Под игото/Част първа/VIII. У чорбаджи Юрдана

Под игото Част първа, VIII. У чорбаджи Юрдана
Автор: Иван Вазов

VIII. У чорбаджи Юрдана

У стария чорбаджи Юрдана, по случай на отвратки, ставаше гощавка него ден. Бяха калесани роднини и приятели на челядта и на партията му. Юрдан Диамандиев, на години човек вече, болнав, намръщен и нервен, беше от ония български чорбаджии, които направиха грозно това име. Неговото богатство растеше, многобройната му челяд добруваше, думата му се тачеше, но никой го не обичаше. Стари неправди и грабителства над сиромашта, братувания с турците бяха го направили омразен и сега, когато не правеше или не можеше да направи зло. Той беше целокупен човек на миналото. При всичката намръщеност на Юрдана обедът беше весел. Кака Гинка, женената му дъщеря, хубавелка още, приказлива, хлевоуста и лудичка, и която биеше, когато трябва, смирения си мъж, забавляваше гостите с шеги и подигравки, които неуморимият й език ръсеше наляво и надясно. Най-много се кискаха трите калугерици. Едната от тях, госпожа Хаджи Ровоама, Юрданова сестра, която беше куца, злъчна и сплетница, влазяше в тона на кака Гинка и пущаше сегиз-тогиз язвителни присмивки за отсъствующите. Хаджи Смион, зет на домовладиката, се смееше яката със залък в уста. Хаджи Павли, сватът, залисан от смях също, ядеше с вилката на Михалакя Алафрангата, който, поразсърден от това невнимание, гледаше навъсено около си. Михалаки носеше прозвището „Алафранга“ твърде заслужено: той пръв беше обул панталони преди трийсет години в града и продумал френски. Но той си беше замръзнал там. Палтото му и днес беше от епохата на Кримската война, а няколкословният му френски речник не се умножи нито с една дума. Но славата му на учен човек остана и днес заедно с ласкателния прякор. Михалаки съзнаваше това и се надуваше; държеше се тежко, говореше важно и никому не позволяваше да му каже „бай Михал“, защото имаше и Михал Пандуринът, с когото не щеше да се смеся. И наистина, в отношение на титлата Михалаки беше твърде придирлив. Той беше имал дългогодишна омраза със съседа си Иванчо Йотата, защото Йотата дваж бе нарекъл в едно събрание Михалакя Алафрангата — Михалаки Малафранзата, като мислеше, че е все едно. Срещу Алафрангата седеше Дамянчо Григорът, човек петдесетгодишен, дълголик, сух, чер, с лукав, дяволит поглед, с подвижни иронически устни, но с важна сериозност, разля на по лицето му. Той беше многоглаголив, сладкодумен разказвач, неизчерпаем с приказки, дълбок като кладенец и с фантазия, богата като съкровищата в Халима: от капката изкарваше море, от шушката — планина, а когато нямаше шушка, той минуваше и без нея. Главното е, че той сам си вярваше — единственият способ да увериш другите. Инак, Дамянчо беше един от първите търговци, родолюбец и човек с полезни съвети. Какиният Гинкин мъж ядеше пред себе си смирено, защото, колчем си позволеше да каже нещо или да се изсмее яката, тя му хвърляше свиреп поглед, за да не смее да се отпуща пред нея. Малохарактерен и слаб, той се беше съвсем заличил и вместо тя да се казва Гинка Генкова, той се наричаше Генко Гинкин. До него Нечо Пиронков, аазата, час по час пошушваше важно на Кириака Стефчов, контешки облечен, който му клюмаше, без да го слуша, и хвърляше усмихнати погледи към Юрдановата дъщеря Лалка. Той биде наказан за това невнимание, защото на Неча му скимна да се чука с него, но чашата с виното се изля на белите Стефчови панталони. Тоя момък, когото видяхме вече при бея — и който ще играе роля и занапред в разказа ни, — с дух и отбрана чорбаджийски, беше син на един чорбаджия от калъпа на Юрдан Диамандиев. Млад човек, но с ръждиви понятия, той остаяше недостъпен за новото великодушно веяние на свободолюбивите идеи. Може би затова беше гледан с добро око от турците — нещо, което оттикваше от него младежите, които го считаха за турско ухо. На това още повече спомагаха горделивият му характер, злобната му и завистлива душа и поквареното му сърце. Но въпреки това, или за това, чорбаджи Юрдан имаше слабост към Стефчова и не криеше нийде доброто си мнение и разположение към него. Затова мълвата, криво или право, готвеше Стефчова за бъдещи зет на Юрдана. Трапезата се дигна и кафето се поднесе от едно високо, румено, чернооко момиче, облечено в черно, което не обърна ничие внимание. Разговорите, захванати на трапезата, се продължиха и след нея, защото пъргавата кака Гинка умееше да ги подгрява с неизчерпаемата си многоглаголивост. Скоро дойдоха неусетно на злобата на деня: приключението на Соколова. Тоя предмет изведнъж прибра всичките внимания и даде ново и приятно оживление на послеобедната разтуха.

— Ами сега докторицата какво ли прави? — смееше се госпожа Серафима.

— Коя докторица? — попита свахата.

— Мари, Клеопатра, свахо.

— Трябва да отидем да я разговорим и да я подмислим да му пише писмо, че и той сега може да милее за госпожата си — каза кака Гинка.

— Михалаке — обърна се свахата към Алафрангата, — ами Клеопатра каква е дума? Баба Куна не може да я каже, ами вика калевра.

Михалаки се навъси, дълбокомислено премълча и продума протегнато:

— Клеопатра е еленска, сиреч греческа дума; Клеопатра значи: плаче за, плаче за.

— Плаче за доктора, кажи го просто — каза Хаджи Смион ухилен, като бръкна без нужда в джобовете на сетрето си.

— Ех, та то името й турено — каза госпожа Хаджи Ровоама; — но един друг още повече ще плаче за доктора. — И като се наведе на ухото на Хаджи Смионовица и на друга една булка, пришушна им нещо. И трите се усмихнаха лукаво. Тоя смях зарази и другите гости.

— Не думай, Гино! Нима същата беювица? — питаше учудено Мачовица.

— Гледай си работата, вълкът яде и броено — каза кака Гинка.

И пак изсмиване.

— Кириако! Какви книжа бяха у Соколова? — попита Юрдан, който не можеше да разбере кисканията на гостите.

— Бунтовнически, от първия ред до последния. Беят ме повика посред нощ да му ги преведа. Те бяха, бай Юрданчо, такива помии и дивотии, каквито само изкуфели глави могат да измислят. Прокламацията пък на букурещкия комитет канеше да направим прах и пепел всичко, ама да се освободим.

— Всички измрете да се освободим — забележи Нечо Пиронков иронически.

— Тия чапкъни горят и правят прах и пепел, ама кое?

— Чуждото. Те нямат кол побит тука. Прах и пепел, лесно то! Маскари с маскари! — каза сърдито чорбаджи Юрдан.

— Харсъзи цели — продума Хаджи Смион. Дамянчо Григорът, който досега диреше нетърпеливо случай, тема, за някой дълъг масал, улови се за последните думи на Хаджи Смиона и рече:

— Кажеш, хаджи, харсъзи, та ми дойде на ума, ама има харсъзи и харсъзи. Аз едно време ми се случи да ида в Щип — то беше на 1863 год. — пак през май месец, на 22, по три часа през нощта, събота и облачно.

Тогава бай Дамянчо разказа една предълга история за разбойници, в която освен тях играе роля и щипския ханджия, двама паши, един гръцки капитанин и сестрата на влашкия княз Куза. Всичките слушаха с пълно внимание, ако не и с пълна вяра, увлекателния разказ на Дамянча, като сърбаха с голямо благодарение кафето си.

— Мари, като искат да горят, и метоха щат ли да запалят? — попита госпожа Серафима.

— Да ги запали огън небесний! — избъбра госпожа Хаджи Ровоама.

— Представете си — продължи Стефчов, — цял разврат е разпространението на такива безобразия! А това погубва добрите чувства у младежите и ги прави безделници или ги завежда на бесилка. Вижте Соколова, много жално!

— Много жално, да — потвърди Хаджи Смион.

Михалаки Алафрангата се обади:

— Още вчера, по един разговор с доктора, познах го на кой ум слугува. Той плачеше, че нямало у нас Любобратичи!

— А ти що му отговори?

— Отговорих му, че има пък бесилници, ако няма Любобратичи.

— Право си му отговорил — каза Юрдан.

— Мари какви са тия Любобратичи? — попита любопитната сваха.

Генко Гинкин, който четеше редовно вестник „Право“ и беше в течението на политиката, зина да отговори, но кака Гинка го устрели с поглед и отговори тя:

— Войвода на херцеговците, бабо Доне. Хе, да имаме един Любобратич, аз му ставам байрактарка, па ще ходим да сечем зелките.

— Хе, да имаше Любобратич, то друга работа тогава и аз минувам под неговата команда — каза Хаджи Смион.

Юрдан ги изгледа строго:

— Такива работи, Гино, и на шега не бива да се приказват. Хаджи, ти приказваш на дъжд и на лапавица. — Па като се обърна към Алафрангата, попита: — Сега докторът какво ще стане?

— Според законите — отговори Стефчов — за посягане въз царски човек има смърт или Диарбекир до живот.

И той изгледа победоносно.

— Пада му се — избъбра Хаджи Ровоама, — какво му прави метохът да го гори?

— Търсил си го е — каза Нечо аазата; — снощната трескавица не беше като тъй на вятър.

— Каже Нечо трескавица, та ми дойде на ума, а, пази боже, в Кримската война аз и Иван Бошнаков отивахме за Босна, помня като днес: беше ден или два до Никулден; над Пирот замръкнахме, когато избухна една страшна буря, ала каква буря!

И Григорът разказа как мълния гръмнала над главите им, запалила един орех, утрепала петдесет овци и откъснала опашката на дорестия му кон, който продал после с убита цена. Григорът разказа всичко това с такава добросъвестност и красноречие, щото публиката го слуша до края с непрекъснато внимание. Стефчов и Нечо аазата се спогледнаха усмихнато. Михалаки стоеше все важно наведен, а Хаджи Смион зяпаше, поразен от съкрушителната сила на Дамянчевата светкавица през зима. Докато Дамянчо още разказваше, кака Гинка беше се озърнала да дири Лалка.

— Къде се дяна Лалка, Радо? Я иди я повикай — обърна се Хаджи Ровоама повелително към младата мома в черно.

Лалка, подир думите на Стефчова, изказани с такова жестоко хладнокръвие, беше се оттеглила полека и беше влязла в една стая; там се бе тръшнала на миндера, с глава надолу, и заплакала с глас. Порой сълзи се изляха из очите й, като че дълго време бяха събирани на едно място. Горкото момиче хълцаше от плач и не можеше да поема. Люта жалост и мъка се четяха по лицето й. Тия хора, които така грозно се гавреха с бедата на доктора, възмущаваха душата й. Това усилваше страданията й. Боже мой, боже мой, как нямат милост! Сълзите облекчават даже и безнадеждните горести. А докторовата съдба беше още неизвестна и имаше място за надежда. Лалка стана, отри хубавото си бяло лице и седна при отворения прозорец, за да изветреят по-скоро дирите от сълзите й. Тя гледаше разсеяно, без да види минувачите по улицата, които вървяха безгрижно и равнодушно. Тоя жесток свят не съществуваше за нея, тя не искаше да види, нито да чуе някого, защото цяла беше пълна от едного. Веднага бързо конско топуркане привлече вниманието й. Тя погледна и остана прехласната. Доктор Соколов, яхнал на бял кон, се връщаше весело. Той я поздрави учтиво и отмина нататък. В радостта си тя нито се сети да му отговори на поклона, а като тикната от неодолима сила, припна при гостите и извика развълнувано:

— Доктор Соколов се върна!

Неприятно учудване се изобрази по повечето лица. Стефчов побледня, па проговори уж небрежно:

— Трябва да го водят за нов изпит. Той няма лесно да избегне Диарбекир или въжето.

В тоя миг срещна презрителния поглед на Рада, който го уязви жестоко, и внезапен пламък от гняв обля лицето му.

— Не думай, Кириако! Дано се отърве, горкият; мило ми е за младостта му — каза с чувство кака Гинка.

Първите подигравки въз доктора паднаха от езика; те не идеха от сърцето. Светлата искра в човешката душа винаги е готова да светне под удара на страданието, стига да я има там. За честта на Хаджи Смиона трябва да кажем, че и той се искрено зарадва, но не смея да изрази това пред Юрдана, както пернатата му дъщеря кака Гинка.