Под игото/Част първа/XXVI. Едно неприятно посещение

XXV. Мисията става мъчна

Под игото Част първа, XXVI. Едно неприятно посещение Автор: Иван Вазов

XXVII. Скитник

XXVI. Едно неприятно посещение

В няколко разкрача полицейските хора се намериха при метохските врата. Шериф ага остави там двама души с изтеглени саби и запънати револвери.

— Никого няма да пуснете, ни да влезе, ни да излезе! — заповяда той, а с останалите си хора се вмъкна в двора.

Втурването им произведе голямо смущение в метоха и разнесе страх и бъркотия из всичките килии. Наизскачаха калугериците, забягаха по чардаците; изскокнаха гостите им подир тях, дигна се вик, шум и неразбрана врява. Онбашият напразно махаше да се не плашат и викаше по турски нещо, което те не разбираха, а още по-малко чуваха. Между това заптиетата изловиха колкото попове видяха там и колкото души имаха очила, макар и не сини — и даже двама души, които носеха името Бочо — и ги затвориха в една стая. Между тях и Кандов, и Бързобегунек. Но тоз последният тозчас биде освободен с големи извинения от онбашият, като не рая, а поданик на австрийския император. Кандов протестираше из прозорците за това нагло посегателство въз свободата му и се ядосваше до бяс; другарите му стояха по-спокойни, защото знаеха каква е турската оправия.

— Ти през плет не си видял турци бе, Кандов! — казваше един поп.

— Но това е насилие, произвол, беззаконие! — викаше студентът.

— На такъв произвол и беззаконие се отговаря не с викове — разбира ли ти главата на Шериф ага? — а с това ей — казваше Бочо касапинът, като извади ножа си.

В бързотата си Шерифът се не сети да разузнае кой е видял Огнянова, че влиза в метоха, и в какви дрехи го е видял, а пристъпи тозчас към тършуване чардака, дето се бе качил бежанецът. На тоя чардак се намираше и килията на Хаджи Ровоама. Калугериците се поокопитиха от първото стресване, протестираха силно, обиждаха се, че ги подозират да крият в метоха човек, който е против царството. Най-много се възмущаваше Хаджи Ровоама от това недостойно подозрение, отвори страшни уста против онбашият — тя знаеше турски — и най-после го отпъди позорно. Но тършуването из останалите килии се продължи трескаво: под листо диреха Огнянова и най-после — трябваше да го напипат. Шериф ага беше турил всичкото си честолюбие в успеха на това бясно ровене на долапи, ковчези, килери, кътове скришни. Повечето народ очакваше със страх изкарването на клетия граф из някоя килия. По едно време някои извикаха зловещо: „Хванаха го!“ Но излезе, че хванали господин Фратя, когото извлекли изпод миндера на госпожа Нимфидора, и го пуснаха. Рада, облегната до пречките на чардака, следеше с болезнено внимание напредъка на диренето. Тя беше премаляла от страх; бузите й облени със сълзи. Това непредпазливо излияние на чувства убеди всички, че тя се люби с Огнянова. Те я поглеждаха враждебно, но тя малко се грижеше за разположението на тия хлевоусти баби, тъй хладнокръвни към нещастието, което заплашваше любовника й. Тя даде пълна воля на сълзите си. Настрана две калугерици си шушнеха ниско и сочеха с очи килията на Хаджи Дария, леля на доктора Соколова и защитница на Бойча. Навярно там е Бойчо сега и тършуването приближава към Хаджи Дария. Радиното сърце се скубеше. Ужас я вкаменяваше. Боже, какво да се прави! Колчо я приближи — той я позна по хълцанията й — и каза ниско:

— Радке, сама ли си тука?

— Сама съм, бай Колчо — отговори с разплакан глас.

— Не се безпокой, Радке — пошушна й той.

— Как, бай Колчо? Ами като го намерят? Той е тука. Ти сам си казвал, че го видели някои в метоха.

— Мисля, че го няма тука, Радке.

— Всички думат, че е тука.

— Аз пуснах тая муха. Бойчо, в черквата, сам ми поръча да направя тъй. Нека се залисва тук полицията. Огнянов сега е свободен като вълк в гората.

Бедната мома едвам се удържа да не прегърне слепеца. Лицето й светеше ясно — лъчезарно, като небе подир бурята. Тя влезна спокойно и сияюща при Хаджи Ровоама, която тутакси забележи непонятното й успокоение.

— Дали тая поразеница узна пък, че оня не ще да е в метоха? — помисли си тя горчиво.

Па като я изгледа изпитателно, каза:

— Радо, наплака ли се? Хубаво, хубаво, ставай за смях на хората, плачи за тоя хайдутин и кръвопийца.

Радиното сърце кипеше от щастие.

— Ще плача — отговори тя дръзко, — нека да има един да плаче, когато другите се радват.

Тоя смел отговор се стори на калугерката невъобразимо неприличен. Тя не беше привикнала така да й отговарят. Тя изскърца със зъби:

— Мари, безсрамницо!

— Не съм безсрамница.

— Безсрамница си и безумница! Твоят проклет кръвник днес още ще мине на бесилото!

— Ако го уловят — отговори Рада язвително.

Хаджи Ровоама кипна. Дива ярост я задави.

— Навън, проклетнице проклета! Да не си стъпила на прага ми вече — изкрещя Хаджи Ровоама и я изтласка из вратата.

Рада излезе на чардака пак, като че нищо не бивало. Какво важеше за нея презрението на Хаджи Ровоама и грубото й изгонване из килията й? Тя беше спокойна, сърцето й се веселеше. Даже тя се благодари, че скъса всяка връзка с тая жестока покровителница. От утре, а може би и днес, да я изгонят и из училището и тя да се намери под открито небе, без залък хляб и изоставена. Какво значеше това за нея? Тя знаеше, че Бойчо е спасен. Той сега е свободен като вълк в гората, както каза Колчо. Боже мой, какъв добър е тоя Колчо! Каква милостива и сърцеобилна душа, състрадателна към чуждите нещастия — той своето не види, забравя го, горкият! Колко души окати нарочно стават слепи и жестоки към мъките на човеците! И тоя Стефчов — звярът, с какво ли нетърпение очаква сега гибелта на Бойча! Но Бойчо беше далеч от опасността сега. Неприятелите няма да се радват, а честните хора как ще бъдат доволни! Но никой, никой няма да е като нея щастлив! Обзета от тия невинни и светли чувствувания, тя изведнъж съгледа Колча, който слазяше полека из стълбите.

— Колчо! — викна тя, без да знае защо го вика.

— Радке, ти ли викаш? — И Колчо се повърна.

— Боже мой, що го повиках и го моря това момче? — попита се тя засрамена. Па се затече, спря го и му каза:

— Бай Колчо, няма нищо… дай да ти стисна ръката. — И тя му я стисна с голяма благодарност.

Тършуването се продължаваше. Шериф ага го остави на другите, а той, заморен, отиде при задържаните калимявки и очила, които едвам сега се сети да отпусне. Кандов пак протестира за това насилие над личността му, въпреки всяка справедливост. Онбашият, позачуден, попроси едного да му преведе думите на тоя разсърден челебия.

— Кажи пак, Кандов, аз да разправя на ефендието — рече му Бенчо Дерманът, по-вещ в турския език.

— Кажете му, моля ви — подзе Кандов, — че моята лична неприкосновеност, моето най-скъпо човешко право, въпреки всяка законност и справедливи основания…

Бенчо Дерманът му махна с ръка отчаяно:

— Та такива думи нито ги има на турски! Остави се бе, Кандов!

Метохът, най-после, се освободи от неприятните гости, които отидоха да разровят градеца и околността му.