Хляб и зрелища

Хляб и зрелища Автор: Христо Смирненски

Народна армия, г. II, бр. 2 от 17 декември 1921 г. с подпис Хр. Смирненски

От площадите на древния Рим, където робските тълпи тревожеха потъналите в разврат и доволство патриции с честия си вик „хляб и зрелища“, ехото се понесе и стигна до шумните улици на Ню Йорк и Лондон, на Берлин и Виена. Безчислени тълпи от безработни и бездомни заливат улиците и все по-страшно и по-страшно вдигат стиснатите си юмруци. През трясъка на трамваите и колите, през пищението на автомобилите и железниците — като страшен вихър, като черен призрак витае този громък вик, вмъква се в празничните охолни зали, блъска се по витрините на големите магазини, налита гръмотевично из канторите и домовете на капиталистите и все по-често и по-заканително разкъсва тихата дрямка на златните божества.

Хляб!

Милиони уста отправят този огнен вик, милиони ръце се вдигат със закана.

И ако някога римските императори смятаха себе си достатъчно великодушни, за да подхвърлят по някой залък на тълпите — същите тези роби, които им отплащаха с кръвта си по пясъчните арени, — днешните властелини смятат и това за много.

Не, те не искат да дадат хляб на гладуващите, но затова пък най-усърдно се грижат за общонародните зрелища. Нима бедните тълпи са недоволни от всесветската арена на войната, където топлата кръв още дими? Нима недостатъчно зрелище бяха пожарищата на градовете, безинтересна панорама — милионите черни кръстове по бойните полета?... Зрелища? Не!

— Хляб! Само хляб!

Буржоазията пое отдавна грижата за зрелищата. Но и днес, когато гладните тълпи заливат улиците като разтопена лава, полицейските драматурзи са готови с новите си кървави пиеси.

— Хляб ли?... Заповядайте: на всеки ъгъл картечници, на всяка улица гора от щикове.

И трагедията почва.

— Ръцете доле, тури ножа в ножницата — крещят старите суфльори към разбунения роб.

И картечниците почват своя хор. Не! Буржоазията не се скъпи за зрелищата. Наистина, декорациите малко или повече се менят, но старата пиеса продължава. Берлинските улици още помнят пролога, увертюрата не е забравена в Рур и Саксония, завесата в Лондон и Ню Йорк вече е достатъчно дигната, смъртният диалог между фашисти и работници продължава из всички градове на Италия. А преди 10 дни, само преди 10 дни, по „Рингщрасе“ и пред парламента във Виена започна шумният увод към голямата драматична поема на гладните виенски маси. Този път виенските работници никак не са наклонни да слушат фалшивите режисьори от освиркания театър на Адлера.

— Хляб! Хляб!...

Пострада парламентът — суфльорската будка на господина Адлер,— пострадаха разкошните гнезда на борсовите октоподи, пострадаха хотелите, магазините и дебелите гърбове на виенските патриции.

И защо? Скъпотията била голяма, спекулацията — безобразна, животът — тежък! Нима на буржоазията не е тежко — малко ли й тежат големите благоутробия и пълните джобове? В какво е виновен някой си хер Франц или фон Майер, който до 10 часа сутрин мирно и тихо си спи, до 11 часа чете библията, а в 12 прочита борсовия бюлетин и телеграфира: „Кроната е твърде ниска. Да закупя ли още десетина милиона?“...

„Хляб и зрелища“ — някога. „Зрелища за хляб“ — сега!... Наистина, виенското зрелище никак не се харесва нито на господа буржоазните зрители, нито на г-да социалдемократическите суфльори. Те крещят: „Спуснете завесата! Пиесата не е издържана в художествено отношение! “

Напразно обаче те дърпат въжетата. Завесата е здраво дигната както във Виена, така и по целия свят. Тя няма да падне, защото на сцената стои измъченият, кървав и настръхнал трагик — пролетариатът, — ритнал вече суфльорската будка и готов сам, единствен да изиграе последното действие на великата житейска пиеса — действие съвсем не по вкуса на старите буржоазни естети и критици.

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.