Немили-недраги/IX Глава

Немили-недраги IX Глава
Автор: Иван Вазов

IX Глава

Там се бяха събрали вече няколко души народни и мнозина хъшове. На масата пред Владикова стояха няколко разпечатани писма и куп броеве от "Свобода". Той беше сериозен, но не по причина на нощешната случка. Сериозни бяха лицата и на другите. Ясно се виждаше, че ги занимава важен въпрос.

Новодошлите поздравиха мълчаливо и седнаха.

Владиков се обърна към тях и важно, тихо, трогнато изговори следующето:

— Братя, работите са важни. Стига сме се скитали и гладували по тия разни краища. Както се види, приближава часът да бъдем полезни на драгото си отечество. България пак ще има нужда от нас. Трябва да се изпитате пак. Турските тирании са станали нестърпими и безчеловечни: вие четете всичкото в "Свобода". Народът е готов да се вдигне, за да строши железата на петвековните си мъчители и тирани. Трябва само да му подадем братска ръка. Така не е ли?

— Трябва да помогнем! — каза Хаджият.

— Длъжни сме — продума Попчето.

— Война на тираните! — извика разпалено Македонски.

Владиков кимна одобрително и подзе пак:

— Сега нашите в Букурещ са решили, че е благовремие да се изпрати чета в Сърбия, оттам да мине в нашето мило отечество. Дойде и нарочен човек. Искат ни и съдействие. Вие съгласни ли сте?

— Всички, всички.

— Да. Иска се още отсега, щото да се свикат всичките наши братя хъшове, дето се намерват в града и в околността му като градинари и други, и да им се разкаже всичко, та да бъдат готови. Но непременно трябва да се съберат, да знаем как стоим. Да натоварим Македонски с тая работа; бива ли?

— Той, той, съгласни сме!

Македонски направи военен поклон на събранието в знак на благодарност.

— Панайот ще чака четата на сръбската граница, в Кладово, а в България, в Софийския окръг, комитетите са приготвили вече населението. И граждани, и селяни са готови. Левски сега е в Русчук у баба Тонка. Но той не може да мине отсам. Има много твърде важни работи да ни съобщи, но няма как. С писмо невъзможно; без друго е нужно нарочно човек да пратим, безстрашлив и паметлив, за да приеме от него всичките нужни сведения за плана и времето на избухването, за точките, които са най-важни, и за хилядо други работи. Но за такова важно послание трябва човек дързостен и изкусен, който да може се срещнa с него в Русчук и да се върне, без да го узнаят турците. Както знаете, караули пазят на всеки сто разкрача на брега. А в Букурещ засега нямало такъв човек, защото по-надеждните изпратили по други мисии. Сега Дунавът е замръзнал, лодка не трябва: може пеша да се иде от влашкия бряг на турския една нощ например; но главното е, човек да се намери... Без наставления от Апостола ще работим в тъмнината.

— Тия букурещки патриоти нямали човек за такава работа, срам! — избъбра един хъш.

— Може и да нямат — отговори друг един.

— Имат, ама никой не иска да си тури главата в торба. Умни са синковци — прибави един трети хъш.

— Господа, тук не трябва да се критикуваме. Има ли, няма ли, не зная; но нам ни обаждат, че нямат. А вярно е, че това предприятие е крайно опасно и който се реши на него, както каза одеве Христов, трябва да си тури главата в торба. Но за такива свети работи кой от нас ще пожали живота си? Нека им покажем, че браилските юнаци се не боят от опасности, когато се касае за народното дело: аз съм уверен, че всякой от нас би отишъл.

Всичките мълчаха.

Владиков ги изгледа всичките наред да види не иска ли някой думата.

Но никой не изяви такова желание.

— Ако има някой противен на моето предложение, или иска да направи друго, нека говори!

— Не, няма противни... трябва, трябва — проговориха неколцина.

И пак тишина.

Владиков хвана машинално един лист от "Свобода" и взе да прочита нещо на ума си.

Той вероятно искаше да им даде време да се изприкажат като кого да изберат пратеник до Левски. Някои си шушнеха тихо, никой не зина да каже нещо.

Това положение беше затруднително и за събранието, и за самия председател. Кой смееше да каже на другарите си: иди ти, та умри! Защото всеки разбираше, че колкото е необходимо да се изпрати посланик до Левски, толкова беше и опасно минуването на Дунава. Надеждата беше малка за спасение от куршумите на крайбрежните турски стражи и от бесилото русчушко.

Минаха се няколко минути, които се сториха цели часове.

Владиков тогава остави тихо вестника на стола, пребледня, стана прав и с нисък глас произнесе тия кратки речи:

— Господа, аз отивам.

И седна.

Едно глухо шумение произлезе.

— Не приемаме — чуха се няколко гласове.

— Не бива! Владиков да не ходи — отзова се други.

Възцари се внезапно движение. Хъшовете се разгълчаха шумно помежду си, очите забляскаха, лицата пламнаха, ръцете се размахаха. Тогава беше една от ония минути, които раждат решения.

Владиков пое:

— Братя, аз приемам да отида. Съгласявате ли се? Намирате ли ме достоен за тая висока чест?

— Не, не, всички са достойни да умрат за отечеството.

— Жребий! — извика някой.

Завчас всичките гласове поеха същата дума:

— Жребий! Жребий! Тъй, да, тъй, да хвърляме жребий!

— Прието!

Вълнението растеше. Всичките си отдъхнаха чрез решението на въпроса.

Бръчков, който дотогава мълчеше, поиска думата.

Възцари се отново тишина.

— Господа — каза Бръчков, като си сключи двете ръце и гледаше надолу, — да беше жив Знаменосецът, би се разплакал: всички сме готови да умрем за свободата на нашето мило отечество. България може още да се гордее с храбри чеда. Никой няма да посрами славното име хъш... Никой!

— Право, право — пресече го един.

Учителят стори знак за мълчание, учуден от внезапното вълнение по лицето на Бръчкова.

Бръчков подзе пак:

— Истина е, че който се наеме да иде сега в Русчук, то се вика, отива в устата на ламята; вика се даже, че си търси смъртта. Но в битките, които ще ги имаме, дай боже да ги имаме, нима няма смърт? Нима са по-малко опасни куршумите в открития бой с тираните, отколкото ноще при дунавския бряг?

— Истина, нас навсякъде ни очаква смърт. Право има Бръчков.

— Тя ни очаква като майка сина си — прибави друг.

— Като любовница любовника си — каза Бръчков. — Според мене не е въпросът тука само кой ще извърши с най-голяма сполука мисията си. Например, ако не знае Русчук, ако няма там никакви верни познайници, които да му помогнат в случай на нужда; ако не знае де е къщата на геройската майка, баба Тонка, а и тя го не познава — как ще сполучи да се срещне с Левски, без да го не хванат турците? Защо да правим жертва безплодна? Според мене жребият е несгоден тука. Да размислим по-добре братски кой е фамилиарен в Русчук. Намерим ли такъв между си — нему се пада по право честта да тръгне с послание. И тъй, да улесня работата, господа, аз предлагам мене си като вещ...

Нов шум се издигна.

— Не! Аз ще да ида! — из един път извика Македонски и стана прав. — Бръчков не може. Бръчков не познава добре Русчук; Бръчков е само минал оттам. Бръчков ще го усетят, ще го хванат, ще го обесят!... А Македонски е живял шест месеца в Русчук; Македонски познава и кучетата в Русчук, ял е и пил е сто пъти със синовете на баба Тонка; нощувал е шест пъти в къщата на баба Тонка, знай откъде се влазя у баба Тонка, и от уличката, и от пътя, и откъде брега; и е по-стар дванайсет години, и няма да се вдаде да го обесят; дето ще се рече, той има право да иде, а не Бръчков! — Македонски се запря. Лицето му се беше цяло зачервило. Малките му сини очи играеха неспокойно и гледаха остро, почти злобно на Бръчков, който му се стори сега като един неприятел, а на Владиков хвърляше провокативни погледи.

Изведнаж всичките извикаха гръмогласно:

— Македонски, Македонски да иде! Бръчков да отстъпи!

Македонски изгледа с тържествующ вид събранието, а въз Владикова стрелна още няколко знаменателни погледа, като че искаше да каже: "Виж как шава Македонски."

— Отстъпвам — рече Бръчков.

Владиков пое думата:

— Братя, събранието избра Македонски за опасната и славна мисия да ходи при Левски. И тъй, Македонски, трябва да тръгнеш утре, най-късно в други ден, с железницата до Гюргево... Левски ще чака в Русчук до 21-и, има само два дена. Сега да назначим кой да събере хъшовете. Предлагам Хаджият.

— Прието — извикаха всички.

— Трябва да видим и за пътни разноски на пратеника си — каза учителят.

— Не трябва да се грижите за това. Аз утре ще изчепкам стотина франка от някой богаташ. То е моя работа...

Хъшовете се разотидоха, като си дадоха предварително вярна дума да държат всичко тайно от чорбаджиите...

Подир един ден Македонски, снабден с наставления и с нужните писма, тръгваше от браилската гара за Букурещ.

Парите, които прие от проданта на Владиковите дрехи, му служеха за пътни разноски.

Той не счете за нужно да търси отдругаде.