Прегръщания, целувания, обяснения! Това беше достатъчно, за да разберем, че сме попаднали между свои хора, и затова се показахме и ние. Ние бяхме тръгнали към мястото на братските прегръщания, когато старецът дойде при нас и ни каза да го последваме. Старецът, който се казваше дядо Никола ни окуражи и ни даде големи надежди за по-нататъшния път, до нашия идеал – Рилския манастир. След това, по искане на стареца, ние отидохме и се спрехме на едно място, доста далеч от мандрата, където ни се донасяше всичко за ядене и пиене и където престояхме един–два дни.

Преди да тръгнем напред, трябваше да се знае през къде е най-безопасно да минем. Понеже никой на това място не можеше да ни даде колко–годе точни сведения за това, намислихме, че трябва да слезне някой чак в Карлово и оттам да узнае къде има потеря и къде не, та съобразно с това да определим и нашия маршрут. Освен това трябваше да си набавим цървули и други предмети, от каквито имахме неминуема нужда, но които можехме да си купим от Карлово. Старецът каза, че ще отиде той, но поиска и аз да го придружа. Речено и свършено. Без да му мислим много, облякох върху формата известните селски дрехи, метнах торбата през рамо, вирнах тоягата, грабнах с другата си ръка оглавника и поведох кобилата за Карлово като стар чобанин. Не забравих, разбира се, да вземе и револвера си, да се намярва за всеки случай. Старецът караше кобилата и щом стигнахме близо до Карлово, започна да бъбре нещо на животното и мъмреше мен нарочно по селски. Сегиз–тогиз поглеждах стареца, като го питах дали няма някоя опасност за предрешения. Старец се сещаше и ми отговаряше: "Няма нищо" – и започваше да ме гълчи и да ми се кара за нищо, нарочно. Аз пък ходя, но очите ми играят, като на дявол, гледам на четири страни, услушвам се и в същото време мъча се да се престоря на прост и недодялан чобанин. Доколко съм успял в това – не мога да зная. Най-сетне стигнахме в Карлово, минахме през града и се спрехме в един хан край града, близо до гробищата. Щом влезохме в хана седнахме и се наядохме. След това излязохме веднага да пазаруваме сол, пипер, цървули и пр., върнахме се отново в хана да вземем кобилата и се упътим назад, след като старецът се срещна с някои приятели и познайници, с които си говореше по интимнично. В града видяхме въоръжени турци, разхождаха се из града, кършеха половини и продаваха чалъм на безоръжените и безправни българи. Но те не подозираха, че преоблечен комита се намира между тях. И така в Карлово узнахме, че по височините на Сопотската планина имало силна стража и че следователно нашето преминаване към Рила се особено затрудняваше. Без никакво приключение върнахме се ние на мандрата, където престояхме още два дни. На третия ден рано, още в тъмни зори, старецът ни прекара през по-ниските места на Сопотската планина, под каменяци и долини, и скоро неусетно се прехвърлихме към Клисура. През деня тябваше да се крием из камъните и гъсталака, та едва привечер стигнахме тъкмо под Клисура, където се съединяват три рекички, поотстранихме се оттам в гората, и се стоварихме на земята за почивка, а старецът се върна веднага назад.

Останахме пак сами. Уф, тази самотия! Стоим в гората като диви зверове и не смеем да излезем и се подадем. Приказваме тихо, трепваме и се озъртаме, като заяци при всеки един по-силен шум и глас. Бяхме станали нетърпимо нервни. Само вечно веселият Пенчо ни разсмиваше сегиз-тогиз, а той беше чудесен и даровит комик. Не бяхме си отпочинали още както трябва, когато съгледахме недалеч по пътя трима конници, добре въоръжени и в разкошни турски облекла. Понеже местността, където се намирахме, беше позната на Пенчо, решихме да се възползваме от конете на тия трима турци, за да преминем, колкото е възможно в по-кратък срок през Копрившки синор в Панагюрски и оттам към Рила. И естествено, за да можеме да разполагаме с тия коне, на които стопаните турци сигурно нямаше да ни ги отстъпят доброволно, трябваше да убием тия турци. Нямаше нужда да се убедаваме в това: можехме ли да щадим трима турци, когато всичките им братя по вяра ни гонят, за да ни убият, можехме ли да жалим живота на трима "неверници", след толкова скитане, бягане, гладуване и при такова едно неизвестно бъдеще, каквото беше нашето? В същото време обаче това наше решение беше и необмислено, защото съвсем бяхме изпуснали из пред вид последствията на тая наша постъпка: можеше да се случи, щом убием ездачите, конете да избягат, а след това и потерята можеше да ни намери и да припне да ни излови и избие. А ние разсъждавахме твърде просто: ще убием турците, ще вземем конете и след това ще хвръкнем и кацнем в Рила – толкова бяхме утрепани вече от постоянно ходене, лишения и нервно мъчително нашрежение, толкова ни се щеше да се намерим в едно сигурно място и при една по-човешка обстановка. Само вечно веселият Пенчо не преставаше да се шегува и да ни развеселява в тая горска самотия, към която сами припкахме.

Моментално се наредихме на пусия близо до мястото, където щеха да минат трима турци, като определихме кой кого ще убива. Не много далеч, но тъкмо срещу нашите позиции, в една малка поляна, пътниците спряха, слезоха от конете и продължаваха разговора, който очевидно бяха започнали по-рано. Някои отделни думи долетяха до нашите уши, но какво беше нашето удивление, когато чухме и разбрахме, че те си говорят на български! Взехме един други да се гледаме.

– Българи са, – пошушна Пенчо и без повече думи дръпнахме пушките си назад и се отказахме от намерението си да имаме конете. След това повече от любопитство, пък и от нуждата да определим дали да се явим пред тия хора, останахме на местата си и слушахме какво ще приказват.

– Но нашите трябва да са били до 500 души, – каза единият.

– Мнозина обаче докарали в Търново, – рече вторият.

– Но десет пъти по много са свалили от поганците мъртви и ранени, – възрази първият.

С една дума, приказката се водеше върху дневния въпрос, който нашите чети бяха създали. В това именно време третият от пътниците връзваше коня си за едно дърво, а той самия потъна в гъсталака, очевидно по нужда. Другите двама продължаваха да се разговарят, след това, без да чакат другаря си, възседнаха конете, и като извикаха на другаря си "ще ни настигнеш", тръгнаха полекичка по пътя да вървят. Тогава ние бяхме се събрали на едно място и конферирахме какво да правим – да излезем или не. Когато третият пътник отвързваше коня, за да му се качи и стигне другарите си, ние бяхме отпреде му. Изненадахме го. Той се много уплаши, при все това сложи ръка на оръжието си и очевидно мислеше да се защитава; но щом взехме да му говорим на български и да го уверяваме, че не сме лоши хора, той се успокои и ни остави да го приближим.

– Имаш ли хляб, бе българине? – запитах го аз.

– Много малко, – отговори той, – и бръкна веднага в дисагите, изкара едно парче хляб; една половина или цяла кокошка, няколко глави лук и ги сложи на наше разположение.

След това ние приятелски се обяснихме и разбрахме. Той изглеждаше доста интелигентен човек и нямаше повече от тридесет години.

– Що не излязохте по-рано, щехте да имате хляба и на другите ми двама другари.

Без да стане дума за пари, той след всички приказки, когато трябваше да ни остави, бръкна в пазвата си, извади една кесия, развъртя връвта й пред нас свободно и ни даваше по едно бяло меджидие на всеки от нас. Пенчо му каза няколко пъти, че ние нямаме нужда от пари, защото няма къде да ги употребим, нашето даване–взимане, или по-право нашето взимане, ставаше без тоя метал; но той все настояваше да вземем парите, което най-сетне и сторихме. Казахме му и това, че ние бяхме ги взели за турци и мислехме да ги убием, а той се подсмиваше само и повтаряше думите: "Имали сме щастие, имали сме щастие!" Той ни показа, през кои върхове трябва да минем, за да стигнем по-скоро към Панагюрските гори.

– Оттук наляво, ще минете реката, – казваше той. – Ще поемете нагоре и скоро ще слезнете в Копривщица; нататък, доколкото се знае няма никаква потеря.

Разпитахме след това за туй за онуй, узнахме за състоянието на духовете в града и се сбогувахме с добрия българин, като се молихме, да пази да не ни издаде и да не съобщава за нас даже и на другарите си.

– И вие не обаждайте никому за срещата и за туй, че съм ви дал пари, – каза той, – шибна коня и се изгуби от очите ни.

– Значи пак апостолски ще се върви, – обади се шеговито Пенчо и се скрихме наляво в гъстата гора.

Беше се мръкнало вече, когато тръгнахме да вървим по казаното направление. Мъглата беше паднала, пък и пътят беше много лош, та цяла нощ пътувахме, без да извървим много. Бяхме вече към края на гората, близо до едни голини, където се намираха Копришки бачии и където седнахме да прекараме деня и да си починем. След един–два часа чуваме кучешки лай. Беше още рано. Веднага шавнахме и се скрихме в гъсталака. Гласът на проклетото псе се доближаваше към нас, а това ни създаваше страх, че може да бъдем открити. Нямаше какво да се прави. Колкото нямахме желание и воля да се бием и по тоя начин да изказваме нашето присъствие в гората, необходимостта ни караше да прибегнем тоя път към оръжие. Скоро кучето се приближи до нас, а след него се подаде и една фигура въоръжена по турски – с пищови и пушка. Няма нужда да казвам, че той беше турчин излязъл вероятно на лов. Ние веднага го заобиколихме и му предложихме да се предаде. "Сложи оръжие", казахме му, но той ни гледа и мълчи.

– Нерели сън бе? ^[1] – го запита Пенчо.

– Перналлии, – отговори турчинът, гледа ни втренчено, опъна жълтия си мустак и моментално вдигна чарка на пушката си.

Но Пенчо го изпревари. Турчинът изпусна пушката, измъкна пищова си и го изпразни срещу мен, без да ме улучи. Гръмнах и аз, турчинът се захлупи на земята. След това набързо прибрахме пушката и парите му (около 180 гроша), а трупът му завлякохме в по-гъсто и по-затулено място. Хукнахме след това нагоре–надолу из гората, за да видим дали няма и други турци, и като се уверихме, че всичко наоколо е тихо и спокойно, скрихме се в гората, където проклинахме тоя ненадеен и нетърсен случай. Да продължим пътя си, беше невъзможно, защото беше ден и не можехме, разбира се, да ходим незабелязано по голите хълмове, където ни предстоеше да вървим.

Едва привечер излязохме из гората и хванахме голините за към Копривщица, където скоро слязохме. Градчето ни остана отдясно и понеже не беше още тъмно, можахме да видим Копривщица. Минахме през ливадите и поехме срещните върхове за към Панагюрище. Тук пътувахме доста свободно, защото Пенчо знаеше местата. Пътувахме без премеждия почти цяла нощ, като почивахме на много места и изглеждахме великолепните места, които в ясната нощ изглеждаха още по-привлекателни и омайни. Рано сутринта стигнахме над Панагюрище, близо до една мандра. Недалеч от мандрата ние се спрехме и там решихме да се преоблека аз и да отида в мандрата за хляб. Там намерих мандраджията сам.

– Добър ден, – извиках аз, – като се мъчех и с позата, и с гласа си да подражавам на истински чобанин.

– Дал бог добро! Кой си ти, приятелю?

– Аз съм овчарин.

Мандраджията ме изгледа внимателно и като да се съмняваше, че съм от Панагюрско. Аз също го огледах внимателно и ми се стори, че тоя човек не ще да е лош и затова реших да му се открия.

– Откъде си родом? – попита ме той.

– От Студена, Дупнишко. Тъдява съм овчарин.

– Е, какво искаш сега? Сядай де.

– Ти от Панагюрище ли си?

– Да.

– А бе познаваш ли Пенча Стоянов?

– Пенча ли?

– Да.

– Познавам го зер.

– Да го видиш можеш ли да го познаеш?

– Как да не мога?

– Тогава ела с мен, ако искаш да го видиш.

– Къде е той?

– Ей, там е, – като посочих с ръка към мястото, където бях оставил двамата си другари.

– Че защо е дошъл той тук и по каква работа, – запита с любопитство мандраджията.

– Ех, защо!…

Мандраджията се сети с какви хора има работа, та стана веднага прав.

– Абе, той ми е братовчед, как да не го познавам, – пошушна ми той приятелски на ухото и тръгна с мен.

След пет минути двамата братовчеди се прегръщаха и целуваха. Не помня сега как се казваше мандраджията, но той действително се указа добър човек, за какъвто и аз го прецених по-рано. Обяснихме се както трябва, т.е. и на Пенчовия братовчед разправихме нашето патило и поискахме неговата помощ. По съветите на мандраджията, ние не можехме да останем в мандрата, а се скрихме в гората, където всичко за ядене и пиене ни се донасяше. Ядохме, пихме, разговаряхме се приятелски и се чувствувахме достатъчно свободни и спокойни, като кроехме планове за нашето спасение и определяхме маршрута на предстоящото пътуване. По едно време мандраджията взе да говори на една тема, която мен се виждаше съвсем не на мястото си. Той увещаваше Пенча да се съгласи, да го прекара до Панагюрище и след това там да си остане. Пенчо, за щастие, не беше само комик, но и умен човек, отказваше да послуша братовчеда си.

– Аз съм дал дума, че ще ходим до Рила заедно, затова не мога да оставя другарите си. Ако мрем, нека да мрем и тримата заедно. Как мога да остана аз тук и да отида в Панагюрище, когато властта може да узнае за мен, да ме заловят и след това ето беля не само на родителите (баща му тогава бил с царски овце в Бруса), но и на цялото Панагюрище.

След тия думи на Пенчо аз се успокоих, инак положението на двама ни не щеше да бъде розово, защото Пенчо беше юнак човек, много шеговит и неоценим другар, когато третият ни другар Илия Тодоров беше простичък малко, макар и да не му липсваше юначество и сляпа послушност за всичко. Въобще Пенчо беше повече необходим.

За да отидем на Рила трябваше да минем наблизо до Панагюрище. Понеже мястото, през където предстоеше да минем, беше голо, неудобно и не безопасно, мандраджията се задължи да реформира външността ни и по тоя начин да ни прекара. На другия ден рано, след като се облякохме в овчарски дрехи, качихме се на коне и потеглихме по пътя за Панагюрище и оттам за Мечка. Сам мандраджията натовари на коня си една цедилка с пресно сирене и тръгна напред. Ние вървяхме вече из съвсем позната на Пенчо местност, а той мълчеше и нищо не говореше. Позапитвах го за туй, за онуй, мъчех се да го предразположа и накарам да се разприказва, но той ми отговаряше винаги с да или не, или пък само с една фраза. От чудесен комик, той стана меланхолен само за една минута. Той вървеше и погледът му потъваше в хоризонта по направление към Панагюрище, където се приближавахме и приближавахме. Тази промяна в Пенчо ми задаваше страх, защото не можах да си отгадая от какво произлиза тя. Боях се да не би, като доближим до Панагюрище, да се обърне към мен и да ми каже: "Сбогом, бай Христо" – и да се върне в родното си място, а ние с Илия да останем сами, подозирани, гонени и обречени на очевидно погинване. Радвах се аз, че намерихме Пенчовия братовчед, тоя добър българин, който братски ни посрещна, закриля и улеснява безбедното ни пътуване; но много ми докривя за тоя същия братовчед, задето не преставаше да подканя и уговаря Пенча, да се върне в Панагюрище, като му обещаваше всяко съдействие и помощ. Разбира се, че Пенчовия братовчед можеше да скрие Пенча или да нареди така, като че иде от Цариград и си връща у дома си или другояче някак, с една дума, да прикрие неговото бунтовническо минало; но какво щехме да правим ние двамата – аз и Илия? Да отидем в Панагюрище това не беше възможно. Оставаше ни само бягството към Рилския манастир, който беше още далеч и пътят свързан с голяма мъчнотии и приключения, ако не и с голяма опасност за нашия живот. Повтарях на ума си думите на Пенчо в отговор подканването на братовчед му – и се успокоявах. Човек като Пенчо беше необходим за една компания, каквато ние представлявахме.

Но Пенчо продължаваше да върви мълчалив и замислен, а това придаваше на неговата стройна и едра фигура, с големи и дълги мустаци – едно непонятно и страшно изражение. Тежко беше да гледам в такова положение един юнак, един хъш, въстанал против тиранията на агата. По-после твърде добре разбрах това настроение на Пенчо, а именно, когато наближихме до Панагюрище. Кацнало на една гола неравна местност родното село на Пенчо се виждаше почти цялото от мястото, където ние минавахме. На едно място, когато бяхме вече почти до Панагюрище, Пенчо се спря, впи очи в малкото градче, спусна и двете си ръце надолу и под натиска вероятно на минали спомени още от детството му, пред мисълта за майка му, за приятелите му, за Панагюрище, за родните върхове, за чистия въздух, за всичко – извика с един пълен с отчаяние глас: "Панагюрищеееееееее!" И сълзи потекоха от очите му. То не беше извикване – повече приличаше на рев, на плач. Ние всички немеехме. Разбирахме тъгата на другаря си и продължавахме полекичка да вървим… Преди да обърнем гръб на Панагюрище, Пенчо извърна глава да го види още веднъж, за последен път извика: "Сбогом Панагюрище" – и продължи пътуването си. След туй той стана по-весел.

– Майка ми чака да й донеса пари от Цариград за по-добър живот, – се обади на мой адрес Пенчо, – а пък не знае, че може да й занесат мойта глава.

От Панагюрище за към Мечка имаше тогава едно беклеме, което беше мъчно да се измине. Бяхме вече изминали отдолу под беклемето, когато мандраджията поздрави турската стража, която се намираше на това беклеме.

– Какво носиш бе? – се провикна един от турците.

– На бюлюкбашията нося един подарък – отговори Пенчовия братовчед.

– Е, какво е, казвай де?

– От мандрата какво друго може да се донесе освен сирене.

Какво е разговарял по-нататък с тях, не се чуваше, но скоро ни стигна и ни каза да не се боим, защото никой нищо не подозирал, така че благополучно ще минем. След това дойдохме до с. Мечка, минахме отгоре Поибрене мостът на р. Тополница. Там Пенчовият братовчед се сбогува с нас и се върна назад. Ние му подарихме пушката, която бяхме взели от убития турчин, а той даде на Пенчо едно овчарско кебе.

Бележки

1. Откъде си ти, бе?
   
   

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.