Немили-недраги/VII Глава

Немили-недраги VII Глава Автор: Иван Вазов

VIII Глава

VII Глава

Беше в началото на февруари. Североизточните руски веявици разнасяха един ледовит мраз из въздуха. В една от крайните пусти улици на Браила вървеше Бръчков, бледен, умислен. Откак бяха напуснали с Хаджият хотела, те живееха на края на града, по-напред в една пуста воденица, а по-после в една никаква колиба с продънен покрив и разбити прозорци. Казах, живееха, не: те стоеха там само през втората половина на нощта. Останалото време от денонощието прекарваха по топлите кафенета, дето се занимаваха с политика и с решението на източния въпрос, за да излъжат глада. Но когато след полунощ келнерите спущаха завесите и хващаха да требят по масите на опустелите заведения, другарите със съжаление излизаха и се прибираха в студената си стая; лягаха с празен корем, със зачаткали зъби и вкочанясали крака, защото огромната кирпичена пещ, която имаха на разположението си, зееше черна и сурова срещу тях и вместо благодатна топлина дъхаше постоянно един невидим облак от студ, за което всяка заран Хаджият й отплащаше с един потоп псувни, събрани от най-затънтените влашки кръчми. Те сега се хранеха само с по едно хлебче за десет бана на два дни, което Хаджият донасяше редовно три пъти в седмицата благодарение на милосърдието на някое си хлебарче. Понякога изобретателният Хаджия умееше да изпроси в кафенето по една чаша топло мляко с кафе за себе си и за Бръчкова. Даже играеше на книги и изкусно крадеше в играта като Македонски. Печалбата (защото той винаги печелеше) употребяваше за тютюн и за помощ на другите голаци българи. Бръчков, толкоз самолюбив, колкото и гол, не можеше нищо да си проси сам. Два пъти беше писал писмо до баща си за пари по настояването на Хаджият и все го беше драл с ожесточение. Скитанията и нуждите не бяха успели още да убият в душата му гордостта, уви, благородна и прекрасна в щастието, но безсилна срещу зимните ветрове и въртенията на глада.

Но сега той вървеше умислен.

Хаджият от две дена беше арестуван, вероятно за случката в хотела. Прочее от два дена Бръчков не беше ял нищо.

Той сега носеше десетина екземпляра от поемата си, която намери почти небутната в една българска лавка, за да ги продаде на някои богати българи. Това му беше съветвал още по-преди Хаджият. Той едвам сега пристана. Нуждата го накара да употреби това последно средство, да не умре от глад. Страшно се възмущаваше человеческата му природа от тоя начин на просене, начин, почтен и унизителен в същото време. Навремени той се спираше, готов да се върне дома си и да захвърли книгите. Но пак тръгваше. "Не — казваше си, — постъпката ми не е ни безчестна, ни неуместна. Ще бъде глупаво да умра от глад като едно куче, когато мога по тоя начин да се спася привременно... а знам, че все има нещо в мене... все ще бъда полезен в нещо; па после не искам милостиня никому... Нито пък крам, та да ме е срам. Продавам си книгата, както друг продава платното си, както работникът продава труда си..." Той си спомни, че не преди много няколко младежи в едно кафене бяха похвалили поемата му — това беше една блажена минута за него, — а богатият българин Х. беше го попитал де може да си купи творението му, за което се отзова много ласкаво. Боже мой! Толкова хора има, които ценят изкуството и поезията!... Има и патриоти, има и толкова богати... Какво им струва, ако дадат един франк на един българин за книгата му?... Това няма да ги разсипе. Те плащат само франк за кафе-капуцинер, що пият утром в кафенето. А той с тоя франк ще живее четири дена, може би и неделя. Най-после българска книга, нова, вика се... Що да я не купят? "Глупав съм наистина — каза си той. — Защо се срамувам! По-добре ли е да крам?" С тия мисли Бръчков се насърчаваше и отиваше навътре в града.

Но той се лъжеше сам. Един друг глас се обаждаше в него — гласът на унижената гордост и на самолюбието. Той чувствуваше, без да иска да се признае, че извършва един цял подвиг; че това е едно унижение, една чиста милостиня, искана в замяна на книгата му, която никому не трябва. Той си въобрази благосклонния или съжалителния, или презрителния поглед, все едно, на спасителя си и студен пот протече по челото му.

На тоя миг кражбата му се видя предпочтителна!

Но ако да знаеше да краде!

А между това трети един глас, страшен, могъществен, свиреп, се обади в него. То беше гласът на глада, който не слуша никакви резони, не разбира от никаква логика.

Бръчков сбърчи челото си, изкриви си неприятно устата, почеса се яростно в тила, помисли малко, бледен, разтреперан, променен, и изпусна из зъбите си един глух, неясен и протегнат звук.

И тръгна напред.

Замина бързо край градската градина, сега печална, гола и пуста; мина няколко тесни улици, в които върволякът се умножаваше; мина край лавките, край кръчмите, край ханищата, без да се обърне, без да погледне, без да види нещо, и излезе на улицата, дето бяха магазините на търговците.

На пиацата беше вече голямо движение. При всичката лютост на студа интересите на търговците бяха оживили тая част на града. Бръчков инстинктивно се озърташе насам-нататък, дано види някои от богаташите. Но погледът му се помрачаваше, нозете му се подвиваха и по челото му рукна отново пот. Той търсеше, но в душата си желаеше да не намери тоя страшен благодетел. Било по случай, било по извънредно душевно смущение той дълго се озърта и не позна никого. Всичките лица, що срещаше взорът му, се видяха чужди и странно мили! Тогава сякаш че му падна някой тежък товар от гърба. Гладът му се изгуби и той си отдъхна, като че се избави от един страшен сън.

— По-добре! — каза си той и бързо се извърна, за да тръгне назад.

Изведнаж срещу него се зададе богаташът Х., който му беше изказал такова съчувствие по-преди. Бръчков потръпна. Той се спря за един миг в нерешителност, като че се готви да бяга; после тупна с крак и избъбра: "Нека!"

И отиде насреща на богаташа, като отделяше с другата си ръка един екземпляр от поемата.

Богаташът Х., увит в една богата шуба, беше стъпил на прага на едно казино; но като съгледа Бръчкова, който идеше и гледаше остро към него, спря се.

Бръчков приближи, поздрави, без да свали шапката си, и продума с треперлив глас и с тона на человек, когото изваждат на съд:

— Господин Х., нося ви една от моите книжки, знайте... понеже вий желаехте... то аз...

Гласът му се пресече.

Х. посегна и пое книгата. Той най-напред я разгъна на няколко места, после прегледа първата корица, дълго време се вгледва в надслова й, прегледа внимателно заднята корица и се изкашля няколко пъти. После каза:

— Хъ, хъ, тя ли е книжката на ваша милост?

— Да.

Х. пак погледна коричките, прочете нещо там, подаде книжката на Бръчкова, като си търкаше ръцете в знак, че са изстинали, и каза:

— Господин Бръчков, добро, добро... Аз да питам Еленка наша да си не е купила веке. Ако не е, то ще взема после една.

Поклони се усмихнато и влезна в казиното.

Бръчков остана като вкаменен.

Светът му се завъртя, очите му се премрежиха. Няколко минувачи грубо го тласкаха, а той се оттегляше и все стоеше насред тротоара. Той погледна поемата си, в която беше излял душата си; въз която беше бдял толкова нощи и с която се беше свързало цялото му съществувание. Тя му се видя сега тъй жалка, тъй нищожна, тъй непотребна... А себе си усети тъй малък, тъй смешен!...

Самолюбието му се разбунтува като някой опарен звяр. Гърдите му ги затикна нещо, лицето му прежълтя.

Захвърли книгите на земята и се упъти.

Той се упъти несъзнателно към Дунава.

Когато стигна на брега, запря се нерешително замаян.

Големите късове лед плуваха вече по тъмната река, помръзнала по края. Отсреща българският бряг, покрит със сняг, гледаше студено и неприветливо. В естеството владееше мрачна безнадеждност, както и в душата на Бръчкова.

Ненадейно някой глас го разбуди от пренасянето му. Той се извърна и видя Владикова.

— А, Бръчков! Що дириш тука? Да не би да искаш да провокираш Турция? — извика учителят весело и улови го за ръката.

— Боже мой! Що ти е? — подзе той, като съгледа страшната бледавина на Бръчкова.

Бръчков го погледна с безстрастен, леден поглед и нищо не продума.

— Но ти си вкочанясал; ела сам да видим какво е изпитал нашият любезен поет — и с тия думи Владиков повлече Бръчкова към ближното кафене.

Когато Бръчков изпи чая и се свести, той разказа подробно, но все развълнувано положението си.

Владиков кипна:

— Чорбаджии! Богаташи, магарета безчувствени! — развика се той, като тупаше силно по масата със запалено от гняв лице. — И ти, Бръчков, си отишъл на тях да се молиш, да те рефузасват, а не знаеш де живея! Хайде с мене, да вървим у дома... Моята къща е твоя...

— Благодаря, благодаря, Владиков — каза трогнат Бръчков.

— Ти, който стоя над главата на Странджата, доде издъхна — зная това хубаво... — ти сега умираш от глад, а аз не знам... Ах, къде ти беше умът!

Владиков хвърли трогателен поглед въз Бръчкова. Измахнатото му лице, ветото му, почти дрипаво облекло, нещастният му вид у другиго биха възбудили милост — у Владиков възбудиха скръб.

— И аз съм бил в твоето състояние, братко мой; бил съм и по-зле, и съм познал унижението — ох, това проклето унижение! И съм уморен вече от живота, от борбите му, от калта му. Кога ли ще дойде часът да познаем защо живеем?... — каза мрачно учителят, когато влязоха в стаята му, дето един приятен топлик лъхна въз тях.

— Седнете, Бръчков, стоплете се. Какъв дяволски студ. Петре, донеси по-скоро обеда! — извика Владиков, като закачваше на стената черната си астраханска шапка и богатата си сукнена шуба.