Bo Yin Ra Книга за Царственото Изкуство

Bo Yin Ra

КНИГА ЗА ЦАРСТВЕНОТО ИЗКУСТВО

Част I

СВЕТЛИНАТА ОТ ХИМАВАТ И СЛОВОТО НА УЧИТЕЛИТЕ

Предисловие..................................7

Светещият към търсещия .......... 13

Жътвата ....................................... 21

Безкрайно разноликият Един ... 31

Познай себе си ........................... 41

За духовните Учители .............. 53

Опасностите на суетността ...... 65

Част II

ИЗ СТРАНАТА НА СВЕТЕЩИТЕ

Прагът .......................... 77

Въпросът на царя ........ 97

Странствуването ........107

Пасхална нощ............. 115

Съединение..................129

Част III ВОЛЯ ЗА РАДОСТ

На всички, които се стремят към Светлината ... 143

Учението ..............149

Oтдих и работа

Финал ...............,.. 169

<<< Предисловие

Глупаво е да се мисли, че свидетелството за висшия опит на най-мъдрите представители на дадена раса може да се намери в писмеността на някой народ от тази раса.

Още по-глупаво е безрезервно да се приема, че е достатъчно само да се преведат точно всички текстове на такава една книжовност, за да може уловените в тях искри светлина да се съхранят по този начин за собствената раса, — за собствения народ.

Наистина: — откак Земята се върти около Слънцето, за всичко живо светлината е изгрявала от изток, — и още от времето на първите опити на човека да намери себе си най-умелите търсачи са живели на изток.

Но едва неизказано малка част от онова, което тези мъдреци са намерили, е влязла в творчеството на народите от тяхната раса. —

Съкровена тайна — дори за „свещените писания“ — е оставало онова, което винаги ще си остане тайна за всички, които не го изживеят в себе си!

Тази книга има за цел да научи преживяващия да постигне такъв опит по присъщия на самия него начин.

Дадените тук учения се коренят в непоклатимите основи на вечната Действителност.

Но тези учения не са самоцелни и не се стремят към създаването на някакви „догми“, те са само необходимо пояснение.

Едва когато търсещият стигне чрез тях до вътрешно преживян опит, той ще ги е овладял. —

СВЕТЛИНАТА ОТ ХИМАВАТ И СЛОВОТО НА УЧИТЕЛИТЕ

ТЪРСИШ ЛИ СВЕТЛИНАТА, ЗНАЙ,

ЧЕ ТВОЯТ ПЪТ Е ЗАКРИЛЯН ОТ СВЕТЕЩИТЕ ВЪВ ВЕЧНИЯ ДЕН!

<<< Светещият към търсещия

Ще ти говоря за оня Път, който сам аз извървях!

Ще ти посоча оня Път, в който самият аз се превърнах.

Бях стигнал толкова близо до Слънцето, че то покриваше цялото небе.

Всичко бе в пламъци, под мене и над мене.

Аз бях друмник по Пътя към Светлината и преди да се усетя, сам се превърнах в Път, без да имам избор...

И превърнал се в Път, аз полетях като стрела към целта: — сам изгорях в пламтящото Слънце.

Така аз станах пожар и сияние.

Сам себе си изгарям в своята огнена Светлина: — как тогава да не искам всичко да стане Светлина и Огън!

Всички Слънца горят в същата тази Светлина!

Който е станал Слънце, изгаряйки, той е съединен с всички Слънца. —

Ти не знаеш Светлината на кои Слънца те озарява чрез мойта Светлина!

Недей прокарва произволни граници!

В Светлината всички произволни граници изчезват. —

Търси Светлината в Слънцата и Слънцата в тяхната Светлина !

Възлюби малко Светлината във всяко светило, о ти, който търсиш!

Искаш ли да се доближиш до Светлината, престани да се съпротивляваш!

Всичко в теб е все още съпротива!

Всичко в теб е все още говор: — затова не чуваш...

Всичко в теб е все още поглед: — затова не можеш да виждаш...

Наложи си мълчание и съсредоточи погледа си, за да те навести Тишината:!

Само в беззвучната Тишина можеш да чуеш вечното Слово! —

Ала ти си изпълнен още с хиляди съпротиви, които се борят с други хиляди.

Не си още свободен в себе си!

Не си още изпълнен със свободна от всякакви желания воля да извървиш с мен своя път към Светлината.

Началото: — Прабитието, — твори от себе си Прасветлината, а Прасветлината твори Словото.

А Словото има Светлината на Живота, и Светлината свети в Словото, което твори „Отца“: — прадуховния Човек — в дълбоката Тишина на Вечността, която и днес е такава, каквато във всяко време е била и винаги ще бъде.

Което ние ти възвестяваме от Словото, не е измислено от човешки мозъци...

То е откровение на Вечността и няма нищо общо с измислени земни мъдрости.

Което тук получаваш, е Светлина от Словото!

В Словото всички ние, на които дължиш тези думи, сме обединени в познание и съзнание.

Ние творим духовнообусловен ред чрез Словото: — в хаоса на измамните отражения, които се тълпят и взаимно се изтласкват по повърхността на непрекъснато вибриращи, стремящи се към най-външното силови вълни.

Когато поучаваме, ние учим как нас самите да разпознавате.

Само чрез преживяното от нас учение можем да разкрием пред очите ти живата Светлина, без изначалният и блясък да те ослепи.

Стремиш ли се към Светлината, трябва да ce научиш да вярваш!

Да вярваш, ще рече: да развиваш сила чрез която да събудиш no-висша сила.

Дори само думите, изпълнени с вяра, могат да развият сила, но не само в думи трябва да се учиш да вярваш.

Вярата е воля!

Според вярата ти ще се сбъдне, което с воля си поискал!

Каквато е вярата ти, такива са и твоите сили!

Твоята собствена сила само може да освободи за тебе действието на всички по-висши помагащи сили!

Стремиш ли се към Светлината, научи се да се молиш!

Когато се молиш, моли се преди всичко за криле!—

Знай: има криле, които те издигат по-високо от крилете на орела...

Има криле, които те издигат над всички звезди.

За такива криле се моли, когато искаш да се молиш!

Всяка друга молитва се превръща в светотатство, ако не се молиш в себе си едновременно и за тези криле. — —

Който се моли за криле, нему те наистина биват дадени...

Ако действително искаш да летиш, ще ти пораснат криле!

Още докато се молиш, ти ще бъдеш въздигнат!

И после, о търсещи, събори фалшивите богове, ако искаш да се доближиш до Единствения, Вечния: — до своя жив Бог!

Твоят Бог е в теб самия и само в себе си можеш да го постигнеш!

Само в теб самия може той да се роди за тебе...

Само в теб самия може да стане доловим за теб!

Недей да търсиш никакъв „бог“ извън Бога в тебе!

На никой друг „бог“ недей да служиш!

Чуй прастарите, погрешно тълкувани слова!

Чуй ги с ново разбиране!

Чуй с тръпнещо сърце: —

„A3“ — „съм твой Господ!“ — говори твоят Бог...

„Недей да търсиш други богове!“ —

„Недей си създава никаква представа, за да си сътвориш един „бог“, който като чудовищна карикатура на самия тебе, остава в едно от тебе само обусловено битие дотогава, докато самият ти не се отделиш от земното! — — “

Тук, о търсещи, ти си изправен пред началото и вечно несвършващия край на всяка истина!

Блажен ся, ако съзнаеш какво имат да ти кажат словата на онзи, чийто Бог някога така му бе говорил. —

Неслучайно ти разкрих аз тук сътворения от Вечността смисъл на тези думи!

<<< Жътвата

Нека покрием с було всички думи, които последните поколения често пъти са смятали за казани от нас.

Така ще е по-добре, защото доста от онова, което би трябвало безогледно да изплевим, ако пожелаем да очистим до последния бурен семето, посято от нас във всяко учение, изисква особени грижи.

Нашите духовно „по-млади“ човешки братя — и сестри — боравят с далеч по-къси времеви периоди от нас.

Така мнозина са се почувствували призвани да помогнат на делото, което е възложено на нас.

Как обаче биха се ужасили от хода на нашата дейност тези „разпалени, но не злонамерени“ хора, ако знаеха, че днес ние сме още в началото на нашето дело и считаме за едва започнато онова, което за тях отдавна вече изглежда приключено...

Ние хвърляме семе в разораната земя.

От вас зависи дали семето ще може да покълне! —

Гледайте да не оставите лакомите птици да изкълват зърната преди още те да са пуснали корен и стъбло!

Пазете онова, което ви се поверява!

Мнозина са принудени да седят на тъмно и мнозина са принудени да живеят в сянка, защото дните са мрачни: — те поглъщат Светлината.

За онези обаче, които и нощем са будни, слънцето ще изгрее на среднощното небе!

За тях ще дойдат жътвари, за да овържат класовете в снопи!

А след това ще дойдат облечени в бяло пастири и ще съберат с флейтите си своите стада!

Тогава всеки, който търси водач, ще го намери!

А водачът ще го поведе, през челичените порти и по пътя сред пустинята, към висините на Химават!

Там слънцето се къпе в Светлината и земята губи своята тежест.

Там небето е вечен пожар и всички звезди горят ярко в неговата светлина.

Всичко зряло за огън, там става пламък и вечно сияние...

Доста много обаче е все още зелено и пропито с влага.

Така то се противи на огъня, — расте, увяхва и изгнива. — —

Безпогрешно откриват вечните Отци храна за светлия огън.

Звезди след звезди запалват те в искрящия пожар...

Чуй! — да се запалиш, да запламтиш, да светиш, или: — да изгниеш, — — едно от двете е твоят жребий!

Стремиш ли се да избягаш от него, ти си само подведен от собствената си глупост!

Ти можеш да избираш единствено между тези две възможности!

Който дръзва да мери собственото си мнение с вечната Божия премъдрост, той пречи на Делото, което ние имаме

задължението да извършим тук на земята.

Той скверни Светлината, озаряваща земята, и съгрешава срещу Духа, от който самият той има живот.

Горко на човека, който така кощунствено поставя своите мисли на мястото на Словото!

Преди световете да възникнат, бе Словото и в него — Светлината като познание на Словото.

Не чрез мислене е достъпно за човека това познание, защото мисълта е само слуга на Словото.

Който иска да получи светлия Дар Божи, нека заповяда на слугата да мълчи!

Ние творим делото на най-вътрешния Изток: — делото на светлия Ден на Вечността.

Ние трябва да разтворим душите за живата Светлина.

Който търси сигурно водачество, нека съхрани словата ни дълбоко в своето сърце!

И ние ще сме близо до него дори ако живее накрай света.

Ние сме родени в този земен живот като пратеници на Синовете на Прасветлината: — на Отците на Светлината в Словото...

Чрез нас Светлината в Словото от хилядолетия е ставала все отново и отново човешки достъпна за хората, без да заслепява очите на смъртните.

Ние живеем в плът Живота на Вечността.

Който бъде поведен от нас по тясната пътека, водеща към нашето царство в Духа, той върви към своето собствено Битие във Вечността.

Ние водим към звездите на вечния Живот, които са едно с нас — родени от субстанциална Светлина — живеещи в Светлината, която винаги е била, винаги е и никога не може да угасне.

Премалцина сме ние, въплъщаващите на земята това прастаро единство на волята.

Мнозина сме обаче с ония, които преди нас са носили същото бреме, и с ония, които след нас ще го носят.

Нас не ни делят и не могат никога да ни разделят неща като народност, нация, роден език или отдалеченост в пространството и времето, въпреки че всеки от нас запазва земните особености на своята раса.

В самите себе си се прекланяме ние пред Онова, което се стреми да се разкрие чрез нас...

Ние сме се отказали да бъдем каквото и да било освен Негово саморазкритие в света на видимостта.

Ние сме абсолютно единство в самите себе си и нашето земно, тленно тяло ни е само оръдие в света на възникването и отмирането.

Никой от нас не е настоявал да стане това, което, без да знаем, сме били и продължаваме съзнателно да сме.

Открай време ние сме били избрани от единствените, които могат да избират, и сме поели върху себе си дълга на избраници като тежко, свято бреме.

Всеки от нас си спомня с ужас деня, когато като земен човек е осъзнал задълженията и отговорностите, на които от хилядолетия вече е бил обречен в Духа...

Навсякъде, където живее някой от Нашите, се извисява един от духовните ни Храмове.

Никой от нас не дава чрез словото си учение, основано единствено на субективно познание.

Чрез словото на поучаващия говорят в обединение всички действуващи от вечната Прасветлина.

Напразни са опитите който и да е от нас да бъде отделян по някакъв начин от своите духовно свързани с него братя!

Ние не можем да бъдем разделени и от смъртта, защото всички живеем един в друг, проникнати един от друг, — независимо дали сме още в земно тяло, или вече сме го напуснали.

Ние сме се издигнали над мисленето и съзерцанието и сме намерили царството на най-простите знаци: — Страната на Действителността.

Там живеем и оттам действуваме ние, най-вътрешно свързани, дори когато се налага да преодоляваме хиляди мили, ако искаме да се срещнем в земните си тела.

Който е получил духовен достъп до едного от нашия кръг, той встъпва в един Храм на Духа върху тази планета...

Ние се стремим да достигнем сърцата на хората, за да могат сърцата да намерят пътя към Духа, оставащ непознаваем за всяко мозъчно мислене, докато не бъде намерен от духовното в човека.

Подборът се насочва от духовнообусловен закон, който не може да бъде нито заобиколен, нито прекрачен.

Никой от нас не е свободен да се съедини в духовната сфера с всеки, който би дошъл при него.

Реката трябва да е наближила вече морето, за да може да носи големите морски кораби. — Така и търсещият трябва да е вече подготвен да поеме каквото имаме да му дадем.

Всеки, който дойде духовно при нас, може наистина да получи подходяща помощ, а също и определен вид водачество, доколкото помощта ще му бъде истински полезна и доколкото той съумее да открие това водачество, макар то да се проявява само в неговото всекидневие.

Водачеството по най-високите планински пътища обаче ние имаме право да предоставим само на оногова, когото намерим стигнал до края на пътеката през пустините на безплодното мислене, извървяна от него със собствени сили.

Него единствено е определил Законът да достигне най-големите висоти на духовното познание.

Всеки друг само би се сгромолясал дълбоко, ако го поведем духовно по стръмните пътеки, проходими единствено за премалцина измежду всички, които споделят в даден период от време живота на тази земя.—

<<< Безкрайно разноликият Един

Далеч нямаме намерение да разбулваме пред похотливото око на любопитството неопетнената мъдрост, на която сме избрани жреци.

Ние сами объркваме чрез духовно вмешателство всичко, доловено някога без или против нашата воля от непризвани, за да не може то да навреди на ония, които търсят безразборно поука там, където няма истина.

След всяко сведение, до което успее да се домогне някой непризван, ние сме принудени да издигнем още по-нависоко стената на мълчанието, ограждаща свещеното познание, понеже законът на Духа изисква такава закрила и ние сме длъжни да изпълним неговата повеля.

В древни, а и в по-нови времена ви е давано много нещо, непринадлежало на ония, които са ви го предлагали.

Научете се все по-ясно да разбирате, че Законът на Духа винаги съумява отново и отново да унищожава такива дарове, за да не позволи на нещо, което поначало е добро, да породи едно зараждащо се зло!

Само за онова, което самите ние даваме на душите, носим отговорност в Духа като за възложено нам дело.

Не мислете, че в земния Изток, — дори по самите склонове на Химават, където по бреговете на най-високите храмови езера вият гнезда свещените „лебеди“,, бихте стояли по-близо до чистата, сияеща с жива светлина мъдрост на духовния „Изток“: — на Изгрева в душата!

Не всичко, идващо от географския Изток, е непременно лъч от Светлината на духовния Изток! —

Опалващият вятър на сухите спекулации, както и трескавият полъх на най-дивото суеверие също веят от изток.

Най-голямата глупост и най-висшата мъдрост могат да се срещнат в земния Изток. —

Светлината от най-вътрешния, духовен Изток обаче е вечна, космична мъдрост!

Ние съумяваме да Стигнем без заобиколни пътища до всеки народ и до всеки отделен човек.

Единствено от така достигнатия зависи дали онова, което имаме да му дадем, ще бъде прието, или ще се върне при нас, сякаш отскочило от твърда скала...

Търсете, и ще бъдете — намерени!

Но за това търсене не е необходимо да излизате от дома си. —

Единствено в самите себе си трябва да търсите и само в най-съкровената си същност можете да бъдете намерени.

Не мислете, че пустословните мистагози, които искат да ви държат в подчинение и затова си приписват такава сила, биха могли да сторят някога това!

Не мислете, че ние, единствено способните да ви намерим по този начин, можем да доловим нещо друго освен най-възвишените душевни трепети в духовния живец на живота ви!

За нас е чуждо всяко любопитство и ние виждаме духовно във вас само онова, което е способно да възприема Светлината.

Всичките ни усилия са насочени само към едно: — да разгорим Светлината там, където тя бъде приета.

Пазете онова, което ви поверяваме!

То е Светлина от най-вътрешния Изток!

Светлината, която е и ще пребъде вечно, свети наистина навсякъде в тъмнината, ала сънуващите в мрака не я познават.

Виж: — самият ти си все още само свой сън, — ти, който трябва да се научиш да познаваш себе си като Светлина в Прасловото!

Ти никога не си бил действително в тъмнината, която сам си създаваш в своя сън, защото всичко, което усещаш като тъмно, е всъщност мимолетно.

Ти си бил Светлина от самото Начало, което никога не може да стане минало, защото е настояще във Вечността! —

С цялата си воля трябва да искаш да светиш, за да познаеш своята изобилна Светлина, — и да се събудиш от съня на мрака!

Днес ти си все още роб на съня.

Може би още утре ще се пробудиш и твоят Ден ще бъде вечен!

Тогава никаква нощ няма вече да може да ти отнеме изобилието от Светлина!

По собствен избор на волята си: — поради своята вяра в нощта, — ти си се превърнал в сън на тъмнината. —

Сега трябва да просветлиш своя мрак по същия начин — чрез вяра в Деня, — за да настане в теб Светлина и твоят сън да свърши.

Пази се от сънищата си, защото призраците на съня са властолюбиви и тиранични!

Те лесно могат да продължат съня ти повече, отколкото е било необходимо да останеш в него, и тогава ще проспиш своя Ден и ще трябва да дочакаш нов ден...

Ти още търсиш насън в пустото вцепенено нищо над облаците — Единия, който се проявява само в безбройно много индивидуалности.

Виж — Той живее и в теб, и ти говори:

„Аз съм сред тях, но те не чуват Словото ми, защото моят глас е тих като далечна песен на птици!“

Научи се затова да отделяш света на представата от света на Действителността!

Представата трябва да се превъзмогне, но не и Реалността на света, която дори „Бог“ не би могъл истински да превъзмогне...

Стреми се към простотата на детето в себе си, ако искаш да се научиш да познаваш духовното!

Избягвай всяка измислена „мъдрост“!

Изтръгни се от световете, които е създало за теб единствено твоето мислене и които ще се разсеят като призрачна мъгла заедно с последната мисъл на мозъка ти!

Напусни света на менливата представа, който съществува единствено в твоята глава..

Това е „великото отричане“!

Това е първата стъпка по пътя, по който друмникът постепенно сам се превръща в истинска Действителност.

Свещен ред въдворява Законът на духовните процеси.

За да може Светлината на Словото да стигне до човешките сърца, тя трябва преди всичко да бъде по земному обагрена.

Ние не сме Светлината, а Светещите в Прасветлината!

В нас Светлината на Вечността придобива баграта на земята.

Довери се на Светещия, който става твой духовен водач в самия тебе, но обичай в него единствено Светлината, която — струейки чрез него — иска да се доближи до теб.

Освободи душата си от всяка тленна представа, ако искаш да приемеш Светлината чрез него!

Онова, което се стреми да се изяви в теб, е не земният човек, чрез когото лъчите на Светлината стават познаваеми за тебе, а Светлината в Словото.

Наричаш ли насочващия те: — „ Учител", то знай, че Един само е „Учителят“ във всеки от нас!

Ние сме такива, каквито сме, за да можем да ви помогнем.

Нищо друго не изисква Законът от нас.

Ние се стремим да събудим във вас сили, чрез които сърцата ви ще бъдат изтръгнати от всяка тъмнина: - сили, намиращи се в самите вас! — Сили, които трябва да стигнат до вашето съзнание, ако искате да се научите да ги използвате!

Ние се стремим да ви поведем към вас самите!

Ние се стремим да запалим във вас вечната Светлина на Словото!

Ние се стремим Словото да отекне във вас!

Ала не можем да направим нищо за вас, ако вие не искате тази помощ!

Не можем да ви помогнем, ако не вярвате непоклатимо поне във възможността да получите духовна помощ, така както мореплавателят вярва, че ще намери земна твърд отвъд морето.

Ние сме земни хора като вас и също като вас трябва да плащаме дан на земята.

Ние действуваме като земни същества и отдаваме дължимото на земното.

Но познаваме също и Съвършеното като онази вечна цел, към която вечно се стреми всичко родено в Духа, без да може някога да я достигне.

Ако абсолютното съвършенство беше изобщо постижимо, то в момента на постигането му би пресекнал всеки живот и единствено чрез своята непостижимост то твори все отново и отново жизнената основа на всяка Вечност.

Съвършен е само вечно и безкрайно разноликият Един, който в безброй проявления изживява себе си винаги наново в Прабитието, Прасветлината и Прасловото...

<<< Познай себе си

Недей вярва на заблудени мечтатели, когато ти говорят, че всеки, който пожелае, можел да стане Светещ на Прасветлината.

Прекалено много за съжаление са ония, които с удоволствие са готови да повярват на всяка дума, стига само тя да ласкае разяждащата ги суетност, - и които с целия си ламтящ устрем в края на краищата само объркват безвъзвратно своя изконен житейски път.

Който не е роден като Светещ в Прасветлината, след като е бил вече от хилядолетия в Духа такъв, какъвто трябва да бъде и сега — тук в земния живот, той напразно би полагал усилия да „стане“ онова, което не е по изначалната си духовна същност.

Не търсете онова, което само не ви е потърсило!

В противен случай може много лесно да станете жертва на пъклени самозаблуждения.

Човеците, пред които природата е принудена да разкрие своите тайни, са винаги тъй рядко срещани, че само патологична самонадеяност може да подхранва у някого безразсъдното убеждение, че той спада може би към този безкрайно малък брой хора.

Който действително е един от тях, той узнава това в земното си съзнание едва тогава, когато насочващият развитието на неговото съзнание наставник му предаде силата да действува духовно на земята.

Преди това никй земен човек не е в състояние дори за миг да понесе, без да грохне под него, нечуваното обременяване на съзнанието, неизбежно свързано с изживяването на идентичността на земното самоусещане с един невъобразимо по-стар, индивидуално обособен предземен живот във вечния Дух.

Стъпилият тук на сигурна почва е свободен още от детските си години от всякакъв стремеж към самоизтъкване.

Той самият никога не е копнял за своята задача.

В Духа той е бил подготвен за нея преди още да се роди и когато часът му е ударил, Отците в Прасветлината са го намерили готов като узрял на дървото плод.

В земния си живот той може да се е стремил неотклонно към мъдрост, но положително е бил безкрайно далеч от желанието да придобие тайнствени сили.

Наистина той със смирение е търсил водачество, но съвсем не се е стремял към посвещението, което е получил впоследствие, без преди това да е знаел, че то е земна участ на малцина избраници.

Дори когато е чувал за нещо подобно, той го е приемал само като легенда или като плод на превъзбудена фантазия.

Така той става Майстор там, където, без да подозира, по рождение е бил такъв...

А властта над окултни сили, приписвана във всяко време на духовните Майстори от човешката страст към измисляне, е била за всеки истински Просветен винаги достойна само за презрение и крайно нежелателна.

Може би сте чували, че могат да се намерят средства и пътища за постигането на такива необичайни сили?

За вас би било всъщност по-добре да не знаехте нищо за тези неща!

За почти всички хора, устремени към такива сили, те са се превръщали в капан и печална е съдбата на онези, които са се хващали в този капан.

Който има призванието да овладее окултните сили, той дълги години е обучаван от призван Учител, за да се подготви да ги владее сигурно и да се брани от тях. Но дори и тогава те могат да се окажат гибелни за него.

Постигнатата със сурова школовка способност, която единствено позволява да се владеят окултните сили, задължава уверено постигналия я непрекъснато да упражнява своето умение и си отмъщава страхотно, ако волята му се отпусне дори един-единствен път.

Един само миг на колебание и на съмнение в собствената способност обръща всички сили, над които тя може да властвува, срещу заклинателя и носи злини с неизмерими последици.

Умопомрачението и загадъчната смърт не са най-ужасните последици, които могат да възникнат по този начин.

Вината ляга тогава върху плещите на оногова, който е вложил тази власт в ръце, несъздадени за нея.

Никой истински духовен Учител не би се обременил с такава вина, макар и наистина да познава до най-малките подробности практическите методи за постигането на тази способност.

Истинското духовно могъщество стои неописуемо по-високо от всички окултни способности от какъвто и да е род.

Ученикът, когото един духовен Учител приема за син, трябва да бъде човек, предварително „умрял“ за земната воля в себе си и живеещ вече във волята Божия, в която се е „родил“.

Единственото, което прави тогава Учителят, е от Бога да насочва човека да даде израз в себе си на волята Божия и да се отъждестви с нея, което често може да има наистина чудотворни последици.

Тогава земята на хората става поле за работа на избрания син, а царството на вечната Воля — негова родина.

А който се стреми, напротив, към окултни сили и се старае да ги овладее чрез външни упражнения, не е отишъл по-далеч от наситената с душни изпарения мрачна джунгла на гибелните желания и опасните изкушения.

Магията в най-висш смисъл, като Царствено изкуство на обединените в Духа, няма, разбира се, нищо общо с тази мрачна джунгла!

Истинската чудотворна сила на Царственото изкуство се крие единствено във вечно непобедимата воля на Божия Дух...

Човекът става вътрешно съпричастен с тази Воля веднага щом веднъж завинаги се отрече в себе си от волята на земята.

Но който иска да скъса с волята на земята, не бива да мисли, че трябва и „да се отрече от земята". —

Отричането от света е глупост!

Отричането от света е упойващо биле за слаби души, въобразяващи си, че могат да избягат от действителността...

Именно като се отричаш от света, ти се обвързваш най-тясно с волята на земята, защото: — онова, което те подтиква да „отречеш" света, е само незадоволената воля на земята, а не победната и могъща Праволя на вечния Дух, на която е заставено да служи всяко проявено битие и на която не може нищо да противостои. —

Ти можеш да скъсаш с волята на земята само чрез активна нагласа на собствената си воля.

Напротив, стремежът към отричане от земята не изисква от отричащия се нищо друго освен вяла пасивност.

Бягството от света съвсем не може да се счита за активно поведение и в преобладаващия брой случаи то е само съдбоносна последица от психофизически смущения, съчетани със себична склонност към прекомерна наслада.

Особено глупави са всички презиращи „Аз“-а, защото те не знаят какво презират.

Които казват: „Бори се в себе си със своя Аз\“ — ти дават лош съвет!

Изличиш ли „Аз“-а, всичко ще бъде изличено, — защото всяко битие и всяко явление е породено единствено от „Ази-а и за „Аз“-а: — то може да се почувствува действено само в „Аз“-а...

Ти не би могъл да изличиш „Аз“-а, дори ако с всички сили се стараеш да се превърнеш в негово отрицание.

Вечен е Пра-„Аз“-ът, който вечно те сътворява от себе си.

Ти не би останал дори една секунда жив, ако това духовно сътворяване престане да иска твоя живот макар и за една милионна част от секундата. —

Кажи на ония, които твърдят, че „Аз“-ът в тях бил заличен: — „Вие не сте станали отрицание на „Аз“-а, а само вашата глупост ви кара да вярвате в тази безобразна химера на вашето въображение!“

Вие потискате наистина „Аз“-а в себе си, но не можете да го убиете.

„Погрешно сте разбрали думите на мъдреците, защото мъдрецът е „Аз“ изоснови!

— Всичко в него е подчинено на неговия „Аз“! -

„А онова, което трябва да отхвърлите, е :— възприетото отвън!“

Аз си ти, о търсещи, от веки веков, макар и да не осъзнаваш още собствената си идентичност във вечната спирала на духовната последователност!

Всичко — освен „Аз“-а, — е временно възприето! —

Наистина ти защищаваш възприетото, сякаш е твоя собственост, — ала всичко възприето е чуждо на твоята Праоснова!

Всичко взето ще ти бъде отново отнето!

Безброй взети неща са ти били вече безброй пъти отново отнемани...

Твоето „собствено“ тяло е само прието отвън в този свят на — приемането. -

Ти обаче си „Аз“! —

„Аз“-ът е уникален, неповторим и неразрушим във всяка една от своите еманации!

„Разпадането " на „Аз“-а е невъзможно!

С тази дума само за краткост е обозначен един много сложен процес на разрушаване на съзнанието, при който обединеното преди това с „Аз“-а съзнание се откъсва от „Аз“-а и така загубва своя вечен „Аз“.

„Аз“-ът е необясним, защото „Аз“-ът е абсолютно единство, — „Светлина в себе сии и съвършена яснота.

Привидните различия в яснотата на „Аз“-а са само плод на онази дейност на съзнанието, която ти възприемаш в „Аз“-а.

„Аз“-ът е вечно сътворяван от Пра-„Аз“-а и остава вечен свидетел на вечното сътворяване!

Можеш да разрушиш единствено своето съзнание за собствения си неразрушим „Аз“.

А духовно осъзнат можеш да станеш само ако съзнанието ти бъде прието в „Аз“-а такъв, какъвто „Аз“-ът живее в Духа от веки веков...

И „Отец", и „Прасловото ", и „Прасветлината”— всички те могат да бъдат познати и възлюбени единствено и само в „Аз"-а!

А това си ти: ти, всякога уникалният „Аз“, — когато свалиш от себе си всичко, което си само приел! — —

Не навън търси, о търсещи, онова, което живее само в най-вътрешните ти дълбини!

Никога не ще можеш навън да намериш онова, което търсиш!

Никога не ще познаеш „Аз“-а, ако преди това не си го търсил и намерил най-дълбоко вътре в себе си.

Ти обаче ще намериш „Аз“-а в себе си само ако останеш с бистър дух и не допуснеш съзнанието ти да бъде подведено от жонгльорствата, така изобилно предлагани от твоята фантазия и от фантазията на другите. —

„Аз"-ът, живеещ в теб, е само един, — ала безброй неща се стремят да се утвърдят в теб, като се представят за „Аз“, за да скрият, че всъщност са само приети отвън.

<<< За духовните Учители

А какво може да се каже за високата общност на духовните Учители?

Как да стигнеш до тях, до тези, които ти помагат и те водят от Духа, щом не бива да търсиш „навън“?

За какво са ти тези думи тук, стигащи по необходимост отвън до теб, след като ти можеш да очакваш водителство само най-дълбоко вътре в себе см?

О, търсещи! — Това духовно водачество е много близо до теб, но ти не знаеш за него! —

В теб се изявява то, и в себе си ти си свързан с него, без дори да подозираш за тази връзка.

Ти би могъл във външния живот да прекараш дни и нощи до един от духовните „Учители“, както обикновено са наричани Светещите на Прасветлината, да живееш в една стая с него и пак да не го разпознаеш, понеже единият Учител, който ни е направил духовни Учители, добре е скрил нашата същност от помътените погледи...

А искаш ли със зрящо око да се доближиш до нашата общност в Духа, постарай се в самия себе си да създадеш духовната атмосфера, в която живеем — ние, станалите зрящи чрез едничкото вечно Око, на което не съответствува никое земно сетиво.

Ти няма да можеш да ни възприемеш вътрешно до деня, в който за първи път не постигнеш най-вътрешна, освободена от всяко желание тишина, изпълнен с увереност и уповаващо се безстрашие!

Външното спокойствие не ще ти помогне много тук.

Колкото по-голяма е заетостта ти в света на твоето всекидневие, — колкото по-интензивно извършваш външната си работа, — толкова повече се доближаваш вътрешно до духовната атмосфера, която е жизнена необходимост за нас и където единствено цари несмутимата тишина, която трябва да постигнеш. — —

Може би ти допада романтичната представа, че ние, „Лъвовете на Тишината", както са ни наричали, сме някакви безделни мечтатели, склонни към фантазиране йерофанти,1 или пък „йоги“ от съмнително естество, каквито се срещат по панаирите?!

Може би предполагаш, че зрящите Очи, на които митовете на всички народи дължат високите си прозрения, са жреци на мистериозни култове в окадени със свещени благовония тайнствени крипти?!

И не можеш да се отървеш от представата, че ние сме в услуга на някаква земна воля, — в общ плен на някоя жадна за власт религия или светоглед?! —

Но ако ти, о търсещи, искаш да се добереш до следите на истината, то недей се оставя да бъдеш мамен от жонгльорствата на преситената си фантазия!

Знай, че между духовните Учители, действували на тази земя, е имало и майстори на меча!

Знай, че други пък са насочвали съдбините на големи държави!

Едни от нас са творили в областта на голямото изкуство, други — на голямата наука, докато трети са избягвали и избягват всяка наука, всяко изкуство.

Някои са живеели в големи градове сред светския кипеж на своето време, — а други са пребивавали в далечно, непристъпно усамотение, което и днес е убежище за почти всички от нас.

Изменяйки се с изменчивия ход на времето, нашите следи могат да бъдат открити в най-различни ситуации от земния живот на хората.

Съвсем не може да се каже обаче, че всички ние сме във всяко отношение духовно равни, и всеки от нас си запазва свободата на избор дали и колко дълго да остане на достигнатото от него стъпало, и дали и кога да поиска да се изкачи на следващото.

Ала ние се вслушваме винаги в зова, който ни е призовал...

Вероятно твърде малко неща биха се покрили с твоята изопачена представа за същността на съединените с Бога човеци, ако би могъл да познаеш едного от нас, така наречените „Пазители на седемте порти” към Божествеността, в неговата земна обвивка.

Обаче: — външното има за мъдреца значение само като земно необходима привидност, а всяка привидност е измамна по същество, — макар че тя съвсем не бива да се разглежда като „несъществуваща“. —

Но биха ли могли „Облаците на Познанието“ да оросят земята и да я направят плодоносна, ако — изпратени в един свят на npuвидноcmmа — не умееха да действуват като привидност в привидността?!

Недей мисли обаче, че трябва да срещнеш някого от нас, за да можеш да станеш негов духовен ученик!

Никой от нас не учи „отвън“ на крайните, на най-дълбоките неща!

Казаното от мене тук може наистина да подтикне волята ти да търсиш истината, но всяко учение, което мога да ти дам в думи на моя език, остава винаги само зов за пробуждане на твоя вътрешен живот, защото другояче се „учи“ мъдростта на Химават...

Тя се корени по-надълбоко от схващащата способност на мозъците!

По-надълбоко от всички по човешки преходни, по земному менливи учения и школи!

Но ти не можеш да заживееш най-дълбоко вътре в себе си с живите „Камъни от великата Стена“ докато не се научиш преди това да дишаш в тяхната атмосфера, извисен над всички нищожни неща с мнима стойност и над всяка фанфаронска, възвестявана с панаирджийски крясъци мъдрост.

И както даден тон отеква във всички арфи в залата, щом пръстът на музиканта докосне струната на една само от тях, така всички свещени звуци зазвучават за всеки духовно приет ученик, след като той се е „настроил“ вътрешно като „Арфите на свещената планина“...

Твоето вътрешно състояние е ключът, който отваря за теб портата на съкровения духовен Храм!

Нищо не може да ти бъде премълчано, нищо не може да бъде скрито от теб, след като наистина си извоювал този ключ, — който обаче може да отключва само дотогава, докогато запазваш изискваното от духовния закон състояние. —

Ала не се стреми да чуваш в себе си гласове, да имаш видения или да възприемаш думи, които сякаш ти се казват отвън!

Провери себе си и остани душевно буден, за да не станеш плячка на измамни сънища, родени от твоите желания, там, където се стремиш да се научиш да познаваш Действителността!

Не търси нищо друго освен състоянието на най-вътрешна, освободена от желания и изпълнена с упование душевна тишина!

В същата степен, в която се доближаваш до това състояние, ще се доближиш и до ония, които са водени заедно с теб по пътя към истината, и по същия начин ще се отдалечиш от тях, ако не успееш да запазиш несмутено в себе си състоянието на най-вътрешна, освободена от желания тишина.

Никакво външно вълнение не може да смути тази тишина, която се обуславя единствено от твоята собствена вътрешна нагласа.—

Недей да търсиш в душевния сумрак спътниците, за чието съществуване се догаждаш.

Ти можеш само да станеш съпричастен в достигнатата вече от тях сила и безспорно ще можеш да осъзнаеш това укрепване на твоите собствени сили, — само че за споделящите твоя устрем към Духа знае само онзи, чийто ученик си ти, така както и те са негови ученици.

Недей си блъска ума, а само поддържай с будно съзнание винаги добросъвестно напрегнати всички свои вътрешни способности, които усещаш в себе си!

Нито за миг не бива да изгубваш себе си от окото на душата!

Иначе може да сбъркаш пътя и едва много по-късно да забележиш, че вече не вървиш по него...

Ако ти се числиш към ония, които не прахосват безполезно времето си на тази земя, тогава сияйният Ден ще изгрее дълбоко вътре в теб още през този земен живот.

Тогава ще бъдеш далеч от всяка опасност, защото твоят път ще бъде вече осветен от твоята собствена проясненост.

Но днес не бива по никой начин да се безпокоиш за оня ден, — достатъчно е да се научиш търпеливо и будно да го очакваш!

Ти не знаеш за кога ти е отреден той, а и никой не знае това...

Ти сам определяш своето време и това „твое време“ трябва да се изпьлни!

Нека ти бъдат достатъчни словата, които имам да ти кажа тук.

След като се осъществи времето, и до теб ще се доближи Осъществлението!

Всяко нетърпение само помътва погледа ти и с това забавя делото.

Вечен си ти и твоя е Вечността!

Търпеливо изчаквай!

Остави на спокойствие „възприетото“!

Твое единствено задължение е добре да го стопанисваш!

То съвсем не е твое притежание. —

Стреми се всекидневно и всекичасно към високото състояние на вътрешна тишина, сред кипежа на външния свят!

Изпълни се с вяра и упование и отхвърли всеки страх!

Така ти се доближаваш в Духа до оногова, който може духовно да те ръководи, — така ти осъзнаваш в Духа възвишената Общност, от която той стига до теб, — — така ти стигаш накрая до самия себе си в своя жив Бог!

<<< Опасностите на суетността

Но пази се, о търсещи, от своята собствена колебливост!

Пази се от тръните на съмнението! —

Ти може би се догаждаш къде пребъдва Светлината, както нощният странник провижда вече през утринната мъгла онова кътче на небето, където скоро ще засияе звездата на деня.

Ала между тебе и онова място са пуснали корен трънливите храсти на непрестанно подновяващото се съмнение...

На мястото на изкоренения от тебе храст всеки път израства нов.

Недей пропилява времето си в глупави начинания!

Никога — дори във Вечността — ти не би могъл да напреднеш по своя път, ако дръзко се опитваш да изкорениш първо тръните на съмнението! —

Тук може да ти помогне единствено твоето непоколебимо мъжество.

Енергично и сигурно пристъпвай напред, макар и краката ти да кървят от хилядите рани на твоята суетност!

Кракът ти трябва да е чист, за да може едничкият вечен Учител, който е Учителят във всекиго от нас, да те остави да пристъпиш кристално ясните стъпала, извеждащи към молитвените зали в Духа и в Истината.

А твоят крак става „чист“ едва тогава, когато бъде умит в собствената ти кръв...

Хиляди са търсили Пътя към Светлината и са оставали да висят по тръните на съмнението, защото суетната себичност на търсещите не им е позволявала да крачат напред, без преди това да са изкоренили тези тръни.

Но ти, о търсещи, не бъди като тях!

Ти си в безопасност, докато се уповаваш на вечното Слънце, чийто лъч те озарява в светлината на моите слова...

Безчувствен към всичко, което иска да те задържи, протегни ръцете си към ония готови за помощ ръце, които виждаш сега пред себе си!

Мълчаливо следвай водещия те, който може да каже за себе си:

„Аз не търся вече Светлината, защото самият аз съм станал светещ!”

„Аз не търся вече покой, защото самият аз съм станал покой!“

„Аз не търся вече никакви знания, защото аз сам съм се превърнал в непреходно знание!“ — ,

Отнасяй всичко добро към Бога!

Но недей се самозалъгва подобно на мнозина други със самонадеяната мисъл, че Бог бил длъжен да ти отговори на всеки въпрос.

Питай с упование и се радвай, когато получиш отговор, — но уталожи любопитството си, ако отговорът не дойде още докато питаш!

Раните, които ти нанасят съмненията, са необходими, за да укрепне силата на твоята вяра.

Недей малодушно отбягва препятствията, които се изпречват пред теб, за да те задържат, докато силите ти не укрепнат за нови крачки напред!

Не си въобразявай, че може да си призван да изтръгнеш за самия себе си и за другите всички тръни на съмнението, както твоята суетност ти нашепва.

Едва когато се научиш да обичаш съмненията, ти ще съумееш да се предпазиш от тях!

Едва когато никоя достигната от тебе цел не подхранва вече твоето самолюбие, ще бъдеш намерен подготвен да достигнеш най-високата от всички цели...

На мълчание трябва да се научи душата ти, за да се доближи до нея Светлината!

Мълчанието ще бъде най-дълбокият зов на твоята душа към просветление!

С мълчание ще встъпи някога твоята душа във вечното Сияние!

Колкото по-добре се научиш вътрешно да мълчиш, толкова повече ще се доближиш до прозренията, за които копнее душата ти.

Дълбоките прозрения в сферата на истинската Действителност се разкриват само пред оня, който е постигнал в себе си покой, понеже е съумял да се научи на умението вътрешно да мълчи!

Криеща се под хиляди маски обаче, все твоята суетност е тази, която смущава вътрешния ти покой чрез нови и нови въпроси, които не могат да получат отговор, преди да си постигнал великата Тишина...

Едва когато се научиш вътрешно да мълчиш, ти ще стигнеш в тишината на своята душа до оня отговор, който ти дарява вечно спасение!

Глава II

ИЗ СТРАНАТА НА СВЕТЕЩИТЕ

В ТВОЯТА ДУША ИМА ЕДНА МАЛКА ВРАТА, - ПО-МАЛКА ОТ ВЪЗДУШНА ПРАШИНКА В СЛЪНЧЕВИЯ ЛЪЧ.

КОЙТО Я ПРЕКРАЧИ, ЩЕ МОЖЕ ДА БРОДИ ИЗ ДАЛЕЧНИ СТРАНИ, БЕЗ ДА СЕ ОТДАЛЕЧАВА ОТ ДОМА СИ.

НАЙ-ДРЕВНИ ВРЕМЕНА ЩЕ ПРЕЖИВЕЕ ТОЙ В ДНЕШНИЯ ДЕН.

АЛА МАЛЦИНА СЪУМЯВАТ ДА СЕ НАПРАВЯТ ТОЛКОВА ДРЕБНИ, ЧЕ ДА МОГАТ СЪЗНАТЕЛНО ДА ПРЕКРАЧАТ ТАЗИ МЪНИЧКА ПОРТА...

<<< Прагът

Пристигнал в Храма, където трябваше да получи посвещение, ученикът запита своя Учител:

«Кажи ми още, о Сигурни, комуто аз тъй дълго вече се доверявам, какво си ти пред самия себе си в своето самопознание, — ти, който умееш да владееш всичко в себе си и от нищо вече не си владян!?

Дали онова, което си, е присъщо на самия човек, или пък си намерил в себе си нещо друго, на което човекът трябва да служи само като маска? — »

А Учителят рече:

«Аз съм, както и ти, човек,— но онова, което съм бил, преди моята майка да ми даде тяло и живот на тази земя, аз станах тук едва след като преодолях съня на земния човек.

Аз станах повелител на своите вечни сили и тук на земята едва тогава, когато се научих да побеждавам земния сън, в който човеците от тази земя са склонни да проспят живота си.

Питаш ли ме какво съм, мога да ти кажа само едно:

Аз съм — аз самият, и единствено — аз самият!»

«Ти самият?» — едва промълви въпроса си ученикът...

«Ти самият? — —»

«Как да разбирам това?! — »

«Мой жадни за знание ученико — отвърна Учителят, — колко много си чул ти вече от мен и колко много още бих могъл да ти кажа, — но и колко много съм принуден все пак навеки да премълча, ако не съумееш преди това сам в себе си да си го кажеш! — —

Повече ли ще знаеш за мене, ако ти кажа:

Аз съм господар на своите вечни сили, защото съм станал Себесила на тези вечни сили?

В мене те съзнават сега себе си и само в моята воля виждат осъществена своята...»

«Кажи ми тогава за силите, чиято Себесила си ти, о Великодушни!» — помоли в отговор ученикът.

И Учителят рече:

Чуй ти, който търсиш Светлината, и разбирай в сърцето си!

Когато вие, спящите човеци, казвате по земному: — ние виждаме света с очите си, ние го чувствуваме или усещаме и нашето ухо ни осведомява за него, вие говорите само за една малка част от света, която е повече или по-малко достъпна за вашето познание.

Аз обаче познавам Цялото и живея съзнателно в него...

Аз виждам, чувам и усещам повече от вас!

Аз живея в цялата Вселена, съставена от светове като вашия и обхващаща всичко съществуващо.

Втъкани един в друг, — прониквайки се взаимно, — всички светове са на едно и също място.

Скрит във вашия свят, — зад видимите форми на вашия свят, — се намира светът на духовните сили, чиято Себесила из Духа съм аз.

Пратворчески, ала и: - чрез творчество рушейки, — се изявяват тези сили.

Безсилни са те сами по себе си, тъй като им липсва всякакъв импулс към самостоятелно осъществление, но Себесилата на едного само, който е — той самият — ги изпълва с подтик към самоизживяване и така те се превръщат в духовно искани стихии...

Силата на тези стихии се усеща от всички живеещи тук на земята, — царе и просяци, — силни и слаби, — богати и бедни, — но премалцина само се догаждат от кои светове стига до тях това въздействие.

Почти за всички това си остава тайна, понеже те само сънуват в своите земни тела, докато душите им спят. —

Ала чуй по-нататък ти, комуто предстои да стане Око на Световете!

Втъкан и потопен в света, който на вас ви изглежда като цялата вселена, втъкан по същия начин и в света на ония сили на живия Огън, за които ти говоря тук, съществува един свят на чистата Светлина, просветляващ и разкриващ в себе си всички светове.

Тези три свята, — като тяхна опора, — проникващ в тях и изживяващ ги всички в себе си, — държи Могъщият, който единствен познава себе си в Своето Име.

На нас Той се разкрива в мълчание...

От Него и в Него живее всеки, който е ставал зрящо Око на Световете.

Чрез Него Себесилата владее над силите на живия Огън.

Ти би могъл наистина да го наречеш също — Могъщите, — защото в Себе Си той включва Мъжа и Жената.

В Праначалото на съществата, които наричат себе си „човеци“, Човекът във вечното Сътворение от „Отца“ е бил обладател на Себесилата и повелител на всички сили на живия Огън.

Когато обаче силите на живия Огън, който гори без пламък, са разкрили пред прасътворения Човек своето могъщество във всичко живо, той е забравил своята Себесила, на която единствено силите на Огъня са дължали своята всеобхватност, величие и могъщество, и — е изпитал страх от тях...

Страхът е първичният грях на Човека, — защото само от страх пред силите, чийто повелител той е бил, Прасътвореният е паднал от вечната Сияйност!

Ето, ти знаеш вече причината за всяко зло тук, на тази земя!

Не само Човекът е станал негова жертва, но и всички светове, в които падналият е внесъл своя първичен страх...

С удивление гледаш ти „чудесата на природата“, без да подозираш, че всичко възприемано от тебе произтича от твоята, парализирана сега, вечна духовна Воля, и би било много по-чудесно, ако царството, което наричаш „природа“ и чийто пленник си вече самият ти, можеше и днес още да те признае за свой повелител. —

Сега всички сили в него са принудени да продължат да действуват като колелата на часовников механизъм, чиято пружина е вече навита.

Ти единствен можеш да спасиш и „природата“, макар за това да е необходимо да изтекат още милиони години!

Ала не мисли, че това малко небесно тяло, на което ние живеем сега тук, единствено носи последиците на твоето „падение“!

Цялото физически възприемано космическо пространство с всичките му слънца и планети е осъдено от човека, поради неговото отпадане от съзнанието за собственото му духовно могъщество, да бъде без „Бог“, защото единствено и само на Човека е било някога изначално поверено онова, което днес невидими същества, откъснати от Духа и изпълнени с жажда за власт, са извоювали като своя сфера на господство.

Безброй живи твари са принудени, по вина на Човека, да страдат невинно!

Виновен, той е отредил същата съдба на собственото си земно съществувание.

Само чрез Човека, който, станал жертва на страха, се е отказал от своята изначално дадена му власт, всяка твар може да бъде някога отново изтръгната от лапите на своите мъчители, изпитващи наслада от неизказаното страдание, което падението на човешкия дух е трябвало несъзнателно да причини. —

Чуй сега по-нататък за съдбата на Човека, — съдба, която щеше да бъде неизбежна дори ако първоначално един-единствен само Човек е бил сполетян от нея.

Все отново и отново сееща зло, тази съдба преминава през всички земночовешки епохи и раздухва страха: — първичния грях, — във всяко ново поколение.

Така Човекът се е сгромолясал от своето духовно могъщество и от божественото си величие, докато една тленна животинска форма не се е явила като последно спасение за неговото себеизживяване. —

Вие наричате „прачовеци“ всъщност ония животни, с които сътвореният в Духа Човек: — „Господарят на земята“, се е съединил, след като той, надвит от страха, е „паднал“ от своето единение с Бога...

И все пак силата свише не го е съвсем напуснала!

Оживяван от изначални сили и изпълващ животинското тяло, скрит за животното и забулен в него от самия себе си, той предугажда в себе си Себесилата като едно чуждо, висше същество.

Животното е станало убежище на падналия, който се е скитал без Родина, — защото Родината не го е вече познавала, — и животинското тяло се е превърнало за него в Пещера на спасението...

Щом в него засияе Себесилата, той възликува в животното и всеки животински нагон помръква в тази светлина. —

Затова тъй неутолимо копнее той в животното за такава Светлина, — и този изгарящ копнеж все отново и отново го тласка към Светлината след всеки нов озарил го лъч.

Някои от съществата, наричащи себе си тук на земята „човеци“, — чието мъжество е укрепнало, след като от Духа са съзрели неволите на животното, отредени и на тях, — са се устремили с такава сила към Светлината, че тя е могла отново да ги озари още преди раждането им в земно тяло.

Те отново са овладели Себесилата!

Те са станали първите помагачи на своите заспали в животното братя и на техните сестри.

Те са станали зрящите Очи на Световете!

Те владеят силите на живия Огън, които им служат с пламенно усърдие...»

«Знаеш ли сега, кой съм аз — ? —», попита след тия думи Учителят.

И неговият ученик отговори объркан, сякаш току-що пробудил се от сън:

«Да, Учителю! — Сега ми се струва, че се досещам кой си ти.

Обаче: — обясни ми все пак, ти, който толкова много вече си ми обяснил, — от своя баща ли си наследил тази духовна Сила, или пък от майчината утроба имаш дарбата за това познание?

Прости ми, ако въпросът ми отива по-далеч, отколкото си склонен да ми отговориш!

Ти знаеш, че аз се прекланям с благоговение пред теб, — ала очите ми не могат да забравят, че те виждат в човешки образ, подобен на другите хора, и те напразно се взират и търсят да открият в теб онова, което телесно обуславя твоето светло познание.»

«О, неразумни! — отвърна Учителят. — Мислех, че за мене питаш! — Че искаш да узнаеш кой съм аз!?!

Вместо това ти запита за животното, което още ми служи за храна и което постепенно се изразходва, защото аз живея на този свят чрез неговите сили. —

Откъде имам онова, което ти дадох чрез моите слова, ти повторих и днес.

Ала ти не чуваш какво ти се казва, защото си все още потънал в съня, в който вие, мислейки, сънувате живота си!

Знай, че словата ми ти дариха знание в Прасветлината и че само който притежава Себесила, постига знание в Прасветлината! —

А сега, — кажи ми ти сега, кой си ти? — защото Законът изисква да ти поставя същия въпрос, който ти отправи към мен в този свят храм.

Кой си ти?! — Който от толкова много си владян, и толкова малко си научил да владееш! — —»

И ученикът отговори:

«Учителю, питаш ме със сурови думи за нещо, което ти единствен би могъл да ми кажеш. —

Аз — —не зная това!»

И Учителят рече:

«Никога не е имало човек по-дързък от тебе!

Как можа да встъпиш в този храм, — в храма, откъдето не може да излезе никой, който не знае отговора на моя въпрос, — след като не си в състояние да кажеш кой си ти!? —

Жалко нищожество! Ако не си достатъчно мъдър да отговориш, то нека въпросът ми събуди поне разума ти, за да не станат тези стени свидетели на твоята гибел!»

Едва овладял гласа си от вълнение и разтърсен в цялото си тяло, ученикът отговори:

«О ти, който всичко любиш, — как би могъл да оставиш да загине твоят ученик само защото той не знае сега как да отговори на въпроса ти? — —

Може аз наистина да съм нищо, както ти казваш, — а може би в словата ти има и скрит смисъл. —»

«О, глупецо! — каза тогава Учителят със студен глас и суров присмех. — Ти си нищо не само в някакъв си скрит смисъл, а в буквалния смисъл на думата!

Не виждам нищо, на което да мога да предам великото ръкополагане, което ние си предаваме един другиму, откакто първият между нас го е получил чрез Прасловото от Прасветлината.

Не виждам пред себе си нищо, което да може да носи този свещен дар, щом ти още не знаеш кой си!

Преди това тук беше още моят ученик.

А сега аз виждам едно нищожество и говоря на едно нищожество.»

Тогава ученикът изкрещя като в треска:

«Учителю! — Наставнико мой! — — Ти се подиграваш на своя ученик!

Ти искаш да ме погубиш!

Ти говориш, както никога преди не си говорил с мен!

Ти знаеш кой стои пред тебе!

Ти знаеш кой съм аз!

Ти знаеш, че аз не бих стоял тук пред тебе, ако вие не бяхте ме повикали\»

«Какво е това тук, което се осмелява да ме хули?» — отвърна презрително Учителят.

И ученикът изкрещя така високо, че гласът му пронизително отекна в тъмните зидове:

«A3 съм това!! — Ала не те хуля!

A3, твоят ученик!

A3 САМИЯТ съм този, който е изправен тук пред тебе!»

След като изкрещя високо тези думи, ученикът загуби власт над сетивата си и се свлече като безжизнен.

Най -после, след продължителен и дълбок сън, той се пробуди.

До постелята, където бе положен почти лишен от живот, стоеше Учителят.

Ученикът се огледа и мястото му беше вече непознато, защото сега се намираше във вътрешните зали на Храма.

Тогава той позна Учителя и видя, че лицето му сияе от радост.

«Стани! — каза Учителят с изпълнен от любов глас, — стани и изкачи сега първото от седемте стъпала, които ще те изведат до Светая светих на Храма.

Там ти ще постигнеш Силата, на която се покоряват огнените стихии...

Ти издържа сега изпитанието на Прага, защото за пръв път всяка клетка на тялото ти се превърна в — Слово\ —

Преди това само главата и сърцето ти бяха живи.

А сега, във вика на твоя смъртен страх, всичко в тебе се събуди за живот!

Сега Човекът дойде на себе си в животното и неговият сън е преодолян\»

Ученикът слушаше тези думи и не знаеше какво става с него.

Обхванат още от съмнения, той хвана ръката на Учителя и рече:

«О, великодушни! — Колко голямо е наистина твоето сърце! — Какво да направя, за да ти благодаря?!»

Но Учителят поклати глава и каза със спокоен глас:

«Изкачи стъпалата!

И когато успееш да изпълниш тази задача така, както тя трябва да бъде изпълнена, — тогава ще те видя отново.

Който е узрял за намиране, ще бъде намерен тук.

А ако си дошъл прекалено рано, то и сега не ще можеш още да се спасиш от тези зидове.

Сбогом!

Може би — ще ме видиш пак!

Последното изпитание е все още пред теб!»

При тия думи Учителят поведе мълчаливо своя ученик през дълги и лъкатушни мрачни галерии, — и мълчаливо го напусна, когато стигнаха пред седемте високи стъпала.

Сам, — без всякаква помощ, — ученикът трябваше да се опита да ги изкачи.

Твърд, съсредоточен, с челичена воля, след продължителни, все напразни усилия, той успя най-после да преодолее височината на първото стъпало.

Всяко ново стъпало беше далеч по-трудно за изкачване от предишното.

Често силите му заплашваха да го напуснат.

А седмото стъпало бе почти непреодолимо, защото то беше — високо колкото самия него...

С последни сили ученикът трябваше да се опита да надхвърли себе си, докато най-после, след неизказани усилия, успя да се изкачи и на това най-високо стъпало.

Тук вече пътят му към Светая светих беше открит.

Пристигнал в Светая светих на Храма, ученикът намери тук всички, които преди него бяха изкачили същите стъпала, и сред събраните там той съзря и Учителя, чийто ученик беше.

Като го видя, той поиска да целуне с благодарност ръцете на Учителя, защото усещаше ясно каква промяна се бе извършила в него и че вече притежава Силата, която Учителят му бе обещал, ако успее да изкачи седемте стъпала.

Ала Стареят измежду събраните в Светая светих на Храма го спря благо и рече:

«Кому искаш да благодариш, — ако не на Оногова, в чието Име ти се превърна в Слово?\ —

Виж, ние всички сме: — един в друг! — —

У теб бе онова, което ни призова към тебе! —

У теб бе онова, което искаше да постигне себе си!

У теб бе онова, което се осъществи в тебе! — —

Ти живееш сега в нас и ние — в тебе!

А ние, — всички в едно, — живеем в Оногова, който ни обединява!

Познавайки го, ние му се прекланяме — в самите нас...»

Така ученикът сам стана Учител и обединен вече с всички, които преди това го бяха ръководили, защото го бяха намерили подготвен за вечното Единение, — още преди да се беше родил тук на земята.

>

<<< Въпросът на царя

«Обясни ми, о безсмъртни — започна царят, — защо всеки мъдрец учи на различна мъдрост? —

И единият, и другият наричат своето учение истинно, и все пак ученията им са из основи различни.»

«Те всички учат на едно и също нещо!» — рече оня, за когото говореха, че е постигнал великото Единение и затова никога вече не може да бъде в противоречие със себе отставайки завинаги неотделим от вечно единните Знлци в изначалната Светлина.

«Прости ми, велики Учителю, че съм принуден да ти възразя! — отвърна царят.

Опитвал съм ученията на мнозина мъдреци и всяко имаше различен привкус.

Един говореше за многократни физически прераждания на един и същи индивидуален живот в много тела, подновявани след всяка загуба на предишното тяло, — а друг за многократни душевни прераждания в едно, веднъж само дадено земно тяло, по време на елин-единствен живот на тази земя. —

За едного Боговете са съдници, — а за другиго човекът стои по-високо от всички Богове и според неговото учение постигналият съвършенство добива власт над Боговете.

Как виждаш единството във всичко това?! — »

«Във всички тия учения става дума за една истина!» — каза мъдрецът.

«Но как могат тези учения да проповядват толкова различни неща, след като в основата им се крие една и вечно съща истина?» — попита царят.

А мъдрецът му отвърна:

«Велики царю, чуй една притча!

Един учител седял в ясен слънчев ден с учениците си на брега на морето.

Нито една вълна не браздяла безграничното огледало и небесният свод искрял като огромен диамант.

Тогава учениците помолили Учителя да се качи с тях в една лодка, за да го отведат с греблата навътре в морската шир.

Учителят се качил в просторната лодка и учениците му натиснали греблата, докато земята не се скрила от погледите им.

А когато се спрели да отдъхнат под сянката на едно опънато платно, Учителят казал:

„Искам от собствените ви думи да проверя дали вече виждате онова, което се старая да ви науча да виждате.

Кажете ми сега, какво виждате!“

Тогава първият от учениците уловил образа си върху гладката водна повърхност и възхвалил достоверността, с която той се отразявал в огледалото на морето.

Вторият плъзнал поглед по водата и го спрял там, където небесният свод я докосвал, — и тъй като много добре разбирал, че и от онези далнини ще му се открие същата панорама, сърцето му се изпълнило с усещането за тази необхватна широта и той прочувствено и с благоговение възхвалил безкрайността.

Когато дошъл ред на третия, той заговорил за рибите, стрелкащи се в дълбоката чиста вода около лодката, и с любов описал техните гъвкави тела и искрящите им пъстроцветни люспи.

Така те всички говорели за различни неща, макар че били на едно и също място.

А когато четвъртият заговорил за светлината, озаряваща всичко наоколо, — и след като той, опиянен от тази светлина, високо възхвалил с добре подбрани слова огнения блясък на звездата, на която дължим всяка земна светлина, — — учениците отправили изпълнени с очакване погледи към своя Учител, защото на първите трима им изглеждало сигурно, че само четвъртият е дал очаквания от Учителя отговор.

А Учителят рекъл:

„Аз виждам слънцето, виждам и светлината, — виждам привидно безграничната широта, — виждам морските твари, тълпящи се в сянката на лодката ни, — виждам и себе си в течното огледало, — — ала — аз виждам нещо повече, и искам да науча и вас да виждате повече от всичко това!“

„Кажи ни, любими Учителю, какво друго още виждаш освен всички тези неща!“ — помолили тогава четиримата ученици в един глас.

А Учителят казал:

„Нима не съм ви говорил достатъчно за това?

Толкова луни вече ви разказвам какво виждам, още ли не го знаете?“

Тогава всички викнали:

„Никога още, Учителю, не сме били заедно в морето, как може да си ни говорил за него!? — “

„Нима ви казах, че за морето съм ви говорил, а не за онова, което виждам? — отвърнал Учителят и продължил:

Вие ме изведохте с греблата си в морето и помислихте, че искам да ми говорите за него, за ширналата се вода и за струящата върху нея светлина.

Морето обаче само разказва себе си и всичко, което ни заобикаля тук, се разказва само!

Ако тук около мен бяха хиляда ученици в своите лодки, ушите ми щяха да чуят хиляда разказа за морето, за светлината и за безкрайността, — изказани с човешки думи...

Но нима нямаше да е същото и сред палмовия лес? —

Или на покритите със сняг планини на Химават? —

Гората и планините също разказват сами за себе си и няма нужда да се обръщам към вас, ако поискам да чуя разказа им.

От вас обаче исках да чуя онова, което навсякъде виждам и което въпреки това не е свързано нито с време, нито с място! —

Който него съзре, той забравя вече разказите на небето и на морето, на планините и на лесовете! — —

Вие търсите още навън, защото във вътрешното ви царство не е изгряло още слънцето, и затова то е тъмно...

А когато станете някога „царе“ на своите царства, тогава всичко, което е отвън, ще бъде принудено да дойде при вас и да ви отдаде своята дан веднага щом поискате това. —

Така че оставете всичко, което лежи навън, спокойно да ви разказва за себе си както знае, и не поставяйте въпроси, на които не е възможно сега да ви се отговори отвън!

Чакайте, докато станете господари в самите себе си, за да добиете право върху онова, което искате, защото ако тръгнете като просяци, всеки ви дава само каквото на него му е угодно! — — “

Като чули тези слова, учениците замълчали посрамени и всеки преживявал думите на Учителя в собственото си сърце.

Вечерта наближавала и с енергични удари на греблата те поели към сушата, и всеки такъв мах се превръщал за учениците в обет, преди да задават въпроси за онова, което лежи отвън, да се стремят първо да станат господари в самите себе си.»

«Значи — каза царят, след като мъдрецът свърши своя разказ, — значи трябва да се приеме, че различия между ученията има само за ония, които са още „отвън“? —»

«Наистина е тъй, царю — рече постигналият съвършенство, — ала не забравяй при това, че онези, които „отвътре“ възвестяват, след като са станали вече господари в себе си, могат да говорят само на своя език!

Искаш ли да познаеш истината по твоему, ще трябва в себе си да я потърсиш!»

И понеже царят замълча, мъдрецът се надигна като човек, който знае, че не е вече нужен, мина между свитата и се отдалечи, потънал във вътрешната си светлина.

А царят се замисли, дали наистина иска сам да прозре истината?

След някое време обаче той се отказа от мислите си и си рече:

«Кой знае дали ще намеря истината в себе си?!

Кой знае и дали тя отдавна вече не ме е изоставила, защото се е видяла изоставена от мене?!

А и защо ми трябва сам да погледна истината в очите?!

Може би аз самият няма да съм сигурен в своята истина, — как тогава ще мога да зная що е истина?!

А в моите земи живеят толкова мъдреци и навсякъде проповядват вещи учители.

С мене, царя, те са длъжни да споделят най-чистото си познание и аз ще мога да приема онова, което ми допада.

Моите прадеди също са признавали за истина само онова, което са искали, защо и аз да не си запазя същата свобода!»

И стана така, че до края на дните си този цар не позна истината.

<<< Странствуването

Ученикът, чиято родина се намираше на запад, далеч от голямата планина, по склоновете на която живееше Учителят, бе току-що запитал за възвишения Рави от Назарет и помоли за разяснения.

«В моята страна — каза ученикът — има немалко известни учители, които не вярват, че той е ходил някога по земята, и мислят, че легендата е създала неговия образ, — има дори някои, които са на мнение, че разказите за неговия живот не са нищо друго освен забулени сказания от един космичен мит, който някога е бил свещен за хората от древността.

Но ти, о Пречисти, често вече си изричал пред мен слова, взети от тебе съвсем неслучайно от книгите, разказващи за живота на юдейския Учител и за неговото Учение.

Ти споменаваше винаги с благоговение неговото име и ако съм те разбрал правилно, за теб той стои по-високо от всички други, извървели някога пътя на Единението? —

Защо тогава не си сред ония, които изповядват вярата в юдейския Учител, тачен така високо и от тебе?»

Така запита ученикът, защото не знаеше още кой е „Учителят" у всеки роден в Духа Учител...

А запитаният само се усмихна благо и с разбиране, но не отговори.

Тогава ученикът, изпаднал в съмнение дали въпросът му не е все пак неуместен, поде отново с известно смущение:

«Безспорно, о повелителю на духовни сили, за които моите учители от Запада нищо не можаха да ми кажат, ти имаш право, когато се надсмиваш в себе си над моя въпрос!

С какво ли състрадание гледаш ти на нас, хората от Запада. —

Ала все пак аз те моля да удостоиш с отговора си поне един мой въпрос: —

Не би ли било много по-добре за нас, хората от Запада, да оставим настрана и без внимание Учението на този юдейски Учител, като сказание, което няма какво повече да ни каже днес?

Та нали всяко време си има свой собствен, присъщ само нему начин да се доближи до истината.»

При тези думи Учителят остана безмълвен.

Двамата странници бяха стигнали сега до височината, която разделяше водите на една река от водите на друга.

Могъща четириъгълна каменна колона, изсечена някога от един-единствен скален отломък, отбелязваше това място.

На писмеността на страната върху нея бяха дълбоко издълбани с едър шрифт свещените срички:

ОМ МАНИ ПАДМЕ ХУМ !

което ще рече: „Наистина! В цвета на лотоса се крие Тайната!“

А под тези слова се намираше знак, който сочеше на чуждоземните поклонници пътя към целта на тяхното странствуване.

«Не мислиш ли, че би било по-добре — започна Учителят, сякаш, потънал в собствените си мисли, не бе чул въпроса на ученика, — тази грамадна стара колона да бъде махната оттук?

\По друг начин съм виждал да постъпват народите от твоята раса и мисля да направя нужното, за да бъде докаран тук от големия град на юг един от съвременните, нови пътепоказатели, боядисани в приятни тонове и с най-различни украшения — такива, каквито вие, хората от Запада, леете от метал.

Нека видят поклонниците, че монасите долу в манастира не са толкова далече от живота, че да не могат да отговорят на изискванията на своето време!

А колоната, която отдавна вече не съответствува на времето, може тогава да бъде съборена и запокитена долу в клисурата, където да се разбие на късове край пътеката на поклонниците.

Какво би могъл днес вече да ни каже този скален блок?!

«Нали не говориш сериозно, Учителю? — отвърна ученикът ужасен.

Наистина се вижда, че колоната е древна, но тя носи онези велики, прости форми, които в никоя епоха не могат да остареят, а и свещените срички са издълбани с шрифт, който по красота едва ли има равен на себе си.

Как би могъл да заповядаш да бъде разрушена тази могъща творба, носеща белега на най-възвишено величие, за да бъде поставена на нейно място една лишена от всякакво достойнство, варварски безвкусна табела от лят метал, каквито за съжаление се срещат днес на всяка улица!?!

Как може свещените срички да са ти толкова безразлични, че да понесеш да бъдат изрисувани на една тъй безобразно изпъстрена, лакирана повърхност?! —

И освен това на тази височина подобна табела не би устояла дълго време на връхлитащите я ветрове и бури!

А колоната, която майсторска ръка е изсякла от цял скален отломък, стои повече от хиляда години тук и още много хиляди години ще сочи отдалече пътя към храма на всички поклонници, — а и самата тя вече е една светиня: — истински достойна за Божеството!

Ти, разбира се, не говориш напълно сериозно, защото как би могло онова, което е намерило израз тук, да остане макар и за миг скрито за теб, за когото никое човешко чувство не е тайна?? —»

Тогава Учителят отново се усмихна и замълча, както и преди това бе мълчал.

И те потеглиха.

В мълчание се спуснаха те към долината, — към пръснатите нашироко здания на стария тибетски манастир, недалеч от който Учителят се оттегли.

А ученикът се замисли как неговият Учител все успяваше да го застави на всеки въпрос сам да си даде отговора, — както стана и сега, при въпроса за Учителя от Назарет...

<<< Пасхална нощ

Меки сенки очертават зъберите и кулите на свещения град в напоения със светлината на кръглата луна въздух.

Ширналата се долина е изпълнена със сребристо сияние, стелещо се като искряща слана над оголените върхове на юдейската планина.

Далеч зад себе си оставихме градската стена и сега пред нас се разстила малка маслинова гора.

Като сивозеленикав облак се е сгушила тя в стръмния склон на хълма.

А близо до отвесните скали са засадени в редици строги, тъмни дървета — личи, че човешка ръка ги е подредила така — и сега те се извисяват над сивозелената листва като сонм наметнали черни брони стражи.

Цари пълна тишина.

Но какъв е там, на края на маслиновата гора, онзи бял силует, хвърлящ светлата си сянка върху покрития с асфодели склон?

Наистина! — Там нещо помръдва!

Някакъв човек!

Облечен в бяло, той излиза предпазливо напред, слага ръка над очите си, защото лунната светлина го заслепява, и внимателно оглежда пустата околност...

Недалеч минава път, водещ към планината.

Сякаш светла връв, изтървана по невнимание от някого, се белее той там.

Лесно може да бъде проследен с поглед до мястото, където се изгубва нагоре между струпаните отпред скали.

Съгледвачът се озира на всички страни, но явно не намира нищо, което да го обезпокои.

Ето че се връща назад в синкавата сянка и изчезва между маслиновите дръвчета.

Какво ли искаше той?

А там пак просветва нещо бяло; но този път май са повече хора, защото между извитите стволове проблясват и се скриват едновременно няколко бели петна.

Ето — един от тях излиза на открито.

He, — още един!

Те носят нещо.

Като че ли някакъв тежък, скъп товар...

Сега се подават още двама и вече става ясно, че това, което четиримата се стараят тъй внимателно да пренесат, е сякаш човек, или човешко тяло.

Той също е завит в бяло, като тях самите.

Какво ли всъщност е станало? —

Те безмълвно пресичат осеяния с асфодели склон и излизат на пътя.

Сега още по-ясно се вижда, че носят еднот своите.

Но това, изглежда, е мъртвец!

Под коленете му са подпъхнали дълго платно, преметнато през раменете на първите двама.

Те държат с две ръце усуканото платно, прехвърлено през раменете им, и техният товар явно не е лек.

А вървящите зад тях крепят горната част на тялото: — през гърба и под мишците.

Главата му е като че ли облегната на техните рамене.

Трудно пристъпват четиримата...

Бавно крачат те напред.

Дълго вървят така и фигурите им губят постепенно очертанията си, после предпазливо спират, за да отдъхнат.

Те сякаш отново оглеждат с търсещ поглед местността; но и по време на почивката крепят най-внимателно своя мъртвец в същото положение, в което го носеха досега.

Много трябва да са го обичали, когато е бил още между живите! —

Не се носи така човек, който не е бил обичан!

Изпълнени с благоговение го носят те...

Ето че тръгват отново.

Съвсем близо са вече до планината.

Съзираме ги още само като бяло петно, пълзящо бавно напред, и който не ги е видял преди това, едва ли би ги различил вече по осветения път.

Сега те свиват към скалите, зад които пътят се губи.

Скриват се вече от погледа ни...

Сребристосияйната светлина на луната залива цялата околност.

Всичко пак е така, сякаш никой никога не е вървял по този път...

Изведнъж отеква неистов вик — оттам, където редицата тъмни стволове се извисяват над маслиновата гора!

След него се чуват и други викове, — груби, като шумни проклятия на разярени войници — и в мрака светва червеното сияние на факли, отдалечаващо се бързо, заедно с гълчавата, към градската стена.

Светлината на факлите се вижда само докато озарява още тъмните отвесни скали и редицата мрачни дървета.

След това заревото им е погълнато без остатък от ярката лунна светлина.

Нищо вече не се забелязва.

Пътят към градските порти не се вижда оттук, иначе бихме съзрели отново червенеещите се факли в сянката, хвърляна от градската стена.

А на голия хълм край града се открояват побити три кръста.

На два от тях още личат разпнатите, но третият сякаш е празен...

Да, ясно се вижда, че е празен!

Толкова е светло тази нощ.

Но защо тогава е бил поставен този кръст?!

На него трябва да е бил разпънат някой!

А защо са го свалили? — —

Дали не е онзи, когото белите мъже отнесоха оттук??

Тогава неговият край трябва да е бил бърз, защото понякога те висят там дни наред, сякаш мъртви, докато не изреват внезапно като диви зверове, давайки знак, че не са още свършили.

Може би този човек не е могъл да понесе болките, или пък е бил почти бездиханен вече от изтезанията на римските войници още преди да го разпънат.

Но защо е бил свален от кръста? —

В малката маслинова гора отново цари покой.

Нека отидем нататък и видим каква е била причината за този шум.

Сега там сигурно няма вече никой.

Но това не е маслинова гора!

Това е отворената градина на някой богат човек!

Една хубава пътека ни отвежда сега до високите тъмни дървета.

А това там, в скалата, не е ли издълбан отвор?

Наистина! — Някакъв гроб!

Тъмно е тук, защото лунната светлина е засенчена от отвесните скали, а ние нямаме светилник.

Пещерата продължава сякаш дълбоко навътре, но не бива да пристъпваме по-на-татък, за да не пропаднем в някоя скрита пропаст.

Но ето, отново се приближава и друга фигура, също в бяло!!

Кой ли може да е това?

Сигурно собственикът на градината!

Но какво търси тук през нощта?...

— Оногова ли търсите, който бе погребан тук?!

— Не, не сме чули някой да е бил погребван тук, — просто видяхме как четирима мъже, облечени като тебе, отнесоха от тази градина един мъртвец към планината, а после чухме силен шум и видяхме сиянието на факли.

— Запазете тогава като своя тайна онова, на което сте станали свидетели, — — но знайте: този, когото сте видели да отнасят, загина наистина в мъки, и все пак той е жив!

— Видяхме преди малко, че един от кръстовете, издигнати на голия хълм, е вече празен, а все някой трябва да е бил разпнат на него. — Не е ли бил онзи, за когото говориш?!

— Той беше наистина! — И той е мой брат! — И тези, които сте видели да го носят, са мои и негови братя! —

— О, но защо тогава е бил разпнат?! — Ти съвсем нямаш вид на брат на някой разбойник или убиец! — —

— Защото той избави човеците от смъртта и защото навеки мъртвите жадуваха за мъст!

— Чужди за нас са тези думи, странно звучат те, но ти говориш така, че не можем да не ти вярваме.

— А какъв беше този шум, който чухме преди малко? —

Това бяха стражите, приспани магически от нас, за да можем да изнесем земното тяло на своя брат, почиващо за кратко в гроба по молба на един богат наш приятел, която бе удовлетворена от властителя в този град.

Те трябваше да пазят гроба и щом ги събудих, като минах уж случайно оттук и се учудих защо спят на такова място, те запалиха факлите си и видяха, че гробът е отворен и пуст.

Затова така грубо ругаеха!

И сега търсят в града хората, които са отворили гроба, с надежда да намерят тялото.

А аз оставам тук, за да утеша приятелите и учениците на моя брат, когато дойдат да го оплакват на неговия гроб.

Оставам, за да им кажа, че той е жив!

— Но ние видяхме как твоите братя отнесоха неговия труп оттук!

— И все пак жив е този, на когото това тяло бе дреха и обвивка, докато имаше още нужда от дреха и обвивка, за да разкрие Духа пред онези, които виждат само дрехата и обвивката! —

— Ако това е истина, кажи ни тогава къде да намерим жив твоя брат, защото говориш като за човек, когото си струва да търсим, дори да трябва накрай света да отидем! — —

— Във вас самите!

И докато се споглеждахме удивени, без да разбираме какво означават тези думи, облеченият в бяло ни напусна, преди да забележим това, а когато го повикахме, не получихме никакъв отговор...

Едва по-късно ни озари Светлината и ние видяхме вечно Живия и разбрахме неговото възвишено Учение, и оттогава той е в нас!

Докато облеченият в бяло отговаряше така на питащите го, двама от неговите братя очакваха в един скалист овраг недалеч в планината другите четирима, които носеха тялото на своя събрат.

Чакащите бяха събрали и струпали на клада дърва и съчки, за да бъде положено върху тях тялото.

Сега те видяха, че носещите приближават изморени, и побързаха да им помогнат.

Потресени — в безмълвно вълнение — повдигнаха шестимата мъже тялото на своя брат, чието дело бе свършено, положиха го на кладата и го предадоха на запалените с огниво пламъци...

Отдалеч едва се виждаше тънък стълб дим, който постепенно се разнесе над планината, когато първите лъчи на зората обагриха планинските хребети.

Наистина Възкръсналият бе пожелал сам всичко да стане така и неговите братя бяха само изпълнили неговата повеля.

Тленните останки на земното му тяло не биваше да стават пречка за Възкресението, което той си бе подготвил в душите на своите. — —

А сега той беше освободен от всичко в себе си, което не бе от Духа, и добил свобода, се съзнаваше вече само в своя духовен облик, — без да чувствува вече мъките, така несправедливо понесени от земното му тяло.

Сам възкръснал в духовния си облик, той живее оттогава възвисен в духовната сфера на тази земя, и носи Възкресение за всички, които на дело и в живота си са истински следовници на неговото учение. —

Така той живее сред своите, както някога бе обещал: - “до свършека на света!“

<<< Съединение

След като стигнах пред Дома на Мъдреците на Светлината, започнах да хлопам на вратата като човек, който с право очаква достъп в него, — ала никой не дойде да отвори.

Печал тогава обзе душата ми и изнемощял, аз заспах пред прага.

Когато се събудих след тягостни и страшни сънища, пред мен стоеше един мъж, който водеше след себе си добиче, натоварено с кошове от плетена тръстика, пълни с пресен хляб.

«Какво търсиш тук, чужденецо? — ми каза човекът.

Не знаеш ли, че тези двери се отварят само пред този, който е излизал вече през тях?»

А аз отвърнах:

«Горко ми, ако говориш истината, тъй като от далечен път идвам, — сам Учителят ми нареди да тръгна по него към ония, които живеят в този Дом, за да бъда приет в тяхната Общност.»

Тогава човекът ми каза:

«И аз съм един от ония, които живеят в този Дом, и твоето въжделение е добре познато на моя дух, — само че пак ти казвам: — Никой не е пристъпвал този праг, без преди това да е умрял!

Ако след смъртта си той дойде на себе си в този Дом, тогава ще може безпрепятствено да влиза и да излиза от него.

Така че ако искаш да умреш, за да дойдеш при нас, това добиче ще пренесе през прага твоя труп!»

«Как може да не искам да умра — бе моят отговор, — щом това е единственият начин да встъпя във вашата Общност?!

Вземи бързо живота ми, за да премина прага, защото зная, че моята смърт свършва отвъд тези двери!

Нима и ти не си умрял някога, преди да престъпиш тая порта, а ето че стоиш жив пред мен?! —»

«Да бъде според волята ти!» — отговори мъжът и в същия миг почувствувах как тялото ми става безжизнено: — как съзнанието ми помръква...

Но още преди да си дам сметка, че напълно съм напуснал тялото си, дойдох по странен начин отново на себе си като един от хлябовете, поставени в тръстиковите кошници.

Исках да викам, но не можех.

Беше също като в кошмарен сън, когато искаш да извикаш, но така и не успяваш.

Исках да избягам, но хлябът, станал мое тяло, не помръдваше.

Тогава съзнанието ми помръкна отново и така трябва да съм бил внесен в Дома и поставен на трапезата, където скоро след това дойдох на себе си редом с други ястия, лежащи до блюдото пред Старея на Мъдреците.

Не бях дълго лежал така — все като в тежък, потискащ сън, — когато до мен стигна гласът на Старея, който казваше:

«Благословен и осветен да бъде този хляб, който предстои да стане храна на вечния Дух!

Нека вечно бъде той във Вечното храна на забулената Божественост!»

При тия думи той разчупи на две хляба, който бях самият аз, а аз почувствувах това разкъсване с цялото си тяло, сякаш бяха разполовили човешката ми плът.

Тръпнещ от болка, аз бях вече сигурен в предстоящата си гибел и копнеех за нея като за избавление, защото не можех вече да убягна от силата, на която доброволно се бях отдал.

На все по-голям брой късове дробеше хляба Стареят, за да даде от него на всички свои братя, и във всеки от късовете бях жив аз.

Съзнанието ми за самия мен помръкна още веднъж...

Ала това помрачение не ще да е било дълго, защото скоро около мен настъпи яснота, каквато още не познавах, Колкото и светло да беше онова Светило, в чиято светлина Учителят ме учеше да виждам нещата от трите свята, преди да ме изпрати по пътя към Дома на Мъдреците.

И изведнъж се осъзнах отново в човешко тяло и едва можех да повярвам, че не съм вече пръстеновидният хляб, подобен на ония, които бях видял в тръстиковите кошници, натоварени на мулето пред портата.

И ето: — аз заговорих, — и казаното от мен бяха слова на Старея сред Мъдреците...

Неговото тяло бе станало мое и духът ми бе неотделим от неговия.

А когато Мъдреците: — неговите братя, — забелязаха какво е станало, техният говорител, в когото разпознах мъжа, посрещнал ме преди това пред прага, рече:

«Да възликуваме в нашия кръг, защото нов брат ни се роди и ти, о Старейши, който изковаваш вечната верига на Светещите, — с ударите на своя чук превърна отворения пръстен в брънка от веригата!»

«Вие го казвате!

Тези твои слова възвестяват моето пристигане.»

Тъй говорех аз сега чрез устата на Старея на Мъдреците.

«Като храна стигнах аз до вас, за да бъда роден във вашия Дух.

Но дайте ми сега обратно моята дреха, за да не стоя тук пред вас в облеклото на Друг, докато самият той остава скрит!»

При моите думи Мъдреците напуснаха своите столове около масите и водени от Старея, който бе съединен с моя дух, всички излязоха пред портата.

А там моето земно тяло лежеше безжизнено и вцепенено като мъртво.

Стареят обаче се наведе над него и съвсем тихо, като полъх, изрече следните слова:

«Ти си Аз!

Служи сега на себе си в мен и на мене в себе си от това тяло, от своето земно тяло!

Сега ти си роден като храна за Живота на Светлината, който всичко подхранва!»

След като изрече тия думи, аз почувствувах как усещането ми напусна земното тяло на Старея, докато духът ми остана съединен с неговия.

Но същевременно съзнанието ми се озова отново в тялото, в което бях стигнал пред портата, и все пак това вече не беше съвсем същото тяло, както преди...

Нещо в него се бе преобразило и сега аз можех вътре в тялото си да виждам нещата от трите свята, така както преди ги виждах само навън с външното си око.

След като станах, Мъдреците ме посрещнаха с ликуваща радост като гост, когото дълго са чакали.

И като поведоха новородения през портата към вътрешността на Дома, Стареят подхвана, божествено опиянен, един напев, чиито думи се заредиха така:

«Живей в Любовта, храни Светлината! — Осенени Просветителю, сияй над света!»

А хорът на Мъдреците, които имах вече за братя, занарежда след него:

«Учи се в Светлината да виждаш свойто Сияние! — Живей в Любовта и сияй над света!»

А в моята душа бе духовното познание на всички ония, които бяха събрани около мен.

Аз ги намерих всички съединени с мене и във всеки от тях се бях осъзнал така, както преди само себе си съзнавах...

Глава III

ВОЛЯ ЗА РАДОСТ

<<< На всички, които се стремят към Светлината!

БОГ ЖИВЕЕ В РАДОСТТА, - НЕ В СКРЪБТА!

РОБИТЕ НА СТРАДАНИЕТО СА СИ ИЗМИСЛИЛИ „СТРАДАЩИЯ“ БОГ!

СКРЪБТА СИ ТРЯБВА ДА ПОСТАВИШ В СВОЯ ВЛАСТ, ЗА ДА СТАНЕ ТЯ СЛУГА И ПОМАГАЧ НА ТВОЯТА РАДОСТ!

Недей пита за Бога\

Остави този въпрос на безбожните и идолопоклонниците!

С пълно право се съмняваш, когато се двоумиш, дали ще можеш да чуеш Бога.

Ние обаче знаем, че Бог не ще отговори на никого, който го поставя под въпрос!

Ние знаем, че Бог не обича шума на питащите...

А кой може да твърди, че няма да долови гласа Божи, стига само да се научи да чува неговата реч?! —

Затова е нужна тишина!

Всяко съзидание става в тишина.

Приготви в себе си място на тишината, — за да може Бог да ти стане приятел и съжител!

Към голямата Тишина нека поведат тези думи твоята душа.

Ние сега ще ти говорим тук първо за човека]

От човека трябва да тръгнем, за да стигнем до Бога, иначе Бог ще остане за нас навеки чужд!

Ние не ще търсим Бога в душевно униние, защото сме създадени от Божията воля за радост! —

Ние не ще ти разкрием Бога чрез въпроси, защото и в най-тихия въпрос вече шуми съмнението...

Ние те учим да намираш Бога в тишината: — във волята за радост]

От ония, които шумят за Бога, тласкани от страховете в своите сърца, ние съзнателно отвръщаме глави, защото иначе как бихме могли да постигнем с тебе тишината.

Ние трябва са сме сами с човека, когото искаме да поведем към тишината.

Човекът, който иска да се научи да чува Бога, трябва да се научи първо себе си да чува...

На самия себе си трябва да се стреми той да отговори!

За себе си той трябва да се превърне в ням въпрос, а отговорът му тогава е безмълвно дело.

Само с такъв човек, който чува себе си, ние можем да постигнем голямата Тишина!

С него ние можем да извървим пътищата, по които единствено може да се чуе Бог...

Само за оня, който се е научил да чува себе си, е предназначено Учението, на което даваме тук словесен израз.

<<< Учението

На брега на морето видях да седи майка със своето дете.

Детето играеше на пясъка с мидени черупки и пъстри камъчета.

А цялата му игра беше всъщност избиране и отхвърляне.

Не сме ли и ние самите такива играещи деца?! —

Ние избираме и отхвърляме, и го правим в течение на години и десетилетия, докато не настъпи краят ни.

Не е ли същият импулс оная движеща сила, която кара и детето да играе с миди и камъчета?! —

Нека останем тук!

На това място ще дочакаме изгрева на слънцето.

Защо ни трябва да гоним слънцето, обикаляйки около земята в нощта?

Ние намерихме вече човека, който е сам на себе си въпрос, сам на себе си отговор.

Избиране и отхвърляне е всяко негово действие.

Никога не ще видиш човека да прави нещо друго!

Наистина той ще ти посочи какви ли не основания, ако го запиташ защо прави това или онова.

Но човек не се самозаблуждава никога така, както в желанието си сам да изследва причините на своето поведение...

От едни и същи дълбини извират импулсите и за играта на детето, и за всяко едно дело. —

И тук, и там в най-дълбоката основа лежи волята за радост!

Тя е последен отговор на много загадки.

Всичките ти мисли и постъпки са твоите „миди“ и „пъстри камъчета“.

По своя собствена преценка ти ще избираш и ще отхвърляш. —

Скоро ще си дадеш сметка, че много неща са „за отхвърляне“, тъй като не водят до трайна радост.

Но твърде много „пъстри камъчета“ струпваш на купчина ти и окото ти им се радва известно време.

Тогава обаче започваш да се изморяваш от играта.

Научаваш се да правиш разлика между ценностите.

Скъпоценни камъни искаш да намериш ти и истински бисери, — не само празни черупки и пъстър кварц...

Изпърво смелостта те напуска.

Ти виждаш как твоето познание убива първата ти радост. —

Помрачен се плъзга погледът ти по пясъка.

Но ето: — там между камъчетата нещо просветва\

Бързо захвърляш пъстрите си черупки, за да грабнеш това сияйно нещо.

Ти си намерил своя първи скъпоценен камък!

От този ден нататък ти си станал мъдър.

Не ще изпитваш вече радост от кварца, който блести само дотогава, докато морето го мие.

От днес нататък ще отхвърляш много неща, които очароват твоя поглед, и ще търсиш само редките, които трайно светят.

Така повелява волята за радост:

радост без разочарование,

радост без прекъсване,

радост без край!

Но ти ще запиташ:

«Ако това учение говори истината, откъде тогава иде скръбта'? — »

И аз ти отговарям:

Скръбта е условие и залог за радостта.

Всичко в Космоса живее от полярни противоположности.

Малко и голямо, ниско и високо, скръб и радост, лъжа и истина, слабост и сила, — от това живее всичко живо!

Без скръбта радостта не би могла да се изяви, защото всяко разделяне и обособяване създава скръб: — а разделянето и обособяването са необходими, за да може радостта да се прояви във всички форми, необходими за нейното безкрайно разнообразно действие, от което се поддържа всеки живот.

Ала твоята воля за радост ще те научи да виждаш в скръбта лъжата и така да обезцениш за себе си скръбта.

Скръбта и радостта се нуждаят една от друга, но те са и в борба помежду си, която не познава примирие.

И скръбта, и радостта искат да привлекат на своя страна силите ти.

И скръбта, и радостта искат да се утвърдят чрез тебе.

Колкото по-голяма стойност отдаваш на радостта, толкова отнемаш стойност от скръбта, — докато един ден тя не се превърне в послушен слуга на твоята радост! —

Но аз съвсем не те съветвам малодушно да отбягваш всяка несгода!

Волята за радост води човека често пъти през мрачните клисури на съдбата към светли висоти...

Всяка победа се извоюва в борба.

Борба ще рече: да получаваш рани и да нанасяш рани!

Скръб ще изпиташ от ръката на други хора, и ти на свой ред ще причиниш скръб на други.

Пази се обаче в своята воля за радост да не се радваш и на раните, които си принуден да нанасяш в борбата!

Трябва да оковеш скръбта си във вериги, когато тя те кара да страдаш безполезно.

А където скръбта ти те зове на борба, там трябва да си извоюваш победата!

Всяка скръб е льжа!

Всяка скръб се сгромолясва рано или късно пред Истината!

В скръбта няма нищо трайно!

Само радостта е вечна, защото тя произлиза от Вечността!

Всяка скръб е твой противник и враг!

Всяка скръб трябва да бъде обуздана от теб и заставена да ти служи, за да бъде радостта свободна и да царува!

Но не бива да мразиш своята скръб!

Омразата е баграта на безсилието.

А волята за радост ще те научи на Любовта на победителя!

Във волята за радост всичко става за тебе лесно.

Ти имаш на своя страна най-действената сила на живота!

Дори и този, който подхранва скръбта, се стреми скрито към радост...

Неговата воля за радост е наистина окована, и все пак тя си остава източник на сила.

Волята за радост твори всяко дело!

Волята за радост крепи всеки живот!

Избирай сам дали искаш да служиш като заблуден воин на скръбта, — или — като победител — да я надделяваш!

Само тогава можеш да претърпиш поражение, когато проявяваш страх пред скръбта!

А волята за радост иска да те направи безстрашен победител!

Волята за радост ще откриеш дейна във всяко битие.

От форма и от мяра се нуждае волята за радост, за да може радостта да се роди от Любовта.

Любовта е стремеж към съединение на всичко разединено!

Любовта единствена заставя омразата да служи!

Любовта обединява всички противоположности!

От Любовта само може волята за радост да породи радост!

Волята за радост е мъжка воля, — тя има нужда от родилката: — от Любовта! —

Без Любов волята за радост би била прокълната да блуждае без покой...

Едва Любовта и дава цел и сигурна посока.

Любовта създава равновесие между противоположните посоки.

Любовта намира място на всичко дребно наред с голямото.

Любовта обединява значителното и незначителното според вечни закони във всеобхватно единство.

Всичко незначително и е мило заради значителното, на което то трябва да служи, — защото в царството на Действителността няма изолирани ценности.

Неравни по ранг, значителното и незначителното винаги се обуславят взаимно.

Всичко, което иска да се развива, трябва да се стреми да обединява значителното и незначителното.

Всичко живо се нуждае от обединение на неравните части в Любовта.

Така само израства трайното!

Ти виждаш как хората умират и се питаш:

„Та къде е тук трайното?! — “

Питай се по-скоро:

„Къде е тук преходното?!“

Най-близки хора видях да умират, но нищо преходно не можах да открия.

Вгледай се какво остава от всички, живели на тази земя, и ще установиш, доколкото вижда външното ти око, само ново свързване на елементите!

Кой би могъл да ти посочи нещо преходно там, където земното ти физическо око не може да вижда??

Там, където не е способно да вижда, то не е виждало и тогава, когато разделените сега от тебе хора са били все още достъпни за сетивата ти.

Твоите сетива преди са ти показвали само, че там има нещо определено, за което си получавал сведения единствено чрез неговото въздействие върху сетивата ти.

Ако мислиш сега, че е унищожено онова, което си познавал като съществуващо преди, докато то още е можело да въздействува върху сетивата ти, тогава ти наистина си само „роб“ на своите сетива! —

Всяка скръб по мъртвите е също породена от волята за радост, оказала се безсилна да върне онова, което е изчезнало сега за нея като повод за радост.

Коварно те заблуждава тази скръб, когато иска да ти отнеме вярата в съществуванието на ония, които твоето физическо око не може вече да вижда, тъй като е годно да възприема само физически сетивното.

Сам себе си можеш да оплачеш ти, защото си станал плячка на една заблуда!

Само което е докосвало сетивата на твоето тяло, е било за теб съществуващо...

Време е да разбереш, че преходната радост от физически сетивното у човека е нещо дълбоко различно от трайната радост от самия човек.

Време е да се научиш да разбираш, че всичко „видимо“ е само преходно свидетелство за една невидима Действителност.

Всичко действително се изявява от неви-димото\

Искаш ли да намериш реалното у човека, ти ще можеш да го достигнеш само в невидимото, чрез невидимото в себе си! —

За много неща, но не за всичко можеш да се довериш на видимото!

Трябва да се научиш да схващаш видимото като противополюс на твоето невидимо!

Ние не бихме могли да изживеем себе си в този земен живот, ако не беше устремената ни към външното воля за земносетивно видимо битие.

Невидимо творящата и видимо сътворената воля са временно обединени у нас.

Ние сме още далеч от духовно обусловеното изискване за трайно единение на двата волеви полюса.

Освобождаване от излишното, — допълване на недостатъчното: — точно това в действителност е „смъртта“, която отделя нашето невидимо от видимия свят.

Неспъвани вече от видими форми, ние ще живеем и ще действуваме и във видимостта: — всеки един като цяло, осъзнал вече себе си във всевечната Целота...

Тъй като тяхното „външно“ е станало „вътрешно“, — а „вътрешното“ в теб се бори още с твоето „външно“, — затова ти не намираш път към ония, които наричаш: „мъртвите“.

Има наистина един път към тях, ала малцина във всяко време са хората в земно тяло, които могат безопасно да тръгнат по него.

Той почва във външното и води през най-вътрешните галерии на природата, преди да стигне до своята цел.

Човекът, който иска да тръгне по него, трябва сам да го осветява, иначе ще се заблуди в лабиринтите, които му предстои да „преброди“.

Мрак и заблуда го обгръщат там, докато сам той не намери гибелта си в мрак и заблуда.

Умопомрачение е неговият край!

Всички, които могат да тръгнат безопасно по този път, — го отбягват.

Всички те биха могли да потвърдят истинността на моите думи.

За теб е почти невъзможно сам да се познаеш „вътре“ в себе си, — как би могъл тогава да се надяваш да чуеш там ефирните гласове на „умрелите“!?!

Напълно безполезно е обаче „навън“ да търсиш доказателство за нещо, което можеш да намериш само най-дълбоко „вътре“ в себе си.

<<< Вечният живот е отдих и работа.

Отдих и работа се редуват вечно като прилив и отлив във вечното море на най-дълбокия вътрешен живот.

Вечният покой би означавал истинска смърт!

Вечната работа би била истинско проклятие!

Отдихът и работата, обединени в радостта, са блажен живот!

Погрешно тълкуваш своя копнеж, когато мислиш, че жадуваш за „вечен покой“.

Ти копнееш всъщност за вечна радост в отдих и работа!

Радостта е човешко преживяване на божественото съвършенство!

Затова трябва да дадеш в себе си път на волята за радост.

Никога не можеш да прекалиш в жаждата си за радост!

И което сега ти се даде като трайна радост, никога не ще може да ти бъде отнето...

Навсякъде природата поставя своите пътни знаци.

Хората ги отминават, в бясната си забързаност, като подскачащи деца...

Би трябвало да се научите по-добре да следите пътепоказателите! —

Вие се стремите все още към наслада и се оставяте да бъдете изгаряни от похотливи страсти, докато единствено радостта води към вечен живот...

Бог е в радостта!

Радостта е ясна светлина!

Похотта и страстите са бушуващ пожар!

Волята за радост е воля, насочена към Бога!

Спяща воля си бил ти, преди единият полюс в тебе да се е устремил към видимостта.

Сънуваща воля си и сега още!

Но все повече ще се превръщаш в будна воля, докато някога, в радост и яснота, не оживиш с волята си всичко в теб.

Всички скрижали са въздигнати от волята за радост.

Самият ти си воля за радост и само следваш присъщия си закон, когато искаш в радост да стигнеш до себе си и в радост да стигнеш до Бога\ ---

Всичко, което води до трайна радост, ще ти служи.

Всичко, което не служи на трайната радост, неизбежно ти вреди.

Ти самият си свой съдник и твоята присъда са делата ти.

Можеш сам за дълго време да се „осъдиш“, а можеш и чрез делата си да се издигнеш до най-висше „блаженство“...

Ала колкото и дълго да се луташ, — ти ще трябва в края на краищата, ако ще и след хилядолетия, да последваш себе си!

Щом познаеш себе си, ще се намериш в Божията Светлина.

Ти все още се стремиш навън, към едно пусто, вцепенено нищо.

Все още се оглеждаш за хиляди цели някъде навън...

Някога обаче ще трябва да разбереш, че единствено самият ти трябва да станеш за себе си цел, във волята за радост от самия себе си.

Ти държиш в ръката си силата както да се осъдиш, така и да се спасиш!.

Ти не осъзнаваш все още тази своя сила?

Чакаш „отвън“ онова, което може да стане само най-дълбоко вътре в тебе.

А „вън“ и „вътре“ ще станат за тебе едно, стига първо да познаеш себе си във волята за радост!

Дълго са те поучавали, че „сломеното“ и „съкрушено“ сърце щяло да те доближи до Бога.

Ти се бе доверил на тия учения и сега изпитваш страх по пътя към самия себе си и към своя Бог.

Но не се страхувай от нищо, което иска да ти внуши страх!

Ти ще крачиш безстрашно със силата на радостта, щом сам поискаш себе си във волята за радост.

С волята за радост ти ще постигнеш вечен живот!

Във волята за радост ти се разкрива твоят жив Бог!

Във волята за радост Бог ще се съедини някога завинаги с тебе!

Тогава ще разбереш, че ония, които са се стремели преди това да те държат далеч от радостта от самия тебе, като праизточник на твоята воля за радост, са били само идоли от мрака!

Тогава ти ще откриеш, че именно страхът не ти е позволявал да постигнеш радостта!

Тогава ще разбереш, че твоето съществуване е сигурно само ако можеш да се радваш на самия себе си!

Постигнал себе си в свята радост, ти завинаги ще пребъдеш във волята за радост!

<<< ФИНАЛ

ОНОВА, КОЕТО ПРЕМАЛЦИНАТА МОИ БРАТЯ,ОБЕДИНЕНИ С МЕН В ДУХА, НО СВЪРЗАНИ ПО КРЪВ С ЕДИН ДРЕВЕН НАЧИН НА МИСЛЕНЕ, И ДНЕС ОЩЕ ТЪЙ СКРИТО ПАЗЯТ, ЧЕ САМО ЗА СУРОВО И ПРОДЪЛЖИТЕЛНО ШКОЛУВАНИТЕ ПЕСТЕЛИВО БУЛОТО ПОВДИГАТ, ТОВА МИ БЕ ПОЗВОЛЕНО ДА РАЗКРИЯ ПРЕД ВСИЧКИ ЧОВЕЦИ, КОИТО СХВАЩАТ МОИТЕ ДУМИ.

ОБЕЗСИЛЕНИ БЯХА ВСИЧКИ СЪМНЕНИЯ, КОИТО ИСКАХА ДА СПРАТ ТАЗИ ВЕСТ, ЗАЩОТО ДОРИ И РАЗКРИТОТО СИ ОСТАВА ТАЙНА ЗА ВСЕКИ, КОЙТО НЕ МОЖЕ САМ ОЩЕ ДА ВИЖДА.

НАВСЯКЪДЕ A3 С РАЗБИРАНЕ СЪМ ИЗБЯГВАЛ „ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ“ ДА НАРИЧАМ, ПО ЗАПАДЕН ОБИЧАЙ, ОНОВА САМО, КОЕТО МОЗЪКЪТ ПРИЗНАВА ЗА РЕАЛНО, ЗАЩОТО A3 СЪМ ПОДЧИНЕН НА ВЕЧНИЯ РЕД И СЛЕДВАМ ЗАКОНИ ОТ СВРЪХВРЕМЕННО ЕСТЕСТВО.