Записки на Христо Македонски: 19.В Света гора

Записки на Христо Македонски — Глава 19. В Света гора Автор: Христо Македонски

Един спокоен сън. Калугерът биволар. В манастира Зографски и случката с тупузлуята калугер. Изповедникът Климентия от Прилеп и грижите му да ни спаси. Обличането ми в калугерски дрехи и почернянето и на двамата ми другари. Непоносимото често ходене в черква и случката с калугера събуждач. План за тръгване.

* * * * *

Вървяхме все край брега. Морето беше тогава твърде неспокойно и в нощната тишина издаваше ужесен шум, нещо като глух, подземен рев, като плескаше ядовито водите си от брега. Това плескане образуваше една роса, която отскачаше от брега и една част падаще върху нас, та ни напомняше за величието и могъществото на водния цар. Тоя морски рев се повтаряше и разнасяше по цялата околност, където очевидно цереше пълна тушина, където хорската скръб и тъга са в по-малък процент. Всичко наоколо беше тихо. Само аз разправях на другарите си за независимостта на светогорската местност, за това, че там не може да влесе турска полиция или войска, че там стои само един турски сановник, който издава само паспорти и че полицията принадлежи на манастирите светогорски. Доказвах им с една дума, че ние сме вече на едно свободно и безопасно място. Освободени по такъм начин окончателно от страха прибрахме се доста навътре в горите и легнахме да спим един спокоен сън след толкова неспокойствие, след толкова страдания и неволи.

На другие ден след пладне потеглихме, за да отидем в някой манастир. На една място съгледахме един воловар калугер и аз, беа да му мисля много, представих му се безцелно.

– Откъде си бе, момче ж попита ме той, щом ме съгледа.

– От Студена, Дупнишко, – отговорих му аз.

– Че и аз съм от Студена, чий си син?

Сега я оплескахме, казах си аз, и веднага скроих друга лъжа.

– Аз те познах, че си от Студена, – казах му, – та за туй ти казах, че съм оттам. Всъщност от Дупница съм. Овчар съм, от Иверските овчари.

– Тъй ли? Ами къде отиваш сега?

– На Зографския манастир, – отговорих аз и му казах сбогом.

Калугерът беше един прост, божи човек, та нищо и не можеше да подозре. Сетне той започна да вика подире ми и да ми говори, че манастирът Зограф бил много далеч, като ме увещаваше, че не било зле да остана да спя при него. Но аз ,у отказах и продължавах да се отдалечавам. След това стигнах другарите си, усилихме вървежа и току-що се мръкваше, стигнахме при манастира. Беше, помня добре 17 септември 1868 год. Оставих другарите си в гората гладни и аз веднага тръгнах за манастира. Един калугер, с топуз в ръката затваряше грамадните и здрави врати. Едната половина имаше една малка вратичка и докато калугерът затваряше големите, аз се промъкнах през малката. Според приетия порядък и правила само до един определен час вечерта може да се влиза в манастира, а щом мине тоя час, никой не може да влезне и вратата се затварят. ^[1] Затова калугерът започна да вика подире ми: "Стой, кой си, що искаш" и пр., но аз имах ли сметка да стоя до сратата, за да бъда по-лесно изтикан навън? Напротив, като знаех порядъка усилих крачките, навлязох навътре и припнах към оная страна, където бяха насядали калугери да ядат. Гладен ужасно, казах добър вечер и неканен седнах на софрата. Никой не посмя вече да ме вдигне от софрата и да ме лиши от парче хляб. ^[2] Прислужници калугери ми донесоха една чиния и аз започнах да гълтам отчаяно. Другите сътрапезници се любуваха на моя апетит и любезно ми предлагаха повече хляб и повече гозба.

Обаче калугерът с топуза (топузът, струва ми се беше знак за кападжийската ^[3] власт), ^[4] щом затвори, отиде при иконома да извинява себе си и да се оплаква от мен, като казваше, че той, калугерът топузлия, не бил виновен, че аз, шопът, съм влязъл на сила през малката вратичка и пр, и пр. Икономът, както се виждаше, беше доста разбран калугер, тихо каза на топузлията, че най-сетне не съм бил лош човек, че не могло да ми се откаже покрив и прибежище, че не може да не ми се даде един залък хляб и че следователно можал съм да остана в манастира да пренощувам. Аз се успокоих. Сетне взеха да ме разпитват и аз ги лъжех, че съм бил от Дупнишко и че съм от Иверските овчари. Никой нищо не подозираше, пък и не можеше да подозира, а ядох спокойно. Другарите ми обаче останали в гората гладни и ме чакаха като месия, те са яли някакви овощия и тъй са прекарали нощта, понеже аз не можах да отида при тях и да им занеса хляб, защото нямаше как. Щом се нахраних, икономът ме извика и ми показа мястото, където щях да спя. По пътя ми дойде идея, да попитам иконома за мирския духовник, за да се изповядам. Изповедникът, казвах си аз, не ще да е млад човек и като стар, не ще може да ме предаде и откаже на молбата ми. Икономът ме заведе в една килия и ми каза: тук ще спиш, утре ще те заведа при изповедника и се отдалечи.

Аз останах самичък и подслонен като хората. Триех си ръцете от радост, но и един страх ми идваше за това, да не би и тук да ни кажат по някои причини, че не могат да ни помогнат и се постараят за нашето спасение. Пък и може да ни кажат, но не, казвах си сам на себе си, защото тук няма ония спънки, които накараха рилските братя да откажат да ни приемат. Не, тук е нашето спасение. Ама как и кому да се обадя, ще ли бъда добре разбран, как ще ни изпратят, с кого, няма ли да ни се случи някоя неприятност или нещастие? Милион въпроси си задавах сам на себе си и все си отговарях в благоприятен смисъл. Моите отговори бяха такива, както н мен се искаше да бъде. Оттук аз очаквах само добрини. Пък най-после ние бяхме решени макар да ни турнат на някаква работа, за да изкараме с труд прехраната си, но само да ни приемат. Мислех на заранта да видя първо игумена, и се приготовлявах какво да му отговоря и как да почна, но пък намирах, че ще бъде по-добре да се видя първо с друг някой калугер, който ще ме разбере и ще ни вземе под своя защита, ще се смили над нас и ще ни услужи. И пак се псирах върху изповедника, защото при него най-лесно може да се отиде… С такива мисли и размишления аз съм заспал върху един миндер, отгоре на който имаше постлана една черга. На другия денн икономът ми показа килията на изповедника, когото не намерих, защот още не беше излезъл от черквата. Седнах при вратата да го чакам. Но църквата пусна скоро и исповедникът дойде, без да чакам много. Целунах му ръката, направих един поклон до земята и му казах:

– Искам да се изповядам, отче.

– Откъде си ти? – ме попита любезно и с тих глас изповедникът, който имаше едни благи и приятни обращения.

– От Дупнишко, – излъгах го.

– Овчарин ли си?

– Да, от Иверските.

– Ами там защо не си се изповядал, та си дошъл чак тук.

– Там са гърци, отче, – отговорих, – а пък аз искам при българин да се изповядам.

– О, добре, добре, похвална е постъпката ти, чадо, – някак самодоволно и гордо отговори старецът и надяна патрахила.

– Е, и какви грехове си направил?

– Че аз не зная, отче; питайте и аз ще ви отговарям, – и гледам изповедника с особено внимание, като че искам да вникна в душата му.

По външността той ми вдъхваше голямо доверие и ми се виждаше особено добър и уен човек. Ясните въпроси, що ми задаваше, още по-ясния му поглед, приятното му внушителни изражение на лицето, твърде свободните му маниери – по всичко аз се предразположих към него и реших на него да се открия още сега. Изповедникът се казваше отец Климент, родом от Прилеп, съотечественик на другаря ми Никола Иванов.

– Блажил ли си в постни дни?

– Да.

– Пречистявал ли си се скоро?

– Да, преди една година нещо.

– Къде?

– В Белград.

Отец Климент се позамисли малко.

– Ами ти какво си дирил в Белград?

Нямаше вече какво да чакам. Това запитване беше тъкмо на място, за да почна своята истински изповед: да кажа какво съм действително направил, да прося помощ и спасение за тримата поборници. Веднага дръпнах се един разкрач настрана, отправих последа си право в очите на изповедника и с един умилителен и тих глас започнах да разправям одисеята на тримата:

– Заклевам те в името на Исуса Христа и Св. Богородица, – казах аз, – и те моля за помощ. Аз ще ти разпрява всичко. Помогни на трима нещастни, поне в името на човещината. Оставяме се на твоята душа и от теб ще чакам или живот, или смърт. От днес нататък няма къде да ходим вече. Слуги ни направете, но оттук недейте ни гони през тая зима, че после…

Изповедникът на първо време се смути, като ме видя, че аз, по външност овчарин, шоп, се дръпнах настрана и отчаяно се молех запомощ, която още не определях, защото не можеше да се определи, преди да се разкаже цялата история на нашите приключения. Но щом той чу да разправям за четата на Караджата, отец Климент отвори очи и с напрегнато внимание взе да слуша. Сетне сне патрахила си и тихичко ми каза:

– Ти нямаш нужда от изповед. – После ми климна с глава и допълни: – Седни тук при мен и продължавай.

Разказах му всичко. Без да се бави повече, изповедникът излезе, като ме остави в килията си. Той отиде да се обади на игумена и въобще да се съветва как може да помогне и на трима ни. От разменените с отец Климент думи аз се убедих, че имам работа с един опитен в житейските работи човек, с един разбран и умен калугер, който не можеше да не бъде патриот като българин, и да не се интересува от българските работи. Аз видях, че тоя калугер знаеше много повече от всеки друг за нашите и други работи, понеже в Св. Гора, която в много отношения е едан област привилегирована, са се получавали свободно всички новини, които можеха да интересуват обитателите й. Скоро отец Климент се върна назад и ми съобщи, че едва след пладне ще може да се реши какво ще става тук с нас. Едновременно с това той сам ми даде хляб и друга някаква гозба, за да занеса на другарите си, като ми каза да съм спокоен, защото ще ни се помогне и каквото решение и да се вземе, все ще бъде в наша полза.

– Как е бе, бай Христо? – попита ме Пенчо, когато му занесох хляба. – Ще ни огрее ли нещо от тия кешиши или и те като рилските ще постъпят с нас?

Разправих и на другарите си за всичко, що съм извършил с изповедника и побързах да се върна в манастира, за да узная решението. Климент ме посрещна още от вратата и ми съобщи радостната новина, че се приемаме в манастира като прислужници и че за това трябва някак тайно да се преобразим от миряни и бунтовници в смирени калугери. Сетне скроихме как да влезем в манастира. Преди всичко в килията на изповедника аз се преоблякох в калугерски дрехи, и като нарамих други два ката калугерски дрехи за двамата ми другари, отидох и тях да почерня. Като ме видя Пенчо в тоя вид, щеше да се пукне от смях; но понеже само по тоя начин можехме да бъдем сигурни за живота си, колкото и да му се виждаше това противно, съгласи се, та и тримата се преобразихме. Но какъв смях беше, докате се облечем – не мога да ви кажа сега.

– Прилича ли ми, бай Христо? – питаше шеговито Пенчо. – Няма, пущината, огледало да се погледна, как ли ми стои туй черно расо?… Няма, отнякъде Караджата да ни види, че да ни изпише!…^[5]

Както и да е, слезохме долу, където ни посрещна отец Климент и ни представи на 12 души калугери, съветници и съдници; а ние се поклонихме, направихме всекиму по един метан и отец Климент ни препоръча на тях като манастирски прислужници, които сме се били приготовлявали за калугери. Това беше необходимо, за да се прикрие нашата действителност пред калугерското в манастира общество, за да не си навлечем някоя беля за себе си и някоя беда за самия манастир. Преставихме се и на игумена, който не пропусна случая да ни даде някои и други съвети относно нашето ново положение. След това отец Климент ни заведе в една добра и отстранена килия, където имаше три кревата, чистичко и удобно наредени и ни остави сами да си отпочинем и да се опомним, като не забрави да ни даде някои и други съвети.

– Не се обаждайте никому, с никого не говорете върху вашето бивше положение, но в същото време да не се боите вече за себе си. Тук сте вече спасени, а ще се намери възможност напролет да ви прекараме с пълна сигурност вън от пределите на турското царство.

Настанихме се в килията и бяхме много доволни – първо, за сигурността и второ, за удобствата и добрия прием. Пенчо, разбира се, постоянно се шегуваше. искаше му се да намери огледало и да се огледа, но нямаше. не се допускало да има огледало в манастира, та затова отидохме на морето, за да се огледаме във водата. И колко се смяхме отначало с тия калугерски дрехи, но после навикнахме. Из манастира срещахме миряни, които ни казваха: "Благослови, отче" – а ние отговаряхме: "Бог да те благослови – както ни беше предварително научил отец Климент. Едно нещо само ни се виждаше мъчно, а това беше дето ни караха да ходим четири пъти през денонощието в черква. Първите два дни ходихме редовно, но после решихме, че не бива хъш да си разваля спокойствието нощно време и затова третата нощ не мръднахме от леглата си. Но не ни оставиха спокойни: един калугер изчука на вратата, а ние чухме и не се обадихме. След няколко минути той пак дойде, прочете някаква молитва и пак почука. Ние пак мълчим, но в гърдите ни като масло да ври – толкова се ядосахме всички. Ще ни правят една услуга, пък из носа ше ни я изкарат. Но набожният калугер, като е съгледал, види се, че пак ни няма в църквата и нашите там столове стоят празни, дойде трети път, започна да чете и отчаяно да чука. Пенчо не можа да се стърпи, с хайдушки заканвания стана, отвори вратата и с такива думи посрещна калугера, щото той бедният ни остави и не дойде втори път.

На другия ден ние вече бяхме дадени под съд (манастирският калугерски съд) за нарушение правилата манастирски. Игуменът, родом от Дупница, който беше разбран човек, не даде ход на жалбата на нашия събуждач, а ни разреши да ходим само два пъти в черква: сутрин и вечер. По този начин се уреди благополучно тоя въпрос и от страх да не изгубим гостоприемството, посещавахме черквата, но много малко време стояхме вътре, защото излизахме да нареждаме и слагаме за обед и вечеря, така че и откъм тая страна не бехме притиснати.

А добрият отец Климент не ни лишаваше от съвети и предупреждения за всеки случай. Той ни стана другар и денем, осамотени, ние му разправяхме подробности за нашето патило, а той ни разправяше политически и други новини. Той беше настояши московец. През 1852 или 1853 година той бил свещеник на руската войска, която се намирала в Силистра, та после заминал като свещеник в Севастопол. ^[6] Той именно ни каза, че в Цариград имало 12 души от четата затворени. ^[7] Свободното време прекарвахме в разходки и ловене риба. Понеже в манастира се хранехме добре, скоро се оправихме и нашите измъчени и почернели лица заприличаха на човешки физиономии. Даже се зачервихме и заприличахме по външност на истински калугери.

Бележки

1. След затваряне на портите вечер, ключовете се предават на игумена, в когото се пазят до сутринта. Щом веднъж се заключат, от вечерта до сутринта, портите в никакъв случай повече не се отварят.
   
   
2. Според обичая всеки посетил някой от светогорските манастири получава един или няколко дена безплатен приют.
   
   
3. От капия (тур.) – врата, порти.
   
   
4. Тупузът (малък железен боздуган) по онова време е бил носен от монах–вратар за самоотбрана от подозрителни гости.
   
   
5. Както свидетелствува Балчо Нейков, другар на Караджата от детинство, бъдещият войвода още от малък се отличавал със своя весел нрав. Особено много е обичал да имитира ("представлява") своите познати.
   
   
6. Става дума за времето на Кримската война (1853–1856).
   
   
7. Това са осъдените Ангел Обретенов, Иван Пеев, Кръстю Минков, Тодор Симеонов, Дончо Стоянов, Сава Кънчев, Божил Димитров, Христо Патрев и др
   
   

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.