Църно му било пишано
на Александър Турнджов,
шеснайсе годин войвода
на седумнайсе го фатия.
Го кладоя * во долапи,
во тежки пранги железни.
Бог да го бие пашата,
той валията битолски.
Той на Александро говори:
“Кажи, бре кажи, Александро,
шчо си до сега напраил?”
Ми отговори Александро:
“Де гиди, пашо битолски,
не ме ли прашваш, разпрашваш,
се право ке ти разкажам,
къшлите * сум ги изгорил,
железници бомбардирал,
турците сум ги изтепал.”
Тогаж се паша налути
и луто ми го излажа:
“Я излезни, бре Александро,
надвор е твойта невеста
со мажко дете на раце”.
Се израдува Александро.
Излезе от долапите,
тогаж му раце вързая,
на бесилка го весоя,
на бесилка на Атпазар.
Дойде да го опева
и дробни солзи пророни.
Александро му прозборва:
“Не плачи, Недо, не жалай,
ако ме мене обесат,
нека се живи бракя ми,
по-арни ке се от мене,
по-арни, храбри войводи.
кладоя - посттавиха
къшли - казарми.
