По българския въпрос

По българския въпрос Автор: Петко Славейков

Статия във вестник “Македония”, издаван в Цариград, бр. 34 от 22.VІI.1867 г. Цитирано по сборника “Миналото – спомен жив. Статии, очерци, есета”, ВТ: Слово, 2001 г., стр. 88 – 91

Нашите съотечественици в Македония допратиха сега напоследок до императорското правителство общи прошения от градовете Охрид, Прилеп, Битоля, Велес, Скопие, Струмица, Поляна, Неврокоп, Самоков, Кюстендил и Дебър да искат отделянието си от Гръцката патриаршия и да ся присоединят с другите си еднородци от Тракия и България за решението на българския въпрос и за устройството на българска черква, ако по предложеният от Великата черква проект за отделяние благоволи императорското правителство да подари на българския народ черковните му правдини.

Тая постъпка на нашите македонски братя прави наистина голяма почест на народното им чувство и въобще на народното ни име. Доста бе толкоз за българите, що живяха под притисканието на недраги отношения с гърците, дълго ний теглихме от своеволията на Великата черква и проливахме сълзи от озлобленията и неправдите на гръцкото духовенство. Време бе и ний да ся запознаеме като народ, да станем стопани на свободна совест, да ся отървем от пестунството на една нехвелита мащеха. Време бе да ѝ кажем, че не сме гърци и не сме вече деца, но сме особен народ и че ищем и можем под крилото на честитите си господари сами да разправяме черковните и обществените си работи. Защото виждахме и видиме, че това право го имат сите други поданни на светлият наш падишах народи, защото разбрахме, че ни е нужно, защото познахме, че без него не можем.

Ако толкоз тегло и патмо, толкоз жалостни и скръбни случаи, толкоз горчиви уроци, що са ни дали гърците, ако толкоз светли примери от други народи не бяха ни турили дотолкоз ум в главата да ся свестим и сега, в светлите дни на народолюбивия си господар султан Абдул Азиса — че тряба да дирим правдините си и да ги искаме от пристойното място, то друг път нямаше и да бъде и ний тогаз не щяхме да сме хора, но щяхме да бъдем говеда — безсловесно стадо, както поругателно, но праведно досега ни наричаха само тези притеснители на съвестта ни.

Но слава богу, законната борба, която от няколко години насам ний подигнахме за това с Гръцката черква, и тая на последне време постъпка на братята наши от Македония да ся придружат с нас, като бяха досега прости зрители на нашите усилия, и едното, и другото дойде с време да осветли образът ни и да отнеме петното на скотственост от челото на народното ни име. Ний няма вече да ся червим за братята си поради равнодушието им, но ще ся гордим с тях за ревността им и с тях наедно ще действуваме днес за сполучието на подсвоените ни от гърците черковни правдини, ще действуваме със средства най-законни и най-праведни — с почитание на священите правила на святата наша православна вяра, с призвание на правосъдните закони на императорското правителство и най-после с единодушното налягание за това на всички българи.

Има ли нещо престъпно в това наше желание?

Има ли нещо достоосъдително в това наше единодушно действие за постигвание на това желание?

Ако е достоосъдително чувството, когато ся рождени братя обичат, ако е беззаконна симпатията, която те усещат и имат един към други, като ся знаят, че са от една кръв — тогаз беззаконно е и достоосъдително е нашето съединение и единодушно действие. Но кой е, дето ще осъди това?

Ако е престъпна свободата на съвестта, ако са грешни началата на Евангелието — тогаз и нашето желание е престъпно и домогванието ни грешно. Но кой може да потвърди това?

Като е тъй, може би да попитат още някои от двоедушните, защо Великата черква ся противи на това наше желание? Защо ся отрича да го не удовлетвори и даже иска да го изкара неправедно и да ни окаля с порокът на неблагодарност и непризнателност?

То е, ще кажем ний, защото има таквизи хора на светът, в които им ся ввъртяло в главата, че имат от бога особени някои преимущества и правдини, не общи на сичките народи. А такваз пасмина хора са и нашите единоверци гърците, които имат слабостта да ся мислят, че и да ся показват още като привилегировани в церквата Христова. И затуй на всичко, що не ся среща с тази тяхна саморасла мисъл, гледат те като на нещо беззаконно и домогванието наше да ся изравним с тях го сматрят като дело престъпно.

Но това, че е заблуждение у тях, че е злочеста слепота, че произхожда от нечист егоизъм, кой го не види и кой го не казва. И тежко на черквата, откак ся е увлякла и тя от този егоизъм!

Егоизмът на гърците е в притча на народите, заразена от него и Великата черква постъпва съвсем противно на духът на християнството и досущ несъобразно с посланието си. Тя не рачи да познае у нас достойнството на человеци, отрича да ни даде равенството на братя, иска да ни държи в унижение, в рабство, има в презрение народното ни име и язикът ни.

Но питаме, в какво ся състои превъзходството на гърците над българите пред бога? Да не бъдат те създадени от злато, а ний от восък? Да не бъде техния язик от небето паднал, а нашия от ада излязъл? Божествен наричат те своят язик, а варварски нашият, но този варварски язик ся говори от сто милиона хора на светът, когато техният божествен язик ни пълно три милиона хора има да го говорят. Какъв урок за гордостта на гърците и за унижението на онези от българите, които са закоренели в заблуждението да търсят в гръцкият язик слава и просвета.

Нам е твърде весело и радостно, дето можем да съобщим на читателите си това, че братята наши от горепоменатите места излязоха от това заблуждение. О, колко е теглила кутрата Македония от туй заблуждение, от тази пуста гръкомания! Но право да кажем, тя би била достойна още за по-тежка и по-горка судбина занапред, ако и днес, когато навсякъде в Европа преобладават началата на народност, те остаха още в ледена апатия; ако днес, когато всичко, що е живо, е на работа, а те продължаваха още да спят с отворени очи. Но това, дето те зеха участие днес в движението на времето, то вече свидетелствува, че са достойни да ся наслаждават на плодовете от началото на народностите.

Па нека черквата, която върви в кривият път, за това нека упорствува, нека ни отрича равенството като на едноверни братя, нека ся дерат гърците и викат, нека гледат на нас с омраза и ненавист; ний да ся не увличаме, да ся не озъртаме, но да си караме работата, която е да посадим и отрастим дървото на живота — началото на народността, — на което сладките плодове не ще ся забавим да вкусим.

Авторско право

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.