Любов
Автор: Димитър Подвързачов
Фейлетон


       Слушайте – защо ме гледате така?
       Недейте ме гледа така с тия лъжливо детски сини очи, големи като кристал, отразил далечни лазури, и хубави като задушевна тъжна песен.
       Недейте се заслушва в предателския зов на моите, които ви търсят. Това е една от най-невинните мои лоши привички.
       По-право – това е един от моите фатални недостатъци, които аз нося още от ранно юношество.
       Помните ли Гоголевия заседател, когото, когато бил пеленаче, дойката му изтървала – и оттогава все намирисвал на ракия.
       Когато бях малък, аз веднъж лежах тежко болен: баща ми бе упражнил над мене физически терор с телесни повреди, защото задирях ученичките.
       От това боледуване ми остана недостатък в зрението – да се заглеждам във всяка хубава жена.
       Аз я гледам – и винаги ми се струва, че не ми е непозната; че между нас има нещо незримо, но дълбоко свое, и ние насмалко ще си подадем ръце и ще заговорим.
       Струва ми се, че някога, много отдавна, неизвестно кога, тя ми е била съвсем близка, била е моя.
       Но вие – не бива да ме гледате така.
       Защото аз ще наскоча някой случай и не мога да се удържа, загледан в очите ви, да не ви стисна ръката с оня небрежен, но чувствен жест, който прави от тая безразлична любезност – една невидима прегръдка.
       Сетне, подир няколко деня, когато ви срещна и поискам нотите на менюета, който и вие свирите, на вашия преднамерен въпрос как се чувствам, аз ще отговоря, безсилен да откъсна очи от очите ви – че страдам за вас, макар че всъщност страдам само от разгален апетит.
       Вие без друго ще бъдете нежно-нежно поласкана.
       О, тая ненаситна и сляпа женска алчност да бъдеш предпочетена пред всички други, макар отсъстващи, макар неизвестни, която напълно замества у вас любовта и на която мъжете обикновено стават глупава жертва!
       У дома аз ще разгърна нотите само за да потърся по стара привичка няма ли вътре някоя записка или случайно оставено листче – а след туй ще ги захвърля, защото от години съм напуснал пианото.
       Но нашият дует вече е започнал.
       Аз ще знам, че вие вече мислите за мене.
       Вие може би имате съпруг или приятел, или и едното, и другото – това никак не ме интересува.
       Аз ще знам, че вие мислите и за мене.
       "…Хм… Той се е влюбил до уши – в мене! Какъвто изглежда!… Такива влюбени понякога отиват дори до самоубийство. – За мене!… Странно нещо!" – фалшивите вие, макар без свидетели.
       Защото всъщност вам съвсем не ви е "странно", ами дяволски весело, макар да знаете, че аз няма да се самоубия, дори ако ви обещая да направя това.
       После аз ще ви дам възможност да прочетете едно стихотворение, в което ще се говори за сключени простори, за безизходна скръб, за безнадеждна любов, може би дори и за траурни камбани… за много, за всичко – но не и за самата истина.
       Вие ще го намерите великолепно – и ще бъдете принудена да употребите големи усилия, докато ме накарате да изповядам, че е мое и че макар да не съм поет, но мога да напиша нещичко… щом е за вас.
       Но, разбира се, аз няма по никой начин да ви открия, че то е писано отдавна, в ония години, когато всеки се мисли писател, и аз нееднаж съм бивал принуждаван да изповядвам, че то е мое и че макар да не съм поет, но мога – и тъй нататък.
       А сетне ще почне оная дълга и безвкусна игра, която, когато не е глупава, е тъй фалшива – като некролог.
       Аз ще ви държа за ръцете, ще ви целувам в лъскавите сини очи – и за всеки отделен миг ще съобразявам: така ли постъпвах, когато бях на осемнайсет години?
       И ще бъда тъй правдоподобен, че в моите прегръдки вие ще си мислите:
       – Наивен като всички! Как лесно повярва, че съм влюбена…
       И ще бъдете тъй изкусна, че във вашите прегръдки и аз ще си мисля:
       – Как! Наистина ли съм толкова нищожен, че тази жена, вярна на специфичния женски вкус, да ме е нарекла в душата си свой избраник?
       И ще се гаврим така с любовта, безсъзнателно и злобно отмъщавайки на природата, която от века се е подиграла тъй коварно, като е отредила същинската любов – за отдалечената самотност, а само фалша и неизменността – за споделената близост!
       А преди да позная невидимите бели петънца по седефените нокти на нозете ви – аз ще ви напусна като заморен пътник, отдъхнал край малко изворче в зноен ден, пил и отминал набързо незнайно накъде, обезпокоен от студени тръпки.
       Стара, стара история!


* * *


       Но вие недейте ме гледа така…
       Защото вече е пролет, слънцето изобилно сипе мек топлик, земята бързо съхне и излъхва дълбоки страстно шеметни дихания.
       И Мара пак се е разхубавяла като лани и нагиздена с нова, буйна и бляскава козина, тревожно се лута от зимника до отсрещните керемиди.
       А когато е затворена в стаите, Сивчо стои на двора и сладострастно мяучи.
       – Где си, Мара? Каква топла и мека козина имаш!
       От съседния двор две пуйки в шумен хор му отговарят на подбив. Но той не иска да знае. Какво разбират глупавите пуйки!
       Той съглежда, че очите на Мара светят горе на прозореца, устремени към него – поваля се неудържимо разчувстван на земята, търкаля се, вирнал нозе, става, гледа призивно към прозореца и пак мяучи:
       – Мара, Мара! Какви сладки ушенца имаш, Мара!
       Двете пуйки не пропущат да му се изкиснат зад стобора…
       Из въздуха се носи опияняващият магнетизъм на пролетта.


Източник


Обществено достояние Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.