Сантиментален монолог

Сантиментален монолог Автор: Александър Вутимски

Когато си спомням за тебе, аз виждам китарата, книгите,
огледалото кротко във ъгъла, изкривения, нисък потон,
твойто тъмно лице до прозореца, озарено от слънцето привечер,
виждам как се усмихваш във здрача, как присядаш тихо на стола.
 
Погледни ме. Подай ми безмълвно ръцете си. Още веднъж. Още веднъж.
Аз ще седна до тебе във здрача. Ще въздишам до теб, ще се радвам.
Да се тътря пиян, ми додея, като просяк по кръчмите нощем
да се карам по ъглите нощем със стражарите и непознати пияници.
 
Аз тъгувам за тебе. Не виждаш ли? Аз съм сам, остарявам безшумно.
И отдавна разбрах, и отдавна узнах, невъзможно е
да се боря, да страдам, да се радвам така, както другите,
да не бъда безполезен пияница, пропаднал младеж и безделник.
 
Затова, в тиха утрин, когато се съмва над къщите,
аз ще седна на прага, ще гледам дърветата, слънцето,
Ще помилвам прозореца тихо, после сам ще налапам дулото.
И ще чуя за сетен път звук, кървав звук… когато полека се съмва.

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.