Писмо от Владимир Поптомов до Георги Димитров от 5 април 1948 година

Писмо на Владимир Поптомов до Георги Димитров от 5 април 1948 година:

ЗА ДРУГАРЯ ГЕОРГИ ДИМИТРОВ

На 28 и 29 март.г.(1848) присътвах на годишната отчетно-изборна партийна околийска конференция в Неврокоп. Този случяй ми даде известна възможност да се запозная със създаденото положение на Пиринския край. Моето впечатление е, че работите в този край не вървят добре. Така нареченото „македонизиране“ тук се върши по такъв нескопосан начин, че резултатите са орде печални и може да се каже, твърде вредни от гледна точка на големите ереси на нашата държава. Тук „македонската пропаганда“ се върши по такъв начин, че просто сее дух на сепаратизъм, на разединение от българския народ, от българската държава.

Във всяка реч, във всеки доклад, в каквато и да било публична акция и с повод, и без повод - най-често без всякакъв повод - се набива от неините партийни ръководители на населението, че то е македонско, че държавата на македонците е Македонската република в Югославия, към която то ще се присъни в недалечно бъдеще, че езикът, на който то говори, не е македонски, а български, и че то трябва да промени езика си, като изучи македонски език по учебниците и книжките, които се продават в македонската книжарница и пр., и пр.

Населението тук е изпаднало в едно голямо недоумение. То е като втрещено – от страна, то вижда, че тук се върши нещо нередно, нещо изкуствено, че се насажда от отгоре, което едва ли ще хване корени, а от друга страна то вижда, че това се прави от ръководителите на комунистическата партия, следователно от най-влиятелната и авторитетна за него партия, зад която стои народната власт, държавата. Населението се мъчи да слуша и да изпълнява това, което му се заповядва, макар и без съдържание, без сърце, защото вътре в душата си то не разбира ясно защо става това.

Едно е обаче безспорно. Това е, че съзнанието на населението в този край е вече одвоено, в душата му съществува междуцарствие, разброд - то не знае на кой Бог трябва да служи. Хиляди невидими нишки, създадени обективно, исторически, вързват с българския народ, с българската държава. В същото време обаче вътре, от неговите ръководители всекидневно му се набива в главата, че пътят, покоито е вървяло досега, е погрешен, че трябва да тръгне по друг път, че трябва да ходи не на север към България, а на запад към Македонската държава.

Според мене това раздвоение в съзнанието на населението в Пиринския край, сепаратистически дух който ежедневно тук се насажда у него, е нещо пакостно от гледище на големите интереси на нашата страна във връзка с преживявания международен момент. Това е толкова по-вредно и по-опасно, като се има предвид¸ че населението тук е гранично, че то живее покрай нашата южна граница, която си остава огнището на всяка възможна империалистическа опасност и изненада за нас.

Аз мисля, че няма по-важен лозунг, по-революционен и следователно поправилен, който да доминира над всички други днес, от този за политическото и морално единство на всички демократически, на всички народни сили. на целия народ с цел да се даде максимален отпор против агресивния империализъм. Това важи с най-голяма сила за нашата малка България, която граничи на южната си граница с две държави, превърнали се напълно вън военностратегически бази, че бъдещите агресивни планове на американския империализъм. Но той важи днес и за всички страни от демократическия лагер, както и за демократическите движения и целия свят. Това бе и генералната линия. която бе прокарана и в решенията на деветте партии в Полша Същото нещо виждаме да се подчертава в ежедневната, реч на маршал Тито по повод на маневрата на империалистите в Триест, в които той буквално казва: „Говоря Ви това. защото днешното положение е такова, че всички демократически сили във всяка страна трябва да бъдат обединение и трябва да се противопоставят на подпалвачите на нова война, на всяка пропаганда на разпалване на шовинизма всред народите.“

Макар това нещо да е абсолютно вярно за България, нашите партийни ръководители в Пиринския край не само не се грижат днес за поддържане на това демократическо единство между населението в този край и българския народ, но вършат тъкмо обратното - правят всичко, за да разединяват, за да теглят черта, за да отдалечат това население от българския народ. В името на какви демократически цели, в името на какви принципи се върши това - никой не може да разбере. В този край днес думата българин, думата българско започва да се слуша все по-рядко и дори се дохожда дотам, че това се счита за ерес, за непозволено нещо. За великобългарски шовинизъм, за враждебно на нашата партия, на комунизма когато един от делегатите на конференцията, говорейки за помашкото население в околията, по стар навик го нарече българо-мохамеданско, председателят веднага го прекъсна и поправи - не, трябва да каже македоно-мохамеданско. Вместо да се подчертава всичко онова, което обединява населението в този край с българския народ, тук под булото на будене на македонското съзнание се прави всичко, за да се отчужди това население от българския народ и от България. По моему при днешния международен момент, който преживява България и Балканите, това от гледище на интересите на демокрацията и социализма е истинско безумие. Може би да греша, но аз мисля, че днес македонският въпрос не е главния въпрос на Балканите и най-малко в този вид в който той изкуствено се създава в Пиринския край. Пред балканските демокрации има много по-голям и по-жизнен въпрос днес за разрешение - това е обединението на силите, на демократическите в прогресивни сили, на всички народни сили против империалистическата агресия.

Победата над империализма и реакцията в Гърция е, която ще разчисти почвата за едно правилно решение на македонския въпрос. Дотогава обаче македонският въпрос трябва да се развива в такива рамки в такова направление, че той да служи за обединение на демократическите сили вътре във всяка една балканска страна и между самите балкански страни.

Тук ще приведа само няколко факти, за да се види в какво направление се води днес „македонската пропаганда" в Пиринския край за будене националното съзнание всред населението и какво отражение тя дава всред населението.

Качвайки се в клуба на околийския комитет на нашата партия в Неврокоп, очите на посетителя се спират най-първо на трите снимки, окачени на стената във вестибюла на Маршал Тито. Лазар Кулишевски и Гоце Делчев. Портретът на министър председателя и водача на нашата партия др. Георги Димитров тук на най-видното място в клуба отсъствува. Такъв портрет видях само вътре в стаята на секретаря.

Един другар ми разказа, че на партийната околийска конференция в Разлог някои делегати изнесли факти за спорове, които се водели всред учителите селата. Тези спорове се породили по повод настояването на учителите, дошли в този край от македонската република да преподават македонски език, да се остави в училищните помещения само портретът на маршал Тито, а този на др.Георги Димитров да се премахне от училищата. Разказаха ми и за един друг факт, който е известен и на М-вото на просветата, а именно за едно окръжно, изпратено в този край, с което се нарежда септемврийчетата тук да дават клетва не пред др. Георги Димитров, а пред маршал Тито.

Септемврийчетата в този край се задължават да се абонират и четат в. „Пионерче“, излизащ в Македонската република. Партийците от този край пък се задължават да се абонират за в. „Нова Македония“, излизащ в Скопие, който те не четат, тъй като трудно разбират езика. Един пример: В помашкото селище Вабяк, Разложко, са абонирана 25 души помаци за този вестник, макар да е известно на партийните ръководители, че всички-тези помаци са неграмотни.

Такива и други подобни факти на едно такова неправилно, пресилено, за да не изглежа чудовищно „македонизиране“ на населението тук има в изобилие. Всичко това създава, както вече казах, едно раздвоение в съзнанието на населението, подхранва паратистичен дух в него, създава нездраво настроение. Аз мисля, че това нездраво настроение, създадено по този начин тук, представлява една благоприятна почва за широко виреене на интригите и машинациите на вьтрешната и външна реакция. Не е случайно това, че в Горноджумайска и Светиврачка околии напоследък нелегалните, бродещи по селата, са достигнали 45 човека, огромното число от които са прости селяни. При това главната база на тези нелегални групи е родното село на Сандански - Влахи - едно революционно село в миналото.

Не е без връзка със създаденото положение тук също така и фактът, че преди десет дни четири ученика от горните класове на неврокопската гимназия се дигнали нелегално избягали в Гърция, макар че не са били преследвани от никого.

В заключение ще трябва да кажа, че създаденото положение в Пиринския край е много ненормално, нездраво и крие в себе си опасности. Според мене това положение и нещата не бива да се остави по-нататък. Трябва да се знае кой отговаря за този край за неговото население? Ако отговаря нашата партия и нашата държава, тогава те трябва да изпълнят своя дълг. Ако ли не - тогава другите, които отговарят, нека те пълнят своя дълг. Раздвоението-и междуцарствието, което съществува тук. Трябва обаче да се ликвидира, защото то е вредно и крие в себе си опасности.

С другарски поздрав: (подпис)

Вл. Поптомов

София. 5 април 1948 г.[1]

  1. ДОКУМЕНТИ ЗА ДЕНАЦИОНАЛИЗАТОРСКАТА ПОЛИТИКА НА БРП(к) В ПИРИНСКА МАКЕДОНИЯ (1946г.-1948г.)