Записки на Христо Македонски: 17.Рила

Записки на Христо Македонски — Глава 17. Рила Автор: Христо Македонски

Дирим способ за да се промъкнем. Преоблечен в Самоков. Срещата със заптието. При говедарите на Кобилино–Бранище. Потеря. По пътя за манастира. Ненадейно пред потерята. Арапинът. Манастирските пандури. Дядо Данаил не видяхме. Отказът да ни приемат в манастира. Решението на манастирския калугерски съвет. Какво струва един добър човек.

* * * * *

Тръгнахме пак сами, но намерихме за добре да престоим през деня в гористите висини. В гората намерихме круши, сливи и ядохме от тях, разбира се, не като десерт, а за икономия на хляба. Щом падна мрак, ние излязохме из дупките, упътихме се и като вървяхме цялата нощ, стигнахме благополучно над Ихтиманско. На втория ден престояхме там, но понеже местността беше повече гола, видяха ни мнозина, та затова още по икиндия тръгнахме да вървим и да не стоим на едно място. През другата нощ пристигнахме до Чамурлия, където според приетия по необходимост ред трябваше да прекараме деня. Там видяхме овчари, пасяха овце, които били на Х. Денко от Панагюрище. Веднага се преоблякох и отидох при едного от тях. Овчарят не се усъмни в нищо и свободно отговаряше на всички мои запитвания. От него узнах, че Х. Денковите овце ги били свалили от Рилските планини, а само ергелото останало там, на Кобилино–Бранище. Ние предполагахме да намерим тия овце в Рила и след това с тях, било като овчари или някакви служители уж на Денко, да заминем за някъде, та по тоя начин да се промъкнем в Румъния. След това аз оставих добрия овчарин, като запомних дадените ми от него сведения за Х. Денковите овце и ергелето.

Но хлябът се вече привърши и ние се хранехме с разни треви и овощия. Като гладни, през нощта преминахме твърде малко разстояние, но след полунощ направихме преголеми усилия и още рано стигнахме над Самоков, където се стоварихме за почивка. Най-сетне, като нямаше друг способ, за да се нахраним, решихме, че един от нас трябва да иде в града и да купи хляб. Понеже на мен цялата местност бе от по-рано известна, от една страна, а от друга – понеже Пенчовата фигура беше някак по-внушителна с дългите мустаци, строгият му поглед и като контраст на това твърде деликатните му ръце, които можеха да го издадат на всяка минута – реших аз да отида. За третия ни другар не ставаше и дума, защото той сам признаваше, че е некадърен за подобно дело. Преоблекох се и тръгнах за града, а двамата ми другари останаха да ме чакат в гората, недалеч от Самоков. В града отидох, купих хляб и потеглих за назад, без да ми се случи нещо неприятно. Щом излязох от града, ето че насреща ми едно заптие, което по прашните дрехи изглеждаше като да се връща от далеч. Да се отбия на страна, неудобно, пък и нямаше някоя благовидна причина, без да се поражда съмнение в заптието. Затова намислих да поздравя заптието по обичая и да си отмина.

– Добра среща, аго, – казах аз и скоро–скоро заминах.

Агата ме изгледа накриво, спря се на десетина разкрача далеч от мен и извика след мене:

– Какво носиш в торбата бе, шопе?

– Хляб, аго.

– Къде ще го носиш?

– На Кобилино Бранище; аз съм овчар при Х. Денко.

– Ти лъжеш, пезевенк! Къде са Х. Денковите овце сега?

– На Чумурли са те свалени, аго, но аз ходя да взема ергелията – казах аз и стиснах добре тоягата.

Ако се приближи до мен и ако рече да ме подкара в Самоков, казах си аз, ще го цапна по главата и туй то. Но заптието, уверено, види се, в правдивостта на моите думи, замина си и ме остави свободен и спокоен. Моите другари са гледали всичко това, та като се върнах, Пенчо шеговито запита:

– Цървули ли искаше онова заптие да прави от кожата ти, бе Христо?

– Не, подарих му живота, – отговорих и аз шеговито.

През деня престояхме в гората, а привечер потеглихме към Рила, като вървяхме край реката до Сръбско и излязохме на Кобилино Бранище, близо до езерото. Там съгледахме говедари, които пасеха селски говеда; те бяха запалили огън и бяха седнали да ядат. Ние, не толкова за огъня, колкото за хляба, решихме да отидем при тях. Те ни приеха добре и без много канене седнахме да ядем и ние при тях. Първата ни грижа беше, както читателят се сеща да побързаме за затулим добрия си апетит, та щом седнахме, взехме мълчешката ненаситно да лапаме. Щом свършихме яденето, ето че дойде при нас едно момче, което разправи, че бягало от каймакамина, който тръгнал след нас (както казах и по-рано – в Ихтиманско мнозина ни видяха) с около 150 души. След това момчето продължаваше да разказва, че същия тоя каймакамин го бил карал ангария да му слугува и други подобни, но ние нямахме време да слушаме повече, затова веднага станахме и се отдалечихме, без да вземем хляб със себе си, защото и овчарите нямаха, като поръчахме на последните да пазят да не ни издадат.

Тръгнахме и се скрихме някъде далеч от мястото, където бяха овчарите, макар и да вярвахме в добротата на последните, но въпросът за хляба стоеше открит. След дълги съвещания най-сетне решихме да търсим спасение в Рилския манастир, където предполагахме да намерим добрия дядо Данаил. Мечтаехме си ние за дядо Данаила: че ще ни покалугери за една минута, ще ни тури по тоя начин вън от всяко подозрение, ще ни храни и при удобен случай ще ни експедира вън от границите на България, за която бяхме тръгнали да се бием и мрем. На другия ден рано, с такива богати надежди в душата, преоблякох се, турнах си револвер в джоба и тръгнах самоуверено за манастира. Вярвах, че ще срещна някои спънки по пътя за манастира, но вярвах също, че ще съумея да ги преодолея. Щом дойдох близо до езерото, гледам, чадър опънат. Наблизо до чадъра турци товареха коне и аз разбрах, че това е потерята на каймакаминът, който нас гонеше. Да се връщам назад не беше тактично, затова гордо продължих пътя си. Но щом ме съгледаха турците, един арапин се обърна към мен и нададе глас, като магаре да реве:

– Ела тук бе, шопе.

Аз рекох – дръжте ми крака сега и хукнах да бягам, но, разбира се, към манастира. Турците взеха да се смеят и да викат след мен: "Ху, ху!" Мойто бягане, види се, им правеше някакво удоволствие, но в същото време и аз бях доволен, само се озъртах да видя дали някой не тича подире ми. Очевидно, че арапинът искаше да ми намери работа, да ме накара да помогна при товаренето на конете, но аз си казах – що търси лисица на пазар. Бежанова майка бяло носи.

След това дойде друго. На около един километър далеч от манастира гледам десетина души въоръжени хора, насядали на тревата, които, щом ме видяха, наскачаха като бълхи и се приготвиха да ме пресрещнат.

– Откъде си бе, шопе?

– От Студена, – отоговорих аз.

– Не видя ли нейде каймакамина?

Те са били манастриски пандури и чакали да посрещнат каймакаминът, то се знае, е предизвестил манастирското началство за своето благоволение, да направи чест на манастира.

Аз се намерих пред черквата, когато раздаваха грозде. По това разбрах, че тоя ден беше 6 август. ^[1] Сетне разпитах и ми казаха, че дядо Данаил се поминал. Тогава аз повярвах това, но днес аз имах случай да се уверя, че той бил жив и че от страх не са ми казали истината. Най-сетне в присъствието на една голяма потеря в манастира, с каймакамина начело, не беше лесно и без риск да бъдем приети и настанени в манастира. А ето едно доказателство, че дядо Данаил е бил тогава жив. По моя молба, архимандритът от Рилския манастир – Кесария пише на Юрдан Дряновски, с дата 3 ноември 1896 г. следното: "Отец Данаил е мой съвременник, той беше родом от Самоков, прост самоук човек и едва ли можеше да си запише името. На младини е бил добър гаджач (нишанджия), имал е много приятен и шегови разговор, държал е нещо около 20 години постницата "Покров Пресветия Богородици", с него, който не се е срещал, той не се е сприятелил. Бил е доста гостоприемен. У него се намирал прочутият и най-хубав Рилскоманастирски пелин, с този пелин е спечелил голяма популярност между габровци и много други – ето такова му е било поведението. Той починал на 1885 година, а вие, както казвате, на 1868. На 1883 година аз, като дохождаг в манастира, той беше жив, но беше болен, паднал беше и си бе изкълчил десния крак чак горе от ябълката (алмаджики)". Както и да е, тогава попитах за иконома, когото дръпнах малко настрана и му се обясних без заобикалки. Икономът се уплаши, започна да трепери и не знаеше какво да прави. Най-сетне се посъвзе.

– Почакай ти малко тук, аз ще кажа на игумена и тогава ще видим.

Той отиде да дири игумена, а аз останах в недоумение. Такова хладно посрещане разби надеждата, кръвта замръзна в жилите ми. Идваше ми да извикам всред манастира отчаяно и да прокълна немилостивата съдба. Но скоро икономът се подаде и аз се посъсредоточих.

– Няма игумена, – каза икономът, – но при все туй ще ви помогна аз сам.

После ми обясни, че в манастира е положително невъзможно да се приберем, защото дупнишкият каймакамин ни дирил със 150 души и че въобще в манастира претърсвала често властта. Увещанията ми не помогнаха. Икономът започна да ми разправя за мъките, които теглили, когато лани дошли тук няколко момчета от четата на Тома Панталеев от Свищов. ^[2] И Левски е дохождал в манастира. Но кой слушаше приказките на иконома! За мен беше важно да зная ще ли ни се даде сигурно убежище в манастира, каквото с пълна увереност предполагахме да намерим. Отказът ме порази. Нашият идеал беше тоя манастир, но на сила биваше ли и, главно, можеше ли да се натрапим? Хаджи Денковите овце слезли и ние не можехме като овчари да се промъкнем и избавим; Манастирът пък може би резонно (можеше ли да има за нас тогава оправдание какъвто и да бъде резон?) ни отказа гостоприемството – какво да се прави? Предстоеше ни според думите на строгия и неумолим иконом да се крием из Рилските планини за някое време, че после да се дири някое средство. Колкото такава една неопределеност и да беше убийствена за нас, трябваше да се покоря и подчиня на разпорежданията а заповедите на иконома, който в тоя случай, без съмнение, действуваше по заповед на игумена, макар и да ми каза, че го било нямало. След това икономът ми даде хляб и цървули в една торба и ме изведе из гората, като ми каза да отидем в местността Караюмерица.

Тръгнах аз да търся другарите си, но със съкрушено сърце. Не знаех как да почна и да им разправя за несполуката и невъзможността да ни приемат в манастира. Пенчо ужасно се разсърди, но беше мъчно и тежко на всички ни. Ходихме по гори и балкани, търпехме всички лишения, като се надявахме, че тук ще има край на тия наши страдания; но какво разочарование! При все това, колкото непонятен и да ни се виждаше тоя манастирски отказ, ние се нахранихме добре и тръгнахме да отидем на Караюмерица, както ни беше поръчал икономът. Там бяха манастирските говеда, където от манастира ни пращаха ядене три–четири дни. След това по заповед от манастира, преместихме се на местността Кьорица, където се намираха манастирските овце и където щеше да дойде каймакаминът. С други думи, ваше, защото каймакаминът отивал да разглежда всички местности из Рила, та да не се намерим там, където щеше да дойде каймакаминът. С други думи, манастирът ни пазаше, грижеше се за нашата безбедност, а ние тогава без да преценим добре лошите условия, в които можеше да турим манастира с нашето намиране там, сърдехме се неоснователно на манастирското началство и го считахме за страхливо и не патриотично. Но да се сърдим имахме малко право поне. Каймакаминът престоял няколко дни в манастира, ял, пил и, разира се, нищо не платил. След тридневно квартируване на Кьорица, съобщиха ни от манастира, че трябва да си вървим вече, където ни очи видят. Това беше за нас втори удар. Сега чак разбрахме, че ако манастирските хора по-рано са се грижили за нас и са ни крили, то било повече зарад това да не се компроментират. Сам икономът дойде при нас и ни съобщи, че манстирският калугерски съвет се бил събирал, разисквал бил за нас и решил, че не можело да бъдем приети в манастира, за да чакаме и намерим способ да се промъкнем, а трябвало да се махнем по-скоро оттам. Може читателят да си представи нашето негодувание и нашето лошо положение в тия неблагоприятни обстоятелства.

– Ами какво да правим сега? – попита Пенчо.

– Каквото досега сте правили, – отговори икономът.

Но след едноминутно мълчание икономът счете за нужно да ни посъветва, че било най-добре да дирим светогорските стада в Разложко, та с тях да се промъкнем. И действително с тоя съвет той ни извади от недоумението, в което бяхме изпаднали. Но и друго аслъ не ни оставаше. Понеже видяхме, че скоро ще имаме нужда от пари, защото като прехвърлим Разложко, нагазваме в места, където няма потери, та ще можем с пари да минем по-добре и по-лесно, молихме да ни дадат някоя и друга пара; но калугерските братя не намериха за добре да ни дадат нито по пет гроша. По тая причина изгонени по такъв начин, ние се решихме и на ясен ден тръгнахме за Разложко, като се сбогувахме с игумена, като не забравихме да кажем няколко острички и кисели думици на игумена и неговото калугерско братство.

И така, тоя път Рила отказа да ни приеме и ни помогне, както имахме нужда, защото, види се, нямаше там постникът дядо Данаил… Боже, колко струва един добър човек!

Бележки

1. На този ден е християнският празник "Преображение".
   
   
2. В "Биографията на Тома Панталеев", написана по негови сведения от сина му, не се споменава за някаква чета на Панталеев. През 1867 г. той е бил в Свищов и е един от главните свищовски съзаклятници, улеснили преминаването на Филиптотювата дружина. След станалите разкрития Т. Панталеев избягал в Румъния, където, след участието му във II Българска легия в Белград, останал да живее до Освободителната война.
   
   

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.