Неизвестните спомени на двама „антонивановци“ и подновяването на дебата за съдбата на отряда
| Неизвестните спомени на двама „антонивановци“ и подновяването на дебата за съдбата на отряда Автор: Михаил Груев |
| „Известия на държавните архиви”, кн. 121/2021, с. 40-111. |
Преди около година бях посетен от моя колега Боян Радунчев, който ми предостави част от машинописен Запис на спомени на Христо Атанасов Чобанов (бай Ганчо), партизанин от отряд „Антон Иванов“. Той ги бе намерил в архива на неговата баба - Макри Гюлева (Катя), също бивша партизанка в отряда и по-късно високопоставена партийна функционерка в Пловдив. Те бяха с общ обем 63 страници, от които първите шест липсваха, а на последната беше записан точният адрес на разказващия ги, както и името на човека, който ги беше записал - Александър Иванов Гинчев, заедно с неговия адрес в гр. Пловдив. Посочено бе, че са завършени на 21 април 1960 г. и следваха подписите на двамата. Липсващите страници явно се отнасяха до детството и ранните години от живота на Чобанов, тъй като разказът вървеше хронологически и започваше от неговото попадане в затвора за комунистическа дейност през 1925 г. На пръв поглед това бяха стандартни спомени на „ветеран на Партията“, с каквито архивите (а и лавиците на книжарниците по онова време) изобилстваха, Записването на които е било поставяно като планова задача на стотици архивисти и музейни работници в страната. В процеса на четенето им обаче, се оказа, че началното ми впечатление е било напълно погрешно и че в ръцете ми е оригинален текст, пресъздаващ автентичната атмосфера в отряд „Антон Иванов“, взаимоотношенията между партиза-
ните в него и щаба, всекидневието им, „сватбите“ им, храната им (описана в подробности), борбата им за оцеляване. Както читателите ще се убедят, най-потресаващи са страниците, посветени на екзекуциите, извършващи се между самите партизани по заповед на командира Георги Ликин (Дяд/Дед), както и на пленени от тях горски работници, кантонери и съвсем обикновени селяни, в страха им, че могат да ги издадат. В стремежа си да не вдигат шум, екзекуторите се ориентират към убийства с хладно оръжие или шанцови инструменти, извършвани по особено мъчителен за жертвите начин. Спомените оставят читателя с почти сетивното усещане за дълбока, кървава диря в снега, оставена от бягащите партизани, убивани от жандармеристите, но и убиващи заподозрените в намерение да дезертират свои, както и мнозина случайно срещнали ги цивилни. Спомените на бай Ганчо въздействат преди всичко с неподправеното си пресъздаване на чувството на безнадеждност сред голяма част от партизаните в отряда през зимата на 1943-1944 г., поставени в нечовешки режим на преследване и оцеляване и разколебани коя смърт да изберат - тази от врага, или от своите. Те рисуват изключително правдиво социалния им профил, представляващ пъстра смесица от дисциплинирани функционери, подчинили се на партийната повеля, градски идеалисти и мечтатели, селски младежи, опитващи се да избягат от мизерията, но и криминални типове и авантюристи, безскрупулни мародери и убийци. Не на последно място те дават отговор на въпросите за причините за смъртта на някои от изявените в отряда партизани, за които съществува колебание между самите мемоаристи какво се е случило с тях, но, разбира се, са записани с по-късна дата на сметката на жандармеристите. Един от най-емблематичните такива случаи е този на Асен Мичев (Стамен), подписващ материалите си в отрядния стенвестник „Искра“ с псевдонима „Ш-о“. По-любопитното в случая е, че той е първи съпруг на споменатата вече Макри Гюлева, с която, към момента на попадането му при „антонивановци“, е вече разведен. Във фонда на отряда, комплектуван в някогашния Централен партиен архив, сега част от ЦДА, са запазени различни негови статии и дописки от които личи безрезервната му отдаденост на комунистическата кауза, но същевременно и болката му от дрязгите и лошите взаимоотношения между самите партизани. Такава е статията му „Да създадем единство“, публикувана на 14 януари 1943 г. във втория брой на „Искра“[2]. Негово дело, също така, е новогодишното приветствие в първия брой на вестника на 1 януари 1943 г., озаглавено: „Да бъдем единни и готови“[3]. В различни броеве намират място написаните на ръка в планината статии: „Как да използваме времето си?“[4], „Кое наложи Отечествения фронт?“[5], както и част от статия, посветена отново на ОФ[6]. В голямата част от тези текстове личи абсолютната му вяра в крайната победа и същевременно прозира недоволство от разединението между щаба и обикновените партизани, неудовлетвореност от ниското интелектуално ниво на преобладаващия брой от другарите му, които не използват дългите месеци в планината за самообразованието си. Вероят-
но последното е породило и конфликта му с Дед, който издейства смъртната му присъда и бързото й изпълнение, независимо от отказа на бившата му вече жена да я подпише, в качеството й на партиен отговорник на една от четите. Всичко това става ясно именно от спомените на бай Ганчо. В официалните биографични справочници, обаче, за Асен Мичев (Стамен) се казва делово, че загива на 20 юли 1943 г. като партизанин от отряд „А. Иванов“[7]. От запазените документи в ЦДА във фонда на отряда става ясно, че всъщност между „Дед“ и „Катя“ тлее отдавнашен конфликт и командирът вероятно подготвя за нея същата съдба, каквато сполетява бившия й вече съпруг. Между тях е попаднала част от бележника на Ликин, съдържащ списъци на партизаните и кратки техни характеристики. Една от най-злостните сред тях е нейната. Факт е обаче, че и за останалите партизани той не казва нищо добро.[8] Заедно с непълното копие на тези спомени, Боян Радунчев ми предаде и копие от непубликуван разказ на неговата баба, озаглавен „Изповед“. Макар и с претенция за художественост, той имаше автобиографичен характер и пресъздаваше именно атмосферата в отряда по доста сходен с бай Ганчо начин. Явно бе, че двамата са общували помежду си и „след победата“, споделяли са общи спомени, лекували са стари рани. Разбира се, истината, която са носели със себе си, не е имало как да бъде разказана публично, тъй като постепенно тя изпада в драматично противоречие с официалния политкоректен и сиропиран разказ за съдбата на „антонивановци“, а и за историята на партизанското движение като цяло. Кариерата на двамата мемоаристи тръгва по съвсем различна траектория. Докато Чобанов израства само до милиционер в Пловдив, както отбелязва в края на спомените си, Гюлева става един от секретарите на окръжния комитет в града, народен представител и съвместител на още няколко синекурни, но представителни длъжности. Въпреки това, тя не публикува свой мемоарен текст за нелегалния й период, какъвто времето и постовете й предполагат в духа на вече утвърдения официален наратив. Този факт, както и разказът й, за който стана дума, а също и запазеното в личния й архив копие от спомените на бай Ганчо, свидетелстват, че вътре в себе си тя е таяла и болка от фалшификацията на истината за отряда, извършваща се пред очите й от някогашните палачи, и надежда, че един ден истината все пак ще възтържествува.
След направената от мен справка в Пловдивския архив, се оказа, че все пак интересуващият ни текст на бай Ганчо е запазен в масива от спомени, отлагани в някогашния Окръжен партиен архив. Върху тях беше поставен гриф „Секретно“, а назад в годините са били и преномерирани. Така бяха открити и първите шест страници, липсващи в личния архив на Гюлева, и целият текст (тук с обем 67 страници, но при по-друга разредка и практически еднакво съдържание) на спомените му, архивирани под нов номер 121Б, по които ги публикуваме. Благодарение на колегите от Пловдивския архив бяха открити и още едни спомени на партизанин от отряда - Колю Дойчев Илинов (Горан), които потвърждаваха написаното в спомените на бай Ганчо. Те са по-кратки, съдържат седем машинописни листа и са регистрирани под номер 186Б. Подобно на
другите, те са преномерирани и върху тях също стои гриф: „Секретно“. Както и бай Ганчо, Горан също не успява да направи кариера след 9 септември 1944 г. В анотацията за спомена му, записан през 1961 г., е отбелязано, че по това време той работи в противопожарната служба на гара Пловдив. Двамата са почти единствените сред деветнадесетте оцелели „антонивановци“ (и още десет заловени от полицията, но останали живи)[9], които явно не успяват (или недостатъчно успяват) да капитализират партизанското си минало. Внимателният преглед върху останалите живи ще констатира, че всички те достигат най-малко до полковници от армията, милицията и ДС, повечето стават генерали, един от тях (Атанас Самерджиев) достига до началник на Генералния щаб, а друг (Костадин Гяуров) - до кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП[10]. В някакъв смисъл те са обвързани със своеобразна „омерта“ по отношение на всичко случило се в отряда през 1943-1944 г., поддържана от заеманите от тях постове в комунистическата партия и държавния апарат, както и от съществуващите между тях новоустановени семейни и родствени по сватовство и кумство отношения. Тя е упорито поддържана и в публикуваните мемоари на част от тях за миналото им в отряда[11]. Явно е, че двамата мемоаристи, а донякъде и Макри Гюлева, по различни причини, само частично са се вписали в новата конюнктура и споделят общо съвсем алтернативен разказ за живота и съдбата на отряда.
Повтарящ се мотив и в двата текста е за проведени вътрешнопартийни разследвания за живота в отряда и неговия разгром. Първото разследване е от април 1944 г. и е проведено от командира на Втора пловдивска въстаническа оперативна зона Иван Радев (Ефрем). В спомените на бай Ганчо този момент е предаден по-пестеливо. Там само е маркирано, че: „в края на април или началото на май при нас дойде Иван Радев (Ефрем). Той съобщи, че по решение на щаба на зоната се формира бригада „Георги Димитров“, а за неин командир се предлага да бъде др. Андон Шопов (Рачо)“. Факт е обаче, че една от задачите, които са поставени на Радев, е да проведе анкета с оцелелите партизани от бившия вече отряд „Антон Иванов“, както и да изясни взаимоотношенията вътре в отряда и причините, довели до разгрома му. Доста по-обстоятелствено този момент е предаден в спомените на Горан: „Дойде Иван Радев на нашия лагер. Един ден той събра всички живи партизани от отряда „Антон Иванов“ и започна да ни разпитва за разгрома. На това събрание чух, че Прометей, Новака и Чилика, като минавали покрай село Черешево, са хванали едно дете овчарче, което да им покаже пътя, след което са го накарали да се обърне и да се закълне, че няма да ги изкаже“. Читателят сам може да прочете подробностите, в
които се описва убийството на това дете, както и на много други равногорски селяни, между които и майка на четири деца, молеща се на екзекуторите й да не я колят. Мемоаристът влиза и в подробности за убийството на психично-болно дете от с. Добралък, чийто баща - ятак на отряда, сам го изпраща при партизаните. Това първо вътрешнопартийно разследване явно „сглобява“ и за останалите участници цялостния разказ за случилото се, тъй като при разпадането на отряда, в края на февруари и началото на март 1944 г., на различни малки групи и единични бегълци, повечето от тях нямат информация какво се е случило с останалите и как са процедирали при срещите си с цивилни селяни. Говорейки за същите тези събития, бай Ганчо отбелязва бегло: „За тези престъпления аз научих много късно“. Вероятно той визира този разпит, иницииран от Иван Радев от края на м. април 1944 г. Дали Радев е дал отчет нагоре по партийната йерархия за резултатите от разследването си, дали е препредал на наследилия го като командир на зоната Иван Българанов, не е известно. Безспорно ясно е обаче, че вътрешно обследване е правено от Пловдивския окръжен комитет, тъй като в цитирания вече фонд на отряда в ЦДА се съдържа документ, озаглавен: „Изложение от щаба на II-ра оперативна военна зона по разгрома на брацигово-пещерския отряд „Антон Иванов“. На първия му лист е записано „В. Марков“, който по това време е първи секретар на Окръжния комитет. Но пък цялото изложение е написано на новия правопис, което означава, че става дума явно за препис, правен след 1945 г., независимо от поставената дата в края на документа - 15 юни 1944 г.[12] Факт е обаче, че мълвата за кървавите саморазправи между самите партизани и за безпричинните убийства на цивилни тръгва сред хората, а и по партийните канали.
Вероятно към края на 1948 г. се прави ново вътрешнопартийно обследване на драмата с отряда „Антон Иванов“. На тази мисъл навеждат съхранените във фонда на отряда в ЦДА спомени на анонимен партизанин, написани на бланкови листове на ЦК на БРП (к), и потвърждаващи споменатите факти. [13] Явно въпросното обследване, инициирано от самия ЦК на БРП (к) би могло да се свърже с общия процес на търсенето на „враговете с партиен билет“, нарастващата подозрителност вътре в апарата и всеобщите призиви за вглеждане в собствените редици. Подобни „обследвания“ по това време се правят на почти всички бивши отряди и съответните партийни организации. Липсват сведения за резултатите от това разследване, както и за евентуални партийни наказания, които са рутинна практика по това време.
Третият опит за установяването на истината за разигралите се кървави междуособици в отряда „Антон Иванов“ и безпричинни убийства на цивилни датира от 1954 г. Това личи от публикуваните тук спомени на Горан, в края на които е поставена забележка: „Горното сведение е предадено на комисията от ЦК на БКП (начело с др. Кантарджиев) по обследване на отряда „Антон Иванов“ (по памет през 1954 г.). Следва подпис. Можем да предположим, че установените факти са били толкова потресаващи за членовете на комисията, че единственото възможно решение е било резултатите от нейната работа никога да не получат публичност, а събраните „чувствителни“ материали, които
впоследствие са отложени в цитирания вече фонд на отряда, да бъдат регистрирани с различни грифове за поверителност, включително и с най-високия по това време: „Строго секретно от особена важност“. С това се слага похлупак на явно продължаващите да тлеят в обществото, а и в част от оцелелите партизани, алтернативни версии за случилото се в Баташкия балкан и се дава път единствено на иконичната версия за героизма и саможертвата. Тя започва да се налага с всички възможни средства. Представена е в нарочно съставените музеи на революционното движение в София и в Пловдив, на нея са посветени и огромни части от експозициите в музеите в Батак и Брацигово. Нещо повече - тленните останки на загиналите членове на отряда от Батак са поставени в отделни ковчези в църквата „Св. Неделя“ в селото, с цел да се подчертае приемствеността с баташките мъченици от 1876 г. По-късно те са прехвърлени в новопостроената „Братска могила“ в Пловдив, основана също така върху внушението за приемственост в борбата. Най-дълго обитаваният от „антонивановци“ зимен лагер - „Техеран“ също е превърнат в музеен обект. Както върху родните къщи, така и на лобните места на съответните партизани (а някъде и върху сгради, в които в определени периоди от живота си са живели или са се укривали) са поставени паметни плочи, така че срещу всяко име да има поне по два архитектурни символа, които да препращат и към целия отряд. През 1960 г. на р. Въча е построен голям язовир, наречен „Антонивановци“, а на около километър от язовирната стена е издигнат мемориален комплекс, който да увековечи подвига на отряда. Разбира се, всички тези „места на памет“ се експлоатират активно при всяко честване на 9-ти септември, при връзване на пионерски връзки на децата, при връчване на комсомолски членски книжки на младежите, при полагането на „Ботевска клетва“ от студентите, при връчване на „партийни билети“ на новоприетите партийни членове от региона и т.н. Всички те са обвързани в общи туристически маршрути „По стъпките на Антонивановци“, при които неотменен ангажимент на екскурзоводите им е задължителното разказване и затвърждаване на официалния наратив за съдба-та на отряда. Много често водачи на тези организирани групи в първите години са и част от оцелелите партизани, вече в ролята на ветерани. [14] Естествено, всичко това е богато гарнирано с обилна мемоарна литература от същите тези хора, както и с многобройни съчинения в популярен или наукообразен жанр, албуми, изложби, картички и брошури. [15] Сам по себе си целият процес на производство на официална памет за „антонивановци“ заслужава самостоятелно монографично изследване и не е предмет на това изложение. В случая, обаче, то е важно като контрапункт на функциониращата „алтернативна памет“ отдолу. Както става ясно, тя съществува паралелно най-напред през разказите на семействата на жертвите в района на действие на отряда и най-вече в селата Равногор, Фотиново, Черешово и др. Прониква и през разказите на съвременници, които, без да са жертви, са очевидци на част от разигралите се кървави събития. Оказва се, че тази алтернативна памет се споделя и от част от споменатите вече партизани, страдащи от угризения за безсмисленото
пожертване на част от другарите им и чувстващи отговорност именно към тях. Макар и хетерогенна като генезис, тя попива в различни среди и групи и се превръща в своеобразен алтернативен исторически наратив.
Опит да примири двата разказа представлява документалният роман на Давид Овадия, посветен на командира на отряда „Дед“. През 80-те години писателят, сам бивш средногорски партизанин, се намира на върха на славата си и с безспорния си белетристичен талант изглежда изключително подходящ да каже част от истината за отряда, хвърляйки вината за трагедията именно върху убития му командир, но едновременно с това давайки индулгенция на останалите негови съратници. По това време той вече е извършил успешно подобна мнемонична процедура по отношение на друг партизански командир, действащ в селата северно от Пловдив - Запрян Фазлов (Леваневски). Събирайки разнородни разкази на негови бойни другари, Овадия успешно успява да пресъздаде противоречив, но все пак героичен образ на една от най-зловещите фигури в партизанското движение.[16] Образът, който той изгражда, се оказва толкова въздействащ, че дори стимулира появата на мним „Леваневски“ в началото на 90-те години.[17] Вероятно това подвежда съидейниците на Овадия, които първоначално дават съгласието си за написването на подобен документален мозаечен роман, съставен от мемоарните свидетелства на самите бойни другари на „Дед“. В началото на 80-те години писателят записва разказите на всички живи към този момент партизани, участници в последния поход от февруари - март 1944 г. Първият от тях - на Илия Кръстев (Дойчин), той публикува на страниците на в. „Литературен фронт“. Макар авторът и неговият литературен редактор да спестяват част от „подвизите“ му, включително участието в убийството на споменатия вече партизанин Асен Мичев, ефектът е поразителен. Започва брожение в средите на самите „активни борци“, включително и сред част от хората, които вече са се съгласили да бъдат записани от Овадия. Един от най-злостните сред критиците му е ген. Атанас Семерджиев, чиято версия за съдбата на отряда, публикувана в цитираните тук негови мемоарни съчинения, вече е придобила нормативен статус. По това време той е и задължителен рецензент на всичко, което се пише за партизанското движение в Пловдивско и Пазарджишко. В рецензията му за първия вариант на книгата между другото се казва: „От неговите страници лъха груб натурализъм. Всичко това засилва тягостното впечатление, че историята на отряда е само история на един тежък разгром; че този разгром, едва ли не, се дължи на некадърността на командването и на пропуските на Окръжния комитет на партията и щаба на зоната; че главното в живота на отряда са разправиите и борбите.“ [18] Вероятно тези оценки са предопределили и съдбата на книгата, която Овадия успява да издаде едва през 1990 г. [19] Въпреки че писателят спестява най-бруталните факти, сама по себе си, книгата му представлява първо своеобразно нарушаване на „омертата“ по отношение на истината за отряда. За разлика от книгата му за Леваневски, тук той се оп-
итва да осъществи обратната мнемонична процедура - да хвърли вината за всичко случило се персонално върху „Дед“, пощадявайки по този начин неговите някогашни оръдия. Независимо от това обаче, резултатът от книгата на Овадия е връщането към дебата за същността и съдбата на отряда. В най-ново време част от най-поразителните факти, предадени не през документите, а по-скоро като резултат на работата на паметта „отдолу“ и като разкази на местни хора, бяха изнесени за първи път от покойния вече езиковед проф. Тодор Балкански.[20] Друга част от тях намериха място в някои от документалните разкази на публицистката Надежда Любенова.[21] От гледна точка на теорията за паметта и по-специално на функциониращата контра-памет или на т.нар. алтернативна памет „отдолу“, от важно значение е изграждането на паметник на жертвите на партизанския терор в споменатото вече с. Равногор, Пазарджишко. Както ще се види и от публикуваните тук спомени, то се сочи като едно от най-засегнатите селища - преди и след 9 септември 1944 г. - от терора на „антонивановци“. През 2019 г. в центъра на селото е издигнат паметник на 31 равногорчани, убити от тях по време на бягството им или като акт на отмъщение на оцелелите им другари след завземането на властта. [22] Общото на всички тези разкази е, че те водят към устната история, предавана вече не само от свидетели и участници на съвременници, но и от съвременници - на деца и внуци, конструираща устойчив алтернативен исторически метанаратив. Публикуваните тук спомени на участници „от другата страна“ вторично потвърждават и документират известните до този момент факти. На практика те възобновяват дебата за съдбата на отряда и създават предпоставка за преливането му в полето на академизма. Едновременно с това те идват още веднъж да покажат колко в действителност е деформирана историята на съпротивителното движение в България в годините на Втората световна война и колко малко всъщност знаем за него.
Възпроизведеният текст следва плътно оригинала, като са осъвременени единствено използването на пълния и краткия член, пунктуацията и актуалния правопис на някои думи. Бележките под линия, означени със звездичка, се отнасят до термини, уточняване на названия и имена на селища. За по-доброто възприемане на текста са използвани квадратни скоби за допълване на съкращения, пропуснати букви и свързващи думи или неясни места. Допълнителна информация за отделни личности е предоставена в справочния апарат в края на текста. [23]
В Комсомола влязох през 1920 г. Но преди да вляза в организацията посещавах някои от акциите на партията и комсомола, защото техните лозунги ме увлякоха. Аз бях ратай и техните идеи ми допадаха. В комсомолската група влизаха другарите: Никола Даскалов, Борис Шопов и др., които не мога да си спомня. Бяхме общо 6 души. Секретар беше Никола Даскалов. При нас от името на Комсомола идваше др[угарят] Рангел Григоров. Тогава в организацията ние считахме, че най-голям враг за нас са земеделците. Като стана превратът[25], [от] земеделците излезли седмина души над селото, на харманите. Ние също излязохме над селото, но отделно от тях. Изпратихме куриер в Пловдив да ни кажат какво да правим. В Пловдив ходиха др[угарите]. [Драган] Маринов, Павел Бояджиев, но сигнал за въстание не се даде. След като реакцията удари земеделците, ние започнахме да се сближаваме с тях.
Мен ме арестуваха превратаджиите, за да разкрия организацията. Те ме питаха „Кажи кои влизат в конспирацията“, но аз не знаех какво значи думата конспирация и не знаех какво да им отговоря. Бях много бит, но не научиха от мен нищо. Бях държан четири дни, за да ми заздравеят раните и тогава ме пуснаха.
Макар че партията беше поставила задача да се въоръжим, та с оръжие да вземем властта, много малко хора бяха се погрижили за оръжие. Аз се въоръжих с немска карабина и 60 патрона „дум-дум“. Взех ги от един войник, Христо, от с. Рупите [26], Чирпанско. Бях заедно с моя братовчед. Взехме и петнайсет бомби бухалки. Това беше още през времето на земеделската власт. Полицията не ни закачаше, понеже бяхме селяни и спокойно пренесохме оръжието до село. Не мога да си спомня кой ни съобщи да се готвим за въстание. Няколко дни преди въстанието ме арестуваха в с. Фердинандово, сега с. Първенец. Арестуваха и другарите Димитър Даскалов (1), Ламби Добричков и Мешков от Дедево [27]. Тях ги закараха в Пловдив. Във Фердинандово пак бях подложен на инквизиции да кажа [за] хората, които се готвят за въстание, къде е скрито оръжието. Нищо не издадох и този път. Пак ме пуснаха. Няколко дни преди 23 септември стоях вечерно време под селото, за да проверявам какви хора влизат в селото или пък излизат. Ако са хора от - реакцията да ги проверявам какво носят.
На втората нощ дойде от с. Брестовица комунистът Бойчо Петров Попов, който съобщи парола за въстанието. Тръгвайки към селото срещам Калофер Янков и едни изключен от партията - Костадин Стамболов; Стамболов носеше сабя на кръста и настояваше да му кажем какво става. Но тогава аз не можех да говоря от вълнение при мисълта какво ни предстоеше да правим. Калофер Янков не вярваше в съобщението, че Брестовица е въстанала и изпрати мен и един земеделец Душко Згуров да отидем в Брестовица и да проверим дали е вярно. Ние отидохме и другарите ни се скараха, че се бавим и не въставаме. Ние се върнахме в село и съобщихме за въстанието. Съобщавахме не само на комунисти, но и на земеделци. По двама, по трима, се изтеглихме над селото при воденицата на Никола В. Керин. Там се събрахме около двадесет и пет души комунисти: Павел Рангелов, Калофер Янков, Александър Бояджиев[28], Георги Сотиров, Неделчо П. Герчев, Коста[дин] Стамболов, Драган Маринов, Иван Тодоров Шопов, Рангел К. Станоев, Павел Тунев, Георги Кръстев, Стоил Христов-Бабаита, Костадин Н. Гаджунков, Дамян Илиев Катаров, Васил Динков Распопов, Згуро Христов Бузовски и др. От земеделците си спомням, че бяха: Тодор Попов, Ради Василев, Георги Йотов, Коста Даскалов и др. Като куриери за връзка с Пловдив служеха комунистите: Васил Янков, Драган Маринов, Павел Бояджиев и др. Решихме да си отидем по домовете да вземем оръжието си и веднага да завземем общината, да арестуваме сговористите, и да обявим работническо-селска власт.
Аз отидох в дома си, взех оръжието и заедно с моя братовчед Борис Чобанов, тръгнахме към общината. Жените ни виждаха и се връщаха уплашени в домовете си. Пред общината видяхме кмета на селото Александър Начков и Анастас Шиев, чорбаджия, който диктуваше на властниците. Като ни видяха, те избягаха. Но в това време идва към общината Манол Рангелов, който трябваше да поеме общината от Александър Начков, като неблагонадежден за сговористите. Аз се спуснах към него с пушката; ударих го и го повалих на земята. Започнах да го бия, а той плачеше и се молеше, започна да ме нарича „батко“, макар че аз бях много по-малък от него. Арестувахме го с братовчеда ми и го затворихме в читалището. В този момент дойде и Йордан Йотов, с пистолет, след него Коста Даскалов, земеделец. По този начин вземахме властта в селото. След това излязоха и другите другари. Разделихме се на групи и тръгнахме да арестуваме по-отявлените врагове. Арестувахме ги, но оръжието им не можахме да вземем, тъй като казваха, че нямали. Аз и Божко Згуров, земеделец, отидохме в дома на Манол Рангелов, оттам взехме пушка „Мализер“ и патрони. В изземането на оръжието се отличихме Александър Бояджиев и аз. Някои се опитаха да скрият оръжието си, но след като ги понатиснахме малко, те даваха оръжието си. Другарите, които ходиха по домовете за оръжие, се отнасяха меко с враговете и те ги лъжеха че нямат оръжие. Ние бяхме още неопитни и доверчиви. В село имахме трима братя Йотови. Единият беше комунист, другият земеделец, а третият - най-младият - сговорист. Той се канеше, че ще изчисти всички комунисти. Когато се постави въпросът да се изземе оръжието му, всички се страхуваха да отидат понеже е бил голям бабаит. Но аз с другарите Неделчо Герчев и един друг отидохме в дома му и го заставихме да даде оръжието си, което се състоеше от парабелум, карабина и па-
трони. Той ги даде без съпротива. Дори ни препоръчваше да дадем карабината му на комуниста Костадин Н. Гаджунков, който му беше комшия, и щял да се грижи за карабината. Този сговорист си е правил сметката, че ако въстанието не успее, да получи карабината си много лесно. В село имахме един друг опасен сговорист, фелдфебел, много як, силен, та другарите се страхуваха да отидат и да го арестуват. Ради Василев се опита да го арестува, но онзи не се подчиняваше, опъваше се. Отидох и аз на помощ, та го арестувахме. Заедно с Александър] Бояджиев отидохме в лозето на Георги Остински Хаджията, да му вземем пушката. Намерихме го на лозето и му искахме пушката, но той отрече че има пушка. Сандо отиде да търси по лозето, а аз останах при Хаджията. Аз доста поступах Хаджията, но той не искаше да каже къде е пушката. Сандо се върна и каза, че не е намерил оръжие. Закани се да го убие, та онзи от страх нацапа гащите си. Подкарахме го към селото. По пътя срещнахме зетя на Хаджията, Трифон Петров, който се връщаше от градината си. Той беше един от ръководителите на реакцията в селото и беше комендант на 9/УЬ [1923 г.], запасен фелдфебел. Подкарахме и двамата към селото. Когато минахме през дома му, той ми се помоли да го пуснем да се нахрани. Ние му отказахме. Закарахме ги в ареста. Отново тръгнахме из селото да събираме оръжие. На улицата срещнахме Трифон Петров, когото бяхме арестували. Помислихме че е избягал и пак го арестувахме. Закарахме го при коменданта Рад Площаков. Казахме му, че той е арестуван, че не бива да го освобождаваме. Той ни каза, че за него гарантирал Калофер Янков, комунист, че бил добър човек. Ние го освободихме.
Сговористите от Фердинандово заловили първата ни връзка с Брестовица - Борис Шопов и Никола Даскалов, комсомолци, и ги закарали в Пловдив. Втората свръзка - Дамян Илиев и Юрдан [29] Йотов се натъкват на засадата, но успяват да се отскубнат и се върнаха.
Събрахме се над Фердинандово с другарите от с. Извор [и] Дедево, и се готвехме да нападаме Фердинандово. Изпратихме Митко Чалъков и Анастас Лободов от с. Извор да прережат жиците между Фердинандово и Пловдив. Те изпълниха задачата си. Ние чакахме помощ от Брестовица, та да нападнем Фердинандово, но помощ не дойде, защото не можахме да се свържем. Тогава заехме позиция за защита от евентуално нападение от страна на реакцията. Очаквахме нападение от с. Фердинандово. Заехме позиция над филтрите. Една жена от с. Дедево, която идваше от с. Брестовица, каза, че войската нападна Брестовица и че много хора са забегнали в гората. Тогава дезертира Згуро Бузовски. Аз и Борис Чобанов отидохме в село да го търсим и да вземем храна. Като стигнахме в център[а] на селото от местността „Али кехайовия камък“ започнаха да обстрелват нашите позиции и селото. Обстрелваше ни реакцията от Фердинандово. Куршумите се носеха из цялото село. Раниха няколко жени. Тогава ние се отказахме да търсим [З]гуро Бузовски. Заедно с комуниста Александър Бояджиев, който пазеше арестуваните, отидохме във фланг на нападателите. Арестуваните оставихме да ги пази земледелецът Ал. Златанкиев. Ние тримата нападнахме във фланг реакционерите и те, неочаквайки нападение от тази страна, веднага побягнаха и се скриха зад скалите. Оттам започнаха да стре-
лят по нас. Техен патрул започна да ни обстрелва. Тогава ние се оттеглихме. Другарите от позицията използвали това, че ние привлякохме огъня върху себе си, се оттеглиха. Те ни бяха много благодарни за това. Селото било вече завзето от реакцията. Двама другари, които минали близо до селото, били заловени и отведени в Пловдив. Една нощ ги извеждат на разстрел. Както били наредени край Марица, войниците стреляли, но Костадин Стамболов не бил засегнат. Той легнал и се престорил на убит. Палачите не разбрали това и си отишли. Той става оттам, преминава Марица и се скрива в с. Скутаре. Там престоял няколко дни в свои роднини, но те, изплашени, му казали да напусне дома им. Той излиза и се насочва към село, но под с. Марково полският пъдарин го вижда и успява да го арестува. Закарва го във Фердинандово. Местните реакционери го извеждат една нощ да го убият, но в тъмнината той успява да се скрие в къпинака край шосето. Но палачите започват да опипват къпинака с ножовете на пушките си и го намуш[к]ват. Той изохква. Така те го намират и го убиват по най-жесток начин, като го рязали парче по парче докато издъхнал. В убийството му са участвали Кочо Сливата и други. Другарите Павел Тунев [и] Санди Бояджиев знаят кои са убийците му. Ние се изтеглихме в Балкана над с. Лещенско [30]. Тук бяха др[угарите] Калофер Янков, Неделчо Герчев, Душко Згуров и Димитър Даскалов от с. Дедево. Общо бяхме към 15 души. Основната маса от въстаниците зае с. Скобелево, заедно с въстаниците от Брестовица, Перущица и селяните от Скобелево. Анархистите бягали от позицията. Въстаниците виждали Пловдив, че нормално си живее и роптаели. След два-три дни те решават най-отговорните другари да минат границата, а другите, които били по-малко известни, да се предадат.
Фашистите от селото заставят жените ни да дойдат при нас и да ни убедят да се предадем. Те обещали, че няма косъм да падне от главата ни. Пръв се предаде Калофер Янков, който минаваше за ръководител на комунистите от селото. След няколко часа останахме само 5 души: Христо Ат. Чобанов, Александър] Бояджиев, Душко Сгуров[31], Павел Бояджиев и Димитър Даскалов. Ние заминахме към Дедево. Набрахме ябълки от градината на Д. Даскалов, за да се нахраним, мъчихме се да запалим огън с помощта на карабината, но не можахме. Обсъждахме дали да минем границата или не. Минаха границата Димитър Даскалов и Павел Бояджиев. Останалите останахме тук. Понеже беше много студено, Сандо Бояджиев слезе в селото да си вземе завивки. Там неговите братя го скланят да се предаде. Кметът Трифон Петров дава на Сандо писмо, с което ни уверяваше да се предадем и да си гледаме работата. Но ние не повярвахме на това и не се предадохме. Отидохме в една градина и ядохме чушки без сол. След това решихме да отидем във воденицата на въстаника Тодор Попов. Преди да минем рекичката оставихме пушките в храстите и започнахме да пеем, за да заблудим постовете на автономистите [32]. И наистина ние влязох-
ме във воденицата. Там намерихме голям селски хляб [и] голямо парче саздърма, оставени от автономистите, за да се хранят. Оттеглихме се в гората. На другия ден идва пак Сандо Бояджиев да ни помоли да се предадем. Но ние и този път не се съгласихме. Но след като изядохме хляба, Душко ме склони да се предадем. Ние се предадохме. Взеха ни пушките. Началникът на автономистите ни каза: „Сега сте свободни, но да знаете, че така тези работи не стават. И аз съм комунист, но ще вземем властта като дойде времето. След един час ни събраха всички въстаници и ни затвориха в една стая на общината. Тогава Манол Рангелов започна да сочи кои са техни хора. Тогава началникът на автономистите го удари няколко пъти и му каза: „Всички са наши!“. Подбраха ни към Фердинандово. Не бяхме вързани. Тук, като ме, видя Петър Топуза ме напсува. Нас ни вързаха, мен ме стегнаха много силно. Ръцете ни отекоха. Автономистите ни предадоха под разписка. Ако беше без разписка, фердинандовци щяха да ни избият. По пътя ни срещаха жени и плачеха. Закараха ни в [Пловдивския затвор] „Таш Капия“. Наблъскаха ни като добитък. Тук заварихме двама евреи. Единият се казваше Жак Сиди. Те ни отвързаха. Колкото имаха храна за тях, дадоха я на нас. След известно време извикаха Кирил Славов, мой съселянин се обърна към нас и запита: „Тука ли е Кирил Славов?“ Другарите не разбраха, че той иска да се скрие и останаха изумени от неговия въпрос. При второто допитване от полицая, другарите го посочиха и той излезе. Извикаха и Тодор Попов, земеделец от нашето село. Двамата отидоха подир полицая. Ние мислехме че ги извеждат, за да ги разстрелят.
След известно време те се върнаха при нас. Казаха ни, че са ги разпитвали. Не си спомням точно за какво. Тук престояхме една седмица. За отбелязване е, че не ни тормозеха. Един ден ни изведоха и, обградени от тежко въоръжени войници, имаше и конници, ни заведоха в жандармерийските казарми. Натъпкаха ни в една конюшня заедно с арестуваните другари от с[елата] Стрелча [33], Кръстевич, Красново, Брестовица и [от] Пловдив. От с. Стрелча спомням си другарите: Милю Апостолов Лулчев, Никола Кичуков (Ватката), Пенчо (беше със смачкан нос); [от] с. Кръстевич: Георги Петков Ликин, Тодор Табаков и др[уги] другари. Георги Ликин беше така бит в с. Голямо Конаре [34], че не можеше да ходи и го изнасяхме повънка на одеало. Никола Кичуков беше с[ъс] счупена ръка. Имаше и други бити другари. От Брестовица бяха 8 души начело с Данаил Пулов, стария даскал, основателят на партийната група в Брестовица Георги Ташев и Канджата, името му не помня. От Пловдив бяха другарите: Теодоси Врачев, Делчо Кордов, Георги Костов, Матея Тодоров, Юрдан Божилов. В тази конюшня прекарахме 21 дни. Всяка вечер от нас изкарваха хора, за да ги разстрелват. Главен палач беше поручик Благов. Той извикваше хората и ги предаваше на разстрел. Направи ми силно впечатление държанието на др. Юрдан Божилов. Когато го извикаха, за да го изведат, той извика твърдо „аз“ и с твърда стъпка, сякаш маршируваше, тръгна към вратата. Това негово държание ме порази. Аз виждах как този човек отиваше без страх на разстрел. Един
ден извикаха адвоката Матей Тодоров от Пловдив. Когато излязъл на двора, той започнал да говори против палачите, но те го съсекли. Не си спомням коя дата беше, при нас в конюшнята дойде министър Русев (2). Той говори пред нас, питаше ни защо сме били въстанали, от какво не сме доволни? Спомням си, че се обърна към Г. Костов с въпроса: - Ти бе, студент, какво искаш?
Георги Костов мълчеше. Не му отговори нищо.
Но един стар адвокат, с голяма брада, доколкото си спомням Русев се казваше, започна да говори. Между другото той каза: „На нас не ни трябваха повече хора, само по двайсет души да бяха излезли с оръжие от всяко село, и с вас беше свършено. Тогава щяхте да разберете защо сме въстанали!“ Министърът говори дълго след това, като ни заплашваше.
Много по-млади другари после му се сърдиха че говори така дръзко.
Условията при които живеехме бяха много лоши. Напълнихме се с въшки. За да се отърва от тях и се успокоя от ухапванията им бях принуден да хвърля ризата си. Много другари бяха болни, но не получавахме никаква помощ.
От селото ни дойдоха, та ни закараха там на военен следовател. Бяхме в черковния двор. Силно ни охраняваха. Тук ни правиха разпити. Тези от хората, които можеха да платят сумата, която се искаше за гаранция, веднага бяха освободени. Останалите, които бяхме взели по-активно участие във въстанието, ни определиха за гаранция по 100 000 лв. Бяхме девет души: Юрдан Йотов, Борис Чобанов, Христо Чобанов,Тодор Попов, Неделчо Герчев, Ради Василев, Дамян Илиев, Коста Даскалов, Александър Бояджиев. Понеже не можехме да дадем толкова пари, откараха ни в Пловдивския затвор. След известно време направихме жалба, с която искахме да се намали сумата. По тази жалба ни определиха имотна гаранция. Така се освободиха всички другари. Останах в затвора само аз. В затвора бях много добре поддържан от моите другари от село. Те ми изпращаха много храна, пари, цигари, които аз делях с останалите затворници въстаници. Аз бях много доволен от вниманието на моите другари. Това ми вдъхваше вяра и ми даваше сили да понасям живота в затвора. Бях поддържан не само от комунистите, но и от земеделците. Те пишеха имената си на продуктите и с това ме поздравляваха.
Докато бях в затвора докараха др[угари], които бяха минали гръцката граница. Те дойдоха с гръцки одеяла и ни се хвалеха, че били посрещнати добре от гръцките другари. Не си спомням кой месец беше, дойде амнистия и бях освободен.
Като си отидох в село болшинството от нашите другари бяха станали националлиберали [35]. Аз не можех да си обясня защо е станало това с тях. Те ми отговаряха, че либералите са ни спасили живота и затова са преминали при тях. Аз повдигах въпроса да въстановим партията в село, но болшинството от тях отказваха. Те се възмущаваха от това, че работниците от града не са въстанали и смятяха, че са изменили на борбата.
След като се убедих, че със старите не мога да работя за възстановяване на партията, аз започнах работа с младежите. След известно време влязохме във връзка с Фердинандово [и] Пловдив, и започнахме редовен организационен живот. Така продължихме до 1927 г. От младежите, членове на групата, мога да си спомня следните другари: Никола Йовчев, Никола Манолов Рангелов, Методи Илиев Лилковски, Атанас Г. Калайджиев, Михал Костадинов Кръстанов, Георги Стоянов Попов, Атанас Филипов Узунов (3), Димитър Ставрев и др. От старите бяхме аз и Александър Г. Бояджиев. Общо 18 души.
[През] 1927 г. се основа БРП. Ние веднага излязохме от нелегалност и основахме легална БРП в село. Аз бях председател на групата, а Никола Йовчев - секретар. За клуб на партията служеше моята стаичка. Редовно се събирахме на събрания, абонирахме се за вестниците, издавани от партията или излизащи под нейно ръководство. Започнахме да се проявяваме и в селото. На Първи май провеждахме митинги сред селото на моста и полицията не можеше да се справи с нас. Не си спомням коя година беше - Първи май и Великден съвпадаха. Една седмица преди това ние се укривахме. Събрахме се на моста. Бяхме се уговорили да открия аз събранието, а Никола Йовчев да говори. Но Никола Йовчев беше арестуван на лозето си. Тогава бяха арестувани др[угарите] Ал. Бояджиев и Георги Даскалов. При това положение Илия Г. Стоилов откри събранието, а аз говорих за значението на Първи май. Събранието беше охранявано от наши другари. Когато Илийчо се качи на камъка на моста да открие събранието, полицаите се спуснаха към него да го арестуват, но бяха обезоръжени от нашите хора. Така се проведе събранието. Бяхме развели и червено знаме. След като митингът свърши, ние дадохме оръжието на полицаите и се пръснахме из село. Полицията отиде до филтрите и оттам телефонира в Пловдив за станалото. В селото пристигнаха два камиона войници, пуснаха телефонна мрежа, сякаш имаха да се бият с цяла армия. Полицаите започнаха да стрелят из селото, започнаха побоища и стрелба по хората, които бягаха. Биеха и земеделци, и комунисти. Много другари избягаха в гората. Съобщиха, че ако не се предадем, ще ни обявят за нелегални, за разбойници. Срещнахме се с представител на селските фашисти, с който се уговаряхме къде да се предадем. Ние настоявахме да се предадем в селото, а те - в[ъв] Фердинандово. Първия път не стигнахме до резултат. На втората среща се разбрахме да се предадем в нашето село Св. Спас. Ние бяхме се уговорили с наши другари от селото, че ако ни закарат към Фердинандово, те да причакат полицаите под селото и да ни освободят. Пръв се предадох аз. По отношението им към мен щяхме да съдим какво ще бъде отношението към останалите другари. В общината ме разпитваха: защо сме организирали митинга, защо не сме оставили хората да си изядат спокойно печените агнета, заплашваха ме, че ще ни накажат ако продължаваме да членуваме в комунистическата партия, че втори път няма да ни простят ако се вдигнем на въстание, защо сме издигнали знаме, като БРП няма зарегистрирано знаме, не ме биха. Освободиха ме. След това слязоха и другите другари. Глобиха ни 2000 лв. за знамето.
Трябва да отбележа, че в този първомайски митинг участваха почти всички младежи комсомолци, жените и много безпартийни.
През това време аз бях общински съветник. Тогава заседанията се провеж-даха на открито и на тях можеха да присъстват селяните. Тук, ние комунистите съветници - Георги Сотиров, Александър Бояджиев, Христо Чобанов, защищавахме интересите на бедните селяни, борехме се за въвеждане на прогресивния данък върху дохода. Борехме се за облекчаване положението на бедните селяни. Ние протестирахме в общината против практиката на лекаря Петър Кантарджиев, който получаваше възнаграждение 8000 лв. от нашето село, защото беше задължен да преглежда два часа безплатно; но през часовете, през които трябваше да преглежда, той не влизаше в кабинета. По този начин селяните не получаваха помощ, а плащахме. Ние не можахме да отнемем това възнаграждение, но го сведохме до 3000 лв. Лекарят беше демократ. Няколко дена след това при мен дойде съселянинът ми Петър Хараламбиев, демократ, като ми предложи пари, за да подам оставката си като съветник. Аз отказах да сторя това. След три-четири дни получих покана от Инспекцията на полицията да отида в Пловдив. Потърсих адвоката Димитър Георгиев и заедно с него отидохме при прокурора. След като ме изслуша, прокурорът взе телефона и се обади в полицията, където ме викаха. Той говори с тях и след това ме изпрати да отида в полицията. Отидох в Инспекцията на полицията. Тук ме посрещнаха с груб тон, бяха недоволни от това, че съм отишъл при прокурора. Освободиха ме без да ме закачат повече.
През този период ставаха убийства на наши представители. Тогава протестирахме чрез дописка за тези политически убийства в няколко вестника. Няколко дена след това бях извикан отново в Пловдив.
Отидох при агента Гацев. Този агент, след като ми показа дописката във вестника, а аз се направих че изобщо нищо не знам за нея, започна да ме заплашва. Много скоро обаче той започна да ми говори за положението в СССР. Казваше ми, че там хората гладуват, че има голям терор, че хората са развратени и др[уги] нелепости. Аз му казах, че на село се говори, че там е много добре, че хората са задоволени, че се радват на пълна свобода. Той пак започна да ме заплашва. След това пак започна с кротко. Аз се правех на наивен селянин, че нищо не разбирам, че хабер си нямам от политика. Освободиха ме и на другия ден пак ме извика. Започнахме пак същите разговори. На третия ден ме заведе при инспектора [...] националлиберал. Самият Гацев ми помогна пред него като каза, че аз съм невинен, че са ме срещнали на улицата и съм подписал без да зная значението на това, което подписвам.
Инспекторът започна да не убеждава да не влизам в БРП, а да си потърся друга партия. Той ми предлагаше да стана националлиберал, защото и те защитавали земеделците. Те се грижели за либералите.
Те ме освободиха, като ми казаха втори път да не ме виждат на това място. Аз им отговорих, че ако не ме викат, няма да се видим. Като слязох долу при дежурния, за да си взема вещите и парите, които ми взеха, когато влизах, ме посрещнаха няколко полицаи и агенти и започнаха да ме блъскат и удрят. Те правеха това, за да се откажа от парите, които бяха ми
взели, когато влязох. Но аз не се отказах и настоявах да ми ги върнат. Те като видяха, че техните блъсканици не помагат, върнаха парите.
През 1932 г. в землището на нашето село, в плевнята на Стоил Николов Заиров, се състоя районна конференция на БРП. На нея присъстваха др[угарите] от с. Св. Спас: Никола Йовчев, Коста Рангелов, Иван Бояджиев, Димитър Тодоров, Атанас Филипов, Ненко Рангелов, и др[уги]; от с. Перущица: Драгинов, Кольо Марчев; от Кричим: Георги Бубарев; от с. Брестовица: Зарко Чорбаджийски; от с. Извор: Георги Чорбов, Васил Андреев (4), Тодор Тачев (5) и др; от с. Първенец: Асен Вергов, Митю Ганев, Кочо Хаджиев; от с. Марково: Васил [...], Филип Шабански; от с. Белащица: Васил Рушински; от с. Дедово: Методи Ганчев, Пенка Даскалова; от Пловдив имаше представител на районния комитет, но кой беше не си спомням. Дневния ред не си спомням. Конференцията започна своята работа сутринта рано. Но скоро полицията ни нападна. Охраната на конференцията съобщи навреме за нападението и ние успяхме да се измъкнем. В плевнята остана само собственикът на къщата др. Димитър Ставрев. Той се постара да укрие книжата и материалите на конференцията. Полицията го арестува, но тя не могла да залови нищо от материалите на конференцията. Откарали го с кола към Първенец. По пътя те го били жестоко и го захвърлили в дерето. Една жена, която идвала от Първенец, го вижда и ни съобщи. Аз и Тодор Събин, Дафчо Рангелов [и] Спас Захариев отидохме да видим дали е жив и да го приберем. Полицейската кола през това време се връща и го взима, отново го бият и го захвърлят по-надолу по шосето, в тревата. Колата тръгва към село и ни засреща на един завой. Докато се усетим, те ни арестуваха. При обиска намериха в мен отчетни формуляри, а в Тодор Събин намериха писмо на есперанто. Взеха Спас Захариев, който беше изпратен от нас да работи в полицията, за да им посочва къщите на комунистите. Полицията не подозираше, че той е наш човек. Тя не знаеше и защо сме тръгнали заедно надолу. Спас Захариев посочи къща на земеделец вместо на комунист. Полицаите се насочили към къщата и Спас успял да избяга. Тогава полицията се нахвърли върху нас. На самото шосе, срещу филтрите, бяхме бити. Дафчо Рангелов не беше бит, защото аз и Тодор Събин казахме, че той не е партиец. Седем бастуна бяха счупени по мен и по Тодор Събин. Вечерта при мен дойде Димитър Ставрев да иска кожи да го увием, той не знаеше, че и ние сме бити. С това завърши и конференцията.
След като разтуриха партиите през 1934 г., нашата организация се събираше извън селото, по нивите и гората. През тези години при нас идваха много другари от Пловдив. Спомням си, че при нас идваше другарят Иван Радев (6), Слави Попов, Иван Гинчев, Иван Калайджиев, Андрея Юруков, Кочо Цветаров и др. Тези др[угари] знаеха къде е ключът на къщата ми и идваха вкъщи и когато ме нямаше. С тези другари аз се срещах и в Пловдив. В нашата кория постояно имаше нелегални. Др[угарят] Йордан Трайков - Пловдив, Врабчо, Г. Иванов - Пловдив, Джамбурето - Пазарджик, Асен Мичев - Пловдив, Слави Попов - Пловдив и много други. Другарите, които избягаха от затвора през 1935 г.: Иван Радев, Сава Кълвачев. Общо 9 души бяха в нашата кория доста време. Сава Кълвачев беше убит над с. Брестовица, където са ходили с Иван Радев да търсят завивки.
Нощният пазач ги забелязва и при опит да ги спре, убива Савата. В нашето село имаше постоянно хора, нелегални. След смъртта на Савата имаше решение да се предадат останалите нелегални на властта, за да се избегнат жертвите. Много другари не се подчиниха на това решение и продължаваха да се укриват. Идваха още много другари, но при условията на строга конспиративност, аз самият се пазех и не се интересувах за имената на хората.
През м. март 1941 г. ме взеха запас в Девети полк охранителна рота. Давахме караул. Там се срещнах с един другар от с. Стрелча - Милю Апостолов Лулчев, с прякор Вещовата. Познавахме се с него още от септемврийските събития. В ротата имаше още един член на партията - Пенчо Фингаров от с. Стрелча, септемвриец, носът му беше смачкан. Ние тримата водехме пропаганда между войниците така, както ние разбирахме международното и вътрешно[то] положение. Скоро началството започна да ни тормози. Мен ме слагаха постоянно метач, бакаджия [36] и на други работи. Аз страдах от язва тогаз и често ме хващаха кризи. Исках да ходя до лазарета, но не ме пущаха. Командирът на нашия взвод беше адвокатът Димитър Николов, наш другар комунист. Той не можеше нищо да ни помогне, него пък го тормозеха по-големите началници. Веднъж, като бях дневален, един кандидат-подофицер пренася едно агне край мен в стаята на ротния фелдфебел. След малко идва готвачът и пита дали не съм видял някой да носи агне. Казах му, че го внесоха в стаята на фелдфебела. Той влезе и си го взе. Това агне го били откраднали от кухнята. Кандидат-подофицерът, след като се върна, потърси агнето и аз му казах, че го е взел старши готвачът. Той отиде и каза на „фатмана“ [37] (фелдфебела), който дойде да ме заплашва, че ще ме бие. Аз му отговорих, че агнето го е взел онзи, от когото са го откраднали. Като видя, че му се опънах, той си отиде. Друг път бях поставен бакаджия - взимам чая и по четири маслини на човек. Когато ротата [започна] да се храни, аз казах пред всички: „Ето на, вземахме Беломорието и ядем по четири маслини, ако вземем цяла Гърция, няма да хапнем и нито една. Аз се отказвам от моята дажба, вие ако искате яжте, ако искате го пийте“. Аз си тръгнах към помещението и всички си тръгнаха. Останаха само отдельонните командири и ротният писар Тодор Филипов от с. Сотир. Той не беше лош човек, но страхлив. След това отдельонните донесоха баките с чая в помещението, като поканиха някои от войниците да го изпият, но войниците отказаха. За този случай никого не подведоха под отговорност. На обед същия ден отидох да получа чорбата, тя беше малко. Когато раздавах чорбата на един от войниците, който остана да се храни, казах: „На тебе фъшкии ще дам да ядеш, мръсник с мръсникът ти“.
Там беше взводният подофицер Йозко Кисов от Г. Николаево [38], той ме чу и за да ме злепостави пред войниците, каза: „Оставете бе, не се хранете, оставете всичката храна на Чобанов, та дано се наяде“. „Аз не съм като вас, католиците, да се навирам все по кухните и да се хрантутя“ - казах аз. Всички другари ме мушкаха да не говоря така. Той си поиска лъжица, за да се храни. Аз
му подадох черпака - „на теб ти подобава само с това да се храниш“. Той нищо не ми отговори и седна да се храни.
На следващия ден ме сложиха караул на окръжния затвор на трети пост, часовой. Старши на караула беше Душко Згуров от нашето село. По едно време Йозко дойде при втори пост и оттам - за към трети. Отби се да приказва с един затворник. Аз много строго го предупредих да не говори, но той ми се изплези и продължи да говори със затворника. Тогава аз извиках силно и се затичах към него с насочена пушка. Той се изплаши и побегна. Като отиде до втори пост, оттам започна да ми се заканва, че ще направи рапорт пред началника. Но нищо не направи. Беше го страх. Сега, когато си помисля за тези неща, тръпки ме побиват. Аз не мога и сега да си обясня защо този човек не ме наказваше, дали от страх или от простотия.
След четири месеца ме уволниха, след няколко седмица изволниха и другите.
След като си отидох на село, започнахме затягане на партийната организация. Ние водехме агитация против войната и Германия. През 1942 г. на едно събрание взехме решение да направим землянки от трите страни на селото, в които да поставим храни и евентуално [и] хора да могат да се крият вътре. Аз бях председател на партийната организация, а Йовчев - секретар. Тези землянки взехме решение да ги правим ние, без да получим нареждане от нашите партийни органи. Направихме две землянки. Никола Йовчев не направи землянка, за което го критикувахме. С Васил Димитров - Чилика направихме трета землянка. След като я направихме, дойдоха двамата братя Серкеджиеви (7) и Павел Стоилов - Бабаита и с чували напълнихме землянките с картофи. През късна[та] есен на 1942 г. нашите ремсисти Георги Серкеджиев, Костадин Илиев Кръстанов, Павел Стоилов - Бабаита и Никола Василев Димов набиха един отявлен фашист, бранник, за[ради] опитите му да вербува бедни момчета в „Бранник“. Полицията пристигна, за да ги арестува, но те се укриха. Полицията успя да залови само Павел Стоилов - Бабаита, защото той не бе излязъл извън селото, както направиха другите младежи, а остана в една къща на свой другар ремсист Коста Рангелов Станев; на излизане оттам бе заловен. Останалите трима се укриха и по-късно заминаха за Балкана партизани. Те се укриваха в моето лозе, като ми помагаха да бера и гроздето. Оставиха и 12 щайги грозде. Георги Йовков описва тази землянка в книгата си „Патриоти“ [39]. [През] 1943 година трябваше да приемам и трима другари нелегални, за да ги препратим в Балкана. За посрещането им беше определен др[угарят] Никола Йовчев. Но той не отиде да ги приеме от другарите от Фердинандово - Първенец, а отишъл в кръчмата. Това се дължеше на отпущането му по партийната работа, защото получаваше по това време доста добър доход. Другарите от Първенец са били принудени да ги върнат обратно. На следната вечер пак не отиде, но този път заведаждат нелегалните, спомням си само Тодор Северняка - Спартак, право в дома му. Водеше ги другарят Митьо Ганев [40] от Първенец. Получи се нареждане двамата от нелегелните да заминат за Дедево, а Тодор Северняка остана. На другата вечер полицията направи блокада и се опита да
арестува Никола Йовчев. Той се облича в стаята си, където е бил и Тодор Северняка, и слиза при полицаите на двора. Тук се опитва да избяга, но като прескача плета засадата го убива. Така загина Никола Йовчев. Полицията напуща засадата и отива при убития. Тодор (бай Спартак) използва това и се измъква към лозята.
След този случай аз бях поставен под надзор. Всяка вечер ходех да се разписвам в общината. Когато имаше много полицаи в общината, аз не ходех да се разписвам. Жената на наместника, фашист, беше много добра и се разписваше вместо мен. По това време аз снабдявах партизаните с храна и цигари.
Дранго беше командир, а Макри Гюлева (8) - политически комисар. Те дойдоха в село след като са презимували в лагера Лонгурли[и] [41]: тук бяха другарите: Боян Ташев от [с.] Брестовица, Иван Бураджиев, Иван (Торбето), общо около 18 души. Тук по едно време дойде и партизанката Искра (9) - Клара Ешкенази - еврейка. Други ятаци на партизаните бяха Димитър Тодоров Василев от с. Сотир, Коста Станоев, Филип Станоев (10), Кръстан Шивиков и др. По това време заведох в лагера Георги Владиков (11) - Жоро - ученикът от Перущица, Иван Дойков от Чернозем [42] и много други.
Четата стоя на лагер в Лещенско до 12 март 1943 г., първият лагер; премести се от лагера, защото беше открита от горския на нашето село. Този човек издаде лагера на полицията и тя разграби храната. Аз отидох веднага при друга група партизани и им казах да не ходят на лагера, че е компрометиран. Тогава още нашите другари не знаеха добре да строят скривалища. Макри Гюлева дори казваше, че не е необходимо да се крие, Отечественият фронт пак ще да даде храна. Предупредих и другаря [на когото] беше казано да отиде и да си го прибере. Но той не успял, защото полицията приближила около мястото. Аз от този момент станах партизанин, защото горският ме видя. Успях да се събера с партизаните Иван Дойков - Прометей (12) и Евгени Команов (13) от Голямо Конаре. Решихме да отидем към кричимската група, защото Евгени знаеше къде е землянката на кричимската група. По пътя за Перущица срещнахме група хора. Помислихме, че е полиция. Залегнахме, залегнаха и те. По едно време те се измъкнаха пълзешком. На моста в с. Кричим, през моста минавахме един по един. В селото, накрая, един човек ни помоли да му помогнем да си вдигне коня. Той беше с фенер в ръка. Още като влязохме, конят стана. Домакините се сетиха що за хора сме и ни казаха: „Ха като падне конят пак, елате, та да стане без да го вдигаме“. Оттам отидохме в лагера на кричимската чета. Командир беше интербригадистът Пепо (...), сега жив в София. Там престояхме около 5 дни. Решихме да дойдем към с. Сотир да накажем този горски, който ни разкри лагера. Като стигнахме на определеното място, аз като местен човек взех няколко манерки и отидох за вода от извора. Като преминавах през една телена ограда, някой ми стреля, аз също стрелях и се оттеглих. После се оказа че това [са] Макри Гюлева, Дранго и Никола Василев Димов (Христо) куриера. Аз заобиколих и отидох при другарите. Те ме попитаха за вода. Дори аз не пих, макар че чух как шурти водата. Стреляха ми. Може би са полицаи. Над чешма-
та ореше Филип Станоев, наш партиен член. Не можах да му се обадя, понеже при него имаше един горски. Тогава решихме да отидем и [да] заловим горския, като мислехме, че той е предателят. Но още преди да го обградим, някой от нашите стреля. Горският се изплашва, хвърли пушката и избяга. Ние решихме да направим засада на полицията на Лещенската поляна, но те ни изпревариха. Вместо ние да ги издебнем, те ни нападнаха едва на разсъмване. Те стреляха на мястото, където бяхме отседнали. Пробиха раницата на един наш другар. Ние се оттеглихме десетина метра по-надолу, полицията дойде на старато място, но не посмя да тръгне из храстите. Някои другари изровиха дупки, излезе вода и пиха. Вечерта имаше пълна луна. Беше светло като ден. Но като нямаше как, ние се изтеглихме. Отидохме пак в наша[та] местност. Тук забелязахме, че през една нива минава куриерът (Христо). Аз започнах да викам подир него, но той не се обаждаше, продължаваше да върви и дори побегна. Настигнах го и той ни заведе при тяхната група, които са били наблизо. Тук намерихме храна и цигари. Тук се бяхме събрали към 28 души. Това беше към края на март. Стояхме няколко дни и след това кричимската група си отиде. В нея влизаха Горан (14), Стамболиев (15), Максим, Пепо и др[уги] [...] Всеки ден при нас, в четата „Петър Ченгелов“, идваха нови другари. През това време ние не провеждахме бойни акции. Дейността на четата беше повече да пропагандира сред населението борбата на четниците и саботаж на законите, реквизициите и др. Разпространявахме позиви, които печаташе Христо Горов (16) на пишуща машина. През цялото време се водеше бойно учение и политически занятия.
На Първи май дадоха клетва другарите, които не бяха положили, между тях си спомням Иван Филев - Спартак (17) от Ситово и др[уги]. На 12 май слязох с Колето (сега офицер) от полските села, за да приемем двама партизани. Приехме ги в местността Вари каша - бяха Куман от Пловдив, еврейче и Прометей - Иван Дойков от Чернозем, ученик от Пловдив. На връщане към лагера чухме, че се води усилена стрелба в местността, където беше разположен лагерът. Казах на Колето, че това е жандармерия, но той не вярваше и настояваше да вървим там. А полицията наистина нападнала лагера. Макри Гюлева и Дранго се движели през деня по шосето, били забелязани от селяни и предадени. Полицията ги обгражда и при залез слънце ги напада. Тъкмо са се хранили. Пушките им били поставени на пирамида. Когато полицията открива огън откъм страната на пушките, малко са били другарите, които са се хвърлили срещу огъня да си вземат оръжието. Тук са били братя Шопови (18) от Св. Спас, които вместо в запас, идват в отряда, Костадин Ил. Кръстанов - Новака (19), Иван Бураджиев - Странджата, Боян Ташев - Величко от Брестовица, Макри Гюлева, Дранго и други др[угари].
Когато пристигнахме на около 100 м[етра] от лагера, дадох парола. Вместо отговор чухме някой да шепти нещо. Оставихме новите партизани да стоят на същото място, а ние с Колето отидохме към лагера. Като наближихме десетина метра отново дадохме парола. Никой не се обади. Тогава казах шепнешком на Колето да се върнем, защото сигурно има засада. Но той настояваше да отидем до самия лагер и излязохме на полянката. Аз направих грешка, че послушах това младо момче. Още като излязохме на открито, от три страни
започнаха да гърмят срещу нас. Не се стреляше само от пътеката, по която дойдохме. Веднага залегнахме. Започнахме да стреляме по посока на изстрелите, като се ориентирахме по огъня от дулата на тяхното оръжие. Потърсих около себе си Колето, но не го намерих. Помислих, че е убит. Започнах пълзешком да се оттеглям, като отговарях на огъня на полицията. При влизане в гората изшумолих в един храст. Моментално клонките му бяха отсечени от куршумите на полицията. Само ако си повдигнех главата и щях да бъда убит. Измъкнах се и отидох на мястото, където оставих двамата нови партизани. Заварих само Прометей, еврейчето се беше изплашило и избягало. Оттогава не се видяхме с Колето. Той отишъл в Пловдив, главил се говедар при някого и след една седмица заминал за Балкана. В Средногорието Прометей забеляза, че аз съм ранен. Двата крайни пръста на дясната ръка ми бяха откъснати от куршум, когато съм вдигал ръка да стрелям. Оттам двамата отиваме във Витка (20), кв. Борислав [43], където ме заведе Прометей. Тук бях превързан, престоях в тяхната плевня едно денонощие. Нейните родители не знаеха за моето присъствие. Знаеше само брат й. След това ме изведоха в полето на тяхната нива. Под една голяма купа слама имаше скривалище. На сутринта дойдоха хора да взимат от там слама, едва не ме откриха. Измъкнах се от скривалището незабелязано и се скрих в нивата, като внимавах да не мачкам и да не оставям следи. Оттук бях заведен в няколко къщи по ред. Местеха ме от къща на къща. Това беше лошо, защото можех лесно да бъда разкрит. Заведен бях в дома на обущаря Гоцата. Тук стоях в един килер. По едно време дойд[е] полицай и собствениците на къщата, които искали да я продават, та полицаят беше кандидат да я купи. Те се опитаха да отворят килера, но аз подпрях вратата с кирката и стоях готов с нагана да го убия, ако успее да отвори (моя пистолет го беше взел Прометей, когато ме оставил [у] Витка). Като не можаха да отворят, чух ги че щели да дойдат на обяд, като се върне Гоцата, да огледат къщата. Наши другари отишли и казали на Гоцата че [у] тях е идвал полицай. Той се върна, изведе ме от тях и ме заведе [у] друг другар, но той се изплаши и отказа да ме приеме. Готов беше всичко да даде, но не да приеме и партизани. Отидохме във войнишка къща. Тук ме приеха, стоях до вечерта и ме заведоха [у] Томето. Тук ме посрещнаха много добре. Той беше много спокоен другар, не за пръв път е посрещал партизани. Много скоро ми намери оръжие. Тук бях отлично хранен и гледан. Престоях около седмица. Раната ми не заздравя напълно и трябваше да излизам в Балкана.
Сборният пункт беше някъде около централата „Въча“. Тук се събрахме около 8 души. Спомням си др[угарите] Прометей и Цимента. На излизане от града срещнахме един полицай. Той разбра що за хора сме, но нищо не каза. Подмина ни.
В нивите трябваше да спрем и да чакаме още двама другари. Не след много чухме около 15 изстрела. Помислихме, че другарите, които чакахме, са се натъкнали на засада. Но не е било така. След като чакахме около час, тръгнахме за Балкана.
Един от новите партизани ми искаше оръжието, че аз не съм могъл да действам, тъй като бях ранен. Аз му го дадох. По едно време Цимента извика „Лягай!“. Ние, които бяхме след него легнахме, а новите другари не са чули и подминаха. Те, като видели че ни няма, се връщат и започват да ни търсят като дават парола. Ние ги чуваме, но не им отговаряме, като мислехме, че това е полиция, която иска да ни подмами. Другарите дълго време ни търсиха наоколо. След това се упътиха към мястото на срещата. Ние лежахме дълго. Казах на Цимента, който беше пред мен, да види защо не тръгваме. Той отказа. Втори път го поканих. Пак не иска. Тогава го прекрачих и видях, че другарите ги няма, а Цимента се бил изплашил от едно отрязано дърво, с много „пичове“ [44]. Ние продължихме към Балкана. Не знаехме къде е срещата, нямахме връзка. Спряхме в младата тогава гора източно от с. Белащица. Там прекарахме през деня и следващата нощ. Рано сутринта искахме да се върнем в Пловдив, за да установим връзка с нашите другари. В Беломорски квартал Цимента влиза в една къща и не излезе, остави ни. Ние с Преметей продължихме. Срещнахме един агент на полицията. Той веднага съобщил на полицията. По улицата ни срещнаха много полицаи и агенти. Те не ни закачаха. След това разбрахме, че те са искали да видят в коя къща ще влезем. Ние успяхме да се изтеглим през дворовете отново към полето. През цялото това време ние с него спорихме дали да влезем в града или да бягаме към полето. Решихме да бягаме в полето. Тъкмо излезохме на полето, видяхме един формен полицай с насочено срещу нас оръжие. До него имаше поточе с вода. За да го заблудим, аз си свалих връхната дреха, за да види че съм без оръжие и казах на Прометей: „Ха да се изкъпем малко, па тогава да ходим да пръскаме лозето“. Полицаят се увери, че не сме партизани и си отиде. Ние веднага хукнахме през нивите. Стремяхме се да се отдалечим колкото се може по-далече от града. Стигнахме на чешмата между селата Марково и Белащица. Пихме вода, но селяните, които бяха там, видяха че сме потни и един ни попита защо бягаме. Отговорих му, че бързаме, за да пръскаме лозето. Като се изгубихме от погледа им, ние се мушнахме в гората и затичахме. Успокоихме се едва като влязохме в горичката, от която тръгнахме сутринта. А тя беше така гъста, че трябваше листо по листо да разгръщат, за да ни намерят. Вечерта тръгнахме за нашето село. Пътувахме две нощи. Стигнахме в нашата местност. Бяхме гладни. Нахранихме се с череши. Отидохме в местността Ковачево. Тук чакахме каменарите, но те не минаха, мина само един. Беше пиян и не му се обадихме. Вечерта слизаме в местността Корощница, Мерджанината градина. Тук вадихме картофи. Аз ги вадих внимателно, без да увреждам корена. Оттам отидохме в Лещенско. Запалихме бездимен огън. Опекохме ги. Прометей ги излапа набързо, та се скарахме. Спомних си, че тук наблизо има землянка с храна, която никой не знае. Но веднъж оттук аз дадох на едни другари храни и те запомнили, и са взели храната. Напразно търсих. Вместо храна, в землянката намерихме мъртъв човек. Гърлото му беше прерязано. Беше гол до кръста. Беше страшно и грозно. Прометей така се отврати, че аз после използвах това негово отвращение против лакомията му. Убитият е бил горски стражар от Бяла черква, от когото населението се оплаквало.
Върнахме се отново към Ковачево, чакахме минувачи. Отиваме на местността Олтоманица [45] [при] стария път за Дедево. Реших на всяка цена да вляза в село и да установя връзка. По пътя срещнах др[угаря] Методи Ганчев от Дедово, много добър наш другар. Той ми каза, че в Дедово са били Макри и Куман. С него се уточнихме къде ще направим землянка за храната, която те ще носят и укриват. След това Методи си отиде към село, а аз отидох при групата партизани, която се намираше близо, в гората на Олтоманица. Тук бяха другарите Ненко Рангелов - Михо, Иван Филев - Спартак, Искра, Андон Шопов - Рачо, Атанас Шопов - Страхил, аз, Прометей и още един другар, но кой беше не мога да си спомня. Това беше през месец юни. Аз и Михо направихме землянката на уговореното място. На следващия ден в землянката имаше вече оставена храна. Мястото на землянката го знаехме само аз и Михо. Тук прекарахме около две седмици. Командир на групата беше Филев[46]. Занимаваше ни най-много въпросът за снабдяването ни с оръжие. Оръжието беше за нас и хляб, и облекло. Взехме решение да нападнем с. Ситово. То беше централна община и се надявахме да намерим оръжие. Имахме наш ятак, на когото не помня името[47]. Беше младо, стройно момче. Цялото им семейство беше на наше разположение. В тях се съхранява[ха] около 3 чувала брашно, ориз, захар и др., но с него не можахме да се свържем. Пращахме на няколко пъти един чобан, земеделец, да го повика. Но младежът не идваше. Като видяхме, че не можем да се свържем така, режихме да слезем в селото. С Иван Филев тръгнахме към селото. В една нива видяхме дъщерята на чобана, който ни поддържаше. Отидохме до колибата накрая на нивата и оттам Иван й се обади. Повика я [по] име. Тя дойде при нас. Не се изплаши. Тя беше към 17-18-год[ишна]. Ние й казахме да съобщи на младежа да дойде непременно, че ще го накажем, ако не изпълни нареждането ни. Това момиче отишло и съобщило. След малко младежът дойде заедно с нея. Ние не го питахме защо не е идвал, а направо му казахме какво е решението на групата - да нападнем общината. Той каза че имал чифте и парабел. Ние му казахме да ни чака в 17,20 часа на долния край на селото. Ние ще прережем телефоните и ще атакуваме общината. Ние направихме всичко както бяхме решили и точно в определеното време бяхме на място. Навлязохме в селото. Младежа го нямаше. Селяните, които се прибираха и искаха да ни изпреварят, ние ги задържахме. Когато стигнахме при моста, видяхме че там има войници или жандармерия. Ние не можахме да се върнем. Атакувахме общината, но безуспешно. Бяхме открити и съпротивата беше голяма. Започна стрелба. Когато се оттегляхме, видяхме войник. Стреляхме в момента, когато влизаше в една врата, но вместо него сме убили бащата на един полицай. Изтеглихме се през ливадите по посока на Персенк. Потеря тръгна по нас. За да ги задържим, оттегляхме се с прибежки. На селяните казвахме: „Къде е пътят за Персенк?“, с което целяхме да заблудим врага. Искра винаги изоставаше след нас. Тя викаше: „Другари, оставяте ме за трофей на врага“. Ние искахме да й помогнем, но тя се обиди и
трябваше да я чакаме. Като навлязохме в гората, починахме си, потърсихме охлюви, за да се нахраним и като се стъмни поехме през гората за към лагера. Нищо не се виждаше. Рачо беше като бухал. Той ни водеше. На сутринта стигнахме в Олтоманица. Името на момчето беше Харизанов.
По причина на неговото предателство акцията не успя. Сутринта бяхме на Олтоманица. След като се разположихме да почиваме, чухме стрелба откъм Фердинандово, [от] местността Ченгене баир. Някои от другарите предполагаха, че това е учение на войскови части, но по начина, по който се водеше стрелбата, аз казах че това е нападение на полицията над наши другари. Стрелбата беше безредна, имаше изстрели от всякакъв вид оръжие, хвърляха се бомби. И наистина, на другия ден научихме, че е имало сражение между полицията и чета „Петър Ченгелов“. Наши другари слязоха за свръзка и те съобщиха, че са убити Коста Маршала - Кожух (21), Георги Жечев (22), Сузи Герон и др[уги] другари, а труповете им [са] изложени в село Фердинандово.
Краката ме боляха и аз правех слънчеви бани, но без система и вместо подобрение, болестта се усложни. Това наложи да бъда отделен сам в местноста Ковачево, в Сотирска местност [48]. Беше отделен един партизанин да ме обслужва. [Това] беше другарят Ненко Рангелов Трендафилов - Михов. Аз бях неподвижен, лежах с краката нагоре. Този другар се грижеше за мене [като] за малко дате. Носиха ни храна др[угарите] Дафчо Рангелов и Коста Рангелов, Елена Рангелова и Елена Костадинова Трендафилова.
След това бях преместен в местноста Нивищата, пак Сотирско землище. Тук имаше такъв случай: ние се бяхме установили в една горичка под шосето за Бойково, до лозето на нашия ятак Коста Трендафилов. Може би от болки аз съм викал, та съм привлякъл вниманието на полицията и тя блокира един ден горичката. Надвечер др[угарят] Коста Трендафилов, връщайки се от работа, минава през лозето си, за да си изкара картофи. След като прекрачил оградата на лозето, бил спрян от силни викове на полицията. Ние с Михо чухме когато викаха по него „стой, не мърдай“. Те го помислили за партизанин. Добре че имало един полицай от Бойково, който го познава и под негова гаранция, че не е партизанин, го освобождават. Ние с Михо се спотаихме и не мръднахме дълго време докато не си отидоха полицаите. На другия ден дойде жената на др[угаря] Коста Трендафилов, Елена, и ни съобщи, че полицията прави засади и по градините, а ние оттам се хранехме като беряхме плодове. От това Михо се изплаши и престана да ходи за плодове. Започна да се храни с диви сливи. Аз не можех да се храня с тях. По Елена аз изпратих бележка на моя другар Атанас Филипов Узунов да ми изпрати мед от неговите кошери, като му описах в какво положение се намирам. Почти една седмица не ядох нищо. През това време идваха при мен другарите Елена и свекърва й, Елена Рангелова Трендафилова, Стоил Неделчев Герчев, Васил Рангелов Шевиков. Доколкото си спомням др[угарят] Стоил Герчев ми донесе меда. До това време аз не хапвах нищо. Цяла седмица гладувах. Другарите говореха тихо, че няма да ме бъде. Но медът ме спаси.
Аз започнах да хапвам по малко мед. Първия ден сутринта хапнах две-три лъжици мед, на обяд и вечерта пак по толкова. И така всеки ден, докато се свърши, а беше около 3 кг. И чудно нещо, след този голям глад и меден режим, аз се излекувах и от язвата в дванадесетопръстното черво. Какви ли не лекарства бях употребил дотогава, но нищо не помогна. А сега при тези трудни условия медът излекува язвата. Ето вече 16 години оттогава, какво ли не минах, и глад, и студ, преживях и разгрома на отряда „Антон Иванов, но болки не почувствах. Сега се храня с всичко, не спазвам никаква диета.
Язвата се излекува, но не и краката. Дойдоха другарите Стоил Герчев и Васил Шевиков. По чие нареждане, не знам, но те казаха, че ще трябва отново да се прехвърлим в местността Ковачево. Започна да ме носи на гръб Михо, но той скоро се измори и ме пое др[угарят] Герчев, след като и той се измори, др[угарят] Васил Шевиков ми върза краката един за друг при глезените с поясока си и ме вдигна на ръце така, както майка носи бебето си. Поясока нави около врага си, та краката ми да не се пълнят с кръв и да не ме болят. Той беше много здрав. Така ме носи около 2 км. до мястото, където се установихме. От поясока вратът му беше се ожулил, каишът беше се впил в месото му. Запалихме огън, загряхме се. След това другарите си отидоха. На другия ден дойде другарят Дафчо Рангелов Трендафилов, донесе една селска торба брашно, около 20 кг. С това брашно си правихме каша. Лежахме под открито небе. Имахме по едно одеало и за постелка, и за завивка. Тук идваха и другарят Димитър Тодоров Василев, секретар на партийната организация в Сотир. От Първенец (Фердинандово) идваше Митю Ганев. Те идваха и ни съобщаваха за движението на полицаята, къде се правят зсадите, ориентираха ни за маневрите на врага.
3-4 дни след като дойдохме в тази местност, при нас дойдоха другарите Дяд - Георги Ликин (23), Асен - Георги Чолаков (24) и още един, но не си спомням кой. Не зная и кой им е посочил местонахождението ни. Те ни оставиха малко месо, след това отидоха и набраха зелена царевица от дедовските ниви, за да печем. На другия ден заминаха за четата.
След няколко дни при мен дойд[оха] Рачо и Иван Радев - Ефрем, който беше избягал от лагер. След като се видяхме и починахме, те веднага отидоха да потърсят месо от някой чобанин, тъй като се чуваха звънци. Скоро те се върнаха с две агнета, одраха ги, едното агне оставиха на нас, с кожите, а другото го занесоха четата в местността Иванчовица. Чобанчето, от което са взели агнетата, не ги е обадило на полицията. Те са му поискали едно, а са взели две. Овците са били селски.
Няколко дена по късно дойдоха пет души с едно одеяло и ме взеха, та ме занесоха при четата. През времето на моето отсъствие не зная за дейността на четата. Оттук четата се вдигна и отидохме в местността Камък, Сотирско землище. Аз започнах да пристъпвам, след като и тук полежах. Но скоро открихме, че около лагера се върти полиция. Може би бяха открили следи по тревата, които се образуват когато се минава много пъти по едно и също място. Ръководството реши да се прехвърлим в друга местност. Една вечер се вдигнахме и отидохме в местността Парпелаш, над дедевската кооперация. Другарите пак ме носиха на ръце.
Аз започнах да се движа по-свободно около лагера. Назначиха ме [3а] готвач. Другарите ходиха до с. Шейтаново [от 1934 г.] (Косово) и донесоха оттам един бик, овце, сирене, мас, грах, брашно, картофи и др[уги] продукти, които другарите ятаци от това село им бяха дали. А3 започнах да правя саздърма и други трайни продукти. Замисли се голяма акция - да бъде нападната в Персенк „Баш мандра“. Почнахме да се готвим за акцията. В това време пристигна другарят] Асен Мичев - Стамен (25) с още двама по-млади другари. Той дойде веднага при мен. Идваха от Добралък. Ние бяхме с него стари приятели, познавахме се отдавна и той ми каза, че през време на пътуването тези двама по-млади другари са се държали неприлично с него, подигравали му са се. След като той си излезе от кухнята, дойде Макри, неговата жена, вече бяха разведени. Те не си говореха. Седна и започнахме да си говорим за нещо. След малко влезе един другар, който поднесе на Макри някакъв лист, за да го подпише. След като тя прочете текста, отказа категорично да се подпише като каза следните думи: „Все пак той ми е мъж и аз не мога да се подпиша под този документ“, и не се подписа. Аз не попитах за какво става дума и тя не ми каза. След няколко дни научихме, че Асен Мичев е убит по решение на щаба. Причините за неговото убийство и до днес не знам. Тогава се мотивираха, че той искал разпускането на четата и за някаква жена, която трябвало да преведе до друга чета, и се бил изказал, че нищо няма да й направи, най-много... Други мотиви не си спомням. Никой от партизаните не знаеше защо е убит, по чие решение. Тогава в щаба на четата бяха: Дяд - Георги Ликин, Георги Кацаров - Серги (26), Георги Йовков (27), Величко Георгиев - Найден. Никой от нас не смееше да поиска обяснение пред партизанското събрание от щаба за причините на убийството. Едва след 9.9.1944 г. научихме, че Асен Мичев е реабилитиран, решението за неговото убийство било неправилно. Физическите му убийци, тези, които по заповед извършиха убийството, са Илия Кръстев - Дойчин (28) и Иван Бураджиев - Странджата. Това стана през месец септември.
Към втората половина на м. септември около 100 души партизани под командата на Иван Филев заминаха на акция „Баш мандра“ Персенк. В лагера останаха Дяд, аз, братя Шопови, Витка, Бойка - Мария Бакалова (29), Стоилов (30), около 10 души.
Всички чети тръгнаха от нашия лагер. Акцията се проведе успешно, почти без съпротива. Провели са събрание с работниците, на които обяснили целите на партизанското движение. Натоварват около 12 катъра с продукти и динамит. През това време лагерът беше открит. Някои селяни забелязали огън в тази местност и обаждат на полицията. Събират хора от няколко села и тръгват от дерето към върха. Между участниците в тази акция имаше и наши другари, които се опитаха да ни предупредят. Те нарочно, ужким падат, стреляха два пъти във въздуха. При първия изстрел ние помислихме, че е някой наш другар, но при втория се убедихме всички, че това е враг. Освен това тези другари викаха високо, което не правеха нашите партизани. С това те целяха да ни предупредят. Ние набързо започнахме да прибираме багажа, но нямаше време. Всичко остана почти нескрито. Когато полицията наближи до нашия пост, др[угарят] Стоилов, той стреля и ранява един полицай. Другите се из-
плашват и побягват. Но скоро отново се връщат. Още при първите изстрели др[угарят] Дяд, братя Шопови, Стоилов и др[уги] взеха каквото можаха и избягаха. Багажът беше разхвърлян. Останахме само аз и Бойка - Мария Бакалова с надеждата, че ще запазим багажа и храните. Но преследвачите бяха наблизо и ние трябваше да мислим и за нашето спасение. Само 20-30 крачки ни деляха от полицията, когато нарамихме раниците и тръгнахме по следите, оставени от избягалите другари. Скоро намерихме захвърлено одеяло, а след това и радиоапарата. Опитахме се да ги скрием. Но се оказа, че това са излишни грижи. Нищо не се запази от скритите вещи. Намерихме другарите под Юрук алан, над Дедевската рекичка. Тук при нас попадна един дървар, когото задържахме докато бяхме открити от полицията. Тук др[угарят] Дяд и останалите мъже пак проявиха липса на другарско чувство. Те веднага побягнаха като ме изоставиха. Аз бях все още болен и не можех да ходя бързо като тях. Полицията беше близо. Тогава се върна другарката Вела Пеева (31) - ниско набито момиче, с очила. Тя ми взе раницата. Аз, облекчен от багажа, вървях по-леко. Не зная защо се върна тя, може би беше по смела от Дяд и другите, а може би по-силно от страха за собствения й живот се оказа чувството за другарство. Скоро намерихме другите, седнали на една поляна. Продължихме пътя. Вечерта се отправихме към местността Лещенско. Тук беше сборното място.
Четата при завръщането си от акция се натъква на полицейска засада. Всичко онова, което бяха взели от „Баш мандра“, попада отново в ръцето на врага. Жертви нямаше. Това беше най-радостното. Полицията, предупредена за проведената акция, взе мерки за пресрещането на четата и успя. И те дойдоха в Лещенско.
На път за Лещенско двама души от нашата група минаха през напуснатия лагер да вземат картофи и да проверят дали е останало нещо от багажа. Оказа се, че всичко е разграбено. По поляната имало оставени позиви, с които ни канеха да сложим оръжие, като ни обещаваха, че никой няма да бъде преследван за дейността си. Но когато другарите отишли до купа с картофи, забелязали, че картофите са минирани. Те едва не възпламенили взрива. Това говореше каква амнистия ни дава врагът.
Установихме се на лагер в местността Лещенеко. Тук престояхме около месец и половина. Връзките със селата бяха възстановени. От с. Свети Спас ятаци, които ни носеха храна на този лагер, бяха др[угарите] Васил Рангелов Шивиков, по-късно партизанин, убит на Персенк, Атанас Филипов Узунов, убит като партизанин. Васил Шивиков беше шофьор и много ни помагаше. Успяваше да се постави добре с полицията и нейните агенти, те го считаха за техен човек, не се съмняваха в него и по този начин той успяваше с колата си да ни пренася храни и да ни носи информации. Не зная по какъв начин полицията се добира до сведения, че той е във връзка с нас. Той се научава и преминава в нелегалност. След това идва в нашата чета през пролетта на 1944 г. Атанас Филипов Узунов беше стар партиец и много добър ятак. Шивач по занаят, той се занимаваше и със земеделие, както всички селски занаятчии. Беше много деен. Когато и да го потърсехме, той винаги се отзоваваше с готовност. Беше безстрашен човек и добър организатор, беше добре подготвен политически и
успяваше винаги да убеди съселяните си, към които се обръщаше за помощи. Винаги успяваше да събере храни за нас. [На] мен ми се струва, че той беше способен на всичко. Нямаше задача, която да му се опре. Веднъж на една явка, на която слязоха Иван Филев - Спартак и Андон Шопов - Рачо, му било предложено да стане партизанин. С това се слага край на неговата яташка дейност. Той стана партизанин.
Братята Филип Станоев, Коста Станоев [и] Ненко Станоев бяха наши ятаци. Те ни снабдяваха с храни, които събираха от селяните, а също и лични храни. Снабдяваха ни със сведения.
Дошли на работа в местността Лещенско, те бяха поканени от наши другари да станат партизани. Двамата братя Филип и Ненко станаха партизани.
Александър Г. Бояджиев със своята съпруга бяха добри наши ятаци. Стар комунист [септемвриец], той активно ни подпомагаше. Къщата му беше винаги на наше разположение.
Павел Тунев, също добър наш другар септемвриец, след въстанието той формално се отказа от партията, не искаше да фигурира като член, но винаги ни търсеше, винаги беше на наше разположение. Когато настъпиха най-напрегнатите дни на борбата, той не се отказа, даваше всичко каквото можеше, храни, пари, своя дом. Неговата другарка [Иванка Тунева] също беше много активна, дори по-активна от него.
Калофер Янков, до въстанието от 1923 г. партиен член, добър оратор, организатор, беше избран революционния комитет през време на въстанието. След въстанието се отказа от партията.
През периода 1941-1944 г. той не взе активно участие в съпротивителното движение. До 1940 г. той беше член на Демократическата партия, изигра много мръсна роля. Успя да отлъчи от партията пет-шест души, членове на партията, свои роднини, като ги направи членове на Демократичната партия. Той се кандидатира в изборите за общински съветници от името на Демократическата партия, но ние го разобличихме и той пропадна. Др[угарят] Стоил Тодоров Славовски не беше член на партията, но активно ни помагаше през най-страшните моменти, тогава, когато никой не можеше да се провре през жандармерийските постове. Но той беше провален от Пенка Калоферова, дъ-щеря на Калофер Янков, арестуван и инквизиран от полицията.
Др[угарят] Кръстан Рангелов Шивиков, безпартиен, добър ятак, в дома на когото се укриваха др[угарите] братята Андон и Атанас Шопови, Георги Исаков - Радко, Георги Дойнов от Брезово и др. Тези другари много дълго време са се укривали в неговия дом и са се чувствали много добре. Той даде и два чувала брашно за партизаните.
Захари Димитров Захариев постоянно идваше на явки, носеше сведения и храна. Лозето му беше близо до гората и беше място за явки. Стоил Неделчев Герчев изнасяше храни, винаги идваше на явки, беше деен другар.
Коста Рангелов, също активен другар, който винаги поддържаше редовно връзка с партизаните.
Дафчо Рангелов. Поддържеше ни с храна, поддържаше връзка с групата.
За гордост на нашето село малко бяха хората, които бяха настроени против въстаническото движение.
И така, през октомври 1943 г., ние се установихме на лагер В местноста Лещенско. Тук са събрахме около 70-80 души. Тук беше чета „Петър Ченгелов“, която наброяВаше около 40-50 души. Не мога да си спомня кой беше командир. Щабната чета от около 25 души беше наблизо, но те се хранеха и спяха отделно. В щабната чета бяха другарите Витка, Пашката, Дойчин, Новака, Щаба, Дяд, Митко Фантето (32), Иван Филев.
От четата „Петър Ченгелов“ спомням си че бяха другарите братя Станоеви, Филип Узунов, братя Шопови, Ненко Рангелов, Иван Дойков - Прометей, Георги Тодоров - Чилика (33), Софка, Мая (34), Иван Гинчев - Батето, Димитър Гинчев - Сандо, Ралю, Янето (35) от Ръжево Конаре, Йордан Шишков от Първенец и много други, които съм забравил.
В местността Син камък[49] беше се установила на лагер четата „Георги Жечев“. Командир на четата беше др[угарят] Кирчо (36) от Пазарджик, и политически [комисар] др[угарят] Виктор от с. Брестовица. Четата останала на този лагер в продължение на около 3 месеца. От дългото ходене за вода до извора в местността Карабунар, Св. Спаско землище, и в местността Брестовишката Върба, в дерето, са се образували пътеки, които създаваха опасността четата да бъде разкрита, тъй като по която и пътека да тръгнеш щеше да те изведе в лагера. Четата броеше около 30 души. Четата беше успяла да изкара едно стадо овце на голям чорбаджия, враг, от около 120 брави. Овцете бяха изклани и от месото са направили саздърма, пастърма и други продукти. Тези другари сериозно са се готвили за зимуване без да е имало нареждане за това от щаба. По тяхна инициатива. В лагера е имало голямо количество брашно и др[уги] продукти. Но тези др[угари] не бяха взели мерки за охраната на лагера и неговата маскировка. Те не само че се задържаха дълго време на едно място и направиха пътеки, което е вече в противоречие с партизанската тактика, но допуснали и друга грешка. Един младеж избягал от лагера под претекст, че е болен от краста. Но командването на четата не премества лагера, а остават на същото място, като дори не помислили, че може да бъдат издадени от забегналия. На 2 ноември в нашия лагер дойдоха командирът на тази чета Кирчо и Виктор. Аз им направих забележка, че много се застояха на този лагер и че брестовичани в голямото си болшинство са германофили и ако ги открият, ще ги издадат. Брестовичани бяха германофили, защото им беше внушено, че ако не е Германия, няма на кого да си продадат гроздето. Ето защо те бяха настроени срещу нас. Пък и в болшинството си те бяха заможни хора. За това говори и фактът, че само двама от тяхното село бяха в Балкана като партизани.
Ние седяхме около кухнята. Аз казах на двамата командири, че брестовичани, след като оберат лозята, а те бяха вече обрани, ще тръгнат на лов и ще ги открият по отъпканите пътеки. Казах им да се изместят час по скоро от този лагер. Тогава Кирчо потупа паласките си и каза: „Ще ни открият, но ето тези ще заговорят“.
След това те отидоха до щаба. Ние пък започнахме да стягаме кошчетата, изплетени специално за грозде. В землището на моето село имаше доста лозя необрани. Шумата беше окапала, но гроздето стоеше. Нашите селяни нарочно го оставяха по лозите, за да стане още по-сладко, а заедно с това, като позакъснее малко, се покачваше и цената му. А имаше и наши другари, които не обираха лозята си, за да има какво да ядем ние. Мислеха и за нас. А др[угарят] Гого Гоговичин от с. Дедево беше оставил цяла нива с картофи, за да берем ние, когато имаме нужда.
От овцете, които бяха взели от с. Оризари, ние получихме за наши нужди около десетина овце и 30-40 кожи. Кожите използвахме, за да ги постиламе под нас като лягаме. Но след като изсъхнаха кожите, станаха твърди като дъска и когато ги подгъвахме, те се скъсваха. Но и от тази неприятност ни освободи партизанската съобразителност. Батето - Иван Гинчев разпъна една от кожите и започна да я стърже с едно колче откъм страната, която нямаше вълна. Скоро кожата омекна и стана като щавена. Сега, колкото и да я сгъвахме и мачкахме, кожата не се късаше. Тогава всички партизани се заловиха и започнаха юнашки да стържат овчите кожи, на които спяха. Така с меки кожи ние след няколко дни заминахме за лагера „Техеран“ (37).
Иван Гинчев беше с псевдоним Андрея, но тъй като беше един от по-възрастните другари, а и постъпваше като по-голям брат с останалите партизани, все ги съветваше, поучваше, и така започнаха да му викат „Батето“. Така псевдонимът „Андрея“ беше забравен и остана „Батето“. Батето беше с по-големия си син Димитър Иванов Гинчев - Сандо, около 18-год[ишно] момче, когото неведнъж го е използвал по-рано в града за нелегална работа. Цялото семейство на Батето участваше в съпротивата.
Рано сутринта на 4 ноември зачухме стрелба по посока на четата „Георги Жечев“, същата чета, чиито командири бях предупредил да се пазят. Врагът ги е обсадил и когато наближава лагера се завързва престрелка. Те са били така изненадани, че не са имали време да организират защитата на лагера и да се оттеглят внимателно. При това положение бай Тотю от с. Оризари запазва присъствие на духа и открива огън по врага. Той е казал на другарите да се изтеглят, а сам е останал да ги прикрива. Но не след дълго той е ранен и като не може повече вече да стреля, за да не падне жив в ръцете на полицията, се самоубива. Той беше стар партиен член, септемвриец и емигрант в Югославия. При движението през гората падат убити още 4 души, между които Светла от Пловдив и Янето от с. Ръжево Конаре, убити близо до Синия камък. Беше минало около половин час от началото на престрелката и при нас първа дойде Макри Гюлева, а след нея и останалите живи другари. Другарят Костадин Пърчев беше ранен в двата крака през бедрата. Като се мръкна започнахме да се стягаме за път, щяхме да заминаваме за Батак. Една група от около 10-12 души бяха оставени да накажат предателите Дявола от Дедово - ловец, Гего от село Ситово. В тази група влизаха другарите: Митко Фантето, Георги Тодоров - Чилика, Колю Илинов - Горан и др[уги]. След като ги наказаха, те се върнаха на лагера. Също бяха оставени и бойни групи около селата Св. Спас и Кричим. Около Св. Спас останаха братя Шопови, Георги Исаков - Радко, Геор-
ги Дойнов от Брезово и др[угарят] Атанас Бакалов - Огнян (38). Около Перущица остана Георги Владиков и др[уги]. Около Кричим: Георги Бубарев, Горан, Борис Стамболиев, др[угарят] Максим от Цалапица, Аспарух, Георги Кацаров - Серги и др[уги]. Същата нощ, на 4 ноември срещу 5, тръгнахме за Батак. Образувахме заедно с щаба една колона, която се проточи на половин километър разстояние. Аз бях с болни крака и вървях предпоследен. Вървейки към река Въча, един от другарите все изоставаше назад докато съвсем изчезна. Избяга. Съобщихме на командването, но никой не го потърси. Минахме над с. Скобелево, което се намира над Перущица, и направихме почивка. След почивката колоната пое по една разбита пътека. Имаше много камъни и дупки, в тъмнината другарите се препъваха и падаха, но движението не спираше. Сутринта стигнахме до бреговете на р. Въча. Не зная как се казва местността. Тук прекарахме целия ден. Раненият другар Костадин Пърчев - Стенката, когото досега водехме с нас, беше отправен към селата, за да се лекува, тъй като не можеше да се движи повече. Вечерта, когато преминахме река Въча, с нас не дойде другарката Макри Гюлева. Дяд я мразеше много и не искаше тя да бъде в отряда. Поехме нагоре по стръмнината. След две-три почивки се установихме на лагер. Тук престояхме 3 дни. На този лагер беше назначен за командир по охраната един другар - запасняк в Беломорието, но избягал [като] партизанин. Същият, като командир по охраната, избяга на втората нощ. Веднага бяха изпратени трима души подир него да го издирят и да го ликвидират. Но вместо да ликвидират предателя, двама от другарите паднаха убити. Тримата другари стигат до Беломорския квартал край Пловдив в лозето на Калофер Янков. Тук е имало натрупани лозови пръчки, а под пръчките - скривалище. На втория или третия ден биват открити и тук падат убити др[угарят] Ради и още един другар, а Георги Новаков - Мустафата успява да се спаси. На третия ден потеглихме от този лагер и поехме пътя към Батак. Движението ставаше много предпазливо и внимателно, пазехме се от срещи с хора, избягвахме населените места. Но овчарските кучета откриваха следите ни и често пъти по тях ни настигаха и лаеха подире ни. Но овчарите ги примамваха, защото се досещаха кой е минавал. Първата ни почивка беше над село Жребичко в една горичка. Хората от това село бяха много дейни наши помагачи. Те ни даваха храна, дрехи, информации, а чобаните винаги прекарваха стадата си след нас, за да ни заличат следите. След като преминахме връх Вълчан, някои другари казаха, че се движим към Брацигово. Така пристигнахме на Кюмюр бивак. Тук видяхме брациговските партизани. Тук се видях с познатия ми вече др[угар] Атанас Ненов - Фьодор (39). С него се познавах още от 1932 г., когато идва като народен представител в с. Дедово във връзка с честването 7-годишнината от подлото убийство на др[угаря] Димитър Даскалов (40). Редом с Атанас Ненов видях един нисък, набит човек, който бдеше насам-нататък. Беше наперен, сербез момче. Имаше на шията си окачен шмайзер. Наричаха го Румен, по-късно научих, че се казва Петър Велев (41) от Пещера. На този лагер заварихме около 10-12 души, спомням си др[угаря] Васил (42) - възрастен другар, 40-годишен; и още един другар, в когото видях моята кожена шуба, която бях дал на Макри Гюлеева през лятото на Куче бивак под Дедово, [в] местността Камък. На този лагер бяхме Георги Кацаров - Серги, Райчо [Димитров] Кирков [- Цвятко] (43), Иван Гинчев -
Батето, синът му Д. Гинчев - Сандо, братя Шопови, Ненко Рангалов - Михо, Дяд и др[уги]. На този лагер спомням си такъв случай. Бяхме напълнили казана с много хубаво месо. Тъкмо беше се сварило и изведнъж постът съобщи, че идват хора, вероятно противник. Не си спомням кой даде команда да изхвърля месото и да скрия казана, за да се оттеглим. Но [на] мен ми дожаля за месото и се възпротивих. Тогава Серги даде команда да заемем позиция. Тези, които идваха срещу нас, също залегнаха. Не след дълго се разбра, че са наши другари, които са идвали при нас на лагера. Тук на този лагер стояхме дълго. Веднъж група партизани отиваха за грозде в лозята. С тях искаше да отиде и Серги: „И аз идвам другари“. Тогава Р[айчо] Кирков му каза: „Не отивай, защото може да има засада и да ни се случи нещо“. Но Серги все пак отиде. Аз не харесах тази постъпка на Р[айчо] Кирков. И сега още не мога да се съглася с него, макар че беше добър другар, смел и предан. ... По-късно, на едно събрание, аз зададох въпрос защо така постъпи. Отговориха ми, че не е все едно дали ще падне командир или боец. Загубата на командира е по-голяма и по-тежка. Тук беше и Г. Йовков, Величко Георгиев и др[уги]. От този лагер в Пловдив трябваше да слезе Макри Гюлева. Но валеше силен дъжд, а тя нямаше хубава горна дреха. Ние се криехме под примитивните палатки, направени от одеяла. Тогава тя ме помоли да й дам моята шуба. Аз, разбира се, я дадох. След това Макри е ходила към Брацигово и е оставила шубата на този другар. Аз му казах това и си поисках шубата. Но той изглежда не повярва. Но минаха 4-5 дни и сам дойде при мен, та ми я даде. От този лагер се виждаше Брацигово. Като виждах Брацигово [на] мен ми се струваше, че виждам една наша крепост. Не допущах, че от Брацигово може да ни нападне враг.
С брациговските партизани престояхме два дни. Тръгнахме отново за Батак - гори, върхове, дерета, кози пътеки, дългата партизанска колона се точеше по тях. Силна умора бе обхванала всички ни. Много другари изоставаха. По едно време Найден се върна назад и ни подвикна: „Хайде бе, какво сте се проточили като дрисливи шилета?“ Аз го напсувах наум. Яд ме беше на него, макар че съзнавах неговата правота. Но не можех повече. Бях с болни крака.
Когато наближихме мястото на лагера, започнахме да се изкачваме по една стръмнина. Стръмнината е била около 500 метра, но ние, като бяхме много изморени, така много се измъчихме, така дълго ни се стори изкачването, че и сега ми се струва, че пътувахме цяла нощ по нея. В началото вървяхме по самото деренце, по водата, а след това излязохме на пътечката.
Когато дадоха заповед за спиране и казаха, че тук е лагерът, ние се повалихме на земята като пребити. Но трябваше да се яде. Кашавар[50] тогава беше Огнян. Но дали защото бяхме изморени, дали от тъмнината, дали защото много хора помагаха при готвенето на храната, но тя стана отвратително лоша. Страшно много миришеше. Чудехме се от какво може да бъде. Но нали бяхме много гладни, в началото не обръщахме внимание. Но след като похапнахме малко, започнахме да се вглеждаме в канчетата и открихме... , че червата на кравата са пълни с лайна. Само за миг и целият лагер узна за това и храната беше хвърлена. Веднага легнахме да спим.
Сутринта някой ме събуждаше като ме ръгаше в ребрата. Станахме, измихме се, закусихме и се строихме. Направиха преглед на личния състав. Пред целия отряд излезе Георги Чолаков - Асен и направи развод на хората [като] посочи какво ще се прави през деня. Една група отидохме да копаем чешмата. Друга група започна да копае основите на землянките. Друга група отиде да донесе храни от Батак, друга замина да накаже предателя на Тошо Чантаджиев; Петър Велев водеше тази група. Те убили предателя и разпръснали позиви, които бяха приготвили за случая. Започна усилената подготовка за зимата. Денонощно в лагера имаше оживление, денем работехме по землянките, по плаца, а вечер се ходеше на явки, носеше се храна. След четири-пет дена другарите, които заминаха за Доспат за добитък, се завърнаха като докараха 7-8 глави волове и крави. От Батак докараха също глави добитък. Докараха, брашно, фасул и други продукти.
През времето, когото се строяха землянките и другите помещения, бяха проведени няколко акции. Една група от около 20 души заминаха за гара Брацигово. Когато заминаваха, дадох пари на един другар, името на когото не си спомням, да ми купи цигари. Акцията премина успешно. Част от гарата е била разрушена, беше взето оръжие. Другарите се завърнаха в лагера.
Няколко дена по-късно беше организирана друга акция. Една група от около 40-50 души, под командването на др[угаря] Атанас Ненов и Георги Чолаков, нападнаха мотрисата в Чепинското дефиле. В тази акция участваха като че ли най-добрите, най-личните партизани. Тук бяха другарите Борю и Вълю Чаушеви (44), братя Чолакови, Иван Филев - Спартак, Прометей, Чилика, Батето и Пашката, Новака, Дойчин и други отбрани другари - смели [и] самоотвержени. Думата „назад“ е българска, но те не я знаеха.
На гара Дорково[51] те спират мотрисата. Гарата е заета предварително от тях и когато идва мотрисата, спира. Тогава партизаните наскачат, заемат набързо вагоните и парализират всички. От страх никой не е смеел да мръдне. Всички пътници са били свалени от вагоните. Между тях има войници, офицери, търговци, други граждани и двама полицаи, от които единият старши. Полицаите така се изплашили, че започнали да се представят за наши симпатизанти. Тези, които са имали оръжие от пътниците, са били обезоръжени. Състоял се митинг, на който е говорил др[угарят] Фьодор. След митинга полицаите са били убити, като на пътниците е било казано, че всеки, който служи на фашистите, ще бъде убит. След това мотрисата е била пусната по надолнището и се обърнала. От тази акция отрядът се сдоби с един шмайзер, една карабина, пет-шест пистолета, много дрехи.
Другарите, след като се върнаха и донесоха трофеите, започна раздаването им. Но, както и друг път, и сега се допуснаха много несправедливости. Хубавите дрехи бяха раздадени на тези, които бяха приближени на Дяд, а техните пък дрехи ги дадоха на онези другари, които бяха по-окъсани. Най-окъсаните от всички, еврейчетата, останаха пак без дрехи. Те бяха в плачевно състояние. Другарите еврейчета Трън (45), Куман, Митко (46), бяха така окъсани, че им се гле-
даха месата. Най-оголял от всички беше Трън, дясната му ръка беше напълно гола, без ръкав, а лявата имаше едно парченце до лакътя. Това беше някаква горна дреха. Под нея той нямаше ни риза, ни фланела и беше съвсем гол. Как живееше този човек не знам. За да бъдат в такова плачевно състояние най-виновен беше Дяд. Не зная защо, но той много мразеше евреите. Макар и много други другари да бяха в немилост, най-зле от всички бяха евреите. Те бяха добри другари, участваха във всички акции. Бяха смели момчета. Имаше такъв случай: др[угарите] Трън и Куман бяха на пост. Имаше сняг и беше много студено. Другарите бяха голи, без каквато и да било дреха. За да се стоплят, те са се движили около мястото си, тропали са с крака. Това нещо е било докладвано на Дяд. Той веднага взима решение да ги разстреля. Тези другари едва не загинаха. Благодарение на Митко Фантето, който отиде при Дяд и говори с него, та те се отърваха. Не си спомням дали бяха наказани с нещо друго.
Дяд имаше и неправилно отношение към жените. Той бе първият мъж в отряда, който започна да живее с жената на един наш другар, когото полицията беше заловила при сражението във Фердинандово, онова сражение, в което паднаха Коста Маршала и др. Партизанското име на жената беше Вера - Надка Димитрова Щерева/Георгиева (47), от Пловдив, работничка. Те бяха първите хора, които нарушиха партизанския морал. Тези отношения между Дяд и нея започнаха още когато бяхме в Лещенско. Веднъж аз й направих забележка, че е неприлично да имат такива отношения с Дяд тук, още повече, че нейният другар беше жив. Но тя ми отговори, че не може да обича един човек, който се е предал жив в ръцете на полицията.
Дяд и Вера не криеха отношенията си. Когото пътувахме към „Техеран“, по пътя на една почивка, след като преминахме р. Въча, те спаха заедно под едно одеяло. Спомням си, че някои другари ми казаха: „Бай Ганчо, гледай, гледай как мърда одеялото“. Познаваше се, че тези, които бяха под одеялото, не спяха.
Интимните им отношения продължиха и тук, на лагера „Техеран“. Нито преди това, нито тук, някой имаше смелостта да му направи забележка. Това се дължеше на нездравите отношения, които се бяха създали в лагера, в отряда. В лагера имаше много начетени партийни другари, които се възмущаваха от постъпките му, но не смееха да се обадят. Партийна органицация в отряда нямаше, макар че имаше много членове на партията. Дяд беше пълновластен господар в отряда, разполагаше с живота и смъртта на хората. Той ходеше постоянно пиян. Не зная откъде намираше тази ракия, но в неговото шише винаги имаше ракия, винаги я носеше със себе си и винаги миришеше на ракия. Ако се приближиш до него и го попиташ за нещо, при отговора му веднага ще те лъхне силният мирис на ракия. Как се стигна до такива отношения?
Според мен това стана възможно поради завземането на отрядното ръководство от нездрави хора, неспособни за ръководители или пък нездрави комунисти. Основата на всички несправедливости, които станаха в отряда е Дяд. Благодарение на това, че е бил дълги години в СССР, той имаше авторитет пред по-младите партизани и особено батачаните. Тъй като те бяха основателите на Баташката чета, имаха голям опит в живота из планината, а някои от тях бяха много смели хора, но без солидна политическа подготовка, те
можаха още от началото да се наложат. Дяд се заобиколи с такива хора, готови при първия негов знак да убият човек. С тези хора Дяд държеше в страх всички в отряда. Младежите, които бяха около Дяд, може би брояха около 10-15 души. Всички батачани бяха на негова страна. Останалата маса от партизаните го ненавиждаше. Особено зле бяха старите изтъкнати партийни членове, които стояха много по-високо от Дяд. Той ги мразеше много. При всеки опит за критика Дяд си отмъщаваше. Тези другари са го критикували и са настоявали пред окръжния комитет да бъде сменен Дяд поради това, че е неспособен. Той сега им отмъщаваше. В отряда беше установен страшен терор. Никой не смееше да си каже открито мнението.
Благодарение на това, че батачани слизаха често в селото, те се снабдяваха и с тютюн, имаше и Дяд. Останалите партизани пушачи страшно страдаха без тютюн. Но вместо да получат от цигарите, те биваха подлагани на унижение. Спомням си такива унизителни случаи. Беше навалял дебел сняг. Не можехме да мръднем от лагера. Цигари нямаше. Само батачани и Дяд пушеха. Останалите пушачи чакаха той да хвърли фаса, за да го грабнат. Но младите винаги изпреварваха по-възрастните другари. И смешно, и жално ми ставаше като гледах как към един мокър фас, хвърлен от Дяд, се спущат четири-пет момчета, за да го грабнат. От едната страна стоят [и] ги гледат с жадни очи възрастните партизани, които се страмуват да правят това, а от другата - Дяд да се усмихва доволно. Правеше му удоволствие.
Аз имах един чифт вълнени чорапи, съвсем нови. Пазех ги от дълго време. Но сега, като не бях пушил толкова дълго време, не можах да изтрая и ги дадох на един от батачаните, за да ми даде само една цигара. За една цигара - един чифт чорапи. Търговията за него беше много изгодна. Но, види се, че и тази цена му се видяла малка, защото той не ми даде обещаната цигара. Каза, че ги свършил, а дълго след това го виждах че пуши.
През времето, когато разполагахме с достатъчно храна в нашите складове, животът в лагера течеше нормално. Въпреки другите неправди, стомахът като беше пълен, по-лесно се понасяше останалото. През това време разпределението на храната ставаше така: първо се обираше тлъстината и се поставяше в баката на щаба. На тях се падаха повече мръвки. Ако останалите партизани получаваха по една мръвка, щабът получаваше по две-три. След това се разпределяше храната на останалите партизани по чети. Но към средата на януари 1944 г. свършиха храните, остана само малко брашно. Започнахме да варим само каша, падаше се по 150 гр. сухо брашно на човек. През това време неизвестно откъде [у] Дяд се намираше сланина. Често пъти той ядеше хляб и сланина вън на масата, а партизаните изгладнели го гледаха в устата. Веднъж той донесе едно парче сланина, около килограм, и десетина яйца в кухнята. Аз го пресрещнах на вратата и му казах: „А, тази вечер ще се подобри храната на другарите“. Но той ми каза: „Не, ще го изпържиш отделно“. След като изпържих яйцата и сланината, той дойде и ги взе. Седна вън на столовата заедно с Иван Филев - Спартак и Никола Чолаков - Стефан (48), та да ядат яйцата. Партизаните изгладнели ги гледаха отдалече, псуваха ги, негодуваха. Не си спомням кой дойде при мен и ми каза: „Е, бай Ганчо, виждаш ли какво значи братство и
равенство, на ти, братство и равенство“. [На] мен ми стана много тежко от това и веднага отидох при Дяд и му казах: „Виждате ли бе, другари, какво впечатление правите на партизаните - те си стягат стомасите от глад, а вие пред очите им ядете пържени яйца и сланина, хрантутите се тук. Поне да бяхте се скрили някъде, да не ви гледат. Вие създавате недоволство, разединявате хората“. Дяд веднага стана, взе един копач, и ми каза да тръгна след него. Заведе ме срещу кухнята, под плаца, край пътеката за клозета, очерта ми един кръг около 3 м. широк, и ми заповяда да копая до 2 м. дълбочина. Той пак се върна да продължи яденето си.
Аз копаех ямата, а другарите, които ходеха наоколо и не знаеха за случилото се, ме питаха: „Бай Ганчо, какво копаеш?“ Аз нищо не им отговарях. Минаваха други и пак ме питаха. В една от групите вместо мен някой отговори: „Може би гроба си копае“. Такава беше обстановката.
Тук в лагера се ожениха Фантето и Нина (49), Чилика и Олга, Явор (50) и Мая, Петър Велев и Златка (51), еврейка. А още преди „Техеран“ се ожениха Бойка и Дойчин - Мария Бакалова и Илия Кръстев, Пашката и Витка - Георги Серкеджиев и Нанка Кръстева. Сватбите в лагера не се осъждаха от партизаните, възприемаха се като нещо редно. Сватбите се обявяваха в землянките, не помня от кого. Но струва ми се, че от Дяд. Сватбите се отпразнуваха само с по един-два бонбона. Всички другари обявяваха сватбите си, само Дяд живееше нелегално с Вера, те не обявиха, че са женени. Аз направих забележка на Дяд за тези отношения между тях, той нищо не каза, но ясно беше че ме взема на зъб.
Батачаните бяха донесли от селото, още преди да падне сняг, няколко печки. Тъпкахме ги с дърва и в землянките беше топло. Но, както навсякъде, така и тук, имаше другари, които се опитваха да кръшкат, не им се ходеше [за] дърва, макар че дърва имаше достатъчно около лагера. Докато имаше храна в лагера, имаше и просветна работа, и учение по военно дело. Военните занятия се провеждаха по чети. Имаше стенвестник, имаше карта, на която се отбелязваше със знаменца положението на фронта. Особено старание проявяваха другарите при изучаването на картечницата. Предаваше ни един другар от Брацигово, мисля, че се казваше Славчо, който след разгрома на отряда бил заловен и обесен по-късно в Стара Загора. Най-много се проявяваше Горан, затова и на него я дадоха. Командир на четата „Петър Ченгелов“ беше др[угарят] Явор, прекрасен другар, честен, скромен и никак не се възгордяваше, че е командир, водеше много добре занятията с четата си. Лектори бяха др[угарят] Лев Желязков - Милко (52), Атанас Ненов - Фьодор, Славчо Гилин - Серафим (53), отрядният комисар Митко Фантето - Марин, Тодор Коларов - Горан (54) и др. Изучаваше се историята на КПСС, на БКП, изнасяха се беседи по международното положение. Иван Филев - Спартак, началник щабът, говореше пред нас, че ние сме ядката на бъдещата наша червена армия. Чакахме пролетта, за да започнем отново да громим врага. Всички другари очакваха през 1944 г. да се сложи край на фашистката тирания в нашата страна. Всичко беше добре докато имаше храна, но като свърши храната и започнахме да гладуваме, видяхме, че не можем да стоим така без да предприемем нещо, гладът щеше да ни победи всичките. Една сутрин видяхме, че от лагера към с. Батак има следи.
Някой беше напуснал лагера. При проверката се оказа, че липсваха двама партизани от четата „Стефан Божков“ - партизаните Тьофката и Станко не бяха в строя. Наложи са веднага подир тях да слязат другарите батачани Найден, Борко, Асен и още един, но не си спомням кой беше. Целият лагер беше вдигнат в тревога и се измести на около един километър от лагера „Техеран“. По снега остана дълбока следа. Ако на лагера дойдеше полиция, тя спокойно би ни открила по следата. Но ние стояхме на открито, докато върнаха бегълците. Това място беше наречено „Сняг бивак“. Според мен това беше напълно безсмислено и глупаво.
Избягалите ги съди щабът. Какво са говорили и решавали не знам, но по едно време от землянката на щаба излезе Тьофката, конвоиран от Дойчин и Румен. Те го поведохоха из лагера, за да го отведат надолу. Тьофката започна да говори: „Спомням си романа „Шоколад“...“, но конвоиращите го избутаха надолу и той замлъкна. След малко откъм пералнята, няколко метра зад нея, с ножове бе убит Тьофката. Аз сега не осъждам решението на щаба, не го осъждаха и всички партизани. Другият беглец, Станко, беше оставен жив заради брат му, активен ятак, под гаранция. Предполагам, че тези партизани избягаха от глад.
Отново започна редовният лагерен живот, смущаван само от мисълта, че храните окончателно ще се свършат и ще изпукаме от глад. Някои от батачаните постоянно слизаха в Батак и все донасяха по нещо за хапване, но от това се ползваше само Дяд и тези около него. Но заедно с продуктите, те донасяха и сведения. Тези другари видяха, че в Батак се съсредоточава много полиция и войска. Може би поради опасност от акции срещу нас, щабът решил да се изместим от лагера. Целият багаж беше вдигнат. Брашното беше раздадено [на] партизаните, но не поравно на всички хора, а на едни по-малко, на други повече. Брашното го раздаваше Лазар Бойков - Альоша (55). Не зная защо се направи така, дали имаше заповед за това или пък той по свое усмотрение направи това разпределение. Може би на по-силните хора се даваше да носят повече товар, на по-слабите - по-малко.
Нашият отряд, натоварен с багаж, потегли към връх Калъч борун [52]. Колоната се проточи почти на километър. Тежко натоварени, едва пъплехме по заснежените баири. След нас оставаше дълбока следа в снега. За да се заличи следата, една група партизани влачеше клони след отряда. Но все пак следа оставаше. Надявахме се, че след някой ден ще завали сняг или ще започне виелица и ще затрупа следите ни. По този начин, врагът и да дойде на лагера, не ще може да намери отряда. Пътуването беше тежко. В началото аз вървях някъде между първите, но колкото повече се отдалечавахме от „Техеран“, толкова по-назад изоставах. Краката все още ме боляха и не можех да ходя бързо. Хората бяха гладни и отслабнали. Почти всички капнахме. Най-после, след 3-4 часа път, стигнахме върха. Превалихме го и се озовахме откъм южната му страна. Под нас се откри широка поляна, цялата огряна от слънце. Беше много приятно да гледаш блестящия сняг. Всички партизани се отпуснаха като пребити на снега. Беше тихо. Поляната беше в котловина. Ех, да бяхме знаели, че тук има толкова много слънце, па да бяхме дошли още от началото тук и да бяхме си
построили лагера, казах си аз. Почти всички партизани изказваха възхищението си от хубавата поляна и слънце. Но времето ни излъга. Само този ден имаше така хубаво слънце. След това започнаха непрекъснати мрачни дни, в които валеше сняг, беше мрачно. Тук направихме колиби от прътове и елхови клони. Но беше много студено. Непрекъснато чистехме снега от колибите. Вътре гореше огън и ако не се почистеше щеше да протече. Тук престояхме около 20 дни. През цялото време кладяхме огньовете, за да се топлим. Но храната свършваше, отрядът беше изправен пред гладна смърт. Веднъж някои от батачаните ходиха да търсят добитък, но не можаха да намерят нищо. Водеше ги Ангел Чаушев - Вълю, който познаваше всички пътища и пътеки до гръцката граница, беше ловец. След това ходиха да търсят някакво скрито брашно по елхите, но без резултат. Много другари, за да залъжат глада си, варяха клонки в канчетата си, та да го пият като чай. Но какъв ти чай, без захар, дори без сол. Само гола вода. В казана се вареше по малко чорбица от брашънце, с която не можехме дори да се залъжем. Някои от партизаните посегнаха на брашното, което носеха със себе си. Но наказаха само един. Това беше младо момче, ремсист от Врачанско, интернирано в Девинско, което се присъедини към отряда през есента. Партизанското му име беше Волен. Кога беше изял брашното си, кога беше заловен, не зная, но когато го водеха, за да го убият с топора, Дяд викаше подир него: „Предател, шпионин, крадец“. Волен вървеше и не продумваше дума. Като подминаха двадесетина крачки от бивака, удариха го с топора и той падна. Там го и зариха със сняг. След това, като ходихме за дърва, ние минавахме край него, дори го прескачахме. Като минавахме край гроба му, всеки си помисляше: „Ето тук лежи Волен. Никой не каза официално пред отряда защо го убиха. Никой не смееше да потърси сметка за това убийство. Защо го наричаше предател, шпионин Дяд, никой не разбра. Пък и кога ли би могъл да стане този младеж предател или шпионин, когато не беше напущал лагера. Но всички мълчахме. Никой не смееше да се обади. С всеки можеше да се случи това, което стана с Волен. След някой час вързаха Радка на едно дърво, 17-18 год[ишно] момиче, от Първомайско. Тя не беше омъжена в лагера. Колко време стоя вързана не зная, дори не обръщахме внимание на това, така бяхме свикнали.
Снегът беше дебел към 170 см. След като го разчистихме, за да направим пътеки до разните колиби, за да имаме сношения помежду си, образуваха се пътеки, дълбоки до 2 м. Движехме се като в тунел.
През това време Дяд пак прояви неуважението си към другарите. Само той и батачаните имаха цигари. Но той, като пушеше, хвърляше фасовете извън пътеката на снега, спираше се настрани и гледаше кой ще отиде да го вземе. И тъй като винаги имаше двама-трима, които го следяха за фаса, то веднага те се покатерваха по снега, за да го вземат. Това бяха по-млади другари, които се покатерваха един върху друг и така достигаха мечтания фас, от който си смукваха по два-три пъти.
Но гладът ни измъчваше и трябваше някак си да се излезе от това лошо положение. По едно време батачаните започнаха да дялат нещо. Скоро открихме че правят ски. След около седмица бяха готови около 10-12 чифта ски. Тогава беше сформирана една група от около 37-38 души. Георги Чолаков тръгна по ко-
либите и подбираше хората. „Другари, - казваше той - трябват ми 10-12 души, ама бойци“. Тъй като той имаше голям авторитет пред другарите, всички изявиха желание да тръгнат с него. Но той си подбра по 10 души от всяка чета и с тая група потеглиха една вечер нанякъде. След себе си те оставяха дълбока следа в снега. Другарите крачеха бодро, те бяха получили двойна дажба каша. След като заминаха, узнахме от ухо на ухо, че са отишли в Батак за храна. Всички заживяхме с надеждата, че в скоро време ще имаме храна, че ще се успокоим. Но не би. Вместо спокойствие и сигурност, вместо надежда за по-светли дни, започна най-страшният период от живота на нашия отряд. Два-три часа след като другарите излязоха от лагера, откъм с. Батак се зачу силна стрелба. Чуваха се единични изстрели, но повече автоматична стрелба и бомби. Стрелбата продължи доста дълго време и затихна. Целият лагер изтръпна. Всички се събудиха. Явно беше, че врагът ще ни открие по следите и че положението на отряда е критично. Тръпнем и чакаме. Сутринта идват по един от една страна, друг от друга. Значи те са били пръснати, може би и оръжие да е останало там. Много от другарите бяха ранени. Георги Чолаков е бил тежко ранен и остава там, за да възпира фашистите. Друг другар останал там убит. Борис - Илия Чаушев беше ранен в носа, беше ранен и в ръката. Мануш (56) беше ранен някъде в корема, той се казваше Грънчаров. Като видяха тежкото му положение, Дяд решава да го убият. Било е заповядано на Антон от с. Сатовча, Неврокопско, да го изведе настрани и да го убие. Антон също беше ранен в ръката, но този другар вместо да го убие, заедно с Мануш поемат през Балкана и се отделя[т] от отряда. Отиват някъде към тяхното село и там го излекува, сега и двамата са живи. Така може би биха направили много другари, ако можеха да се ориентират, защото много не можеха да търпят непоносимите отношения в отряда. Дончо (57) също беше ранен в коремната област. Неговото положение беше още по-лошо и вероятно са решили, че ще умре след няколко часа, та не го убиха. Оставиха го в една колиба, дадоха му малко мед и една кутийка от консерва и потеглихме. Но след малко последните, които заличаваха следите на отряда, предадоха, че след нас се движи човек. Скоро открихме че това е Дончо. Той се посъвзел и като открил, че е сам, тръгнал по следите на отряда. Почакахме го и пак потеглихме. Той вървя с нас още 2-3 километра и падна. „Е, другари, не мога вече“. Тогава и го убиха с топора. Отрядът продължи пътя си сякаш нищо не се е случило. Пътят беше мъчителен и тежък, постепенно изгубих представа за времето. По едно време стигнахме до едни изоставени постройки. Тук преспахме. Другарите бяха много изтощени, не можеха повече да вървят. Сварена беше малко кашица на сутринта, закусихме и тръгнахме отново на път. Поехме по една стръмна пътека, която криволичеше към върха. След малко зад мен чух гърмеж. Обърнах се и видях че Страхил (58) лежеше проснат на снега. Беше се самоубил. Беше от Брацигово, нищо определено не мога да кажа за него. Взеха му оръжието и без да спираме продължихме пътя. От човек на човек по целия отряд се предаде, че Страхил се самоуби. Всички мълчаха. Хората бяха изсушени като чирози от глад и нямаха сили. Може би си мислеха, че като не могат да вървят повече, ще постъпят и те по същия начин. Аз едва се влачех, краката ме боляха, можех да ги движа само отгоре - от таза. Коленете не можех да ги свия, вървях сякаш с протези. Но все пак вървях, имаше хора и след
мен. Гълъб - Филип Рангелов Станоев от моето село, се движеше с патерици (две пръчки), още по-лошо беше положението на Петър Велев - Румен, който не можеше да върви никак, помагаше му жена му Златка, еврейка, с която се ожениха на лагера. Той пъшкаше и викаше от болки в краката. Като го знаех какъв сербез беше, какво храбро момче, плачеше ми се. Никой на никого не помагаше. Всеки се грижеше сам за себе си. Дамян - Ангел Джоглев (59) от Пловдив също изоставаше, но все още се крепеше - ту минаваше напред, ту поизоставаше. Вървяхме цял ден. Правехме кратки почивки. По едно време стигнахме до едни ниски едноетажни постройки. Спряхме да починем. Никола Чолаков - Стефан, преди да си тръгнем, ги подпали. Една след друга постройките пламваха. Вътре в тях не зная какво имаше. Като го попитахме защо ги подпалва, той каза, че 3а да не ги ползва врагът, да не може да пренощуват преследвачите. Поехме отново на път. На мръкнало стигнахме до едни големи постройки, пълни със сено. Решиха тук да пренощуваме. Спахме в сеното. Беше топло и приятно да се спи в сеното. Сутринта постовете дойдоха и казаха, че врагът идва. Не помня дали закусихме. Веднага се приготвихме за път и потеглихме. Аз не знаех накъде се движим. Вървях по пътеката, по която бяха минали другарите. Ако някой ме попиташе къде се намираме, не можех да кажа. Вървяхме почти целия ден. Почивахме по малко и пак тръгвахме. Надвечер пристигнахме до един горски пункт. Тук намерихме един горски, или пък горски надзирател, не забелязах добре. Той беше сам. Беше омесил хляб и току се канеше да го пече. Нашите напалиха фурната и опекоха хляба. Бяха 7-8 селски хляба. Те бяха поделени между партизаните. Намерихме и 8-9 кокошки, които взехме. Намерихме и туршия, която не си спомням дали се раздаде на партизаните. Тук Дяд пак прояви своята магария, която възмути много силно другарите. Една група близки на Дяд хора, заедно с него, влезли в нещо като килерче и започнали да ядат скритом от другите партизани. Един другар ги видял и се опитал да влезе при тях. Но Дяд станал и се нахвърлил върху него. Така го заблъскал оттам, че като излязъл на вратата, хвърлил го от стълбите надолу, които бяха доста високи. После този другар разказваше за това на всички партизани. След като прибрахме каквото имаше за ядене, ние потеглихме. Горския, брациговлия, го взеха с отряда. Не след дълго стигнахме до нови постройки. Те бяха повече. Нямаше никакви хора. Тук опекоха кокошките и ги раздадоха на всички партизани. Тук беше раздадено всичко, което намериха при горския. Вечерта прекарахме около огньовете. Кой как можа, така почива. Мястото беше ниско, южно, и нямаше сняг. Беше топло.
На сутринта отново тръгнахме на път. Не след дълго падна изнемощял Колката (60). Той се молил да го убият, за да не се мъчи повече. Тогава го и убиват. Кой го уби не помня. Не след дълго от изтощение падна и Жмакин (61), пловдивчанин, не мога да си спомня какъв човек беше, какъв партизанин. Спомням си само името му, защото по такъв трагичен начин умря. Свечери се и спряхме, за да се приготвим за нощуване. Нощувахме в гората. В гората имаше сняг. Запалихме огньове и около тях преспахме. Видях някои другари, чиито устни бяха бели. Може би бяха лизали брашно от това, което носеха. Може би съзнанието, че положението ни е безизходно, беше ги подтикнало да рискуват да ядат от брашното. Не зная какво ни крепеше тогава. Знаехме, че зад нас идва добре въоръжена и добре хранена войска, че не можем да се отскубнем от нея, но все пак
имаше в мен една надежда, а може и в другите другари, че ще успеем да минем границата и там ще се спасим, защото там нямаше сняг и лесно ще скрием следите си. Тревожно прекарахме нощта.
На другия ден пак тръгнахме на път. Помня, че минахме над един римски мост, гърбав. След това вървяхме все покрай реката. После се заизкачвахме по една голяма стръмнина, по която пътеката лъкатушеше. Вървяхме през гора. Нямаше сняг. Гората беше букова и нямаше сняг. Спряхме за почивка и започнахме да подклаждаме огньове. Тъкмо вече се захванаха и почнахме да слагаме съчки, часовите дойдоха и казаха, че ни обкръжават войници. Трябваше бързо да загасим огньовете. Даде се команда да заемем ежова позиция. Така чакахме да се срещнем с врага. По едно време източно от нас се стреля няколко пъти. След малко дойде Атанас Филипов Узунов - Кънчо, от нашето село, донесе две карабини. Беше убил двама души и им носеше пушките. Не помня на кого дадоха пушките. Всички бяхме залегнали по кюмюрджийски ями и Дяд беше в една такава яма. Имаше другари без пушки и сигурно на някои от тях дадоха новите. Дълго чакахме да се появи врагът. Но вече се стъмни и врагът не се появяваше. Стана много тъмно. Тогава се даде нареждане да се върнем отново към реката. Но се върнахме не по същия път, а [се] прехвърлихме през баирчетата и се спуснахме към реката по една голяма стръмнина. Толкова беше стръмно, че трябваше да се крепим с ръце и крака, за да не паднем. Малко ако се изправиш и ще се търкулиш надолу в пропастта. Тук един другар се уби като падна, а друг си счупи пушката. Слязохме долу при реката, прегазихме я, беше дълбока над коленете. Заизкачвахме се по отсрещния скат и след 30-40 метра се спряхме. На това място имаше сняг. Тук запалихме огньове и започнахме да се сушим. Това беше явна грешка. Врагът беше близо и ни е наблюдавал. Той е предугадил посоката на нашето движение и поставил засади. Дори още тук те биха могли да ни унищожат. Оттук започнахме да се връщаме отново към Баташкия балкан. Сутринта потеглихме. Не след дълго зад нас се зачу стрелба. Засадата, която оставил врагът, изчакала да се източи колоната на отряда и открива огън по тилната охрана. Тук падат 4 души. Мястото беше голо сечище. Имаше някакви колиби от чимове, но ние не предполагахме, че тук може да има засада. Врагът ни надхитри. Паднаха вече първите жертви от куршумите на врага. Тук паднаха др[угари]те Ралю, той беше весело момче, постоянно пееше „Вакса, Вакса... пловдивчанче“. Другите не ги помня по имена, но те са живи в паметта ми и сега ги виждам пред очите си.
Ние се сетихме каква е работата, но продължихме да се движим. След малко дойдоха Борис Коилов - Георги (62) и другият останал жив другар и казаха, че останалите са убити. Тук някои другари започнаха да хвърлят от багажа си. Те го заравяха в снега. Тук зарових и аз моята кожа, кожата която носих още от Лещенско. Тя беше много необходима при условията, при които живеехме ние, но нямаше как, трябваше да се разделя с нея. Тежеше ми много. Зарових я в снега. Носех със себе си раница, в която имах малко дрехи, консервната кутия, в която се хранех, самобръсначката, одеялото, носех малко брашно в малка торбичка, носех пушка с 15-16 патрона, турска карабина, но и този малък багаж ми тежеше много. Ние така бяхме изтощени, че едва дишахме. Едва живеехме. Пътувахме. Вечерта чух, че стигаме Белмекен. Тук изведнъж стана светло. В
небето се издигнаха ракети. В този момент затракаха и картечници. Настана суматоха в нашата колона, разделихме се на две. Едните взеха наляво, други надясно. Аз попаднах в дясната група. Тук бяха Кирчо - командирът на четата „Георги Жечев“, Горан - Тодор Коларов, Мишо - еврейче. Тук Кирчо се подиграваше с Тодор Коларов, но не мога да си спомня за какво. Тодор Коларов си мълчеше. Той беше стар партиен деец, а Кирчо спрямо него беше хлапе. Но тук Т. Коларов бе пренебрегнат другар, не го уважаваха, както и всички стари заслужили дейци на партията. Така откъснати двете колони се движехме доста дълго. По едно време забелязах, че нещо се чернее край пътеката. Наведох се, попипах и разбрах, че е човек. „Кой си ти бе, защо лежиш, ставай веднага!“, казах му аз и го задърпах. Този, който лежеше, ме позна изглежда и се обади: „Не мога повече, бай Ганчо, тук ще си остана“.
Какво да направя аз? Не мога да го нося, защото самият аз бях отслабнал и едва се влачех. Оставих го и тръгнах. След мен идваха хората, които щяха да го убият - „джелатите“[53], както ги наричаха партизаните. Такива другари трябваше да ги подкрепяме колкото можехме, особено онези, които бяха по-здрави. Но чувството за другарска взаимопомощ беше напълно притъпено в нас. Другарят ни падаше изнемощял край нас, но никой не се навеждаше да го повдигне, да му помогне. Командването беше разрешило вече този въпрос, като определи хора „джелати“ да убиват падналите, вместо да ги подпомагат да вървят, или пък да им помогн[ат] да се укрият до някое по-безопасно място, където да си починат и [да] си потърсят сами начин за спасение. Този другар, който беше паднал тук, беше еврейчето Трън. Той остана тук, на Белмекен. Повървяхме доста дълго докато се съберем с другата колона. Някъде надолу се събрахме и без да се спираме продължихме. Не след дълго видях друг паднал другар. Това беше еврейчето Мишо. Раницата беше на гърба му. „Кой си ти, бе“? „Аз съм, бай Ганчо, не мога повече“. „Ами тази раница какво търси на гърба ти?“ Измъкнах раницата от гърба му и я хвърлих надолу. Повдигнах го и [той] стана. Така повървя още доста. Но по едно време се изгуби отново. Не зная дали той изостана или аз, но го изгубих от очите си. След това вече не го видях. Беше вече доста тъмно. Колоната не спира. Цяла нощ вървяхме. На сутринта стигнахме на един връх. Долу беше село Фотиново. Къщите му се гледаха, огрени от слънцето, а ние бяхме гладни и измръзнали. Тук стояхме доста дълго време. Препичахме се на слънце. По едно време забелязахме, че горският е изчезнал. Този човек вероятно е отишъл във Фотиново и е предал на полицаята за състоянието на отряда.
Потърсиха го около мястото, където спряхме за почивка, но го нямаше. Ние стояхме дълго след това на същото място. Надвечер тръгнахме. Върнахме се малко назад, направихме голям кръг надясно в източна посока и слязохме в дерето, преминахме реката и започнахме да се изкачваме отново. Качихме се на един връх. Беше гол, ниви, угари. Снегът се топеше силно и се беше разкашкало всичко. Нагазихме в угарите. Краката ни затъваха до колене в калта. Не можехме да измъкнем краката си. Дори най-издръжливите не можеха да се движат. Помня, че Горан - Никола Илинов, се молеше на другарите да вземат картечни-
цата, беше капнал изцяло. Дори и на мен се молеше. Но все едно, че говореше на камъни. Никой не искаше да я вземе. Тогава той каза: „Щом като не искате да я носите, и аз ще я хвърля“. И я хвърли върху снега. Другарите чуха това нещо и се обръщаха да видят кой ще я вземе. Но никой не я взе. Тогава той се върна и я взе. Тогава си спомних за карикатурата, която му направиха в лагера „Техеран“, задето се грееше на огъня и го мързеше да ходи за дърва. Ето го сега същия тоз Горан, капнал от умора, без сили, прояви съзнание и взе картечницата. Излязохме от нивите и тръгнахме през гората. Вървяхме по горски път. Спомням си, че дотук по колоната се питаше кои от хората се движат, и кои не. Който не можеше да върви, пак по колоната се съобщаваше да го убият. Тук питаха и за мен: „Ганчо движи ли cе?“. Аз веднага отговорих: „Движи се“. Дяд питаше за мен. Чакаше да падна, но издържах. Колоната се движеше, вървях и аз. Завихме на запад. Стигнахме до същия поток, който бяхме прегазили горе. Но тук вече той беше цяла река, буйна, която не можеше да се премине. Отрязаха едно дърво, бук, и така го бутнаха, че падна над реката и стана като мост. По него и минахме реката. Преминаха всички другари. Остана само другарят Петър Велев, не можеше да мине поради това, че не можеше да ходи сам. Остана с него и Златка, жена му. Какво стана с тях, не знам. Ние се изкачихме на отстрещния бряг. Стигнахме до едни скали. Под тях накладохме огньове и прекарахме нощта около огньовете. Не спахме. Не мога да си спомня какви разговори водихме около огньовете, по-общото ми впечатление е, че другарите все хранеха надежда за спасение. Не мислехме, че положението ни е безнадеждно. Не съзнавахме опасността, която ни грозеше. Дори някои другари се шегуваха. Имаше такова мнение, че като стигнем с. Кричим, ще се пръснем на малки групички и ще ни се загубят следите. Но врагът изглежда предугади намерението на командването на отряда и взе мерки.
Сутринта се разделихме по чети. Начело тръгнаха чета „Петър Ченгелов“ и щабът. След нас, на известно разстояние, [щяха] да се движат и другите чети. От този момент не знам какво стана с останалите две чети. По едно време излязохме на едни ниви. Снегът по тях беше тънък, тук-таме. Тук на-мерихме един чобан с цяло стадо овце. Заделихме около 15 овце и продължихме. Но в това време от околните височини започна да се стреля по нас. Ту пред нас, ту зад нас изгърмяваше пушка. Това показваше, че врагът вече ни откри и ние се намирахме под обстрела му. Тук из ливадите Дяд намери един кон със самар и го възседна. Бяхме вече в Равногорско[то] землище. Стигнахме до едно дере. Отсреща имаше ниви, а под нивите имаше къшли. Около къшлите имаше много кошери пчели. Като видяхме пчелите, другарите веднага зарязаха овцете и се втурнаха към кошерите. Всички се юрнахме към кошерите. Отгоре врагът стреляше по нас, но ние не му обръщахме внимание. Един човек избяга откъм къшлите. Това беше някакъв селянин, който като ни видя, забегна към селото. Аз извиках на няколко пъти да заловим този човек, но никой не ми обърна внимание. Така стана и по-добре. Може би щяха и него да убият, ако бяхме го заловили. Ние се нахвърлихме върху кошерите. В кратко време почти всички бяха претърсени и медът изваден. Още тук започнахме да ядем меда заедно с восъка. Всеки си взе мед колкото желаеше, колкото можеше да носи. Починахме около кошерите, на слънце. Врагът продължаваше да стреля по нас. Тръгнахме
отново на път. Минавахме покрай къшли. По тях ходеше определена група партизани, която проверяваше има ли някакви храни. Тук-таме намираха по нещо, къде хляб, къде сирене, къде кисело мляко. Беше издадена заповед като се намери човек по къшлите да се задържи и се води с отряда. Но не само това. Казано било и да се избиват. Така бяха убити няколко души равногорчани, съвсем невинни хора, между които и една жена, друга била наранена. За тези наши престъпления след това равногорчани си отмъстиха. Досега не мога да проумея защо този дивак беше издал такава заповед. За тези престъпления аз научих много късно. Продължавахме да вървим докъм залез слънце, когато влязохме в едно дере. По него течеше вода. Сняг нямаше. Ние се движехме нагоре. Бая повървяхме, около 300-400 м., когато срещу нас врагът откри огън. Свихме веднага надясно и поехме [по] стръмнината. Но едва заизкачвали се, точно зад нас, на отсрещния рид, започнеха да викат: „Ехо, ехо“ и веднага откриха огън по нас. Ние веднага се върнахме назад. Тогава аз предложих да се върнем отново към мястото, откъдето дойдохме. Другарите възприеха това предложение и се върнахме. Но като излязохме вече от горичката, и оттам ни откриха огън. И като нямаше какво да правим, върнахме се назад. Когато тръгнахме да излизаме пред мен вървеше Иван Филев - Спартак. Върнахме се отново в дерето. Другарите заеха позиция. Ние, една група от около 10-12 души, между които бяха Дяд, Лев Желязков, Атанас Ненов, аз, Иван Филев и няколко души батачани. Спомням си, че Иван Филев и други другари изваждаха документи от джобовете си и ги криеха под плочите край дерето. Тогава аз казах на батачаните: „Е, другари, и оттук стрелят, и оттам стрелят, цигарите няма ли да артисат, дайте да запалим по една цигара“. Тогава те извадиха от цигарите и почерпиха другарите. Всички, които пушеха, взеха по някоя цигара и запалиха. Тука ни завари и нощта. Врагът не ни притисна. Не зная защо не ни нападнаха, но ако бяха ни притиснали още, тук щяха да загинат много другари. Към десет часа решиха да бъдат изведени по-младите другари под ръководството на другарите Лев Желязков и Атанас Ненов. Те събраха младежите и тръгнаха. Не се чу стрелба между тях. Преминаха. Стояхме тук до към един часа през нощта. Тръгнахме и ние. Поехме към шосето. Вървяхме един след друг. Аз вървях след Дамян. Но този другар като вървял и спял. По едно време той се блъснал в някакъв камък и се събудил. Обърна се към мен и ме попита къде са другарите. Тогава върху него се нахвърли Чилика, удари [му] наколко плесници, от което Дамян се разплака. Ние се нахвърляхме върху Чилика и го спряхме. Не знаехме къде са другарите и не знаехме какво да правим. Някои казаха да стоим на същото място и да чакаме да ни потърсят. Но аз се възпротивих. Казах им, че от досегашния живот, който имахме като колектив, можем да разберем, че другарско чувство няма в хората и че никой няма да ни потърси. Казах им, че само ако преминем Въча, ще можем да се спасим. На това се противопостави Дойчин, като предложи да останем на отсамния бряг. Но с мен се съгласиха първо Новака, а след това и останалите другари. Дойчин остана сам. Видя се принуден да приеме нашето предложение. Тръгнахме към реката. Вървяхме бавно и много внимателно да не търкулим камъче, да не шумим. На разсъмване бяхме вече над шосето. Виждаше се как по него циркулират военни и цивилни. Ние бяхме на един остър завой на шосето и това ни помогна да се промъкнем между кордона. Ние преминахме
един по един шосето. Веднага се скривахме в крайречните ели. Тръгнахме край реката под елите, които ни служеха за прикритие. Тръгнахме по течението на реката. На едно място се опитахме да прегазим реката, но тя беше страшна. Влачеше ледени късове, дървета, камъни. Аз и Прометей нагазихме, но изведнъж тя ни обхвана до гърдите и ние се върнахме. Тръгнахме срещу течението. След десетина метра се спряхме, избрахме това място за брод. Имаше и по-добри, но бяха открити и полицията лесно можеше да ни открие. Реката бучеше страшно. Пръв нагази водата Прометей, след него Чилика, Новака, Дойчин, един равногорчанин Димитър Пунчев, пленник, след това аз, Филип Рангелов Станоев, Дамян и останалите другари. Водата ни блъскаше страшно. Като стигнахме към средата, където реката беше най-буйна, едно дърво блъсна другарите, които бяха след мен, и те се откъснаха от нас. Димитър Пунчев се опита да вика, но го заплашихме и той спря. Всички другари, които се откъснаха от нас, не можаха да преминат реката. Тези, които ги блъсна дървото, се издавиха, а тези, които бяха след тях, се върнаха на брега. Тези другари не се и опитаха отново да минат. Врагът ни откри и започна да стреля по нас. Но не можаха да засегнат никого. От тези другари, които останаха на стария бряг, остана живо само едно момче. То беше чобанче от полските села. Всички други бяха избити още на самото място или пък пленени като Дамян и след това избити.
Първи на брега стъпиха Прометей, Чилика и Новака. Те не се и обърнаха назад. Направо поеха баира нагоре и изчезнаха. След това вече не ги видях. Нас реката ни изблъска малко по-надолу. Когато излязохме и ние: аз, Дойчин и Димитър Пунчев, те вече не се виждаха. Стреляха няколко пъти подир нас. Но ние веднага поехме по нагорнището. Изкачихме се около двеста метра над реката и там седнахме да си починем. Аз не можех да се движа с ботушите повече и накарах Дойчин да ги разреже с ножа. Краката ми бяха отекли целите. Дойчин също си хвърли обувките. Оттук аз се развиках срещу полицията, която стреляше към нас: „Не го дигате!“.
Тук постояхме малко, свалихме си раниците. По едно време Дойчин тръгна из гората, аз помислих, че отива по нужда и нищо не му казах. Това беше рано сутринта. Едва се беше развиделило. Дойчин не се върна докъм 3-4 часа. През цялото това време аз стоях сам с Димитър Пунчев и мълчах. През цялото време той стоеше на пет-шест крачки от мен. През цялото време го наблюдавах, страхувах се от него. И той се страхуваше да не го убием. През цялото време стоеше замислен. Може би знаеше, че останалите селяни са убити и се страхуваше за собствения си живот. Към обяд аз взех и хапнах малко мед. Поканих и него, но той не се докосна до храната. Не му се ядеше.
Като видях, че Дойчин не се връща, най-различни мисли минаха през главата ми. Може би е замръзнал някъде. Може би са го хванали и макар и да беше твърд човек, все пак се страхувах да не ме издаде. Реших де потегля сам. Казах на Димитър: „Димитре, можеш вече да си вървиш. Оттук нататък аз сам ще се ориентирам. Вземи раницата, която носеше досега и си върви“. Но той отказа да я вземе. „Не ми трябва“ и не я взе. Тогава аз се обърнах и тръгнах. Тръгна и той. Подминах десетина крачки и се обърнах да го видя какво прави. В този момент се полуобърна и той, и ме погледна какво правя. И двамата се страхувахме един от
друг. Той може би очакваше, че ще го застрелям в гръб. „Спокойно, Димитре, спокойно, върви си, ето и аз си отивам.“ Тръгнах отново. След малко пак се обърнах. Димитър вече не се виждаше. Върнах се отново на мястото, откъдето тръгнах и взех раницата на Дяд, като оставих моята. В неговата раница намерих около 3 кг. мед, брашно около половин килограм и около 2 кг. сол. Много се ядосах като видях солта. Ние умирахме за сол, а той държеше в себе си такова количество. Тогава не ми дойде на ум, че тази сол може да е била намерена в кошарите. И сега не знам откъде е солта. Какво друго имаше в раницата не помня. В началото аз тръгнах със старата си раница, но после си казах: „Брех, мама му стара, защо да оставя новата раница, пък да мъкна старата?“. Затова се върнах. Нарамих я и тръгнах. Едва се влачех. Вървя по чорапи. Краката от коленете не мога да ги свивам. Ходя като инвалид. Скоро чорапите се скъсаха и ходилата ми останаха боси. С тях стъпвах направо върху снега, камъните, тръните и дърветата. Вечерта стигнах до едни скали. Гората около тях беше опожарена. Приютих се на завет и заспах. Дрехите ми бяха мокри. Под скалите беше сухо.
Рано сутринта станах и потеглих отново. Бая повървях и седнах да си почина. Сняг нямаше. От другата страна на Въча се чуваха пушечни гърмежи. По едно време забелязах да се движат хора върху една скала. Скоро разбрах, че са войници.
Под скалата имаше нещо като поляна обрасла с гора. Войниците започнаха да хвърлят бомби от скалата. Цялата гора под скалата се задими от експлозиите. Там загинаха много другари, но с нищо не можех да им помогна. Много ми беше мъчно за тях. Хвърлиха около 19-20 бомби. След това стана тихо. Чуваха се само отделни изстрели. Измина около един час, след като избухнаха бомбите. Встрани от дерето имаше нива и по тази нива видях да ходят наши другари. Вървяха в колона по един. Преброих ги 17 души. Те не спазваха реда. Вървяха къде по-нагъсто, къде по-рядко. Те превалиха билото на нивата и навлязоха в едно младо сечище. След като превалиха всички нивата и навлязоха в горичката, аз се поуспокоих малко. Но не за дълго. Не мина и един час, и в дерето започна да се стреля усилено. Стреляше се предимно с автоматично оржие. Оттам никой не излезе. Не видях никой да се върне назад. След като утихна автоматичната стрелба, чуваха се отново отделни гърмежи. Но по кого се стреляше, не знам. Останах без никаква надежда, че от този огън може да е останал жив човек.
На същото място останах да наблюдавам какво става наоколо до вечерта. Като се стъмни, потеглих на изток. Нямаше сняг от тази страна и вървях леко. Но като стигнах върха и преминах на северната страна, изведъж ме посрещна снегът. Започнах да ходя бос по снега. Отгоре беше замръзнал, и след като походих малко, изведнъж хлътнах. Снегът ме обхвана до кръста. Брей, мама му стара, тук ще си умра, не мога да се измъкна. Но след като си починах малко, започнах да се клатя наляво на дясно, напред-назад и се измъкнах, като си помагах с ръцете. Станах и отново тръгнах. Но не минал десетина крачки и отново потънах в снега. Пак дълги усилия и мъки, хващах се с ръцете за някое дърво, измъквах се и пак тръгвах. Така потъвах около двадесетина пъти. Останах съвсем без сили. Видях, че не ще мога да се движа така. Останах на снега, за да дочакам утрото. Като се зазори, наядох се с мед колкото мо-
жах и хвърлих целия багаж. Така бях изморен, че всичко ми тежеше. Хвърлих меда, брашното, солта, часовника, самобръсначката, оставих си само дрехите и раницата. Те също бяха мокри. Носех и пушката. Тръгнах. Доста дълго ходих на изток. Стигнах до едни скали, южно изложение, под които намерих избуяла коприва. На това място са лежали овце, мястото бешо наторено и топло. Тук върху камъните намерих и едно парче много хубава борина, оставена навярно от чобаните. Като видях копривата, веднага се нахвърлих върху нея и започнах да я бера. Като намеря другарите, ще им сваря чорба. Копривата е само кръв. Напълних раницата с коприва. Сложих вътре и борината. Починах си и като се здрачи тръгнах отново на път. Повървях докато се стъмни добре. Спрях се, за да пренощувам. На сутринта отново потеглих. Колко съм вървял не зная, но по едно време стигнах до някаква пътека и тръгнах по нея. Повървях малко и изведнъж пред мене се показа село Скобелево, а по пътечката се движеше един селянин. И двамата се видяхме едновременно. Той се спря, изгледа ме и се върна веднага назад. Аз се усъмних в него, щом като се върна, а не дойде при мен, значи не е наш човек. Веднага се върнах и аз. Направих широк завой около селото и минах под него. Минах през някакви ниви, които по-скоро можеха да се вземат за блата. Но нали бях мокър, не се боях от калта и шляпах направо през гьолищата. Снегът беше размекнат, топеше се. Правех чести почивки. Краката ми едва ме носеха. По едно време излизам на Чуренския [54] път. Оттук видях Калоянов връх над с[елата] Марково и Белащица. Като видях познатия връх, на душата ми стана леко. Зарадвах се. Окуражих се. Стъпих вече на наша земя. Тръгнах да вървя по пътя, а не през гората, както дотогава. Но не изминал и десетина крачки, и на един завой пред мен се мерна нещо. Навярно човек. В същия момент чух, че някой извика: „Ето го!“. И веднага след това срещу мен изтрещяха няколко изстрела. Но аз бях вече легнал. Аз стрелях веднъж срещу тях и се изтеглих няколко крачки назад, встрани. Видях ги и стрелях в тях три-четири пъти. Какво стана с тях, не знам. Те повече не стреляха. Аз хвърлих раницата надолу по баира, тя се търкули и изчезна. Правех сметка да я намеря долу. Аз отстъпих малко назад и свих в гората, като заслизах към Тъмрешката [55] река. Имаше сняг по склона. Аз търсех да стъпвам там, където около храстите нямаше сняг, но не успявах. Дирята след мен оставаше. Аз вече слязох към реката, когато отново започна да се стреля от мястото, където се сблъсках със засадата. Оттам викаха и стреляха на вятъра. Стигнах до реката. Макар и малка, тя беше буйна. Пред Въча тя е нищо. Но аз така бях изтощен, че не се реших да я премина на това място. Нямаше какво да направя, за да се измъкна от това положение. След мен имаше следа и ако тръгнеха по нея, щяха да ме открият. Нямаше накъде. Тогава реших да убия поне един от моите преследвачи и така да умра. Направих им засада. Повървях малко по реката, след това поех отново по баира, по който дойдох. Изкачих се около 50-60 метра и се приютих до едни скали. Моята диря минаваше край тях и преследвачите, като виждаха дирята, щяха да вървят спокойно. След като ме подминеха, щях спокойно да ги ударя в гръб. Чаках дълго. Отгоре викаха и стреляха, но никой не слизаше по пътеката. Така стоях до вечерта. Стъмни се добре. Слязох отново до реката и тръгнах
през гората надолу по течението. Реката правеше завой и брегът, по който вървях, премина в южно изложение. Тук шумата на дърветата не беше окапала, беше сухо. Накърших клони с шума, направих си нещо като легло и на тях спах. Мястото беше точно под горската кула. Беше държавна гора и се охраняваше. Горският беше винаги в кулата. Аз бях по-близо до него отколкото до реката.
Сутринта рано-рано станах. Упътих се към местността Тиклата [56]. Там имаше нива моят кум. Край нея имаше землянка, в която през 1942 г. бях заровил картофите от нивата на кума. Не зная какво ме караше да мисля, че оттогава досега трябва да са останали картофи, макар да знаех, че те са изядени още през 1943 г. Отидох при землянката, но не намерих нищо. Тръгнах отново. Насочих се към вира Въртишапка[57]. Този вир е много дълбок и водата в него винаги се върти, затова е наречен и Въртишапка. Преди да стигна до вира, минах през една пещера, която навремето разширявах с др[угаря] Васил Димитров. В пещерата намерих един нов дюшек, пълен с памук, сякаш сега купен от магазина. После научих, че дюшекът е партизански. Неговата история горе-долу е такава. Дюшеци са били взети от курорта Бяла Черква[58] от нашата диверсионна група. На тези дюшеци са спали другарите, докато лагерът им бил разкрит. При изтеглянето са били оставени много неща: печка, дюшеците и всичко по-тежко. След това може би някой от нашите пъдари е вдигал от този багаж и го е крил в пещерата. На този дюшек аз мислех да си почина. Легнах. Но още незаспал, дочу ми се, че някъде се стреля. Дълго се ослушвах докато най-сетне разбрах, че червата ми гърмят. Ядосах се много. Нямах мира от глад. Станах и слязох на пътеката. Тръгнах по нея открито. Преминавам Умена река[59]. Изкачих се малко нагоре и отидох на моето лозе. Там имаше землянка. Тук са лежали много другари. Но още отдалеч видях, че е разкрита. Тя беше просто разграбена. Починах си до землянката. Запътих се към местността Син камък - Шоповите лозя. С няколко почивки стигнах до лозята. В лозята имаше колиба. Минах край нея. Спрях се. Дочуха ми се човешки гласове. Обърнах се с лице от страната, откъдето идва звукът, но нищо не виждам. Гласовете се чуват сега от другата страна. Дълго се въртях. Не можах да видя никого. По едно време видях, че на една праскова се чернее нещо. Запътих се към нея. Като я наближих, видях, че са окачени четири торби, селски. Около тях имаше стъпки. Наведох се, погледнах през редовете и видях четирима души, които режеха пръчките. Оставаше им още малко, за да довършат реда. Не можах да позная никого от тях, пък и нямах много време да се взирам. Изправих се и взех торбите. Те бяха тежки. Бързо се смъкнах с тях към лозето на братя Карталови, минах през тях и влязох в горичката. С мен взех и едно котленце, в което имаше зеле с фасул. Забелязах, че това котленце е подарено от мен на Шопов и го взех. Спрях се в горичката. Започнах да вадя съдържанието на торбите. В тях имаше по половин селски хляб, сланина, халва, рачел [60], туршия, чубрица... цяло богатство.
Макар и да бях гладен, аз не се наядох здравата, а хапнах само пет-шест залъка с малко рачел. Съзнавах, че ако се нахраня добре може и да пукна поради претоварване на изгладнелия ми стомах. Страхувах се, че ако остана наблизо до храната, не ще мога да се въздържа и ще ям от продуктите. Затова позакрих торбите със стара шума и малко клони, да не би някои овце да я изядат, и тръгнах към моята нива, която се намираше наблизо. Вървях през гората. Тя беше дъбова. На дъбовата гора шумата не окапва, ако е с южно изложение. Листата окапват едва напролет, когато напъпят новите листа. Като стигнах край нивата, накърших клони с шума, направих си нещо като легло и полегнах на слънце да си поспя. Но не можах да заспя. Не мога да си спомня защо се попипах по гърдите, почесах ли се или нещо друго, но ръката ми докосна нещо твърдо във вътрешния джоб на палтото. Извадих го и какво да видя - прахан и чакмак с кремък [61]. Добре, че не ги намерих по пътя, инак и тях бих ги хвърлил. Но сега на тях се радвах като дете. Взех праханта в ръцете си, тя беше мокра. Започнах да я търкам в дланите си. Доста се изморих, но праханта изсъхна. Чукнах няколко пъти с чакмака и праханта се запали. Събрах сухи тревички, започнах да духам и те пламнаха. Събирах все по-дебели клечки от бурени, след това започнах да слагам тънки клечици и след това по-дебели и накладох по този начин бездимен огън. Огънът се разгоря и приятно почна да припича. Както съм стоял край огъня, неусетно съм заспал. Колко съм спал на знам. По едно време се събудих от студ. Ядосах се, че толкова бързо е загаснал огънят и бързо с две ръце събрах главните. Но изведнъж нагоре се издигна гъст дим. Скочих и започнах да тъпча огъня. Загасих го напълно. Но това е било достатъчно, за да бъда открит от зоркото око на партизанския пост. Наблизо се намирала диверсионната чета на отряда. На пост е бил Георги Исаков Балджиев. Този пушек е бил веднага забелязан от него. Същият докладва веднага на командира на четата Андон Шопов - Рачо. Рачо казал: „Дали не е дошъл бай Ганчо насам?“. Те си вземат всичкия багаж и тръгват към мястото, където са видели пушека. Наближиха ме и аз чувам, че се шумоли нещо. Но не мога да видя какво е. Разбрах, че не е заек, а друго. Легнах на земята с пушка готова за стрелба и виждам само човешки крака. Наближиха на петнайсетина метра и някой от тих извика моя псевдоним „бай Ганчо“! Аз не се обадих, защото имаше такива случаи, когато полицията, научила по някакъв път наши псевдоними, ни е заблуждавала и дадохме жертви. Мълчах. Тогава те направиха още две-три крачки към мен и пак извикаха: „Бай Ганчо, ба!“. Та по това „ба“ познах Рачо. Обадих се: „Рачо, ти ли си?“. Тогава те дойдоха при мен. Като ме видяха, Рачо веднага каза: „Дайте му нещо да си хапне веднага!“ - такова окаяно било моето положение. Може би съм приличал на скелет.
- Сега ако искате и аз да ви дам за ядене.
- Откъде ще ни дадеш ти? - каза Рачо.
- Откраднах торбите от работниците на братовчедовото ти лозе. Сега всичко е при мен.
- Ама ти ли беше този, дето излезе откъм гората, мина през колибката и през лозята - обади се Георги [Исаков] Балджиев - Радко. Това се казва партизански пост. Нищо не е пропуснал, всичко е забелязал, докъдето е стигал погледът му. Да, това бях аз. Благодарение на неговата зоркост беше открит пушекът на моя огън и аз се свързах с четата, за да се влея в партизанските редове, да громим врага.
Другарите веднага почнаха да ме разпитват:
- Какво стана с вас там бе, голямо сражение, голям бой. Оттук се чуваше пукотевицата.
Разказах им доколкото ми стигаха силите за нашата трагедия.
Аз забелязах, че те всички имат нови пушки и ги питах откъде са се снабдили. Провели бяха акция. Научили, че в с. Св. Спас е отишла група от обществената] сила, която била от Фердинандово. Те слезли и ги чакали на шосето. Когато групата стигнала на мястото на засадата, партизаните излезли пред тях и ги респектирали, но втора група идва и започва сражение. Някои патризани били ранени. Въпреки това били взети и няколко пушки.
До късно през нощта се разпитвахме един друг за патилата си. На това място, където ме намериха, престояхме около десетина дни. Тук бяха другарите братя Шопови от с. Св. Спас, малкият Огнян - Атанас Иванов Бакалов от Пловдив, Георги Дойков - Илия от Брезово, Георги Исаков Балджиев - Радко от Пловдив. След няколко дни дойдоха [от] бойната група при Перущица другарите Георги Владиков - Жоро, Виктор, и още няколко души. Времето се затопляше. Нашата група постоянно растеше, защото от Пловдив постоянно идваха хора.
Скоро трябваше да се преместим от това място. Тук идваха за дърва много брестовичани и имаше опасност да ни открият. Преместихме се по-настрани от това място. Новото ни местожителство ни посрещна със сняг и студ. Натрупаха се големи преспи. Те бяха използвани от нас като топяхме снега и използвахме водата за готвене и пиене. Следи около лагера нямаше. Храни ни носеха ятаците от околните села на явките. На явка близо до лагера идваше др[угарят] Зарко Димитров Захариев (63) от с. Св. Спас. Той имаше наблизо лозе и това го улесняваше. Той ни даваше сведения, храна. Скоро ходиха на явка с др[угаря] Георги Илиев Лилковски от с. Св. Спас, от когото донесоха сапун, хляб, сланина, фасул и др[уги] продукти. На мен донесоха един пуловер. Ушила го беше другарката на Колю Трибунара. Специално за мен го изпратила. Тя беше партизанка, но през зимата е стояла в Пловдив.
Бяхме на местността Син камък. Тук е хълмисто. На един от тези върхове беше и нашият пост. Нашият пост един ден забелязва, че от нашето село излиза жандармерията и тръгва по пътя за Брестовица. Обсъдихме положението. Аз казах да не мърдаме от мястото, на което сме. Полицията ще ни търси по горите, където има вода, но не и тук, сред нивите, далеч от изворите. Но др[угарят] Шопов настоя да идем в Лещенско, в гората, за да можем по-лесно да маневрираме. Тръгнахме към Лещенско.
Тук бяха Чилика, Пашката, Новака, Витка, Прометей от отряда „Антон Иванов“, общо бяхме към двадесет души. Спряхме се в Лещенско на едно място.
Над нас имаше полянка. Ние бяхме в едни драки под нея. Оттук видяхме, че към местността Син камък се движат хора и говорят високо. Скоро полицията дойде до нас на около 40 м. Стовариха оръжие, картечници. Ние легнахме на земята. Към обяд засвири тръба. След час чухме, че цялата гора около нас шуми. Врагът беше предприел акция за прочистване на гората. Под нас започнаха да се събират групите на претърсвачите. Чухме един глас на брестовичанин: „А ба, тука са ба, знъм, чи са тук.“. Друг го питаше: „Ама ти видял ли си ги?“. „А ба тука са ба, тука са“, повтаряше брестовичанинът. Скоро почнаха да пристигат и групите, които претърсваха гората над нас. Някои от тях идваха точно срещу нас. Но като идваха до полянката, те се отбиваха вляво или вдясно, защото не искаха да минат през драките, където се бяхме скрили. Пазеха си дрехите. Но най-накрая пет-шест души минаха през драките и налетяха на нас. Ние стреляхме по тях. Те залегнаха и отговориха със стрелба. Гората зад тях беше свободна. Ние се оттеглихме бързо. По-нататък не бяхме преследвани. Какво са правили след нас на мястото, където се бяхме скрили, не знам. Това беше на ден Великден. Тук аз оставих шубата си, с която ходех досега. Те я намерили и взели горнището, а щавената кожа отвътре оставили. След няколко дни се върнах и си взех остатъка от кожуха. Изтеглихме се към Бойковското землище в нашенски[те] ниви. Постояхме няколко дни тук и след това се върнахме отново на лагера, на който стояхме преди блокадата. При тази акция на полицията се откъснаха двама другари и отишли в Пловдив. На този лагер дойдоха другарите: Паскал, двамата откъснали се при акцията, Васил Шевиков, наш ятак, провалил се. Много добър ятак. Скоро четата нарасна на около 50-60 души. Към края на м. април или началото на май при нас дойде Иван Радев - Ефрем. Той съобщи, че по решение на щаба на зоната се формира бригада „Георги Димитров“, а за неин командир се предлага да бъде др[угарят] Андон Шопов - Рачо. Комисар на бригадата: Аргир Стоилов - Томата. Бригадата беше разделена на чети. Четни командири бяха: братът на Рачо (Атанас Шопов - Страхил), Георги Серкеджиев - Пашката, Стефан. Пълнонощник на щаба беше Петър Загорлиев, интендант на бригадата бях аз.
Колко стояхме тук не помня, но по едно време цялата бригада се измести към Тиклата, местността Пукнат камък. Имаше легенда, че някога на Калето е била св. Богородица. Там по скалите имаше стъпки на човек, а редом с тях и стъпки на малко дете. Легендата казваше, че тук е ходила тя с Христос, а в коритцето е къпала детето. След това тя е хвръкнала на отсрещната страна и стъпила на голямата скала, която веднага се пукнала на две. Така се родил Пукнат камък. Там постояхме известно време. Тук беше организирана акцията за нападението на поста при село Кадиево, който охраняваше моста на р. Въча. В тази акция участваха към 30 души. Помня, че участваха Пашката, Прометей, Новака, Дойчин, Горан и др[уги] от „Антон Иванов“. Вечерта те се разделят на две групи, обезвреждат поста и заемат вратата. Пленяват войниците. Взели оръжието им. В началото войниците се опитали да скрият картечницата, но нашите я намерили. От поста взимат раниците, пушките, бомбите, одеялата, цялото военно имущество. На втората вечер те се върнаха на лагера. Радостта на партизаните беше безгранична. Всички ликувахме. Най-много се радваше Томата. Скачаше като малко дете. Всички се нахвърлихме като гладни върху оръжието.
Само Томата не бързаше, той се радваше. Доста време прекарахме на този лагер. Тук се заговори, че английски самолет ще стовари с парашути оръжие на партизаните на някое място в Родопите. Нашите се стегнаха за път и тръгнаха към 30-40 души. На сборното място трябвало да се срещнат и с партизани от Първомайско и Асеновградско. Серги носеше картечницата. Когато другарите са подминали х[ижа] „Здравец“[62] и стигнали местността Копривките, зазорило се и те спрели в буковата горичка да преспят. Но тук полицията прави блокада. Започва се сражение. Полицията бива разбита и панически бяга от полесражението. Тук падат убити пет души наши партизани. Един от с. Белащица, Васил Рушински - Родопски, се откъсва и отива в селото си. Други 7-8 души се откъснаха и дълго време не ги знаехме къде са. Основната група преследва полицията, прибира част от захвърленото оръжие и раници и се връща на лагера. Донесоха и скръбната вест за гибелта на Томата и останалите другари. По-късно узнахме, че никакво оръжие не е спущано.
Престояхме още няколко дни и, тъй като започна движение на полицията по тия места, преместихме се в Брестовишко[то] землище, в местността Брестовишката върба. Водата беше много близо. Един вол заклахме тук. Хранехме се добре. Гората се беше разлистила. Беше пълно лято. След няколко дни куриерът Христо доведе Родопски. Командирът Рачо каза: „За такива като него - куршум!“. Той се изплаши. Повярва, че наистина ще го убият. Точно на обяд, когато започнахме да разсипваме храната, забелязахме че го няма. Претърсихме гората наоколо, но него го нямаше. Той се вдигнал и пак избягал. При това положение ние не можехме да останем на това място. Местността беше такава, че не позволяваше да се крием. Ние знаехме, че беглецът значи предател. Нахранихме се и потеглихме. Минавахме и по голи ниви, а наоколо беше осеяно с полицейски наблюдателни постове. Те ни забелязали. Излязохме от Брестовишко, навлязохме в Светиспаско и оттам, през моето лозе, минахме през малката рекичка, през голямата река и отидохме до Рачовата нивичка. Но полицията ни е забелязала и вечерта прави блокада на цялата местност. Същата нощ преспахме на това място. Сутринта на пост е бил Пашката. Той видял, че моята жена с още две жени отишли на лозето да копаят. Пашката и Витка дойдоха и ми казаха: „Бай Ганчо, твоята жена отиде на лозето да копае. Отивай се вижте, отивай се вижте!“, и се подсмиваха. Те ми казваха да мина по голото напряко. Но аз тръгнах през гората, заобиколих доста и наближих нивата на моя кум. Там имало полицейски пост. Аз без да подозирам се опитах да премина. На 10-12 метра от мен някой се изкашля. Погледнах - полиция. Легнах веднага. Те пак се изкашляха. Разбрах, че не искаха да стрелят по мен. Станах, погледнах ги и се скрих в ниското. По-надолу видях друг пост. Отбих се и от него. Слязох до Умена река. И оттам се заизкачвах към моето лозе, което беше на около 50 м. До лозето има гъсти дъбови храсти. Погледнах към лозето. Там работеха моята жена, кумицата и кумата. Взех камък и хвърлих. Не улучих. Започнах да хвърлям камъни докато улучих мотиката й. Тя вдигна главата си. Аз се изправих. Видя ме, но не ме позна. Бях във войнишки дрехи. Наведе се отново да копае. Започнах да хвърлям отново. Тя пак ме погледна. Този път си свалих
кепето. Тя ме позна. Тръгна към мен, ужким да ходи по нужда, за да заблуди другите жени. Като ме наближи тя попита: „Жив ли си?“. „Какво правят децата?“, попитах аз. Но тя не ми отговори. „Бягай, че има жандармерия. Тука са под лозето“, и се върна назад. Ядосах се, но нямаше как. Върнах се. По същия път не можеше. Тръгнах по прякото, като мислех, че тук няма полиция. Попаднах на една купчина полицейски багаж. Заобиколих го, минах отстрани, слязох към рекичката и стигнах до другарите. Първа ме попита Витка: „Е, бай Ганчо, видяхте ли се?“. „Видяхме се, но през тела!“ Те се смееха. „Много не е за смях като че ли?“; „Защо?“; „Изглежда че сме обсадени“. И им разказах всичко, което се случи с мен. Те останаха с убеждението, че трябва да се изтеглим вечерта. Но, недочакали идването на нощта, ние се вдигнахме на път. Слязохме надолу към реката. Минахме по моста, направен от селския козар. Но полицията ни вижда. Походихме още половин киломотър. Спряхме са в в дъното на реката между Пукнат камък и Калето. Сварихме каша и останахме да пренощуваме. Сутринта на пост беше пак Пашката. Наблизо имаше стар наш лагер. Около него имаше следи от обуща. Аз реших да разузная чии са тези следи. Минах през Пашката. Казах му защо отивам. Като наближих мястото на стария лагер, на една поляна видях полиция. Но все пак припълзях към мястото, което ме интересуваше. Това беше една дупка, покрита с плоча. В нея имаше дрехи и брашно. Ако бяха наши другари, те са щели да вземамат брашното и дрехите, защото с тях беше и Васил Шевиков, който знаеше за това скривалище. Дрехите си стояха на мястото. Разбрах, че наши не са идвали. Тук беше ходила полицията. Върнах се и казах това на Пашката. Той също имал дрехи на някое дъбче, но ги нямало. Аз тръгнах към лагера, но по пътя взех и торба с дрехи, която беше скрита в едни скали. Дрехите ги взимах за другарите, защото някои от тях бяха оголели. Като стигнах поста от тримата души наши партизани, те ми казаха: „Бай Ганчо, бай Ганчо, ела да видиш!“ и ми посочиха полицаите, които пълзяха по пътеката към лагера. Аз нямах нужда от бинокъл. Така виждах. Веднага накарах един от тях да отиде и да съобщи на другарите. Той отиде. Аз скрих дрехите. След малко към нас започнаха да идват другарите. Долу няколко пъти стреляха. Полицията била вече много наблизо. Няколко души се откъсват и тръгват към Калето. Другите дойдоха към нас. В тоя момент някои започнаха да хвърлят дрехите, които им бяха в излишък. Карамана (64), другар от Пловдив, не искаше да останат дрехите на полицията и ги събираше. Така натрупа раницата си, че не можеше да се провира между дърветата. Той изостана доста много зад нас. Ние стигнахме на една полянка и седнахме. На десетина метра от нас е имало полиция. Те ни чули. Тъкмо седнахме и затрака картечницатата над нас. Дъбетата бяха изрязани като с нож. Ние си мълчим. Вельо правеше с пръста си знак да мълчим. В това време излиза Карамана, полицията го вижда и му дава наш[а] парол[а]. Той тръгва към тях. Ние чухме парола[та], но не го видяхме. С картечен откос те го убиха. Основната група останахме на същото място. Но Витка, Огнян и още някой се отделят от групата и тръгват през гората. На едно място ги посреща стрелба. Витка хвърля винтягата [63] си, хвърлят и тялото на картечницата, и друг багаж. Отиват след това към моето лозе. Това
беше сборното място. На другия ден ние видяхме къде е паднал Карамана. Беше паднал в един люляков храст. Така го и оставихме. Ние не погребвахме убитите. Отидохме на моето лозе. Намерихме Витка и Огнян. Аз и още един другар се върнахме на мястото, където те са хвърлили багажа и го прибрахме. Оттук се упътихме към Карабунар. Тук имаше чешмичка. Започнахме да правим питки, измесих тестото. Започнахме да печем питките. Между другите ми помагаше и Детелин. Суетен младеж. Много му харесваше да се гизди, да се перчи. По едно време един от партизаните намери бележка. В нея пишеше: „Не мога да понасям този суров живот и т.н. и затова си отивам“. Беше си оставил и пушката. Ръководството се събра, за да се вземе решение за Родопски и Детелин. Аз предложих дезертьорите да бъдат наказани със смърт. Това предложение беше прието единодушно. Присъдата щеше да се изпълни при първия удобен случай. Детелин е жив, но Родопски го убиха нашите след 9 септември. Той дълго време се е крил от нас и от полицията, но няколко дни преди девети септември се предава на полицията и го затварят. На девети [септември 1944 г.] отива в Белашица, основава комитет на О[течествения] ф[ронт] [и] развива доста активна дейност. Но нашите научават. Изкарват го заедно с гадовете и го убиват. Трябваше да го амнистират. Той беше добър другар.
Не мога да си спомня [през] кой месец точно беше, но през това лято замислихме да унищожим Бойковската полицейска група. Тя беше от около 17-18 души, добре въоръжени. Акцията беше замислена, за да се снабдим с оръжие. Планът беше такъв: ние щяхме да се покажем на такива хора, които веднага ще занесат на полицията, че са ни видели. Полицията щеше веднага да тръгне да ни търси на същото място. Ние пък щяхме да направим засада на подходящо място. Всичко беше обмислено и хората подготвени, но акцията не се проведе. По-късно, по мое предложение, замислихме да нападнем щаба на жандармерията в с. Св. Спас. Между жандармеристите имаше наш човек - Стоил Тодоров Славов (Данин Тильо). Баба му беше много силна и смела жена. Оттук и името на всички нейни внуци - Данини. Този другар така беше спечелил доверието на жандармеристите, че постоянно беше с тях, дори с тях се хранеше. Научаваше всичко от тях и ни информираше. Той ни каза, че когато те ходят да се хранят, оставят оръжието си в училището. Ние избрахме именно този момент като най-подходящ. Така разпределихме нашите позиции, че всички полицаи щяха да останат по местата си, без да имат възможност да употребят оръжие. Но акцията пак не можа да се проведе. Ние съобщихме за нашето намерение на партийния секретар в с. Св. Спас, за да съобщи на партийните другари и на нашите ятаци. Димитър Тодоров, партийният секретар, отива и докладва това нещо на секретаря на районния комитет [на партията] в Първенец - Георги Томов. Какво станало по-нататък, не знам, но не проведохме акцията. Не била разрешена. Кой я е забранил, не знам.
Направихме няколко опита да се свърнем с кричимската група, но безуспешно. Те не идваха на уречените места. Така те останаха отделно от бригадата.
Една група партизани, в която беше и моят съселянин Васил Шевиков - Асен, се откъсна от бригадата при една явка над Първенец, на която получиха брашно. Те получили брашното и като дошли на лагера, видели че бригадата я няма.
Пренощували и на сутринта ги напада полиция. Така те се откъснаха задълго от нас. Не ги знаехме къде са. Групата от около 8 души Шевиков ги завежда към с. Орехово[64]. Тук той има сватанаци. Така те се свързват с някои чобани от Оряхово и се крили в околностите му. Същите чобани са поддържали и други двама партизани парашутисти. Но дълго време чобаните не са съобщавали на двете групи. По едно време те казват на парашутистите за присъствието на партизаните и им определят среща. Нашите се съгласили и отиват на срещата. Парашутистите дълго време са стояли на дистанция от тях и не се доверявали, мислели, че това е клопка. Те предложили нашите да хвърлят оръжието и да отидат обезоръжени. Васил Шевиков оставя оръжието си и отива при тях. Така те се свързали. След няколко дни нашата бригада на път към мандрата [...] край Орехово се свързва с тези хора и заедно са нападнали мандрата. Провеждат акцията, взимат колкото им е необходимо кашкавал, масло и други продукти, и се връщат. Но полицията предприема преследването им и ги атакува. В сражението падат Любен, Асен - Васил Шевиков, Живко, Васил Проданов - Ралю (65) и други още двама.
През това време аз и още няколко другари и болни останахме в нашенско. След това тези, които оздравяваха, ги изтегляха в бригадата. Накрая останахме само двама. Аз и Йордан Савов - Съби (66) от Ръжево Конаре.
В края на м. август нашата бригада заминала към Гърция да търси оръжие. В гръцка територия, от гръцки партизани, те са смятали да получат оръжие. Като отишли на мястото, те намерили един изоставен лагер, поради акцията на българската армия срещу партизаните. Нашите пристигнали след като се изтеглила армията. Другарите знаели, че наоколо трябва да има скрито оръжие и търсили. И наистина те открили такова, открили дрехи, патрони, бомби. Въоръжили се с картечници, английски пушки, английски дрехи и др[уги]. Тръгнали отново назад. Добре въоръжени, те вече имали кураж. Нападат Забърдо, изгарят архивите, наказват престъпните елементи, провеждат акции в селата Чурен, Скобелево, Ситово, Лилково, и др[уги]. Оржието даваше кураж и енергия на партизаните.
Бригадата се среща с армията на [връх] Модър Тепе[65]. Тук започва сражение от сутринта до вечерта. Падат убити двама другари. Това беше няколко дни преди девети септември.
Към първи или втори септември [1944 г.] започна да вали дъжд. Аз и другарят ми решихме да слезем на сушина - под едни скали, които бяха наблизо. Слязохме на такова място, че бяхме добре защитени от вятър и от дъжд, но съвсем неудобна [позиция] за партизани. Под нас имаше пропаст. Над нас скала, от едната страна пак скали. Единствено[то] широко място за идване и излизане беше голо. Наблизо имаше и малка гора, която може да те прикрие, но не може да те скрие. Като слязохме тук, забелязахме, че сме забравили солта и содата за хляб. Изпратих другаря си да отиде и ги вземе. Но той изглежда е минал през откритото и е бил забелязан от един каменар, доносчик на полицията. Те
работеха срещу нас. Донасят на войската. Това беше към залез слънце. На сутринта, тъкмо бяхме направили кашата и се готвехме да закусим, Съби дочул че се свирка, погледнал нагоре и видял войниците. - „Бай Ганчо, войници!“ и се хвърли в горичката. Аз не дочувах добре, и започнах да се озъртам. Погледнах нагоре и видях, че скалите са окичени с войници. Всички пътеки и пролуки бяха заети от тях. Те висяха просто на скалата над нас. Като видях какво е положението, зарязах раниците и се хвърлих в горичката след Съби. Но Съби го нямаше. Повече не го видях. Аз познавах мястото. Тук често бях идвал за плочи и с добитъка на паша. Тръгнах на юг, стигнах до скалите. Повече нямаше накъде. На това място имаше грамадна плоча няколко метра широка и дълга, а дебела към метър. Аз застанах между плочата и скалата. Под плочата имаше място, където да се крият около тридесет души. Но аз не се скрих под нея, а останах на същото място. Главата ми стърчеше над плочата. Около мен имаше грамадни блокове скални парчета. Не след дълго отгоре започнаха да слизат войниците във верига на разстояние пет-шест метра един от друг. Още първата верига открива Съби. Горичката беше малка и той нямаше къде да се скрие. Те стреляха по него и го убиха. Отсреща командирът им питаше колко души са убили. Те отговориха - един. Но нали бяха намерили двете раници, две лъжици и още други предмети, което показваше, че са били двама души. В техни ръце попадна и нашият тефтер, в който беше записано откъде какво сме вземали, та един ден да се плаща. Всичко това беше записано от мен с шифър, който само аз разбирах. Те дълго се зверили в общината да прочетат какво е написано, но нищо не разбрали. Та командирът им викаше: „Гледайте и по дърветата“, значи да търсят мен. Те търсиха, но не намериха нищо, макар че минаваха много наблизо. Аз стоях с готова за стрелба пушка и ха някой ме види, веднага щях да стрелям по него. Но за мое и за негово щастие никой не ме видя. Дори да не ме видеха, ако някой се обърнеше с лице към мен, аз щях да пукам, мислейки, че ме е видял. Така отминаха няколко вериги войници. След като претърсиха горичката, те слязоха надолу. Но още когато слизаше третата верига, някои войници се спряха около трупа на Съби и говореха високо, като се подканяха кой да му отреже главата. Но никой от тях не се решаваше. Командирът им отсреща ги питаше защо да му режат главата, а някой от тях отговори, че за да се установи самоличността му. Тогава един католик слезе отгоре, от скалите, и като псуваше, тръгна към тях. Той отряза на Съби главата. Видях ги, когато излязоха през Бойковските ниви. Отидоха в Бойково. Там те са питали хората кой е този човек, но никой не могъл да я познае. След това са хвърлили главата в някои храсти. Така Съби, моят приятел, загина. Трупът му бе хвърлен в пропастта, в реката, а главата му някъде в Бойковските храсти. След няколко часа, аз като видях, че наоколо няма никой, излязох от прикритието си и отидох към Дедовската река. Тук в една пещера имаше пет- шест чувала брашно. Тук останах. Направих си питки през нощта. На другия ден отидох към лозята, оттам слязох в градините. Тук, в градината на Кирил Славов, имаше изкопана дупка, покрита с плоча, в която този другар слагаше храна за нас партизаните. В дупката намерих продукти и няколко праскови. Взех ги, преминах реката по едно малко каменно мостче и застанах близо до реката срещу пътя за с. Св. Спас. На следващия ден пък, минава Кирил Славов
и носеше чувал на гърба, спря се там до мостчето и започна да вика: „Свободата дойде-е-е-е!“. „Каква свобода дойде бе, Киро?“, попитах го аз. Тогава той ми каза, че полицията съобщила на селяните да ни кажат, че всеки от нас може да се върне по домовете си и да предаде оръжието си. „Тя тая песен отдавна са я пели, но нас не могат да ни измамят. Я хайде да вървим заедно“. И тръгнахме по пътя за Тиклата. Стигнахме до нивата, в която навремето бяхме скрили картофите. Тук намерихме другарите. Бяха се пръснали по нивата. Те вече знаеха. На следващия ден тръгнахме за Пловдив. Като стигнахме харманите край нашето село, посрещнаха ни селяните, жени деца, дори и един доносчик на полицията. Той носеше червеното знаме. Ние се запътихме към училището, към жандармерията. Но те се бяха изтеглили вече. Ние бяхме тръгнали вече да освобождаваме селата. Народът ни посрещна тържествено. Организирана беше обща трапеза. Дори дойдоха и враговете. На трапезата имаше всичко. Стреляхме, говориха наши партизани. Най-много се прояви Тодор Попов, земеделец. Тръгнахме към Фердинандово (Първенец). Властта беше взета. Качихме се на камиони. Слезохме на прелеза при входа на гр. Пловдив. Към нас започна да се стича маса народ. По улиците така се натрупа народът, че с мъка си пробивахме път. Едва стигнахме до площада пред пощата. Тук видях, че сред народа се издигаха няколко души, а хората ги биеха. Насочихме се към обществената [безопасност] (Дирекцията на полицията). Тук намерихме оръжие. Раздадохме го веднага на другарите. Вечерта се настанихме в училицето „Маразлията“[66].
Започнаха нови усилни дни за установяване на народната власт. Аз отидох в болницата в с. Садово. Ходих да си лекувам кракатата. След 15 дена се върнах оттам. Другарите ги нямаше в училището. Едни бяха заминали на фронта, други - разпръснати по разни учреждения, в милицията, в армията. Аз отидох в милицията. Така започна моят мирен живот. Народната власт беше вече дело и трябваше да се укрепява. Аз помогнах в това трудно дело доколкото можах.
По разказа на (Бай Ганчо) Христо Атанасов Чобанов, роден на 20.Ш.1899 г. в с. Сотир (св. Спас), Пловдивско. Живущ на ул. „Родопи“ № 23, Пловдив.
Записал: Александър Иванов Гинчев, ул. „Родосто“, гр. Пловдив.
Завършено на 21.IV.1960 г.
Христо Атанасов Чобанов (п)
Александър Иванов Гинчев (п)
ДА - Пловдив, ф. 121Б (необработен)
От Колю [Никола] Дойчев Илинов (Горан), живущ на ул. „Цар Асен“ № 41, гр. Пловдив
Аз се качих на Балкана към края на месец юни 1943 г. Впечатлението, което ми направи, когато се качих горе, бе това, че нямаше организирано снабдяване и лагер нямаше. Настъпи голям глад. Спомням си, че с др[угаря] Цимент не можехме да се изкачим до един извор поради това, че нямаше сили. Предложихме да вземем добитък от населението, за което запитахме щаба на зоната, които разрешиха това. Въпросът се разреши. Ние бяхме 15-16 души. За пръв път взехме едно шиле от един овчар. Взехме един бакър с масло от една мандра. След няколко дни върнахме бакъра на хората и им платихме маслото. След това взехме едно теле и така се захранихме. Впоследствие нападнахме лесничейството в Персенк [67], откъдето се снабдихме с храна и оръжие. В лагера около село Дедево бяхме открити и нападнати от полицията, където водихме сражението. Това стана причина да се установим на друг лагер под Черни връх на село Св. Спас и с. Брестовица.
Впечатлението от това ми е следното: по времето, когато валя няколко дни дъжд, ние бяхме силно изгладняли. Тогава се донесе от с. Батак кашкавал и хляб, която храна бе изядена от щаба скришно от нас (другите партизани). От това нещо аз разбрах, че в нашия щаб има нещо не наше. Така разбираха и другите другари, никой обаче не смееше да се обади, а ние всички партизани имахме доверие на Дяд като на човек, който е дошъл от Съветския съюз. Направи ми впечатление, че в щаба се бяха събрали хора, които се стараеха да изпъкнат пред Дяд и бяха готови на всичко, само и само да изпъкнат пред него. В щаба бяха Дойчин, Пашката, Витка и други, които по списъка се знаят, обаче имената им не помня. След това, за да можем по-лесно да се снабдяваме, отрядът ни се разпръсна по групи, като за целта се разделихме. Бяхме на един лагер, който го нарекохме Дяволски лагер, в местността на село Дедево[68]. В нашата група дойде пълномощникът от щаба др. Райчо Кирков. Той събра актива и каза, че никъде не се говори за зимуване и няма нужда от запасяване, като се очаква Червената армия да влезе в България скоро. Това бе решение на щаба на зоната, което др. Кирков го сне пред нас, вследствие на което ние не се запасихме. Като дойде зимата другари от Пловдив дойдоха и ни казаха, [че] ще трябва да се зимува и трябва да се разделим на две групи, като едната замина за Асеновград, а другата към Батак, към която бях и аз.
Като пристигнахме в Батак през месец ноември, започнахме да правим землянки; като ги направихме, започна да заседава историческата Техеранска конференция и лагера го кръстихме „Техеран“ (посветен на конференцията). В този лагер батачани бяха приготвили храна само за тяхната чета по свой почин. За целия отряд беше ясно, че храната не беше достатъчна, тъй като оти-
дохме ние. Тогава се мъчеха да разделят храната, обаче същата не достигаше. В лагера „Техеран“ заживяхме уседнал живот. Имахме стенвестник, черна дъска 3а добри и лоши прояви. Започнахме занимания по краткия курс на история на БКП и ВКП(б). Имахме бойно обучение, запознахме се с оръжието (главно 3а другарите, които не бяха изслужили). Землянките бяха напълно завършени. Бяхме разпределени по чети, беше направена отделна землянка за щаба. Дяд си беше избрал 30 души за щаб около него. Според мен, тук партията не се чувстваше. Помня само едно партийно събрание.
На това партийно събрание чувствахме диктатурата на Дяд, никой не смееше да стане да се изкаже така, както той го чувства. Дяд заяви това, че бил взел мерки и няма да допусне това, което е станало предишната година. След 9. IX. [19]44 г., [в] разговор с Христо куриера, [той] ми беше казал това, че когато зимували [19]42 година - 60 души били, от които само 12 били с Дяд, а другите са били против него.
На това партийно събрание ми стана ясно, че имало вътрешна борба. Освен това чух, че по-рано Дяд и Петър Велев в спор са си вадили пистолети. Също така бях чул, че по-рано такова нещо е ставало и между Дяд и Дранго, като последният е напуснал Балкана бос и е избягал. След това партийно събрание започна силна диктатура. Чувствахме, че хората от щаба бяха пуснати да подслушват всички ни и да донасят дали в отряда не се говори нещо лошо за Дяд. Храната намаляваше от ден на ден. Направи ми впечатление и това, че като че ли се получи едно изместване на нашите задачи. Дяд заживя с Вера - другарка на наш политзатворник. След това стана женитбата на Пашката с Витка, Дойчин за Бойка, Явор за Мая, Чилика за Олга. Нашите партизани считаха, че в това има нещо нередно. Женитбата на Митко Фантето с Малина стана така: в щаба донесоха храна от Батак, ракия и др. Чухме в землянката да се свири с китара. От това разбрахме, че Фантето се жени. И така, според мен, се получи едно отклонение от нашата главна партизанска задача, за която бяхме отишли в Балкана. Забелязвахме и дръзки прояви. Имаше един Пенчо, за който съществуваше слух, че страда от венерическа болест. (Този Пенчо след 9. IX. [1944 г.] беше ликвидиран от нашите като противник.) Същият беше отделен в отделна землянка, понеже никой не го искаше. Имаше и такъв случай: Левски (67) вкара Радка в землянката на Пенчо, за да вършат неморални прояви. Освен Левски, с Радка се съвокупляваше и един друг партизанин, на когото не си спомням името. Имаше и други нередности - щабът се хранеше отделно, с по-силна храна, и поради това не ми е известна тяхната дажба. Имаше наши другари партизани, които от глад обелваха ципата на цървулите си, за да сварят супа. Веднъж няколко другари бяха откраднали един картоф и го бяха замаскирали в едно канче с вода и разни корени, които варяха, като казваха, че варят чай. Така веднъж, когато аз отидох към столовата на щаба, заварих там едно парче неизядено месо. От това разбрах, че в щаба няма такъв глад, както при четите. Дрехите и оръжието се даваха с предпочитание на хората от щаба. Имаше случаи, когато се събличаха трофейните дрехи на някой обикновен партизанин, за да се дадат на хората от щаба, а дрехите на последните - на партизаните.
Всички тези неща и гладът оказаха лош морален ефект. Една сутрин станахме и видяхме, че двама души партизани са избягали. Ние се оттеглихме от този лагер. Към края на декември 1943 г. се преместихме на лагера „Сняг бивак“ - на открито. Беше непоносим студ. В това време бяха изпратени двама-трима другари да намерят бегълците в Батак. Същите бяха намерени и докарани. Всички се върнахме в старите землянки. При това разместване се намали още повече храната ни. По заповед на щаба Петър Велев и Дойчин убиха единия от бегълците - Тьофката, като присъдата бе съобщена пред строя на всички партизани. С тази присъда щабът внесе страх и респект между партизаните, обаче той не отчете истинските причини за бягството на двамата партизани. Предсмъртните думи на Тьофката бяха такива, че той някога чел книгата „Шоколад“.
На 2 февруари 1944 г. се научихме, че са изловили нашите връзки в Батак. На същия ден се наложи да отидем на друг [...] бивак. Изтеглихме се под [връх] Калъч борун (Ровно), където започнахме да правим землянки в снега. Хранихме се с по-малко храна. Тук гладът стигна кулминационната си точка. Около 30 човека се нахвърлихме да лижем казана, след като го опразниха. Имаше другари, като Радка и други, които си бяха изяли храната и по заповед на Дяд бяха вързани за дърветата. Веднъж Фантето ми каза, че щабът щял да вземе решение да убият няколко души заради това, че са си изяли по-голямата част от храната, това решение не било взето, поради това, че Фантето се противопоставил. Имаше един другар Волин[69], мисля учител, който си беше изял храната, за него прецениха, че уж искал да бяга. Изкараха го пред целия отряд с вързани ръце и след това беше убит с ножове. И това беше с оглед да бъдем сплашени. В отряда се носеше слух, че всички щели да ни избият - 60 души да останем, но хора да сме. Гладът още повече се усили. Спомням си, че варяхме корени, които пиехме вместо чай (без захар). През февруари 6 души доведоха два вола, които изядохме за късо време. На 21 с[ъщия] м[есец] една група, в която бях и аз, слязохме в Батак за провизии. На горния край на селото останахме няколко души. В Батак нашите се натъкнаха на засада. Другарите се завърнаха от Батак, разсъблякоха се и насядаха около огъня, без да се постави пост. След известно време върху нас се посипа струя от картечен огън на полицията. Измъкнахме се с много голяма мъка. В това сражение падна убит Асен, изчезна Смилян (68) и бяха ранени Дончо и Мануш. Пристигнахме при нашите, които бяха чули стрелбата и потеглили за друг лагер. През нощта се наложи да пренощуваме по пътя. По заповед на Дяд (той беше се изморил много) ние спахме на открито. За него, като командир, бе направено легло от храсти. Всички брадви бяха събрани, за да се секат дърва за него. Спомням си, че командирът на една чета, която разбиваше снега, беше предложил да се придвижим още малко напред, за да достигнем една запустяла дъскорезница, с цел да се подслоним всички на сухо. На сутринта Фантето рече: „Кой е този и как смее да дава такива предложения?“ - фактически това беше команда на Дяд. Командирът беше
облечен, на него беше постлано и му беше накладен огън. Чух, че един закъсал другар бил ликвидиран (Дончо) по заповед на Дяд, понеже не можел да върви. След 9. IX. 1944 г. Прометей ми каза, че той лично е убил Дончо с нож. Изкачихме се на Белмекен. Другарят Жмакин бе паднал и не можеше да върви. Той сам помоли да го убият. Караула го уби с брадва. Слушал съм, че го е убил Жоро. След като вървяхме малко, се натъкнахме на засада. Видяхме ракета. Там не можеше да се върви повече. Трън [...][70] Слушал съм др. подполковник Угринов (69) (след 9. IX. [19]44 г.), че го е заклал Горан (Баташкият Горан) с истинско име Тодор Коларов. Сега наскоро чух от Мануш, че там бил убит и Чугуна (пак от Баташкия Горан). В местността Кимера [71] останаха един ученик, чието име не си спомням и Мануш, който беше ранен. Чух, че беше изпратен човек да ликвидира Мануш и ученика. Мануш сега е жив, а ученикът е убит. В нашата колона имаше връзка между щаба и ариергарда. По тази връзка от човек на човек се правеха донесенията на ариергарда за закъснанието на отделни хора и заповедите на командира за „безшумна ликвидация“. Понякога заповедта се даваше така: „Караула да изпълни последното решение“!
Изкачихме се на Черни връх, преследвани от врага. Оттам се спуснахме надолу, плъзгайки се по гръб по голяма стръмнина. В дерето останаха двама души. Враг не можа да се спусне на това място. На едно мостче, до една дъскорезница, от нашия ариергард паднаха убити около 8 души. След това ни подгониха жандармеристите скиори. След 9. IX. [19]44 г. чухме от др. Угрянов, че по негово (на Дяд) преложение на мястото на картечната престрелка Баташкият Горан (Тодор Коларов) убил с нож Любен[72] и Мишо. Като започнахме да се изкачваме по пътя за Фотино [73], др[угарят] Страхил се самоубил с пушка. Над Фотино един горски, когото бяхме взели с нас, за да не ни издаде, избяга и разказал на врага какво е нашето положение. В околностите на с. Фотино стъпихме за първи път на черна земя. Ние помислихме, че сме спасени, обаче врагът беше съсредоточил големи сили. Двете чети останаха в дерето, щабът и нашата чета „[Петър] Ченгелов“ тръгна напред. Намерихме двама овчари, които ни показаха едно стопанство, където намерихме и разбихме кошери с мед. Аз останах в това стопанство по нужда. По пътя, докато настигах четата, настигнах Ненко (70), който беше с подути крака и не можеше да върви. Аз му помогнах да ходи и това стана причина да изостанем. На едно място врагът ни пресече пътя. Ние се скрихме за 2-3 дни по кошарите в местността на с. Равногор. След това се намерихме с още трима другари - Чавдар, Митко и Жан. Заживяхме заедно, като през деня се криехме в гората, а през нощта - в кошарите. Един ден четиримата другари подцениха силите на противника и решиха да останем в кошарата на Георги Тонев от Равногор. Аз се противопоставих, но се подчиних на общото решение. В тази кошара бяхме открити от хайка, която започна да ни стреля. Аз се промъкнах срещу
огъня и се скрих в една падина. Към мен се насочи прав еврейчето Митко, но беше убит до мен. Другите и до ден днешен не съм видял. След три денонощия път аз минах покрай Перущица [и] Кадиево, и стигнах до Пловдив, където се свързах с бащата на Чилика - бай Тодор, в когото живях 20 дни нелегален.
На 2 април 1944 г. се качих на Родопите, където с останките от отряда „Антон Иванов“, а и с други другари, оформихме бригадата „Георги Димитров“. Тук пак почувствахме хегемонията на хората от щаба на Дяд. Дойде Иван Радев от Пловдив на нашия лагер. Един ден той събра всички живи партизани от отряда „Антон Иванов“ и започна да ни разпитва за разгрома. На това събрание чух, че Прометей, Новака, Чилика, като са минавали покрай село Черешево, са хванали едно дете овчарче, което да им покаже пътя, след което го накарали да се обърне и закълне, че няма да ги изкаже. Спомням си, че Прометей разказа на събранието, че той застрелял това овчарче в тила. На това събрание чух, че когато Дяд, Прометей и другите от щаба са се изтегляли, са хванали няколко души, между които и една жена, и са ги заклали. Жената се е молила да не я колят, защото имала 4 деца. Това, което чух на събранието, беше за мен потреса[ващо] и невероятно, но факт.
Според мен хегемонията на бившия щаб се изразяваше в следното. Имаше „наши“ и „ваши“. Когато аз взех един автомат от жандармерията, при сражението при местността Копривките, по заповед на ръководството автоматът ми беше взет и даден на Пашката, като ми се каза, че той бил най-големият герой. Съгласно партизанската директива, кой каквото оръжие пленеше, оставаше за него. Забелязах и следните грешки на др. Дойчин, който стана политкомисар на мястото на убития Тома. Без да знае никой, той направи партизанин сина на един наш ятак от с. Добралък - бай Андон, обаче това момче се оказа ненормално. Без да знаем ние - членовете на партията - той заедно с Петър Загорлиев (псевдонима му не си спомням) го изведоха уж да го водят при баща му и след малко аз чух изстрел. Не минаха и десетина минути и Дойчин и Загорлиев се върнаха. Аз казах на командира на четата Руен за моето съмнение, той ги притисна и те си признаха пред всички, че те са убили момчето. След 9. IX. [19]44 г. Дойчин - убиецът на детето - отишъл в Добралък и казал на родителите му, че е паднал убит при Персенк в сражението и са му [съ]действали да му бъде дадена пенсия. Веднага след 9. IX. [19]44 г. ми направи впечатление и това, че ордените, наградите и военните отличия не бяха дадени по заслуги и способности, а в много случаи по „свойщина“ на хора близки до щаба.
В заключение мога да заявя следното:
По моя преценка разгромът на отряда „Антон Иванов“, освен на всичките неща, които съм изброил по-горе, се дължи на следните три главни причини. Първата е тази, че ние не се запасихме с храна по нашите си места; втората е тази, че бяхме събрани много хора на едно място и третата причина е тази, че не се чувстваше партията като ръководителка на всички наши действия и че не се използваше колективният ум, особено след като бяхме открити от врага. За огъването и дезертирането на някои наши другари партизани - се дължи
и на това, че имаше крайни несправедливости, които са отблъснали нашите хора от движението и са решили да се откажат от борбата поради изгубване [на] вярата и смисъла на по-нататъшната борба.
Извращенията, които щабът допусна в нашия отряд, като неофициалното живеене с жени, женитбите неофициални на два пъти, като Дойчин, храненето на щаба без норма, лошото ръководство, липсата на партията, наличието на военна диктатура и др. такива, послужиха като лош съветник върху неукрепнали другари, в резултат на което те дезертираха.
Дал сведенията: (п) (К. Илинов)
Вярно с оригинала
Пловдив 7. I. 1961 г.
Забележка: Горното сведение е предадено на комисията от ЦК на БКП (начело с др. Кантарджиев) по обследването на отряда „Антон Иванов“ (по памет през 1954 г.) от
К. Илинов
ДА - Пловдив, ф. 186Б (необработен).
1 Димитър Петков Даскалов (1885-1923). Роден в старозагорското село Войниците, дн. с. Братя Даскалови, област Стара Загора. Взема активно участие в националноосвободителните борби на българите в Македония. По времето на Илинденско-Преображенското въстание е в четата на Михаил Герджиков. Член е на БКП и е един от основателите на партийната организация в родното му село през 1919 г. Участва в подготовката и провеждането на Септемврийското въстание. След неуспеха на въстанието е убит заедно с двамата си братя на 1 октомври 1923 г. в местността Аязмото край Стара Загора.
2 Иван Атанасов Русев (1872-1945). Роден в Шумен. През Балканската (1912-1913) и Междусъюзническата война (1913) е началник на щаба на 8-а пехотна тунджанска дивизия. На 1 ноември 1913 г. е произведен в чин полковник и назначен за началник-щаб на 2-ра военноинспекционна област. През Първата световна война (1915-1918) е началник-щаб на Втора българска армия (1914-1916), командир на 7-а пехотна рилска дивизия (1916-1917) и на 2-ра пехотна тракийска дивизия (1918). На 30 май 1917 г. е произведен в чин генерал-майор. След войните става активен член на Военния съюз и Народния сговор. Иван Русев е сред основните организатори на Деветоюнския преврат и е назначен за вътрешен министър в двете правителства на Демократическия сговор, водени от Александър Цанков. Играе важна роля в пресичането на съпротивата на Българския земеделски народен съюз (БЗНС) след преврата и в потушаването на Септемврийското въстание, както и в последвалите преследвания на комунисти. След разделянето на Демократическия сговор през 1932 г. се включва в Народното социално движение на Цанков, но през 1934 г. го напуска. След преврата през 1944 г. Иван Русев е осъден на смърт от Народния съд за участието си в XXV ОНС и е разстрелян на 1 февруари 1945 г. в София.
3 Атанас Филипов Узунов (Кънчо) (1920-1944). Роден в с. Храбрино, Пловдивско. Партизанин в Родопския партизански отряд „Антон Иванов“. Загинал в сражение на 2 март 1944 г.
4 Васил Димитров Андреев-Мудиев (1912-1944). Роден в с. Извор, Пловдивско. През 40-те години на ХХ в. е директор на училището в с. Извор и ятак на партизанския отряд „Антон Иванов“. Разстрелян на 13 април 1944 г. Според спомените на ген. Ат. Семерджиев е убит на 10 април 1944 г. в местността Гюмишева кория (вж. Семерджиев, А. Преживяното не подлежи на обжалване. С., 1999).
5 Тодор Николов Тачев (1913-1944). Роден в с. Извор, Пловдивско. Ятак на отряд „Антон Иванов“. Разстрелян на 13 април 1944 г.
6 Иван Атанасов Радев (Ефрем) (1902-1969). Роден в с. Нестрам, Костурско. След 1912 г. родното му село остава в гръцка територия. От 1921 г. става член на Гръцкия комунистически младежки съюз. През 1923 г. се преселва в Пловдив, където участва в местните профсъюзни и македонски организации. Един от съучредителите на Работническата партия (РП) в Пловдив през 1927 г. Секретар на Пловдивския районен комитет на БКП (т.с.) от 1929 до 1932 г. Един от организаторите на нелегален канал за прехвърляне на хора в СССР през Гърция. През ноември 1934 г. е арестуван и осъден на 12 години затвор. През 1935 г. успява да избяга от пловдивския затвор и емигрира в Гърция, където работи като технически сътрудник в Централния комитет на Гръцката комунистическа партия (ГКП). На 24 септември 1937 г. е арестуван и експулсиран в България, където излежава едногодишна присъда. През 1942 г. попада в лагера „Българово“, от който бяга през юли 1943 г. Става партизанин в четата „Петър Ченгелов“, на която е и политкомисар. От октомври 1943 г. до 26 август 1944 г. е командир на Втора пловдивска въстаническа оперативна зона на НОВА. Организира взаимодействието на българските партизани с Гръцката народна освободителна армия (ЕЛАС), гръцките андарти на Андониос Фостеридис и с британски военни мисии. След преврата на 9 септември 1944 г. е назначен за помощник-командир на Втори български корпус на армията. Участва в преговорите с ръководството на Съюзническата военна мисия в Беломорието. От 1951 до 1952 г. е директор на пивоварна „Каменица“ в Пловдив; от 1952 до 1953 г. - директор на „Каменни кариери“ в София; от 1953 до 1954 г. работи в ЦК на БКП; от 1954 до 1963 г. е председател на Българския ловно-рибарски съюз. Търговски представител на България в Кипър, където и умира.
7 От двамата братя по-известен е Георги Стефанов Серкеджиев (Пашката) (1922-1992). Роден в с. Сотир (Св. Спас). От 1938 г. член на РМС, а от 1943 г. - на БКП. От 1942 до 1944 г. е партизанин в Родопския партизански отряд „Антон Иванов“. След разгрома на отряда става зам.-командир на бригада „Георги Димитров“. Един от 19-те оцелели след разгрома на Родоп-
ския партизански отряд „Антон Иванов“ през февруари - март 1944 г. След 9 септември 1944 г. достига до чин генерал-майор (1975 г.). Два пъти председател на Българската федерация по борба (1950-1951; 1952-1962). Автор на мемоарите „С първите Антонивановци. Спомени“. С., 1964; „По бойния път на Антонивановци“. С., 1970 и „Антонивановци. Спомени“. С., 1976.
8 Макри Генкова Гюлева (Макрухи Хачикян Абрахамян) (1916 - неизв.) Родена в Пазарджик. През 1935 г. е изключена от гимназията в родния си град като член на РМС. Същата година минава в нелегалност и след провал получава 5-годишна присъда. Заминава за Гърция, откъдето се завръща на следващата 1936 г. През август 1936 г. се предава в полицията. Помилвана през 1938 г. От 1938 до 1939 г. е член на Окръжния комитет (ОК) на БКП в Пловдив. През 1940 г. е интернирана в разложкото село Бабек. За своята прокомунистическа дейност получава през 1942 г. задочна смъртна присъда. През м. юли с.г. е заловена от полицията, но успява да избяга от участъка. От м. август 1942 г. е партизанка в Родопския партизански отряд „Антон Иванов“, а след това и в партизанска бригада „Васил Коларов“. От 1944 до 1945 г. е член на ОК на БКП в Пловдив, където отговаря за работата сред жените. Между 1945 и 1946 г. е секретар на Градския комитет (ГК) на БКП в Асеновград и член на Бюрото на Околийския комитет на партията в града. През 1947 г. е назначена за председател на околийското ръководство на Българският народен женски съюз и член на ОК на БКП в Асеновград. През 1946 г. става народен представител в VI ВНС. Между 1947 и 1948 г. е председател на ГК на ОФ в Асеновград. В периода септември 1949 - март 1950 г. е завеждащ отдел „Партийни, профсъюзни и младежки органи“ (ППМО) към ОК на БКП в Пловдив. От април 1950 г. е първи секретар на ОК на БКП в Пловдив.
9 Клара Аврам Ешкенази (Искра) (1922-1944) Родена в Чирпан, от еврейски произход. От 1938 г. е активен член на РМС, чиято група ръководи в родния си град. След като се изселва в Пловдив през 1941 г., получава задачата да бъде куриер между Чирпан и Пловдив. Арестувана през 1941 г., но бива освободена. Привлечена е в състава на II районен комитет на БРП (к) в Пловдив. Заради провал в организацията преминава в нелегалност и от 2 април 1943 г. е партизанка в чета „Райчо Кирков“, където приема партизанското име Искра. На 3 септември 1944 г. загива в сражение срещу войска и жандармерия край с. Попово (дн. Искра), Пловдивско.
10 Филип Рангелов Станоев (Гълъб) (1912-1944). Роден в с. Храбрино, Пловдивско. Загинал в сражение на 1 март 1944 г.
11 Георги Филипов Владиков (1926-1999). На 17-годишна възраст става най-младият партизанин (първи от Перущица) в отряда „Антон Иванов“, а след разгрома на отряда - в бригада „Георги Димитров“. Учи в Търговската гимназия в Пловдив. След деветосептемврийския преврат участва като доброволец в Първа българска армия по време на Втората световна война. Става зам.-командир и политически ръководител на войскова част, състояща се от млади парашутисти. В боевете при Страцин е ранен от парче шрапнел в левия крак. След края на войната работи за кратко в ДСО „Винпром“ в София. От 1950 г. е инструктор в ЦК на БКП, където се издига до зам.-завеждащ на Селскостопанския отдел. От 1955 до 1976 г. оглавява отдел „Деловодство“ при ЦК на БКП. Народен представител няколко мандата и посланик на НРБ в България в Чехословакия, Египет и Конго (Бразавил).
12 Иван Дойков (Прометей) (неизв. - 1981). Партизанин в Родопския отряд „Антон Иванов“. Един от 19-те оцелели след разгрома на Родопския партизански отряд „Антон Иванов“ през февруари - март 1944 г. Негов разказ за отряда е публикуван във в. „Култура“, бр. 13, 30 март 1984 г.
13 Евгени Найденов Команов (Чавдар) (1922-1944). Роден в Голямо Конаре. Син на известния земеделски политик и народен представител Найден Команов. Заловен и разстрелян през м. юли 1944 г.
14 Колк (Никола) Дойчев Илинов (Горан). Един от 19-те оцелели след разгрома на Родопския партизански отряд „Антон Иванов“ през февруари - март 1944 г.
15 След разгрома на отряд „Антон Иванов“ Борис Стамболиев става командир на партизанската дружина „Васил Петлешков“.
16 Христо Маринов Искров (Горов) (1908 - неизв.). Роден в с. Горно Броди, Сярско. Емигрира в България и завършва гимназия в Станимака (от 1934 г. Асеновград). Още като младеж в Станимака научава есперанто. През 1927 г. влиза в РМС, а през 1930 г. - в БКП. Редактира нелегален вестник, заради което е арестуван и лежи в затвора до 20 юни 1937 г. През следващата 1938 г. е интерниран в Исперихско и в Несебър. През 1943 г. издава нелегалния вестник „Отечествен
глас“ заедно със Славка Богданова по нареждане на Окръжния комитет (ОК) на БКП. От 26 май 1944 г. е партизанин в „Първа родопска бригада „Георги Димитров“. Завежда агитацията и пропагандата и е редактор на партизанския вестник „Въстаническа борба“. След преврата на 9 септември 1944 г. става секретар на Градския комитет (ГК) на БКП в Пловдив, а от 1949 г. - секретар на ОК на партията. В периода 1950-1953 година работи в ЦК на БКП и в Министерския съвет. От 1960 до 1987 г. е председател на Българския есперантски съюз. Заедно с Давид Сасонов превежда поемата на Гео Милев „Септември“, както и разкази от Йордан Йовков, Георги Караславов, стихове на Христо Смирненски, Никола Вапцаров и др. Автор е на книги на есперанто, издадени в Париж, Москва, Будапеща и София: „Поема на орача“ (стихотворения, 1930 г.), „Въстаническа струна“ (стихотворения, 1983 г.), „Моята зелена пътека“ (разкази, 1986 г.) и др. Горов е сред основателите на Международната есперантска асоциация на писателите есперантисти в Берлин. Пише активно в списанията „Български есперантист“, „Мир“, „Есперантска трибуна“ и др. Автор е на много книги на български език - „Пътят на победата“, 1944 г., „Планински орли“, 1952 г., „Хроника на едно лято“, 1975 г., „Обичам зеленото на моя роден край“, 1979 г. и др., както и на много сценарии за документални филми.
17 Иван Атанасов Филев (Спартак) (1929-1944). Роден в с. Ситово, Пловдивско. Загинал едва 15-годишен в сражение на 3 март 1944 г. По-надолу в текста Христо Чобанов вероятно погрешно споменава името на Филев като командир на група.
18 Андон Иванов Шопов (Рачо) (1915-1994). Роден в с. Сотир, Пловдивско. Член на РМС от 1932 г. и на БРП (к) от 1940 г. Партизанин и член на щаба на Родопския партизански отряд „Антон Иванов“ (1943). От м. април 1944 г. е командир на чета „Кочо Честименски“. По-късно командир на Първа родопска бригада „Георги Димитров“ (14 май 1944). След преврата на 9 септември 1944 г. е офицер в БНА (1944-1978). Работи във Военно-следствената комисия на Втора пехотна дивизия. Завършва шестмесечен курс във Военното училище през 1945 г. и получава звание майор. През 1948 г. преминава военен курс в СССР. Командир на 2-ра стрелкова дивизия (1951-1952). През 1957 г. завършва Военната академия в София. През 1963 г. получава военно звание генерал-майор. Излиза в запас през 1978 г. С указ № 2888 от 3 септември 1984 г. е обявен за „Герой на социалистическия труд на България“. Удостоен и с много други ордени и награди. Автор на мемоарните книги „Поход към утрешния ден“, С., 1982 и „Сърце бунтовно. Спомени“, С., 1984.
Атанас Иванов Шопов (Страхил) (1919-1993). Роден в с. Сотир, Пловдивско. През 1936 г. става член на РМС, а от 1943 г. и на БКП. Между 1939 и 1941 г. е секретар на Районния комитет (РК) на РМС. На 27 април 1943 г. става партизанин и влиза в Родопския партизански отряд „Антон Иванов“. По-късно е партизанин в бригада „Георги Димитров“, където е командир на дружина. От 1944 г. е на служба в българската армия. На 25 септември 1944 г. е назначен за помощник-командир на 3-то артилерийско отделение от Трети дивизионен артилерийски полк. Завършва курс в Народното военно училище. Между 1954 и 1957 г. учи във Военно-техническата академия в София. Служи в българската армия и достига чин генерал-майор. Към 1965 г. е командир на 21-ва мотострелкова дивизия. Между 1984 и 1987 г. е началник на Столичното военно управление. Награден с орден „За храброст“ IV ст., 2 кл.
19 Костадин Илиев Кръстанов (Новака). Роден в с. Св. Спас. Партизанин от 1 май 1943 г. в четата „Петър Ченгелов“. Един от 19-те оцелели след разгрома на Родопския партизански отряд „Антон Иванов“ през февруари - март 1944 г.
20 Нанка Динчева Серкеджиева (Витка) (1925-2012). Член е на РМС от 1940 г. През 1943 г. е изключена от Пловдивската гимназията за нелегална дейност. От 12 август 1943 г. е партизанка в отряд „Антон Иванов“. След разгрома на отряда е една от 19-те оцелели и се присъединява към новосъздадената бригада „Георги Димитров“. От май 1944 г. е член на БКП. След 9 септември 1944 г. работи в Областния комитет (ОК) на РМС. През 1947 г. започва работа като началник на бюро „Кадри“ в Окръжното управление на МВР - Пловдив, а на следващата година става началник-служба в отделение „Кадри“ към Дирекцията на народната милиция. От 28 февруари 1950 г. е на работа в Централното управление на МВР като инспектор II степен. От 8 юли 1950 г. е на същата позиция в Шести отдел на Дирекция „Държавна сигурност“. От 1963 г. застава начело на Трети отдел на Държавна сигурност (Картотека и архив) и остава на този пост до февруари 1990 г. Член е на Партийния комитет в МВР и на Бюрото на Комитета на българските жени. От 1975 г. е генерал-майор, а от 1976 до 1990 г. е кандидат-член на ЦК на БКП. Учи две години във вечерен партиен университет и изкарва курс в АОНСУ. През 1976 г. заминава да учи в Контраразузнавателната школа на КГБ. Носителка е на множество
награди и ордени сред които „Червено знаме“ и „Червена звезда“. През 1992 г. Военната колегия при Върховния касационен съд (ВКС) подвежда под отговорност Нанка Серкеджиева за унищожаване на досиета заедно с ген. Атанас Семерджиев. През 2002 г. е призната за виновна от ВКС за злоупотреба с власт и служебно положение и е осъдена на 2 години затвор. Тя обжалва присъдата си и през август 2003 г. ВКС връща делото за доразглеждане, като то не е внесено повече в прокуратурата.
21 Коста Атанасов Александров (Маршала) (1911-1943). Роден в Пловдив. Загива в сражение на 30 юни 1943 г.
22 Георги Жечев Грозев (Тодоров) (1904-1943). Роден в Харманли. Участва активно в БКП, емигрира в СССР, а по-късно се включва в Гражданската война в Испания като интербригадист. През 1941 г. се завръща нелегално в България и става един от организаторите на съпротивителното движение в Пловдивско за периода 1941-1943 г. Командир на Втора пловдивска въстаническа оперативна зона на НОВА. Като участник в чета „Петър Ченгелов“ от Родопския партизански отряд „Антон Иванов“ загива на 30 юни 1943 г. в сражение с армията и полицията при с. Фердинандово, Пловдивско. От есента на същата година една от четите на партизанския отряд носи неговото име.
23 Георги Ликин/Георги Петков Ангелов (Дед или Дяд) (1889-1944). Роден в с. Кръстевич, Пловдивско. Влиза в комунистическата партия през 1919 г. и взема дейно участие в Септемврийското въстание (1923). След разгрома на въстанието е арестуван и осъден по Закона за защита на държавата (ЗЗД). Освободен от затвора, става партизанин в четата на Йордан Кискинов (1925). След раняване в бой и смъртта на брат му Илия Ликин, емигрира последователно в Гърция и в СССР. Завръща се в България като един от т.нар. група на „подводничарите“ на 31 август 1941 г. По-късно се прехвърля в Родопите и е партизанин от пролетта на 1942 г. Командир на Родопския партизански отряд „Антон Иванов“, с когото води множество сражения с армията и полицията. Загива на 1 март 1944 г. при местността Сухото дере в Родопите.
24 Георги Ангелов Чолаков (Асен) (1911-1944). Роден в Батак. Един от основателите и многогодишен секретар на РМС в Батак (1927). Член на БРП (к) от 1931 г. Многократно арестуван за политическа дейност. Преминава в нелегалност след нападение над полицейски конвой. Става партизанин в Баташката чета и неин командир. С вливането на четата в Родопския партизански отряд „Антон Иванов“ е зам.-командир на отряда. Загива на 22 февруари 1944 г. при местността Търновица, близо до Батак, в сражение с армейски и жандармерийски подразделения.
25 Асен Мичев Пенев (Стамен) (1907-1943). Роден в Радомир. Още от малък е принуден да работи, за да изкарва прехраната си. Установява се като тютюноработник в Пловдив, където става член на РМС. През 1927 г. е приет в Работническата партия (РП), а в периода 1931-1934 г. е в състава на Градския комитет на партията в Пловдив. От 1934 до 1935 г. е член на Окръжния комитет (ОК) на РП и секретар на III градски район, в който влизат селата северно от р. Марица. След провал в с. Рогош (1935) преминава в нелегалност. От есента на същата година заедно с други комунисти преминава в Ксанти, Гърция. От 1936 до 1937 г. е на работа в Солун. През 1937 г. се завръща в България, но през 1938 г. е арестуван и осъден на 12 години затвор. По силата на амнистия излиза от затвора в 1941 г. и през същата година участва в тютюноработническата стачка. След нападението на Германия над СССР е задържан и изпратен в лагера „Кръсто поле“ (Еникьой), откъдето успява да избяга в началото на 1942 г. Възложено му е да ръководи партизанска група в Родопите, която по-късно се влива в Родопския партизански отряд „Антон Иванов“. Убит на 20 юли 1943 г.
26 Георги Костадинов Кацаров (Серги) (1909-1944) - Роден в Кричим. Политкомисар на Родопския партизански отряд „Антон Иванов“. Загинал на 25 януари 1944 г. в сражение.
27 Георги Йовков е автор на множество спомени за дейността на Родопския партизански отряд. Най-подробно описание за партизаните в отряда дава в своята книга „Антон Иванов. Записки на един въстаник“, Пловдив, 1945, 80 стр.
28 Илия Динчев (Димчев) Кръстев (Дойчин) (1923 - неизв.) Роден в Пловдив. Става член на комунистическата партия през 1941 г. През август 1943 г. излиза в нелегалност и отива в партизанския отряд „Антон Иванов“. След разгрома на отряда е политически комисар на новосформираната от оцелелите партизани Първа родопска бригада „Георги Димитров. Един от 19-те оцелели след разгрома на Родопския партизански отряд „Антон Иванов“ през февруари
- март 1944 г. След деветосептемврийския преврат през 1944 г. работи във Военната академия в Москва. На 27 септември 1944 г. е назначен за помощник-командир на Осма дивизионна инженерно-щурмова дружина. Завършва военната академия „Фрунзе“ в Москва. От 1952 г. е полковник, а от 19 септември 1959 г. е генерал-майор. Достига до звание генерал-лейтенант. В периода 26 януари 1952 - 25 май 1962 г. е началник на военното разузнаване. През 1978 г. е началник на Гражданска отбрана. Награден с орден „За храброст“, IV ст., и съветския орден „Червена звезда“.
29 Мария Георгиева Бакалова (Бойка) (1927-1944). Партизанка от отряд „Антон Иванов“. Загива в сражение на 3 март 1944 г.
30 Аргир Стоилов Манолов (Томата) (1921-1944). Роден в с. Узунджово, Хасковско. Загива в сражение в местността Копривките на 4 юни 1944 г.
31 Величка (Вела) Пеева Пеева (1922-1944). Родена в с. Каменица (дн. квартал на Велинград). През 1938 г. става член на РМС и участва в ръководството на съюза в Пазарджишката девическа гимназия. Членува в есперантско дружество „Радио“ в Пазарджик заедно с други активни комунисти и ремсисти. Учи педагогика, а след това география в Софийския университет през 1941 и 1942 г. Като активистка на Българския общ народен студентски съюз (БОНСС) участва в комунистическата студентска демонстрация пред Народния театър на 8 декември 1941 г. От пролетта на 1942 до април 1943 г. Вела Пеева е привлечена от Емил Марков за сътрудник на Централната военна комисия при ЦКна БРП, прераснала в Главен щаб на НОВА. Вела Пеева поддържа връзката на БРП с окръжните комитети на партията и РМС в Пазарджишко и участва в издаването на нелегалния вестник „Просветител“. На 27 април 1943 г. Вела Пеева минава заедно със сестра си Гера в нелегалност като партизанка в отряд „Антон Иванов“, чета „Стефан Божков“. През август 1943 г. е приета за член на БРП. След спусната от ръководството на НОВА заповед, през ноември 1943 г. се отделя заедно с други партизани от отряда и създават нова чета „Братя Кръстини“ в Чепинско. В четата Пеева е отговорник за агитацията и пропагандата. През лятото на 1944 г. четата прераства в Партизанска бригада „Чепинец“. На 3 май 1944 г., обкръжена от жандармерията в местността Бялата скала, близо до с. Каменица, Вела Пеева се самоубива, за да не бъде пленена. В нейна памет през 1948 г. селата Чепино, Лъджене и Каменица са обединени в град Велинград.
32 Димитър Стоянов Петров (Фантето) (1914-1944). Роден в с. Старосел, Пловдивско. Загива в сражение на 3 март 1944 г.
33 Георги Тодоров Киров (Чилика) (1924-1944). Роден в с. Прослав, Първомайско. Един от 19-те оцелели след разгрома на Родопския партизански отряд „Антон Иванов“ през февруари - март 1944 г. Загива по-късно, в сражение на 1 юни 1944 г.
34 Тинка Христова Ковачева (Мая) (1927-1944). Родена в Пловдив. Загива в сражение на 3 март 1944 г.
35 Никола Трифонов Демерджийски (Янето) (1926-1943). Роден в с. Ръжево Конаре, Пловдивско. Загива в сражение на 4 ноември 1943 г.
36 Стоян Тодоров Манчев (Кирчо) (1921-1944). Роден в Пазарджик. Загива в сражение на 29 февруари 1944 г.
37 Лагер „Техеран“ се намирал на 7 км от Батак, на 1500 м надм. вис. Смятан е за най-големия партизански лагер в България - с дълъг плац, 6 землянки, баня и пералня. Построен е през есента на 1943 г. от партизаните на отряд „Антон Иванов“ и в него отсядат около 170 партизани. След 15 ноември 1943 г., когато партизаните от Чепинското корито напускат и създават отделна партизанска чета, в лагера остават да зимуват 153 партизани, сред които и 14 жени. Те прекарват там близо 100 дни.
38 Атанас Иванов Бакалов (Огнян). Роден в Пловдив.
39 Атанас Николов Ненов (Фьодор) (1898-1944). Роден в Брацигово. Смята се за първия партизанин от селището в отряд „Антон Иванов“. Бивш народен представител. Загинал в сражение на 7 март 1944 г.
40 Димитър Т. Даскалов (1898-1923). Роден в с. Дедово. На 24 април 1921 г. по негова идея е създадена първата в Южна България Горска трудово-производителна кооперация „Защита“. Убит на 22 февруари 1925 г.
41 Петър Анастасов Велев (Румен) (1911-1944). Роден в Пещера. Според непотвърдени данни - първият партизанин в Родопите. Участва в Родопския партизански отряд „Антон Иванов“ Заедно със съпругата си Зелма Декало (Златка) - вж. тук бел. 51. И двамата загиват на 28 февруари 1944 г. в сражението близо до с. Фотиново.
42 Пейчо Кузманов Карналов (Васил) (1901-1944). Роден в Брацигово. Загинал в сражение на 2 март 1944 г.
43 Райчо Димитров Кирков (Цвятко) (1906-1944). Роден в с. Драгойново, Първомайско. Член на Окръжния комитет на БРП в Пловдив. За да не попадне в ръцете на полицията се самоубива на 26 юни 1944 г.
44 Илия Георгиев Чаушев (Борьо, Борис) (1914-1944). Роден в Батак. Член на РМС и на БРП, и участва във всички техни прояви в Батак през 30-те години на XX в. На 2 септември 1941 г. минава в нелегалност. Командир на партизанската чета „Стефан Божков“ от Родопския партизански отряд „Антон Иванов“ (1942-1943). Загива заедно с брат си Ангел Чаушев и други партизани в сражение с войска и полиция на 10 март 1944 г. край гр. Брацигово. Ангел Георгиев Чаушев (Въльо) (1903-1944). Роден в Батак. Загинал в сражението на 10 март 1944 г.
45 Давид Арон Давидов (Трън) (1927-1944). Роден в Пловдив. Загинал в сражение на 26 февруари 1944 г.
46 Алберт Моис Алколумбре (Митко) (1922-1944). Роден в Пловдив. Загинал в сражение на 1 март 1944 г.
47 Авторът има предвид Надежда Димитрова Гургулова (Вера) (1925-1944). Родена в Пловдив. Загинала в сражение на 3 март 1944 г.
48 Никола Ангелов Чолаков (Стефан) (1905-1944). Роден в Батак. Един от основателите на БРП (к) в града. Многократно арестуван за политическа дейност в Батак, Пещера и Пловдив. На 2 септември 1941 г. преминава в нелегалност. Заедно с брат си и други комунисти създава първата Баташка чета. Организира яташка мрежа в Батак и други селища за подпомагане на партизаните и снабдяването им с храна, медикаменти и оръжие. Член на щаба на отряд „Антон Иванов“ и отговорник за снабдяването му. Загива на 1 март 1944 г. в сражения с войскова част и полицейски подразделения в местността Сухото дере край Кричим.
49 Малина Григорова Тодорова (Нина) (1920-1944). Родена в Пловдив. Загинала в сражение на 2 март 1944 г.
50 Петър Георгиев Николов (Явор) (1914-1944). Роден в Ксанти. Загинал в сражение на 3 март 1944 г.
51 Зелма Хаим Декало (Златка) (1924-1944). Родена в Пловдив. Загинала в сражение на 28 февруари 1944 г.
52 Лев Иванов Желязков (Милко) (1911-1944). Роден в Петербург, от род на бесарабски българи. Загинал в сражение на 11 март 1944 г.
53 Славчо Гилин (Серафим). Един от 19-те оцелели след разгрома на Родопския партизански отряд „Антон Иванов“ през февруари - март 1944 г.
54 Тодор Ангелов Коларов (Баташкия Горан) (1897-1944). Роден в Батак. В ранните си години приема социалистическите идеи и става един от основателите на комунистическата партийната организация в Батак (1919) и на младежкото комунистическо дружество „Лео Иогихес“ (1921). Участва в Септемврийското въстание, а след него емигрира в Гърция и СССР. През 1926 г. е приет и завършва четиригодишен курс на Комунистическия университет за малцинствата на запад. Работи на ръководни длъжности в някои от големите заводи в гр. Подолск. Завръща се в България през 1936 г. и е назначен за директор на Кооперативна дъскорезна фабрика „Орфей“. На 2 септември 1941 г. е арестуван във фабриката, но е освободен от свои съпартийци, заедно с които образуват първата партизанска чета в Родопите. Тук приема партизанското име Горан. Участва във всички бойни действия на четата като част от Родопския партизански отряд „Антон Иванов“. Член е на партийния комитет на отряда, а по-късно и политкомисар на чета „Георги Жечев“. След разгрома на отряда успява да се спаси и се лекува в Батак при братята си. При опит да осъществи среща с партизани е заловен. Убит е в полицейското управление в Пловдив на 7 април 1944 г.
55 Лазар Бойков (Альоша) (неизв. - 1980). Един от 19-те оцелели след разгрома на Родопския партизански отряд „Антон Иванов“ през февруари - март 1944 г. Не открихме данни за по-нататъшната му съдба.
56 Никола Кръстев Грънчаров (Мануш) (1914-1982). Роден в Чепино, дн. част от Велинград. Членува в БРП от 1939 г. и участва в Районния комитет на партията във Велинград. Партизанин в Родопския отряд „Антон Иванов“. Един от 19-те оцелели след разгрома на отряда през февруари - март 1944 г. На 11 септември 1944 г. постъпва в българската армия. Последователно е командир на взвод, заместник-командир по политическата част на батальон, помощник-командир на граничен участък, командир на танков батальон, командир на танков полк. От 1955 до 1956 г. е командир на 13-а танкова бригада. След като завършва Военнотехническа академия, е назначен за командващ бронетанковите и механизирани войски на Трета армия. От 1957 до 1962 г. е командир на 7-а мотострелкова дивизия. Излиза в запас на 15 май 1972 г.
57 Вероятно става дума за Атанас Димитров Кънев (Дончо) (1921-1944). Роден в Батак. Убит на 23 февруари 1944 г.
58 Тук не става дума за Атанас Шопов, който използва същия прякор, а за Йордан Георгиев Кацаров (Страхил) (1903-1944). Роден в Брацигово. Самоубил се на 27 февруари 1944 г.
59 Ангел Иванов Джоглев (Дамян) (1924-1944). Роден в с. Тушилово, дн. Стасис, Гърция. Заловен и убит на 14 март 1944 г.
60 Вероятно става дума за Аврам Шапат Герон (Колката) (1925-1944). Загинал в сражение на 3 март 1944 г.
61 Сабетай Аврамов Леви (Жмакин) (1924-1944). Роден в Пловдив. Убит на 1 март 1944 г., в сражение.
62 Борис Илиев Коилов (Георги) (1909-1944). Роден в с. Лилково, Пловдивско. Загива в сражение на 3 март 1944 г.
63 По-горе авторът го именува Захари.
64 Михаил Атанасов Динчев (Карамана) (1919-1944). Роден в Ксанти. Загива в сражение на 14 юни 1944 г.
65 Васил Владимиров Проданов (Ральо) (1925-1944). Роден в Пловдив. Загива на 23 юли 1944 г.
66 Йордан Рангелов Савов (Съби) (1903-1944). Роден в Перущица. Загива на 28 август 1944 г.
67 Стоян Неделев Добрев (Левски) (1906-1943). Роден в с. Пъдарско, Пловдивско. Загива в сражение на 25 ноември 1943 г.
68 Никола Петров Велков (Смилян) (1914-1944). Роден в с. Дорково, Пазарджишко. Заловен от полицията и разстрелян на 14 март 1944 г.
69 Георги Василев Угринов (Паскал) (1920 - неизв.). Роден в Пловдив. Член на РМС от 1934 г. и на комунистическата партия от 1937 г. През 1944 г. става партизанин в отряд „Антон Попов“, а впоследствие и в Първа родопска бригада „Георги Димитров“. Един от 19-те оцелели след разгрома на Родопския партизански отряд „Антон Иванов“ през февруари - март 1944 г. След 9 септември 1944 г. влиза в органите на МВР. Заема длъжностите заместник-председател на Изпълнителния комитет на Градския народен съвет и първи секретар на Градския комитет (ГК) на БКП в Пловдив. По-късно става член на Бюрото на Окръжния комитет (ОК) в града, както и градски и окръжен съветник. От 19 ноември 1966 до 25 април 1971 г. е кандидат-член на ЦК на БКП. От 1971 г. е член на Бюрото на Централната контролно-ревизионна комисия на БКП.
70 Ненко Трендафилов (Михо).
The memoirs of Hristo Chobanov - Bai Gancho and Kolyu (Nikola) Doychev Ilinov - Goran are eyewitness accounts of the other, unofficial side, as a counterpoint to the version that became famous with the idealization of the partisan detachment “Anton Ivanov" and was officially imposed by the communist party propaganda. Here the reader can get acquainted with facts left out of the memory of party memoirists but which are powerful above all with their genuine recreation of the sense of hopelessness among a large part of the partisans in the detachment in the winter of 1943-1944, as they were chased and fought for survival, and hesitated what death to choose - the one coming from the enemy or the one coming from their own, by order of Commander Georgi Likin - Dyad/Ded (Grandfather).
The accounts describe the relationship between the partisans and the detachment's headquarters, their daily lives, their “weddings", their food, their struggle for survival, the murders of forest workers, railroad watchmen and ordinary villagers, captured by the detachment. Both surviving partisans failed to capitalize on their past and remained out of the spotlight, their memories being registered by the authorities after 9 September 1944 and classified as “Secret". Thanks to the policy of publicity of the preserved documents of the Archives State Agency, the proposed accounts resume the debate about the fate of the detachment and create a precondition for its transfer to the scientific field. At the same time, they come to show once again how distorted the history of the resistance movement in Bulgaria in the years of World War II really is and how little we actually know about it.
Бележки под линия
редактиране- ↑ По време на редакционното приключване на тази книга от печат излезе издание, в което са публикувани част от спомените на Христо Чобанов (бай Ганчо). - Вж. Това е моето минало. Т. IV от поредицата „Спомени, дневници, свидетелства“ (1944-1989). Съст. М. Груев, Д. Щ. Димов, С., 2021, 21-68.
- ↑ ЦДА, ф. 96Б, оп. 1, а. е. 82, л. 1-6.
- ↑ Пак там, а.е. 80, л. 1-2.
- ↑ Пак там, а.е. 83, л. 1-5.
- ↑ Пак там, а.е. 85, л. 1-4.
- ↑ Пак там, а.е. 81, л. 1.
- ↑ Звезди във вековете. С., 1972, с. 443.
- ↑ ЦДА, ф. 96Б, оп. 1, а.е. 65, 66.
- ↑ ДА - Пловдив, ЧП № 2144, л. 1-10.
- ↑ ДА - Пловдив, ЧП № 386, л. 1-17.
- ↑ Свои спомени за партизанското им минало по различно време публикуват Георги Йовков, Лазар Бойков, Никола Грънчаров, Славчо Гилин. Особено плодовити са Георги Серкеджиев и Атанас Семерджиев. Вж. по-подробно: Серкеджиев, Г. С първите Антонивановци. С., 1964; Същият. Антонивановци. Спомени. С., 1967; Същият. По пътя на родопските партизани. С., 1984; отделно от това Г. Серкеджиев е консултант на албум: „Отряд „Антон Иванов“ и Бригада „Георги Димитров“. Пловдив, 1967; Семерджиев, А. За да има живот. Спомени. С., Издателство на БКП, 1964; Същият. И никой не се завърна. Спомени. С., 1971; Същият. И всички се бяха обрекли. С., 1984; Същият. Преживяното не подлежи на обжалване. С., 1999; Отделно от това А. Семерджиев е консултант и редактор на всички издадени за Вела Пеева книги, включително и на „народната песен“ за нея.
- ↑ ЦДА, ф. 96Б, оп. 1, а.е. 59, л. 1-14.
- ↑ ЦДА, ф. 96Б, оп. 1, а.е. 45, л. 1-16.
- ↑ Вж. по-подробно: Серкеджиев, Г. По пътя на родопските партизани. С., 1984.
- ↑ Терзийски, Ив., Д. Дочев, Ив. Банов, Й. Христов. Отряд Антон Иванов - бригада Георги Димитров. С., 1970 г.
- ↑ Овадия, Д. Избрани произведения, т. 2. Проза. С., Български писател, 1983, 199-411.
- ↑ https://trafficnews.bg/urok-po-istorija/vazkrasnaliiat-levanevskimisteriiata-90-te-96207/, посетен на 06.07.2021 г.
- ↑ ДА - Пловдив, ЧП № 1437, с. 4.
- ↑ Овадия, Д. Дед или Разгромът. С., 1990.
- ↑ Балкански, Т Партизанският терор и вартоломеевите нощи в Пазарджишкото краище. 2-ро изд., С., 2020.
- ↑ Любенова, Н. По следите на терора. Пловдив, 2017; Същата. Гнет и стоицизъм. Пловдив, б.г.д.; Същата. В съда влизат убитите. Пловдив, 2020 и др.
- ↑ https://faktor.bg/bg/artides/fashistkoto-selo-ravnogor-otkriva-pametnik-na-31-zhertvi-na- shumkarite-razkazva-za-izkormenata-v-shestiya-mesets-sofiya , посетен на 20.07.2021 г.; https://bnr. bg/plovdrv/post/101138384/ne-mojem-da-se-pomirim-s-istoriata, посетен на 20.07.2021 г.
- ↑ Редакцията уточнява, че не за всички споменати личности открихме биографични данни. Като източник за датата и мястото на рождение, както и за дата и място на гибелта им, използвахме „Списък на убити партизани и ятаци (1941-1944)“, публикуван в интернет страницата omda.bg.
- ↑ Дн. село Храбрино, обл. Пловдив. До 1934 г. селото се нарича Сотир, а оттогава до 1960 г. - Свети Спас.
- ↑ На 9 юни 1923 г.
- ↑ Вероятно става дума за дн. с. Рупките, обл. Стара Загора.
- ↑ Става дума за дн. с. Дедово, обл. Пловдив.
- ↑ По-нататък в текста авторът го нарича само Сандо или Сандо Бояджиев
- ↑ Вероятно споменатият по-горе като Йордан.
- ↑ Така е в текста, местност с това име има в близост до с. Брестовица.
- ↑ По-горе е споменат като Згуров.
- ↑ Автономистите са представители на възстановената след подписването на Ньойския мирен договор конспиративна Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО) начело с Тодор Александров и легалния Съюз на македонските културно-просветни и благотворителни братства
- ↑ Дн. гр. Стрелча, обл. Пазарджик.
- ↑ Дн. гр. Съединение, обл. Пловдив.
- ↑ Националлибералната партия съществува от 1920 до 1934 г. Създава се вследствие на обединението на Либералната, Народнолибералната и Младолибералната партия. Нейни дейци участват в заговора за Деветоюнския преврат от 1923 г. Има свой представител в правителството на Демократическия сговор, често наричан Сговора.
- ↑ Бакаджия - човек, който разнася съдовете (баките) с храна.
- ↑ Така е в текста, вероятно трябва да се чете „фатмака“.
- ↑ Вероятно с. Николаево, Старозагорско; дн. град.
- ↑ Йовков, Г. Патриоти. С., 1955, 423 стр.
- ↑ По-горе авторът го споменава като Митю Ганев.
- ↑ Местността Лонгурлии (Лонгурлий) се намира по поречието на р. Караджадере (от 1942 г. Сърнена река), на около пет километра западно от дн. язовир „Широка поляна“.
- ↑ Авторът вероятно има предвид с. Черноземен, обл. Пловдив.
- ↑ Квартал в Пловдив
- ↑ Пич - израстък, издънка от стъблото на овощно дърво или лоза.
- ↑ Авторът има предвид дн. местност Отоманица в близост до с. Храбрино.
- ↑ Така е в текста. Тъй като Иван Филев е един от най младите в отряда (вж. бел. 17 в края на публикацията), вероятно Христо Чобанов погрешно споменава името му като командир на група.
- ↑ По-нататък в текста авторът нарича момчето Харизанов.
- ↑ Има се предвид землището на с. Сотир
- ↑ Местността Син камък се намира В землището на с. Храбрино.
- ↑ Готвач на войници (остар.).
- ↑ Дн. гара Цепина на теснолинейката, свързваща Септември с Добринище.
- ↑ Дн. връх Остри връх, 1975 м. Намира се южно от Батак.
- ↑ Джелат - жесток човек, тиранин; който изпълнява смъртни присъди.
- ↑ Пътят за с. Чурен, обл. Пловдив.
- ↑ Река до с. Тъмръш, Пловдивско. Селото не съществува от 1912 г.
- ↑ Местност в землището на с. Храбрино.
- ↑ Вирът се намира в едноименната област, в близост до с. Храбрино.
- ↑ Курортно селище на надморска височина 1600 м. Намира се северозападно от Нареченски бани.
- ↑ Неустановена река.
- ↑ Сладко от тиква, типично за приготвяне в Южна България; петмез, маджун.
- ↑ Комплект за палене на огън: праханта е средство, което може да хване искра и тлее, а чакмакът е огнивото, което се удря в края на кремъка и получените искри възпламеняват праханта.
- ↑ Хижата е в Родопите, между селата Дедово и Цар Калоян; на 26 км от Пловдив.
- ↑ Къса горна дреха от непропусклив плат.
- ↑ Дн. в община Чепеларе, обл. Смолян
- ↑ Връх Модър е с височина 1992 м, трети по височина в Родопския дял Чернатица.
- ↑ Дн. ОУ „Гео Милев“ в Пловдив.
- ↑ Разположено в местността Чадъра, в подножието на връх Персенк, на осем километра над с. Орехово.
- ↑ С. Дедово, обл. Пловдив.
- ↑ В своя разказ за събитията Христо Чобанов (бай Ганчо) нарича убития партизанин с прякора Волен.
- ↑ Текстът е неясен и нечетлив. Вероятно авторът споменава партизанския прякор Трън на Давид Арон Давидов, за когото информира и Христо Чобанов - вж. бел. 45 и с. 73-74, 82.
- ↑ Местност в Западните Родопи, обл. Пазарджик.
- ↑ Според разказа на Христо Чобанов, партизанин с прякора Любен загива в сражение край с. Орехово на 23 юли 1944 г.
- ↑ Авторът има предвид с. Фотиново, обл. Пазарджик.
  
|
Това произведение е лицензирано под Криейтив Комънс лиценз „Признание-Споделяне на споделеното 2.0“ |
Статията е публикувана под лиценз: Криейтив Комънс 2.0 със съгласието на притежателя на авторското право. Източник: „Известия на държавните архиви”, кн. 121/2021, с. 40-111.