Под игото/Част първа/XXXV. В колибата

Къшлата на Дика беше на една равна поляна, в ниско; високи бърда я закриляха от ветровете. В широката заграда бяха напластени купни от сено н шума — зимна храна за овцете и козите. Те се подсланяха под една широка ниска стряха, простряна на северната част на двора. Колибата на овчарите, които пазеха стадото на зимовището му, се димеше весело. Едно овчарско куче се хвърли въз пътниците, но тозчас позна Ивана Остенът и се замилва. Сложиха Огнянова в топличката колиба и продължиха енергически разтриването. Овчарчето, което пазеше там, и то помагаше за спасението на Огнянова: то смъкна цървулите и търкаше със сняг краката. Когато и Огнянов, и другарите му се видяха вън от опасността да замръзнат, те се прекръстиха с дълбока благодарност към провидението. Овчарчето нахвърля още дърва на огъня. Дружината насяда около, без обаче да грее ръце и крака. Кучето, вярно на инстинкта си, клекна при входа, да пази. — Обрейко, де чича ти Калча? — попита Остенът. Калчо беше Диков брат и пазеше къшлата. — В село слезна снощи, сега го чакам. — Дай, баевата, каквото има в торбата, да похапнем. Овчарчето изтърси всички хранителни припаси: няколко твърди комати ръженик, лук, сол и меродия. — Няма ли ракийка, Обрейко? — Нямаме. — Хай да се не ощури макар! А тя трябваше, ракийца, за даскала, да се съвземе — каза Остенът, като гледаше Огнянова, който си кълчеше ръцете и се превиваше още от болки. — Нищо, даскале, отърва се. Видя ли нашата Средня гора каква е хубостница? — Слава богу, че вам нищо не стана — каза Огнянов. — Ха, тя не закача старите си познайници. — Ако питаш — забележи Остенът, нам ни я изпрати Стара планина, тая фъртуна... Боримечката не се излъга... — Боримечката не яде слама!... — потвърди гръмогласно сам Боримечката. Кучето го излая. Гръмливият му глас раздражаваше животното. Огнянов се взираше в Ивана с любопитство. Той неволно правеше сравнение между него и прозвището му; то му прилягаше до немайкъде. Не можеше да се измисли по-съответствено име за тоя макрокефал, груб и полудив великан, който повече приличаше да е бозал от мечка, нежели от жена. Той гледаше тая несъразмерно висока снага, кокалеста, мършава, но силна; тази ъгловата, длъгнеста, космата глава, с тясно чело и с малки диви очи, с грамаден нос, широко развит в ноздрите, като у диваците, и с уста големи — да лапнат свободно един заек (Боримечката ядеше и сурово месо); и тия предълги, космати, жилести ръце, които би разчекнали един лев, както Херкулес. Той беше назначен повече да се бори с диви зверове, до които го приближаваше природата, а не да пасе кози — една идилична работа. Като контраст на всичко това по лицето му се изразяваше една незлобивост, някакво тъпо овче простодушие, което го правеше смешен. Никой не би предположил, че тая дебелашка, груба, неразвита нравствено повидимому натура е способна за привързаност и за по-човешки, нежни вълнения. Да, това беше вярно. Самото му явяване при дружината, в такъв извънреден час, явяване доста комично, свидетелствуваше за доброто му и доблестно сърце. Тоя момък беше способен за самопожертвуване! Под удара на тия размишления Огнянов хвана да намира физиономията му по симпатична и даже умна. — Бай Иване, кой ти изкръсти такова страшно име? — Как, та ти не знаеш ли, даскале? — отзова се Остенът. — Той се е борил с мечка. — Наистина? — Той е ловец страшен... и я уби! — Боримечка, разкажи самичък как се търкаляхте с мечката от скалата — каза Остенът. — Как, ти се бори с мечка? — попита Бойчо учуден. Боримечката, вместо отговор, тури си ръката на врата. Тогава Огнянов съзря там един дълбок трапчест белег, зарасъл сега; после си запретна косматата ръка и при лакътя се показа друга зарасла рана, като че причинена от желязна кука. Огнянов с настръхване видя тия знакове. — Боримечка, разкажи срещата си с мечката. Ти си бил прочут юнак! — каза той. Боримечката изгледа тържествено; тъпият му поглед пламна от гордо възпоминание и той захвана да разказва. — Майка й стара!... — захвана той с любимата си фраза... Но кучето излая внезапно и изскокна из колибата. — Защо лае Мурджо? Боримечката едвам захваща — изшегува се Остенът. — Чичо Калчо! — извика овчарчето, Калчо се подаде с една тояга и с торба през рамо. — Е, аз имам гости? Добре дошли, момчета! — каза той дружелюбно, като тръшна бремето си. — Сторете място да се посгрее бай Калчо. — Ех, че студ бре, че то ще измрат всичките вълци! Де ви завари бурята? — Тук, отдолу — отговори Спирдончето. — Ами че по такова време ходи ли се на лов? Първица ли идете в балкана, та му не знаете кога го хваща месечината? — Остави се, бай Калчо, помами ни добър лов... Ракийца носиш ли? — питаше Остенът. — Ракийца? Нося. Ама ви нося и по-хубаво нещо. Павурчето изреди дружината. — Какво по хубаво нещо от ракийцата сега? — Едно ново. Всичките наостриха уши. — Две клисурски заптиета ги изяли вълци тая заран. — Бре, що думаш? — извика лукаво Боримечката. Кучето пак го излая. Изяли ги, та не останало косъм от тях. Една тайфа турци ходиха, та ги намериха — не тях, а парцалите и кокалите им при Сардановата могила. Хаджи Юмер ага, както разбрах, казва, че заптиетата са били спогнати от вълците, кога водели конете, и са ударили бягат, те на една страна, конете — на друга. Единият кон се изгубил. Вълците подушили, че месото е посладко на ефендетата, та докопали тях. Наздраве, юнаци, така да изпукат всичките поразеници. Те са от кучешки ощур и пак кучета ще ги ядат. И Калчо навири павурчето. Тогава само съзря Огнянова, когото не познаваше. — А тоя аратлик отдека е? — попита той, като му подаде павурчето. — От Кара Сарълие, найдохме го в балкана... И той по същия дивеч тичаше — отговори Спирдончето. — Голям юнак е... наздраве, даскале! — изгърмя Боримечката. Кучето пак се изрънчи. Калчо се обърна към Боримечката засмян: — Бре, Мечка, какво си направил бре? — Никому нищо, Калчо! — Тюх бре, ергенчето грабна ни момичето, изгорихте се един други. Хай да е честито. Де ти дивечът да гостиш сватбарите? — Оставих го татък долу, бай Калчо — избоботи гърлесто Боримечката. Тоя път Мурджо се сериозно разсърди. — Хей, бай Иване, разкажи как се бори с мечката. — Той ли? — обади се пак Калчо и погледна лукаво Боримечката. — Да ни разкаже по добре как се е борил със Стайка... Изсмяха се. Иван Остенът искаше още да се увери в заблуждението на турците, затова пое: — Та тъй, а? Разкъсали ги вълци? А не викат ли турчата, че българи са убили заптиетата? — Как? Цялото село знае! Дядо Стойко, бог да го прости... — каза Калчо, като разбра криво питането. — Това чухме, ама аз питах: нямат ли турците смисъл на българите, че са убили заптиетата? Калчо го погледна в недоумение. — Кой ще каже това? Кога е било българин от наше село заптие да убие? Казах ви, че вълците са свършили тая добра работа и турците утре се готвят да дигнат потеря по гадовете, да ги прокудят. Виж, това и на мене помага... Та то тая зима от гад не можеш да.излезеш на къра. Наздраве, момчета! Хай да дочакаме светото рождество здраво и весело! Па и вие сторете като Мечката, само не през пости. Заповядай, аратлик! И Калчо подаде ракията на Огнянова, комуто силите се повърнаха от действието на благотворната струя. Той дигна павурчето и каза с трогнат вид: — Да поменем, братя, дяда Стойка, мъченик на турската ярост. Господ нека успокои праведната му душа, а нам да дава мъжко сърце н силна десница, да се борим с Христовия враг и да му върнем за едно сто... Бог да прости дяда Стойка! — Бог да прости — повториха другарите, — Бог да прости — каза Калчо, като свали шапка. После се обърна приятелски към Огнянова: —Аратлик, ти харни думи каза, от твоите уста в божиите уши. Ще се тегли до едно време, па ще стане джаста-праста... Как те викат? Ами, да се запознаем! Мене ме викат Калчо Богданов Букчето. — И Калчо простря павурчето Огнянову. Той се назова с едно друго име и пи за добро познанство. Дружината похапна малко, защото пестеше скудните припаси на Калча Букчето, после се опрости с него, който излезе да я изпрати извън вратата. Той се обърна пак към Огнянова: — Аратлик, прощавай, забравих ти името; па кога минеш пак тъдява, отбивай се при мене, да си побъбряме... Ти харни приказки имаш... Хай добър час! Няколкото бодри Огнянови думи силно стреснаха бедния козар. Не че бяха съвсем нови за него — но "аратликът" спомена няколко думи за б о р б а и тия съвсем нови думи удариха силно въз една нова струна на душата му и тя се пробуди. Ще видим после какво влияние има тая среща за него... Дружината се скоро изгуби нататък: тя се спусна надолу към селото, кога притъмняваше вече. Огнянов реши да нощува в хана на бай Дочка. Току що влезна в стаята, няколко минути след него, се покачваха по стълбите петнайсетина башибозука с пушки; тях ги предвождаше заптието, което вчера Бойчо видя в кафенето на турското село. Уви! Нямаше Колча тук да го предупреди!