Записки на Христо Македонски: 7.Минаване Дунава

Записки на Христо Македонски — Глава 7. Минаване Дунава Автор: Христо Македонски

Срещата с конника. На острова. Полагане клетва. Словото на Караджата. Навлязохме в чама. Ранявянето на Сава Славчов. На малкото островче. Тръгване вече към родния бряг. Гръмването от страна на гръка, притежател на чама. Турският караул. Гръмнахме от чама срещу тоя караул. Излизането ни на брега. появяването на австрийския параход "София"

* * * * *

След като се облякохме и въоръжихме както трябваше, войводите ни поведоха към Дунава. Петрошан е много близо до брега: едва ли има един–два километра. Трябваше да отидем на един остров, който се избра от войводите и където ни чакаше чамът да ни замъкне отсреща. ^[1] На острова щяхме да постоим малко и още преди полунощ щяхме да тръгнем. Тъй беше проектът. Тръгнахме. Не се надявахме по това време и в оня край да ни види или срещне някой. Вървим спокойно и тихо, но тъкмо към края ни съгледа един конник, който там, близо до нас, трябваше да мине с коня си. Караджата, който винаги и при всеки случай съобразяваше бързо какво трябва да се прави, щом съгледа конника, припна насреща му и двамата взеха така интимно да си говорят, щото човек би си помислил, че са били стари достове. Конникът, добър един влах, работник някакъв, обеща никому нищо да не говори за това, що видел. Още не бяхме стигнали на определеното място и започна да вали. Измокрихме се, но продължихме да вървим. Вървяхме ние дълго време, прекарваха ни с няколко каици от едно място на друго по малкия Дунав и най-сетне се натикахме във върбалака на острова. Разбира се, че не беше възможно да тръгнем с чама тутакси, защото вече зората се беше пукнала, от една страна, а от друга, бяхме съвсем мокри. Целия ден прекарахме на острова, като си турихме и стража. Тая последната имаше и една неприятна разправа с румънската полиция, която ни беше открила и искаше да ни излови, но Караджата умири работата и не се случи нищо.

По икиндия се приготвихме всички, понеже се реши, че трябва да навлезем вече в чама и да минем на родния бряг. Като се приготвихме, войводите измъкнаха саблите и ни обявиха, че ще полагаме клетва. За тая цел трябваше да се изкарат знамената, които след една минута се вече развяваха. Тогава избраха се двама за знаменосци, а именно Димитър Заарлията ^[2] и Георги Чернев ^[3]. На първия се даде знамето от четата на Хаджи Димитра, а на втория – това от четата на Стефан Караджата. Първото знаме беше по-хубаво и по-скъпо и беше чисто изработено, с надпис "Свобода или смърт", от едната страна, а от другата не помня имаше ли някакъв надпис. Второто знаме беше по-малко, по-проста работа и имаше надпис: "На оружие мили братя", от едната страна, а от другата – "За вяра и независимост" (не е написана цялата дума). ^[4] Секретарят Иванчо Христович ^[5], от Габрово, който беше писар в Хаджи Димитровата чета, записа имената на всички момчета в един списък. В тоя списък не се записаха, мисля, момчетата от нашата стража на острова. Всичките, с войводите заедно, бяхме 128 души. Захари Стоянов казва, че сме били всичко 125 души,^[6] но аз се уповавам на своята памет и утвърждавам, че бяхме 128 души. ^[7] Освен тия 128 души, с нас щеше да дойде и Иван Цанков, но защото на острова се скара с Христо Дряновски, ^[8] писар в четата на Караджата, върна се назад ^[9] заедно с Рафаил Атанасов, Тодор Шиваров ^[10] и други, ^[11] които бяха дошли чак там при нас. Не мога да си припомня сега защо се скараха там двамата. След това Караджата каза няколко думи, нещо като реч, в която още веднъж с въодушевление и сълзи на очи обясни целта на четата и посочи на святостта и величието на делото, за което заслужава да се правят такива жертви. Между другото Караджата каза, че когото от нас уловят турците, няма да го оставят жив, а непременно ще го обесят, затова всеки трябва ясно да изказва пред турските съдилища целта на нашето бунтуване, а именно, че искаме черковни и политически правдини. Той прибави още, че който от четата се изгуби по гори и планини, да ходи в един от манастирите: Дреновки, Габровски и Тревненски, а главно Габровския, където щял да намери прибежище, защото са били предуведомени там за това. С това слово войводата чудесно ни наелектризира. Изразителността и яснотата на думите му, решителният му поглед и енергичните му движения, го правеха още по-юначен и по-мъжествен, което ободряваше момчетата. След това воеводите скръстиха сабите и знамената, като образуваха нещо като арка и ние всички минахме под тая арка. Иван Христович прочете с висок глас клетвата, съдържанието на което беше приблизително такова: че ще се покоряваме на войводите и за изпълнение на целта, която сме си предначертали и която е известна и изказана в няколко думи, написани на знамената, че ще жертвуваме живота си. ^[12]

След клетвата се даде заповед и ние всички се нахвърляхме в чама. Чамът беше така построен, щото се покриваше отгоре. Под тоя покрив всички момчета се спотайваха: само Караджата с няколко юнаци остана горе на баша, следеше вървежа на чама и даваше заповеди, като изпитваше с прът дълбочината на водата, гдето минавахме. Тръгнахме срещу течението на водата, защото чамът, естествено, не можеше да прецепи напреки водата и ни изкара на отвъдната страна на определеното място, което беше почти срещу нашия остров. Трябваше следователно да отидем до едно определено място във водата и оттам да пуснем чама по течението на водата, близо до българския бряг, та на по-удобно място да задържим чама и излезем на брега, Но още не бяхме се настанили добре в чама, гръмна една пушка и рани в ръката Сава Славчов. ^[13] Някое от нашите момчета, по невнимание при наместването си в чама, изпусна пушката и стана това нешастие. Хаджи Димитър веднага заповяда и се превърза раната на Сава Славчов, който отпосле участвува във всичките сражения на четите и при Гъбене биде хванат от турците. Някои от другарите ни взеха да питат и разпитват кой гръмна, но войводата не даде и заповеда да се мълчи.

– Който и да е гръмнал, направил го е без да ще, от невнимание, за това няма нужда и да се наказва, следователно не трябва и да се знае чия пушка е гръмнала, – отсъждаше Хаджията.

Тъкмо привечер пристигнахме на едно място, откъдето, по думите на Караджата, трябваше вече да пуснем чама по течението на водата и да излезнем на брега, но защото беше още видело, трябваше да се спрем за малко време на някъде. Трябваше нашето преминаване да стане в тъмно, за да се закрием от турските караули по Дунава и да минем, ако е възможно незабелязано. Освен това трябваше да се закриляме и от румънската полиция, за да не създадем някоя беля на румънското правителство, което справедливостта го изисква да се каже, не ни препятствуваше и, ако искаше, можеше да ни побърка, понеже не можеше да не знае за нашите приготовления и за всичко, що вършехме. ^[14] Наблизо от към румънския бряг имаше едно островче, и кое с лопати, кое с теглене с въжа от нашите момчета, които трябваше за това да нагазят на плиткото в Дунава, дотътрихме чама към единия край на островчето. Мнозина излязохме и се скрихме във върбалака, а някои останаха да пазят чама и неговия притежател. Там престояхме два–три часа, додето се стъмни хубаво и ние отново се наредихме и настанихме в чама. Около двадесетина, по заповед на Караджата, останахме на баша при него и бехме готови на заповедите му.

– Не трябва да се губи вече време, – каза Караджата и подкарахме чама малко настрана.

Сърцата ни затуптяха по-силно. Това, което досега ни се представяше само в нашето въображение, още една минута ще се сбъдне в действителност: ще нагазим в територията на една власт, която безпощадно ще ни гони и убива, но в същото време ще нагазим в отечеството на едни българи, на едни наши братя, на едни страдалци, положението на които искаме да подобрим, които ще ни посрещнат с отворени обятия, ще ни придружават в борбата и ще ни улеснят тежката задача. Мечти! И душата ни се пълнеше със задоволство, благодарни бяхме от положението, в което се тогава намирахме и възхитени от ролята, която вече играехме, но края на която не знаехме, пък и не се трудехме да знаем, защото всеки един от нас вярваше, че няма да бъде така нещастен и че живо и здраво ще изкараме и това предприятие. Даже и ония от нас, които нямаха никаква опитност и които за пръв път вземаха оръжие в ръка, не се поддаваха, а се надяваха за благоприятния изход на делото и още отсега се въодушевляваха от добрите резултати на нашето дело. Не можеше и да бъде другояче. такива бяха времената, такива бяхме и ние. Може да сме се лъгали в надеждите си, може нашата самоувереност да е била хилядо пъти по-голяма, отколкото е трябвало да бъде в същност, може отчаяно да сме се заблуждавали, може в патриотизма си да сме се увличали до самозабрава, до карикатурна наивност, до отчаяна глупост, но едно нещо само може положително да се каже, че всичко, що сме правили, вършили сме го с пълна вяра, по убеждение, с чисти и патриотични цели, без задни и користни намерения.

Щом се бяхме обърнали и спуснали по течението на водата, край брега на родината ни, и избирахме място за излизане, в чама ни отново се изгърмя. Тоя път изгърмял гъркът, притежателят на чама ^[15] с едно пищовче, което му бил дал Христо Шипченчето ^[16]. И това стана тогава, когато трябвало най-много да се мълчи и не вдига никакъв шум. Турският караул сигурно е чул тоя гърмеж. Караджата искаше да го хвърли в Дунава, защото гръмването от страна на гърка смяташе за предателство, но Хаджията не даде.

– Не трябва да захващаме от грък, – каза той, – па макар и да е виновен, което не ми се ще да вярвам.

Нещастният грък се извиняваше някак, но докато да отсъди Хаджията участта му, момчетата му бяха добре наложили гърба.

– Стига му боят, – допълни Хаджията и въпросът се счете за окончателно решен.

Ние вече се влачехме по водата, тъкмо до българския бряг, когато турският караул викаше на турски да теглим каика право при него. Караджата им отговори, че не може защото водата е силна. След това турците пак извикаха да им обадим кои сме. Не можехме вече да се крием и затова Караджата им отговори, че като излезем, ще ни видят. В същото време Караджата даде заповед на нас, които бехме на баша с него, да си прегледаме пушките и да бъдем готови. Караулът вървеше по брега, тъкмо срешу нас, заедно с чама, и предполагаше да ни върне назад или да ни излови. Всевъзможни псувни се сипеха по наш адрес. Щом като наближихме мястото, където трябваше да се спрем, ние вдигнахме пушките си и по команда изгърмяхме върху турския караул, който все ни следеше и не ни даваше да излезем. Иначе не беше възможно да хванем брега. Двадесет пушки нарушиха нощната тишина, гласът на които се разнесе по цялата околност. Неколцина от караула се захлупиха на земята, а другите очистиха брега, избегаха навътре, като нададоха викове. ^[17] В чама имаше двама–трима българи търговци, които от любопитство ни придружаваха и щеха да се върнат заедно с гърка; но щом чуха гърмежа, хвърлиха се веднага в каика, който мъкнеше нашия чам (винаги един такъв чам трябва да има един–два каика да подпомагат) и избегаха към Румъния. Ние, на баша, заехме да кроим къде да се спрем и по какъв начин. Щом чамът се приближи до едно удобно място, Спиро Георгиев ^[18] пръв се метна от чама и се намери на брега. Тутакси след него се нахвърляхме и ние, що бехме на баша при Караджата, а последният ни подхвърли въжето и ние задържахме чама близо до брега. Моментално след това туриха няколко дъски, по които момчетата, що бяха в чама, минаха на брега. Караджата остана най-после да се разправя с гърка, комуто трябваше да плати. В това време се чуха още няколко гърмежи против нас, на които, по заповед на Хаджията, отговорихме и с това караулът беше окончателно прогонен. ^[19]

Забравих да спомена по-горе, че когато Спиро се хвърли на брега, падна ми ятагана в Дунава.

– Караджа, – се провикана Спиро, това не е на добре, и изкара та хвърли в Дунава и ножницата на ятагана.

Някои от момчетата му подаваха своите ятагани, но Спиро не рачи да вземе ни един, а се задоволи с палата, една крива сабя, която той носеше с върви метната през рамо.

Щом преминаха на брега всичките юнаци и освободихме гъркът да си иде заедно с чама си, ето че от към Свищов се зададе австрийският параход "София". Като приближаваше към мястото, където бяхме излезли и от където няколко наши пушки току-що няха изгърмели, той започна да върви полека, като че искаше всичко да разгледа и узнае. Ние помислихме, че параходът ще спре при нас. Появяването на тоя параход уплаши Караджата да не би да е военен, но скоро параходът тръгна бързо и продължи пътя си. ^[20]

Бележки

1. В своите спомени Никола Обретенов пише: "Големият каик (чам), а който мина четата, беше нает от търговеца на сол Иван Стоянов, родом от Русе. Той изпрати каик със своя човек Андрей Бабаджанов под предлог, че ще товарят дърва от островите при Петуршан. Вместо дърва, натовариха четата…" (Обретенов, Н. Спомени за българските въстания. С., 1942, с. 107).
   
   
2. Димитър Николов Заралията (Караибрахим) е роден през 1832 г. в с. Карабурун (дн. Знаменосец), Ст. Загорски окръг. Истинското му име е Димитър Колев Стойнов. Известен е и като Коджа Ибрахим, по името на убит от него бюлюкбашия. Хайдутувал по Стара планина, а през 1862 г. постъпил и участвувал в I българска легия. През 1864 г. бил войвода на самостоятелна чета, с която преминал в България. Като стар и опитен хайдутин през 1868 г. Заралията бил избран за байрактар на Хаджи Димитровата чета. След битката при Канлъ дере той и група негови другари загубват четата. Убит е в Сливенския балкан, недалеч от Агликина поляна.
   
   
3. Георги Чернев е роден през 1843 г. в гр. В. Търново. През 1867 г. участвувал в четата на П. Хитов. След разпускането на тази чета в Сърбия постъпил и участвувал във II Българска легия. Георги Чернев загива в битката на Канлъ дере.
   
   
4. За знамето на Ст. Караджа вж. подробно у Дойнов, Д. Две знамена от четническата епоха – Музеи и паметници на културата, 1968, No 3, 7–10.
   
   
5. Иван Попхристов (Иванчо Христович, Ванката Райчев) е роден на 25 септември 1843 г. в гр. Габрово. Учил в Габрово и Москва, където завършил военно училище. В 1864 г. бил произведен прапоршчик и зачислен в 16 драгунски Нишгородски полк, чието седалище било в Западен Кавказ. Там за отлична служба Иван Попхристов бил награден с орден за храброст и произведен в чин поручик. Но вместо да продължи военната си кариера, "по домашни причини" през 1866 г. той се уволнил и заминал за България. Пристигнал с парахода в Цариград с предварително определени цели и родолюбиви чувства, Ванката правил опит да постъпи като офицер на турска служба, но му било отказано. Наскоро след това, след кратък престой в Габрово, той заминал за Плоещ при брата си Райчо Попхристов. По това време Райчо е бил заможен човек, членувал е в ТБЦК и всячески подпомагал изпадналите в нужда революционни дейци. Член на ТБЦК станал и Ванката. В Плоещ той се запознал с много от българските революционери, между които и с Хаджи Димитър. При подготовката на четата през 1868 г. Иван Попхристов взел най-дейно участие. Той станал фактически неин военен ръководител. В мошията на брата си в с. Бъзеу, недалеч от Плоещ, в продължение на няколко месеца той обучил военно мнозина от бъдещите участници в четата. Заедно с Хаджи Димитър и Ст. Караджа изработил бойния път на четата и написал "Закон" за управлението й. Иван Попхристов загинал след битката при Канлъ дере, когато, за да не попадне в плен, се самоубил.
   
   
6. Стоянов, З. пос. съч., с. 182, 199, 270. На с. 155, 156, 167 се споменава за 125 души.
   
   
7. За броя на четата вж. Велков, Ст. и Н. Ферманджиев, Още за участниците в четата на Х. Димитър и Ст. Караджа през 1868 г. – Исторически преглед, 1968, No 2, 82–87.
   
   
8. Христо Петков Ботев – Дряновски (Ганчович, Генчович) е роден около 1839 г. в с. Ганчовец, Дряновско. Напуснал родния си край на 9 г. възраст и станал чирак при чичо си – търговец в гр. Тулча. Към 1858 г. Христо отворил собствено дюкянче за колониални стоки. Бил е член на революционния комитет в Тулча и един от активните участници в организирането на Тулченската чета пррез 1867 г. За да проповядва нуждата от всеобщо въстание, Дряновски разпродал стоките от магазина си и посетил Варна, Шумен, Търговище, Жеравна, Сливен и др. градове и села. Присъединил се към четата на П. Хитов на 22 май 1867 г., когато тя се намирала в околностите на с. Жеравна.
   
   След разпускане на четата в Сърбия, Христо Дряновски постъпил във II Българска легия, а на следващата година в четата на Х. Димитър и Ст. Караджа.
   
   
9. Според друга версия Иван Цанков бил върнат от Караджата, защото бил болен от туберкулоза. Но че Цанков е изпратил четата свидетелствува едно негово писмо до Пандели Кисимов, писано в Гюргево на 7 юли 1868 г. "Г–не П. Кесимов! – пише Ив, Цанков. – Ходих та изпратих нашите отбор юнаци до бащините ни предели, които станаха на брой до 150… и които дано добрият Бог да умножеши за едно малко време да достигнат до хиляди. Да живеят подобни юнаци! Да живеят всичките родолюбиви българи!…" (Йонков, Хр. Неизвестен документ за четата на Х. Димитър и Ст. Караджа – Отеч. фронт, No 7493, 17 август 1968).
   
   Иван Цанков е роден в Жеравна. През 1867 г. с цел да се присъедини към нея, намерил в планината четата на П. Хитов, но като слаботелесен бил върнат от войводата. По него П. Хитов изпратил шифровано писмо до Раковски в Румъния. Иван Цанков е участвувал във II Българска легия в Белград. Автор е на "Спомени от миналото. По случай 50 години от смъртта на великия патриот Г. С. Раковски", С., 1917, 32 с.
   
   
10. Че Рафаил Атанасов заедно с Тодор Шиваров и Иван Цанков са изпратили четата вж. свидетелството на Рафаил Атанасов, издадено в Тулча през октомври 1899 (ОДА Русе, ф. 59, оп. 1, а. е. 60, л. 5).
    
    
11. Между изпращачите са били още Спиро Константинов.
    
    
12. Законът на Хаджидимитровата чета, към края на който е клетвата вж. у Маркова, Зина. Четата на Хаджи Димитър и Ст. Караджа, С., 1970, 149–153.
    
    
13. Досега не е установено дали Сава Славчев е участвувал или не в четата. Името му е споменато единствено от Хр. Македонски и то само тук, без да ги включва в допълнения от него списък, публикуван в края на книгата му. Това ни кара да допуснем, че Сава Славчев не е участвувал в четата и че Хр. Македонски е сгрешил името му с това на Сава Силов от Ст. Загора. Че раненият в ръката, преди четата да премине в България, е Сава Захралията, се твърди в спомените на останалите живи четници, които З. Стоянов използувал за написване на "Четите в България" (с. 172).
    
    Сава Ангелов Славчев е роден през 1843 г. в Свищов. Брат е на известния революционен деец Никола Славков. Сава Славчев е участвувал в четата на П. Хитов през 1867 г. и във II българска легия.
    
    Сава Г. Силов е роден в гр. Стара загора. Заловен от турците, той бил обесен в родния си град на 19.VII.1868 г. Според спомените на Марин Нейков – участник в четата, Сава Силов бил оставен от четата заедно с Тодор Асенов в к. Дебели дял, Габровско и предаден на турците след заминаването й.
    
    
14. По времето, когато се организира и преминава четата през Дунава, на власт в Румъния е било либералното правителство на ген Николае Голеску. Преобладаващо влияние в правителството е имал Йон Братияну – министър на вътрешните работи и един от водачите на Либералната партия. Йон Братияну се е отличавал с благосклонността си към българското революционно движение.
    
    Истина е, че Братиану е знаел за подготовката на четата, предупреден от руския консул в Букурещ барон Ал. Д. Офенберг. Успокоен от Иван Касабов, Братияну обаче не предприел никакви мерки.
    
    Като считал, че преминаването на четата в него момент е "осъдително и необмислено дело", Офенберг е предупредил Братияну три пъти – на 1, 4 и 6 юли 1868 г. В последното си писмо Офенберг изрично споменавал, че четниците се съсредоточават в Гюргево и Зимница. Това накарва Братияну да заповяда на окръжния управител в Гюргево а разследва случая, но заповедта му отива твърде късно. На 7 юли 1868 г. окръжния управител отговаря на министъра, че четата, вечерта на 6 срещу 7 юли, е преминала вече през Дунава.
    
    
15. Капитан Васил, гърк, прекарал с каика си четата, е бил кехая на Гюргевската скеля. Второто име на капитана е Кордели.
    
    
16. Христо Николов Патрев (Шипкалийчето) е роден на 27 декември 1848 г. в с. Шипка, Ст. Загорско. Осемнадесетгодишен той участвува в дружината на Коста войвода от Ямбол. Турска потеря, диреща четата на П. Хитов, открила Коста и другарите му. В завързалите се сражения малката хайдушка дружина била разбита. Оцелял, Христо успял да се прехвърли в Румъния, където на следващата година се записал в четата на Х. Димитър и Ст. Караджа. Отначало, заради малолетността му, Ванката Попхристов отказал да го запише. "Той е балканско чедо и всички ни ще засрами" – казал Караджата и Патрев бил приет в четата.
    
    Когато четата достигнала планината над Шипка, Христо и Стефко Обрешков слезли в селото си за храна, но били заловени. Откарани в Казанлък, а след това в Търново и Русе, Христо бил осъден на вечно заточение в Диарбекир. Там той престоял до 3 ноември 1873., когато испял да побегне, и през Одеса, Киев и Кишинев пристигнал в Румъния.
    
    Христо Патрев участвувал дейно и в Априлското въстание. Начело на бунтовна чета той действувал в района на с. Нова махала, Габровско. След потушаването на въстанието Патрев бил предаден и убит (25.V.1876 г.) близо до с. Ченге (дн. Аспарухово), Варненско.
    
    
17. В показанията си пред углавния съд в Русе Марин Нейков разказва, че когато караулът запитал "Кой е там?", от чама му отговорили: "Пътници, носим стоки, ето слизаме на брега". В спомените си М. Нейков доуточнява, че когато турците попитали какво има в каика, Караджата отговорил "Келепир има!", насочил пушката си, гръмнал и казал: "Те келепир!"
    
    
18. Спиро Джеров Македонски е роден в гр. Битоля. Внук е на Спиридон, водач на въстанието в Битолско през 1822 г. Надъхан с омраза към турците, Спиро Джеров участвувал в гръцкото въстание на остров Крит. По-късно той се завърнал в родния си край и направил опит за организиране на въстание. Заловен от турците, Джеров бил осъден на смърт, но успял да избяга в Сърбия, където участвувал във II Българска легия. На следващата година, през 1868 г., той се записал в четата на Х. Димитър и Ст. Караджа, в едно от сраженията на която загинал.
    
    
19. Четата слиза на българския бряг в землището на с. Вардим, Свищовско – местността "Янково гърло", на около 500 м западно от устието на р. Янтра.
    
    
20. Австрийският параход "София" – пише З. Стоянов, – ако и да не разбрал напълно целта от пушките във Вардинското блато, но той се подплашил не на шега. Разказват, че програмата му за пътуване била изменена нея нощ. Наместо да преспи на острова около с. Пиргос (3 часа от Русчук нагоре), той казал "добро утро" на Русчук ни в туй, ни в онуй време. Русчукският валия, ако и да е знаел вече по донесението на френския консул от Букурещ, че една чета българи р а з б о й н и ц и днес-утре ще да мине Дунава, все не можал да знае още нещо по-положително. Новината, донесена от вапора "София" потвърдила думите на френския консул." (Стоянов, З. пос. съч., с. 174).
    
    

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.