Револверът
Автор: Димитър Подвързачов
Фейлетон


       То беше една смешна детинска сърдитня и гонитба срещу журналистите.
       Мине не мине седмица – току ни викаха в градоначалството с особни, строги записки.
       Наистина, с една напълно прилична обноска, но проявяваха ненормално любопитство:
       – Кой е писал това и онова във вестника? – Вие? – Какво сте искали да кажете? – Напишете, моля ви се, показанията си на тоя лист и се подпишете!
       – Но ако има някой обиден от моето писание, защо не ме дадете под съд?
       Тогава чиновникът вземаше конспиративен тон и казваше:
       – А бе аз виждам, че от това не може да излезе нищо сериозно, но няма какво да се прави: заповед!
       И ние, виждайки същото, добросъвестно пишехме, подписвахме и си отивахме по живо по здраво, без да се обръщаме вече назад.
       Ала по едно време комай и началствата видяха същото – че наистина от това не може да излезе нищо сериозно – и тогава системата се промени.
       Разноцветни и разнодрешни индивиди с каскети, със задкулисни физиономии и с подозрителни маниери почнаха през ден-два да обикалят тротоарите около нашата редакция, да се застояват наблизо с часове, като на същински пост – и то с нахално намерение да бъдат забелязани от нас.
       Понякога те ни причакваха около самата врата на редакцията и явно си шушукаха нещо, което се отнасяше до нас. Ние ги гледахме упорито в очите, за да им покажем по мимически начин, че не се боим, ала и те нито мигваха.
       Някои още по-смели почнаха под благовидни предлози да влизат дори вътре при нас, в редакционната стаичка!
       Тия и много други факти от такъв род, както и заплашителното писмо, което бяхме получили, ни накараха да подозрем, че нас ни следят и че против някои хора от нашата редакция се готви може би нещо тъмно.
       То беше време на бомби и атентати – чудно ли е да допусне човек подобна възможност!
       Мене обаче ме беше все пак повече смях, отколкото страх.
       Има у някои натури подобна смес от дълбок скептицизъм – и детска наивност.
       Аз мислех, пък и досега мисля – че всъщност на дъното на тази работа беше тогавашната "Безопасност" или някой друг неофициален институт, подобен на нея; че всичко това беше видоизменен терор върху нас; че просто искаха да ни сплашат – и доста усърдно и успешно.


* * *


       Така или инак, ала редакцията трябваше да вземе своите мерки.
       Почнахме рано да заключваме вратата и спущаме рулетката, за да се влазя при нас само през печатницата, а не направо от улицата. А понеже аз си отивах последен от редакцията, гдето оставах по тъмно сам, една вечер ми казаха:
       – Вземи този револвер; пълен е! ще го турнеш ей-тука в чекмеджето си, за всеки случай. Като си отиваш, вземай го със себе си, за да ти служи из пътя и у вас. Но на другия ден пак да го донасяш.
       – Револвер? Ами гърми ли? Вие ще ме вкарате в беля да застрелям някого от вас, без да ща! – възразих.
       – Чакай. Още има.
       – И картечница ли? Сега я вапцахме!
       – Слушай де! Вън по тротоарите от тази вечер те варди един човек…
       – Де го? Сега ще го простра! – заканих се аз за кураж.
       – Не бързай толкова! Той е наш приятел, ще те варди отвън, ще следи кой влиза при тебе и в случай на нужда, ще се притече…
       – А, тъй ми кажи! Но тогава не е ли по-добре да дам револвера нему, а?
       – Той си има, не бой се.
       – Той има револвер? Ами ако сметне мене за опасен човек и ме застреля?
       – Сега ще те запознаем, да се видите.
       Доведоха го, запознахме се.
       Внушителен мъж със сдържани движения и студен поглед, както подобава.
       Той си отиде пак на поста, а аз скрих револвера в чекмеджето и спокойно продължих работата си.
       Мина се около половин час, откак бях останал сам, когато неочаквано вратата се блъсна и някой се втурна запъхтян. Аз трепнах и вдигнах глава.
       Оказа се: автор! Познатият в книжовното зоологическо царство досаден субект – автор на непоместено произведение!
       – Здрасти! Здрасти! – викна той гръмовито и се тръшна на един стол около лампата.
       "Сега ще ти дам да разбереш – рекох си наум, – този път имам револвер!"
       – А бе какви сте такива хора – започна той, – какво стана моята статия, няма ли най-после да й дойде ред?
       Докато обаче да му отговоря, вратата отново се отвори и оттам се показа предпазлива, но вторачена, главата на моя най-нов познайник. С един подземен поглед той опипа госта от глава до пети, но като забеляза, че аз се усмихвам, безмълвно се скри.
       Той не знаеше, че посетителят беше от най-опасните за една редакция!
       – Кой беше тоя, дето ме изгледа така?
       – Той ли? Хм… По-добре да нямаш работа с него. Той е страшен човек…
       – Как страшен?
       – Той е пазач на редакцията, дойде да види кой си ти. Само да бях му смигнал малко ей-така – и главата ти щеше да се търколи под масата! Хе-хе!
       – Хайде холан! Защо?
       – А бе ти от Парагвай ли идеш? В това смътно време си тръгнал да се тревожиш за някаква статия… Ти знаеш ли, че аз щях да те застрелям без малко, още като влезе? Ами че как! Няма да си играем тук на орехи!?
       – Да ме застреляш ли? Че защо?
       – Ей тъй на! Това видиш ли го що е?
       Аз полуотворих чекмеджето, показах револвера и пак затворих.
       – Това се казва револвер! И знаеш ли какъв револвер? Като гръмне, сякаш драгалевска мечка реве.
       – Но защо е всичко туй, не разбирам…
       – Ти нищо не знаеш, значи?! О, свещена простота! Нас ще ни изтрепят тука, той нищо не знае!
       И добавих поверително:
       – Изглежда просто, че се готвят да нападнат редакцията, само не знаем коя вечер… Нащрек сме.
       – Но кои?
       – Дявол ги знае: може би комунисти или земеделци, или анархисти… В анонимните писма не си пишат адреса…
       – Та искат да ви нападнат, а?
       – Или най-малко ще ни хвърлят бомба тука…
       Авторът бързо побледня.
       – А пък ти си седнал: какво стана, кай, с моята статия? Кой ти мисли за твоята статия сега! Ние седим тука като на тръне…
       – Брей! Та значи, толкова опасно било, а?
       Той стана от стола и почна да се озърта към тъмните ъгли на стаичката.
       – Опасно не, ами всеки момент може да се случи нещо…
       – Хай да му се не види! Слушай тогава, голубчик: аз няма да ти отнемам времето, а ще те оставя да си гледаш по-спокойно работата, но ти пак виж там, дано тези дни се помести. Нали?
       – Добре, добре. Лесна работа.
       Той набързо се сбогува и си отиде. Когато след тоя бляскав дебют дойде време да си отивам, аз извадих револвера и понеже беше грамаден, а при туй и с калъф, обвих го с два-три броя от американския "Народен глас", завързах го отвън здраво с канап, взех го под мишница като колет и се отправих за в къщи.
       Там не можах да му намеря друго по-удобно за него място, затова се покачих на стол и го оставих върху един гардероб.


* * *


       По такъв начин вътре в три деня аз успях да пропъдя всички приятели и гости на редакцията, каквито всяка редакция си има – инак безобидни, добри и почтени хора, но често пъти автори на забравени статии или кандидати за сладък моабет ни в туй, ни в онуй време.
       Някои атакувах дори преди да са предприели нападение.
       – Не съм дохождал скоро при вас, но довечера или утре вечер мисля да дойда. Ще ви донеса и един ръкопис…
       – Заповядай, когато обичаш… Само че трябва да ни предизвестиш: ние влизаме и излизаме сега в съвсем неопределено време.
       – Защо?
       – А бе остави се! Следят ни, знайш… Не ги знаем кои са, но се готвят да ни нападнат, или да хвърлят бомба в редакцията… Всеки ден получаваме заплашителни писма…
       – Не думай!
       – Истина ти казвам! Може да не стане нищо, но за всеки случай, пазим се. Аз имам в редакцията един револвер колкото новородено дете; друг, малко по-малък, държа го у дома, а три още по-малки постоянно нося из разни джобове… Но ти ела, ела. Може пък случайно тебе да не убият…
       – Я гледай!… Да, да. Ще дойда. Само че… още ръкописът ми не е съвсем готов, но – ще видим…
       – Във всеки случай, обаждай се, като влизаш, защото ние работим, знайш, с молива в едната ръка и с револвера в другата…
       Но никой вече не дохождаше.
       След няколко дни колегите в редакцията се разтревожиха за моя револвер.
       – А бе какво стана револверът?
       – Револверът? Няма му нищо! В пълна безопасност е! У дома, на гардероба…
       – В безопасност? Че кой го пази?
       – Аз него, разбира се. Защото съм уверен, че той мене никога не може опази…
       Тогава им разказах как все пак моят револвер беше свършил доста добра работа, без дори да излезе от калъфа си.


Източник


Обществено достояние Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.