Последен ден
| Последен ден Автор: Стамен Панчев |
- Сине мой
- Майката
- Зовът на войната стресна цял народ
- Майка
- Вървете, воловци, вървете!
- Пред боя
- На бивак
- Каквото да се почне дело
- Бойното поле
- Другари!
- Ранените
- Пленници
- Очакване
- Герой
- Аз знам, че всичко ще загине
- Посрещане
- Войнишко писмо
- Войнишки сън
- Завещание
- На гроба ти не хвърлих пръст
- Навсякъде из родните предели
- Време ще се мине
- С мъгла небето се облече
- Размирна година (1876)
- Запустение
- Гробът на скитника
- Да знаеш ти, какво желая
- Не знам: друг любеше ли ти
- Ти вярваш в бъдещето свое
- Аз често тука с тебе съм дохождал
- Защото я обичам, аз се пазя
- Пред зима
- Как по тебе младост чезне
- Жумеше лампата в спокоен полумрак
- Ти знаеш ли, що значи да се люби
- Портрета ти лежи пред мене
- О, знаех аз, че няма да си моя
- О, може би, че с скромните мечти
- Забрава
- Баща и майка беден ме родиха
- Ти никога не се призна на мене
- Последен ден
- Черни очи, черно вино
- Да беше жива днеска ти
- Каменно сърце
- Една усмивка твоя само
- Спокойно езерото чисто
- Далеч и по-далеч – където ти
- Привет на вас, места любими родни!
- Облаче
- През бурята
- В летен ден в дола безводен
- Полъхна пролет – и полета
- Есенен ден
- Върбата
- Обител
- Цветята вехнат, и шумти
- Зимна вечер
- През часове на скръб и на унине
- Прелитат черни облаци, и слънце
- На ситен прах дъждът се сипе и ромони
- Нека слънце весело да грее
- Отвсякъде мъгли пълзят
- Дърветата се разшумяха
- Отвред е смрачено небето
- Дар
- Припадна нощ; ей, всичко веч заспа
- Отвред нависват облаците тъмни
- На дъното на синята вода
- Вардар
- Солун
- Мусала
- Ой, девойко, китна китко
- Неда (народен мотив)
На дървен стол под гъстите дървета
седяхме в парка ний. Наокол нас
бе тихо и спокойно, леки пари
далеч се слагаха в вечерний час.
Ти бе навела поглед и нервозно
с чадъра си чертайше по пръстта
и тъжна и неуловима сянка
играеше по твоите уста.
И после изведнъж ръце ми стисна,
и до лицето ми лице допря.
И аз видях, как твойте тихи сълзи
последен лъч на слънцето огря.
Тогаз аз нищо не можах да схвана
ни в твоя взор, ни в твоето лице –
и радостно обсипвах те с целувки,
и стисках те до своето сърце.
До късно там седяхме – веч бе тъмно.
Уви, тоз бе за нас последен ден –
аз нивга не те видех от тогази,
и где изчезна, е незнайно мен.
И от тогаз не знам спокойни нощи
и в мъка и в съмнение чезна аз:
обичаше ли ме и за раздяла
защо не каза думица тогаз?
|
Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко. |