Все Теб зова, все Твойто име пълни ми устата!
На сън, наяве, в глетчер и пустинен зной.
Дали молитвата ми не достига небесата,
дали аз не намирам в себе си покой, –
оназ звезда, която всекиго към Тебе води?
Със камъни ме все замеряш от зори;
назад повика всички тез, които ми проводи,
в сърце ми всичките кумири изгори.
И пак към Тебе стълбата възлизам на колени
с молитва, да прогледат моите очи, –
да виждам че и сълзите ми са благословени
да чувам говора на всичко, що мълчи; -
Скръбта на агнето, звяра и стона на дървото
да екнат в струмите на моите гърди.
И скитница, нарамила аз злото и доброто,
да пея песните на Твоите звезди.
Тази страница е за стихотворението на Мара Белчева от 1928 г.. 
