Спомени на Радой Козаров

Из личните спомиени Автор: Радой Козаров

Аз Радой Тодоров Козаров роден на 27 октомври /ст. ст. 1856 година/, в с. Къзълъ-Мурад / сега село Батемберг/, Разградска околия, от родители: Тодор Михайлов и Пена Радоева Козарева, първия умрял 1878 година, на 62 годишна възраст и втората на 1908 година, на 93 годишна възраст, братя ми и сестрите ми живеят: Дона, Михаил, Вела и Иван в с. Батемрег, Петко и Милка в село Ярдъм, а аз в гр. Попово, гдето се засели на 1 януари 1883 година.

Първоначалното си образование добих в родното си село, през 1871 година, постъпих ученик в Шуменската четвъртокласна гимназия, през 1873 година, свърших /3/ трети клас. През лятото на същата година започна да върлува холерата по населението на целия град и като видех един ден, че от къщата на съседа ни Ради Чуфаджията, аскера изнася /9/ девет трупа на умрели от холера, напуснах Гимназията и Шумен, нощно време избягах и до като слънцето достигне пладне отидох в родното си село гдето престоях около месец време. Баща ми ме заведе в Разград и остави слуга у манифактуриста дядо ?еци Йовчев, при когото учих заедно с други осем момчета калфи и чираци занаята шивачество до освобождението на България.

През 1877 година, се започна освободителната Руско-турска война, руските войски достигнаха до с. Къзъл-Мурад, аз реших да мина турския кордон от голяма ордия и да отида при руските войски, това си решение съобщих на моя бивш учител Петко Вълнаров който беше член в турския Мезлиш в гр. Разград, той ме сърадва и ми поръча да кажа на Началника на руските войски, че сега в града всички фурни изваждат на ден по 96 000 хляба тайно за редовния аскер, а пък черкези, башибозуци и зебеци отделно ги хранят.

Беше към края на месец юни, един ден реших, че ще се престоря на глухо-ням, ще премина турския кордон и тръгнах по пътя за селото Къзълъ-Мурад, бех облечен с турски гащи и аба, с пискюлия фес на главата; по пътя никакви пречки, ама като достигнах турския кордон в местността “Бозалъците”, близо до с. Къзълъ-Мурад, там аскера ме задържа и запитва за името ми и къде отивам , аз нали съм глух и ням, преструвам се че не зная какво ме питат, биха ме и отведоха при един турски офицер, казаха му че съм глух и ням, той ме запита къде отивам и като не получи отговор одари ми две плесници и каза на войниците си: пуснете го да върви, казаците са на отсрещния баир те ще го убият. Те ме заведоха до кордона двамина но ме удариха в гърба с прикладите на пушките си, теглиха ми по една псувня и ме освободиха. Слизам в местността … , поех пътя км селото, видях на върха човек на кон, казвам си той е казак, скрих феса в пазва и тичешком отивам при него, започнах да се кръстя и чета молитвата “Отче наш”. Конника беше с червени гащи, мондир от синьо сукно, с пушка, сабля и пика. Запита ма “Булгар?” аз кимнах с глава потвърдително. Той ми посочи ловният стремен на седлото, улових се за него и тръгна галоп към село Казъл Мурад, гдето заварихме около 20 конника войници водени от басарабица Капитан Стефан Попов, той ме разпита подробно и заведоха при частта им до с.Кара Хасан кьой /сего Зараево/, ам ме разпитаха отново и още същата вечер двама войника през нощта ме закараха в Попкьой, при щаба на артилерийския генерал Баранов и на следната сутрин бидох наново разпитан и поставен под стража. На третия ден дойде опаченския поп Никола Писарев, удостовери самоличността ми и бидох освободен. След една седмица башибузуците и черкезите запалиха и унищожиха цялото село Къзъл Мурад, което броеше повече от 800 домакинства и изклаха приблизително около 300 души.

Източник

• Личен блог на инж. Дарин Дончев, по информация, предоставена от историка и редактор от гр.Попово Пламен Събев

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.