I
Гордий лев се издига над нас
и ни ободрява.
Ний летим, ний летим тоя час
на бой и на слава.
България в тоз бунт велик
окървавена с жалостен вик,
братя, нас призовава.
II
Нейни синове храбро трошът
робските окови,
на тирана си гордо крещът:
„Вам не сме робове!“
Но тиранина жалост няма,
с кръв и с пепел зарова.
III
Скоро ний ще пристигнеме там,
тамо на Балкана,
и в земята, що драга е нам,
ще съзрем тирана —
и на нашият доблестен глас
нов огън ще изпълни тогаз
внуците на Карана!
IV
И тогаз задружно в славен бой
ще да полетиме,
турска кръв ще се лей кат порой,
варвари ще бийме!
И за многото наши тегла
и заклани жени и деца
страшно ще отмъстиме!
V
Може би кат се борим с врагът
в родните полени,
да намериме там ранна смрът
млади и зелени.
Но тя смърт мила ще да е нам,
че не роби, покрити с срам,
а свободни ще мреме!
