Когато бях за погледа им праздник,
весталка, неразбулена мечта, –
не се докосваха до мен съблазни;
гнездото си аз свивах в песента.
Молитвата си къпех във зората.
Над розовите снежни висини,
пред мене се усмихваше дъгата.
Дружах с орли, елени и сърни.
Морето си издигаше гърдите
и кораба ми с девствени платна
на свойта мачта нижеше звездите;
и озарена в бяла светлина,
в сънят си бдях, сънувах се на яве;
и във стихиите дома си бях.
Не хвърлях мрежата си в земна слава,
не чувах ехото на ничий грях.
Под ясний свод, в чаровната градина,
берях цветя за скръбните сърдца.
От Божий образ всякоя картина –
прилиташе с невидими крилца...
