Мост
| Мост Автор: Александър Вутимски |
На стария огромен мост,
където хората минават във мълчание
сред трясъка на грозните коли;
на стария, огромен мост
стоя и гледам как
на изтока
без шум се ражда лунното сияние...
- На хоризонта - ледените очертания.
И вечерта.
Водата на канала -
мътната, студената вода -
влече надолу трепетните отражения
на лампите - безкрайните, блестящи върволици.
- О, старият, замислен мост,
където като уморени птици
прелитат тежките коли,
под жиците,
залепнали на небесата...
Когато всяка вечер преминавам тук,
небето е застинало и пусто - само
по моста все така
минават хората в мълчание -
тревожните
и уморени
хора...
Все така -
под вледенените,
спокойни очертания
на къщите,
под неподвижните
стъкла
на къщите
- все същите -
се движат
те
безкрайно -
и
шумът
на тъмните и неспокойни стъпки
е стъпкан
във
гърма
на старите
коли...
Понякога на тоя тротоар
стоят жени-изтрити и печални -
и чакат...
Понякога от тоя тротоар,
дълбоко в мрака
и в мълчание,
случайните любовници
поемат дължината на канала...
Понякога пред теб
дете
застане - и -
така
с протегната ръка,
с изсъхнали очи,
едва прошепва:
"Левче, господине!"...
Все тия стари, вледенени здания!
Все дългите, еднообразни улици
със мълчаливите, със разтревожените хора!
- Нима най-сетне няма да се разруши,
нима най-сетне няма да се пръсне
огромното мълчание над моста?...
На хоризонта - ледените очертания.
И вечерта...
Водата на канала, мътната, студената
вода
влече надолу трепетните отражения
на лампите - безкрайните, блестящи върволици.
|
Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко. |