Камбани (Едгар Алън По)

Камбани
Автор: Едгар Алън По
„Камбани“ (The Bells) е публикувана за първи път в "Sartain's Union Magazine" през ноември 1849 г. [1]

I.

                            Чуй, сред полунощний сън
                            Как шейни отронват вън
                                    Звън след звън,
                                    Звън след звън!
Как полъхват и ни вдъхват несънуван, дивен сън!

                            О, как звънко, звънко, звънко
                            Плуват в нощний въздух вън!
                            А, в мъгла обвити тънко,
                            Слушат рой звезди през сън,
                            Как напява всеки звън,
                            Че след мъка и заблуда
                            Идват дните на пробуда,
                            На очакваното чудо —
                            На блажен и влюбен сън!

                            В снежен път шейни летят:
                            Сребърни звънци звънят,
                            И с припевен ритъм верен
                            Като древен стих размерен,
                            Разпиляни, ту пък сляни —
                                    Звън след звън
                                    В звън един —
                                    Дин! Дин! Дин!
                                    Дин! Дин! Дин! —
Как полъхват и ни вдъхват несънуван, дивен сън!

II.

                            Сватбен звън звъни навън —
                                    Златен звън!
Вечно девствен, лей — приветствен — той възторжен сън!

                            Вест понесъл с весел ек,
                            Той лети в нощта далек,
                            И подобно чучулига,
                                    Всеки миг
От вълните златорунни на акорди тънко-струнни
                            Той се вдига и достига
                                    Лунний лик!
                            А камбаните черковни
Нежно тръпнат, сякаш шъпнат древни приказки любовни,
                                    И, съгрян
                                    В техний блян,
Целий свят навред съзира в бъдащето светъл сън,
Възвестен от хор камбани с благодатен златен звън
                                    Посред дим
                                    От тамян,
                                    Смях и шум —
                                    Бим! Бам! Бум!
                                            Бим!
                                            Бам!
                                            Бум!

III.

                            Мирний сън прокуди вън
                                    Меден звън!
В нощ безсънна той прозвънна бедствие навън!

                            Звън след звън
                                    С гневна мощ
                            Ужас вей в самата нощ
                            И отминва по-нататък!…
                                    Звън след звън —
                            Ту по-дълъг, ту по-кратък —
                            Вредом страх вселява вън! —
                            И страхът е тъй голям!
                            Въздухът от плач раздран!
                            — Дан! — Дан! — Дан! —
                            — Дан! — Дан! — Дан! —
Че камбаните пияни, неспособни да звънят,
Само бият, само вият и вопият и крещат!

                            Само плачат за пощада
                            И към пламналата сграда
                            Вопли горестни редят…
     
                            А пожарът многошумен,
                            ту затихнал, ту безумен,
                                    Пак пламти —
                            Носи се, пълзи, лети
                            Все нагоре, все нагоре
                            И настръхнал той говори:
                                    „Ще хвърча!
Ще се нося, огнекрилий, срещу лунната лъча!
Месеца ще стигна, или — ще умра, ще замълча!“

                            То сред кипнала метежност
                            И безбрежност от огън
                            Приказка за безнадеждност
                                    Там на вън
                            С тръпки ледни, шепне медний звън —
                            И, със слух от страх терзан,
                                    Знай ухото:
                                    Вред е злото!
Вред пожарът се разгаря, вред е пламъкът разлян —
                                    — Дан! — Дан! — Дан! —
                                    — Дан! — Дан! — Дан! —
В общий пукот стене звукът, ужас — звукът сам!

IV.

                            Погребален скръбен звън
                                    Стене вън!…
Вечна горест в тленна орис — край на горкий жизнен сън.

                            В тихия вечерен час
                            С ужаса на своя глас
                            Колко скръб той буди в нас! —
                            И неволно ний тъжим:
                            Поглед в сълзи потопим,
И ридаем в скръб, че знаем: сън навеки ще заспим!
     
                            Тъй унил и тъй печален,
                            Той нараства в дълъг плач
                            И в привечерния здрач
                            Със припева погребален
                                    В Божий храм
                                    Слят едвам —
                                            Бам!…
                                            Бам!…
— Ту плачевен, ту сподавен, тоя гневен, бавен звън
Възвестява, че страдалец е заспал последен сън!
     
                            От черковните килии
                            И за грешни и светии
                            Отечава тъжен звън:
Пръст сърцето ще покрие, а очите — вечен сън!
     
                            О, там черният звънар,
                                    Смел и твърд,
                                    Бий на смърт —
                                            Смърт!
                            Той над всички горд стои
                            Като някой господар —
                                    Някой цар!
                            Той се смее и шуми.
                            И, гърми, гърми, гърми;
                            До камбаната застава
                            И така я разлюлява,
                            Че тя горко заридава —
                            И с плача си възвестява,
                                    Че вървим
                                    Все натам
                                    В своя друм
                                            Бим!…
                                            Бам!…
                                            Бум!…

Превод: Г. Михайлов, 1920 г.


Обществено достояние Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.