Проф. д-р Анастас Иширков. Живот и обществена дейност

Проф. д-р Анастас Иширков. Живот и обществена дейност Автор: Гунчо Гунчев

Статията е публикувана с оригинално заглавие Проф. д-ръ Анастасъ Т. Иширковъ. Живот и обществена дейност в списание „Известия на Българското географско дружество“, кн. 4 от 1937 г. София. стр. I – IV от географа Гунчо Гунчев (1904 – 1940).

На 6 април 1937 г., точно напълнил 69 години, завърши земния си път най-крупната фигура всред българските географи, проф. д-р А. Иширков. Няколкото реда, които трябва да се отдвлят за голямата му и всестранна дейност като учен и общественик, в страниците на това изданне, чиято първа книга бе изцяло посветена нему, са само скромен опит да се даде представа за това, което е направил той. Защото в историята на българската географска наука, когато тя бъде написана, най-ценните страници, тия, които се отделят за челниците на една епоха, са предопределени за Иширкова. Той е родоначалник на модерната българска географска наука, не само чрезъ научните си трудове, но и чрез преподавателската си дейност, като пръв и дълги години единствен професор по география в нашня Университет.
Професор А. Иширков е роден на 5 април 1868 г. в хубавия град Ловеч, който още преди освобождението се е славил с просветено и родолюбиво гражданство. Баща му, кафтанджия по занаят, се поминал много млад, оставяйки единственото си дете на една н половина годишна възраст. Просветената му майка, която била завършила II клас от класното учнлище, се заела с възпитаннето и образованието на невръстния си син. По време на Освободителната война, когато ловчанци бягали към Севлиево, тя умира из пътя. Иширков бил прибран тогава от майчините си родители – дядо Цочо и баба Гаца. Спомените от детските си години той слага в първите си литературни творби, някои от които, като Дядо ми ме изцери, ни сочат каква голяма привързаност и обич той е хранил към дядо си и баба си. При тях той завършил трети клас. През септември 1884 г. се записва в Габровската гимназия, тогава едно от малкото добре уредени средни училища в България. Там Иширков учи IV, V и VI клас. През януари 1888 г., когато той бил в последния, седмия клас на гимназията, избухва ученическа стачка, и гимназията бива временно закрита. Иширков не пожела да се презапише отново там, а отива във В. Търново, гдето през юлий 1838 г. получава свидетелство за завършване средно образование. Подбуждан от най-възвишени родолюбиви чувства, той поисква от Министерството на народната просвета да бъде назначен за основен учител в някои от пограничните области на България. Но вместо учителско място той получава предложение да следва с 60 лева месечна стипендия Висшия педагогически курс, който бива открит през есеньта на 1888 г., в София, със задача да подготви учители за сръдните училища. Иширков приема това предложение и постъпва в Историко-филологическия отдел. През 1891 год., наедно с 34 други свои съвипусници, Иширков завършва Висшето училище, както е бил преименуван курса. Той и другарите му са първите люде, добили висше образование в новоосвободена България. Преподавателите на Иширкова са били: д-ръ Л. Милетич, д-р Ив. Георгов, д-р А. Теодоров-Балан, Ст. Станимиров, д-р Ив. Шишманов, Йосиф Ковачев, Никола Михайловский, Иван Данев.
През есента на 1891 г. той бива назначен за учител във Варненската мъжка гимназия, гдето преподава география, български език и краснописание, понеже предметът история, неговата по-тясна специалност, се заемал от друг преподавател. Тази си първа година той не можал да довърши, защото получава нова държавна стипендия, за да отиде да се специализира по славянска филология в Лайпциг, тогава едно от най-известните сръдища на славистиката. Причината за да получи тая стипендия са разказите и стиховетЬе, които той пише още като студент и които обръщат внимание на преподавателите му.
В Лайпциг Иширков разширява много познанията си, слушайки в продължение на две години известните учени: Лескин (славист), Лампрехт (историк), Ратцел (географ) и Фолкелт (философ). В началото на специализацията си, вниманието му е спряно повече върху история. През лятото 1893 г. той прекарва в Нанси, за да разшири познанията си по френски език. В богатите библиотеки на тоя град той проучва много исторически съчинения, бележките от които му послужват при първите му исторически статии, които са и неговите първи научни статии. През 1894 г. издръжката на всички държавни стипендиянти в чужбина била прекъсната. Иширков е трябвало да се прибере в България. Благодарение обаче на матерналната помощ, която му оказват братовчедите му Стефан и Иван Ватеви, той остава още една година, която той посвещава изцяло на география. Тогава Иширков приготвя докторската си дисертация при прочутия географ Ратцел, от когото пазеше най-отлични спомени.
Завърнал се в България, той бива назначен за учител в първа мъжка гимназия, на 1. IХ. 1895 г. Обаче и този път той не довършва годината, понеже бива изпратен отново на специализация, с оглед на предстоящата за откриване катедра по география във Висшето училище. Сега той отива в Берлин, при голъмия географ Фердинанд фон Рихтхофен. Там прекарва лятното полугодие на 1896 г. Така всестранно подготвен, и спрялъ изцяло вниманието си върху географията, Иширков заема с конкурсъ редовната доцентура по география и обща етнография, на 1. II. 1898 г. С това се отваря нова и славна страница в историята на българската география. От тогава, та до юли 1933.г., когато трябваше да се отегли по болест от Университета, в продължение на 35 години, той застъпваше тая научна дисциплина. През 1909 той става редовен професор.
Иширков е пионер в българската географска наука в пълната смисъл на тая дума. Преди него географски трудове, писани от българи върху България, почти не е имало. Във Висшето училище география не е била застъпена. Учебниците за средните училища са бнли компилации или непригоденн за нашите условия преводи от руски автори. Иширков пише научни трудове, чете лекции по география и обща история и обща етнография, разкритикува учебниците и посочва как трябва да се пишат те, и взема от друга страна дейно участие в управлението на Университета. Три пъти той е бил декан на Историко-филологическия факултет, един път ректор, и то през извънредно важната 1915/1916 учебна година, и много пъти член на академическия съвет. Като пръв професор по география и пръв уредник на Географскня институт при Университета, той слага основата на библиотеката и богатите му сбирки. И в последния си завет, той пак не ги забравя, оставяйки книгите и другите си географски пособия на него. За да може нашият Университет да достигне на такава завидна висота, се дължи на дългодишната и неуморима работа на това първо поколение професори, към които принадлежи и Иширков, чиито редове всеки ден оредяват.
Многобройни са учепицита на Ищиркова. Това са почти всички сегашни учители по география. Но и другите университетски преподаватели по география, покойници или живи, са израстнали всред атмосферата и грижите които той е полагал за тях, още като негови студенти, или пък като асистенти.
Обществените заслуги на Иширкова не се изчерпват само с това. Неговото значение като защитник на националната ни кауза, така справедлива и така оспорвана, е много голямо. Географско-етнографските му изследвания са една пълна научна обосновка на идеалите на българския народ за национално и държавно обединение. Спокойно, методично и с пълна научна безпристрастност, той излага неизчерпаемите доводи за справедливостта на българските искания. Дори в моментите на всеобща националка екзалтация около Балканската война, той не се подал на временни увлечения и не е изменил на научната си съвест, ако и да е бил подтикван за подобно нещо от официалните среди.
През 1913 г. Иширков бе членъ-съветник на българската делегация за сключване на мирния договоръ въ Букурещ. Тревогите, които той изживява там, причиняват захарната болест, която той имаше до края на живота си. Той е пращан два пъти в Германия с политико-културни мисии. През голямата война той прекарва около три години в Швейцария (1916 - 1919 г.), в трескава научна и полемизаторска дейност, защищавайки в това средище на международната политика българската кауза. Най-важните му трудове на чужди езици са излезли през това време.
По-голямата часть от нашите меморандуми до конференцията за мир в Париж са написани от него или с неговото дейно участие.
Иширков е представял нашия Университет много пъти в чужбина, било на юбилейни чествувания, било на международни или славянски конгреси по география, член бе на редица наши и чужди научни институти и сдружения, които подробно са изредени в юбилейния му сборник. В управлението на Народния етнографски музей, той взема дейно участие от 1909 г. насам, като член на музейния комитет. Участвувал е в редактирането на редица научни периодични издания или списания.
Многостранната научна и обществена дейност на тоя достоен син на будния предбалкански град Ловеч, всякога изпълнен с чувства на дълг към народ и родина, го издига между най-голъмите и заслужили синове на България.