Немили-недраги/XIV Глава

Немили-недраги XIV Глава Автор: Иван Вазов

XV Глава

XIV Глава

На 1876 г. през юни, в предвечерието на войната между Сърбия и Турция, в кафенето "Лабес" в Букурещ, на една маса, натрупана с куп вестници европейски, седяха няколко души българи и се разговаряха. Румъни, евреи, французи, немци и други чуждоземци окръжаваха другите столове: едни, заняти в политически разговори, други, вперили очи в някой европейски вестник, с чаша пиво отпреде си.

Всичкото общество беше занято с последните тревожни известия за неминуемата война между васала и суверена.

Който би се вслушал в беседите около всеки стол, би разбрал изведнъж, че всичките тия чужденци съчувствуваха на турците. Всичките очакваха часа, когато малка Сърбия ще бъде поразена от грамадните военни сили, които Абдул Керим паша трупаше на сръбската граница, и се радваха. Чуваха се много възклицания, обидни за сърбите и въобще за славяните.

Само малкото общество българи чувствуваше и мислеше инак.

— Последните новини казват, че сега засега Сърбия е вдигнала деветдесет и три хиляди души войска; това не е малко нещо, ако е истина — каза един дебел, нисък, чернокож, с тъничък чер бамтел под долната устна българин, цилиндърът, елегантното облекло, тлъстината на когото ясно свидетелствуваха, че е един богаташ-политик.

Той силно наумяваше букурещките типове на Каравелова.

— Като притурим и генерал като Черняева — допълни дълбокомислено един млад, със зарасла рязка на бузата, с тъпо изражение в очите момък, тоже облечен изящно.

— Agence Havas известява, че Русия прави мобилизация на войските си в Бесарабия, а руски доброволци на грамада ишли за насам. В никой случай Русия няма да остави Сърбия — заключи трети събеседник, момък на трийсет години, със сухо, меланхолическо, но симпатично лице.

— Сега де ги нашите чапкъни, да ги видя сега на работа?... Сега да им видим народните чувства... Цяла зима ни глушат! — каза кисело първият събеседник, като се изкашля силно няколко пъти.

Младежът с цепнатата буза и тъпото изражение в очите клюмна три пъти утвърдително.

— И аз същото казвах, господин Гробов, вчера на господаря. Всичките ще се изкрият под камък, а Сърбия, може да се каже, най-много на българите се надява.

— Де им е въстанието?... — пое господин Гробов. — Вятър! Сториха само да се изколят сто хиляди невинни българи... Въстание!... Помия!... Питаха ли някого, като правиха въстание?...

И господин Гробов се начумери.

— Представи си! — продължи момъкът с цепнатата буза и с тъпото изражение в очите. — Вчера не, завчера — иде някой Македонски, вагабонтин, в кантората... "Що дириш?" — питам го... Каже: "Помощ искам за няколко бедни хъша, които ще идат доброволци в Сърбия..." Ха, ха, ха! Чуваш ли? Македонски някой проси помощ за бедни доброволци!... Тия хора не се срамуват, като лъжат! Мръсници!

— Вагабонти! Трябваше да го изгоните тозчас — каза Гробов презрително и плюна.

— Вагабонти, че безочливи.

— Е, дадохте ли му пари, за да иде да се напие в кръчмата като говедо?

Момъкът с цепнатата буза и тъпия поглед се усмихна иронически и клюмна главата си знаменателно към лявото рамо, като че искаше да каже: "Чудя ти се на ума: мислиш ли ни толкова наивни?"

— Според мене не се постъпи с него человеколюбиво. Ти го препоръча много зле. Господарят беше нещо гневен и го измъмра хубавата... Знайш, жал ми стана за клетника, когато излазяше — каза момъкът с меланхолично-симпатичното лице, който служеше в същото кантора, дето и другият.

— Такъв мазник не заслужава жалост — каза цепнатата буза: — той е готов да те убие на улицата... Цяла сган разбойници... Срам те е да се кажеш, че си българин.

Четвъртият българин, който дотогава четеше мълчешком вестник "Nord", бързо сложи листа на масата, пребледня ненадейно, хвърли остър поглед на тогози, който произнесе последните думи, и каза с разтреперан глас:

— Не каляйте така безсърдечно, господине, тия нещастни жертви. Спомнете си, че Македонски се би в България.

Господинът с цепнатата буза и с тъпото изражение в очите погледна учудено към събеседника си, който си позволи да има противно мнение за едно толкова ясно нещо, и каза:

— Моля ви, господин Говедаров, като се би той в България, какво направи?

— Все повече нещо, отколкото вий и аз, които седим в Букурещ спокойно и за да убием времето, клеветим подло народните мъченици.

Говедаров от бледен стана червен. Той беше член на революционния комитет в Букурещ.

— А бе да не бъде оня там високият с маджарската шапка? — каза бързо господин Гробов и посочи на отсрещния край на кафенето, дето стоеше един человек пред четворица други насядали и махаше нещо с ръцете.

— Ах! Той е Македонски! — извика господинът с цепнатата буза.

— Там има още няколко души дрипльовци-вагабонти — измърмори Гробов, като гледаше с монокъла си. — И в това кафене се навлякоха...

— Да, знаете ли кои са? A propos, това ще изстуди ентусиазма на господин Говедарова за народните мъченици.

— Познаваш ли ги? — попита Гробов.

— Оня ден ми ги посочиха. Троицата, видиш ли ги, са пуснати преди една неделя от пушкарията1, дето са лежали цели три години.

Четворицата събеседници устремиха с любопитство очите си към тях.

— Защо били арестувани? Някой харсъзлък пак...

Господинът с цепнатата буза и с тъпото изражение в очите сдоби сияюще от задоволство лице, усмихна се небрежно, погледна Говедарова провокативно и захвана:

— Да ви кажа, то е цял роман. Евгени Сю нека дойде тука да дири тема. Тия народни мъченици преди три години счупват нощно време кантората на Петреска в Браила, отварят с някакви си инструменти ключалката на касата му и извличат около две хиляди наполеона в пари и бонове!

— Хъ-хъ — чухме тогава за тая кражба — пресече Гробов. — Как, тия ли господа са, дето ги улови тогава полицията?

— Същите... сега видиш ги? Ни лук яли, ни на лук мирисали — честни хора...

И господинът с цепнатата буза се изкикоти яката.

— Аз мисля, че трябва повече да ги съжаляваме тия пропаднали човеци, отколкото да се смеем над нещастието им... Три години в пушкарията!... Страшно нещо... тия хора заслужават съжаление... Грешката им е изкупена — каза печално господинът с приятното лице.

Говедаров мълчеше.

Господинът с цепнатата буза забележи с тържествующ поглед видимото смущение на Говедарова, погледна го безочливо и пак подзе:

— А знаете ли в трибунала какъв мотив са представили тия почтени господа за кражбата?...

— Какъв?

— Давам един наполеон, ако усетиш! Вий как мислите, господин Говедаров?

И цепнатата буза се изсмя нагло към Говедарова.

— Представете си: изповядали, че целта им била народна! Ха-ха-ха!

— Пак за народност! — изрева с всичкото си гърло господин Гробов. — Сега всичките хайдуци са народни. Да дойдат, да те съблекат гол в името на народа! Днес всичките благородни думи са в устата на нехранимайковците... Не откраднаха ли ми и мене лани новия цилиндър в градината на Ставри и го изпиха в една кръчма за народна слава?... Простуди ми се главата, доде го дирех!

Господин Говедаров, който седеше умислен, се усмихна неволно и погледна лъскавото, без косми търкало на Гробовата валчеста глава.

Господин Гробов сапикаса Говедаровата усмивка и се поразлюти:

— Е, господин Гробов, смеете се, а? Нали е смешно? Какво казвате вие по повод на тия "народни мъченици", които чупят врати и пробиват железни каси?

— Казвам, че ние, българите, нямаме сърца! Великодушието е чувство, непознато нам, господин Гробов.

Господинът с цепнатата буза и тъпия поглед прие още по-нагъл вид.

— Великодушие!? Към авантюристи, които срамят народната ни чест? Да трошат касите на честните хора, вместо да работят, и да казват, че откраднали две хиляди наполеона не за себе си, а за да въоръжат нова чета! Великодушие!...

— А това е истина — каза натъртено Говедаров, — вие не бихте дали счупена пара за такава цел...

Господинът с цепнатата буза се разлюти от тия обидни думи за патриотизма му. Той се счете длъжен да се защити горещо, най-вече като Гробов присъствуваше тук.

Изведнаж някакъв вик и тропот прекъсна думите на говорещия. Всичките се обърнаха към отсрещния край на кафенето, дето няколко души се караха високо с двама маджари и им сочеха юмруците си.

Те бяха хъшовете, при които видяхме Македонски. Келнерите правеха усилия да възпрат крамолата, която растеше и скоро щеше да се преобърне на сблъскване.

Най-много се спущаше един млад хъш с посърнало от теглила лице, с дълга, неостригана и чорлава коса и със сини, запалени от ярост очи. Той нищо не говореше. Гласът му се беше прекъснал от гняв.

Но Македонски викаше гръмогласно, като пулеше кръвнишки очи въз маджарите:

— Гаврите се, а? Туркофили! Варвари! Срам на европейския народ!... Ако ви чуя още един път, ще ви счупя зъбите. Да помните кой е Македонски!... Или бъдете християни, или се махнете оттука!... България гори, а вие се гаврите... Ще видим вашите туркиянски герои каква ще я одрискат... ще ги смажем до един! Да живей генерал Черняев!

— Долу Турция! — извика един друг хъш, сух, бледен, като тропна с крака си в пода така силно, щото разклати масите.

Всичката публика стана и наобиколи препирующите се.

Маджарите не отстъпиха и псуваха по немски. Един от тях още стискаше в ръката "Нойе фрайе Пресе". Множеството бъбреше и очевидно съчувствуваше на маджарите, които се одързостиха, като видяха симпатиите на своя страна. Българските хъшове бяха сами. Чуваше се само гърлестият глас на господин Гробова, който беше станал прав, без да се доближи обаче до скараната група, и викаше яката:

— Скандал! Скандал! Ей ги и тука пияни!...

Очевидно тия ругателни думи се отнасяха не към маджарите. Двамата му събеседници бяха се вече измъкнали из кафенето.

Изведнаж Говедаров проби навалицата и се доближи до младия разярен хъш, който още държеше нападателно положение и ням, бледен, разтреперан, сочеше юмрука си. Хвана за ръката хъша и му каза съчувствено и умолително:

— Бръчков, моля те, остави се.

И като го взе хубаво под мишница, отведе го и го накара да седне пак при масата, дето тихо, предпазливо седеше друг един хъш с длъгнесто болничаво лице, с дълга космата, несресана брада и с нахлупена въз пятнестото си чело шапка. Той някак не беше взел участие в спречкването. Говедаров го поздрави, без да го познае. Тоя человек беше някогашният браилски учител Владиков.

Осъден на петгодишен затвор заедно с Бръчкова, Хаджият и Бебровски за счупването на Петресковата каса, която в едно заседание бяха решили да оберат, за да могат въоръжи, облече и снабди с всичките потребности новата чета, без което тя беше немислима, Владиков подир три години затвор беше наскоро избягал из тъмницата и предрешен, се беше събрал с отпуснатите си вече другари. Относителната лекост в наказанието на четворицата хъша се дължеше най-много на красноречието на адвоката. В деня на заседанието при една многобройна публика той, като призна пред съдилището, че престъплението е действително извършено от четворицата обвинени (нещо, което те не можаха да откажат), налегна с една голяма настойчивост и горещина върху причините на кражбата. Изложи надълго и нашироко печалното положение на един поробен и съседен народ; големите усилия и жертви на синовете му, за да извоюват свободата си; многократните опитвания за въстание, удавяно все в кръвта на хиляди злополучни жертви; нуждата от грамадни средства за организуване нова чета в гостоприемната земя на "великодушните римски внуци"; увлечението, на което биват изложени разпалените глави на българските патриоти, решени по всякакъв начин, даже и с жертва на честта си, много по-скъпа от самия живот, да помогнат на отечеството си; патриотизма, величието на предприятието, които оправдават всичко, благородната цел на обвинените, които никога не са били родени да бъдат крадци, но които станаха такива по най-великодушни чувства. Той показа с писмени и други свидетелства, че наистина "се организуваше тогава чета" и че за нея "трябваха пари"; посочи на личните характери на обвинените, особено на Владикова — един труженик и народен учител — и на Бръчкова, един поет-патриот (за Хаджият и Бебровски нищо не спомена); направи възвание към човеколюбието и благородното сърце на съдниците, които са повикани да се произнесат не върху едни улични закоренели крадци, а върху млади интелигенти — надежда и гордост на поробеното им отечество, — и докара в умиление цялата публика, която му ръкопляска с възторг. Журите се оттеглиха на съвещание. Присъдата призна облекчителни обстоятелства в делото и намалява наказанието на пет и три години затвор вместо петнайсет. Публиката пак ръкоплещи и стиска адвокатина за ръцете.

Тоя адвокатин беше сам Ботев, нарочно дошъл от Галац.

Планът се разруши и четата не стана. Македонски беше най-главният участник в кражбата (той беше дал плана и инструментите). Но той не беше хванат, нито пък изказан. През дълго време той посещава злополучните си другари в тъмницата, донасяше им разни угодности, да облекчава тъгата им в затвора, и им даваше малки суми за разноски от парите на кемеря. Той и сега им помагаше, като играеше успешно на книги и просеше по някой франк от благодетелни българи.

Те очакваха сега часът, когато Сърбия ще обяви война, за да идат като доброволци да вземат участие в борбата против славянския душманин.

1 Влашка реч — тъмница. горе