Под игото/Част първа/IX. Разяснения

VIII. У чорбаджи Юрдана

Под игото Част първа, IX. Разяснения Автор: Иван Вазов

X. Женският метох

IX. Разяснения

Щом докторът пристигна дома си, той излезе, мина бързо покрай Ганковото кафене, отдето мнозина го поздравиха с „гечмиш ола“, а най-усърдно самият кафеджия, и отиде къде Маркови. Кога да влезе там, той съпикаса Стефчова, че минуваше, излязъл от Юрданови.

— Кланям ви се, господин терджуманино — извика докторът с презрителна усмивка.

Марко, обядвал вече, седеше на одърчето между чемширите и си пиеше кафето. Той посрещна с възторг доктора. Подир, като отговори весело и на поздравленията на домашните, Соколов каза:

— Ще ти разкажа сега комедии, бай Марко.

— Каква беше тая работа, джанъм?

— Та и аз сам си се чудя. Това ми се види като една приказка, а не нещо за вярване. Взимат ме нощеска от къщи, току-що се върнах от вас, и ме закарват на конака. Ти си чул вече какво ме изпитваха там и бедиха. Кой ти мислил, че моята ожулена гарибалдейка щяла да вдигне такива истории! Затварят ме. Мина не мина един час, влазят двама заптиета: „Докторе, стягай се!“ „Какво?“ — питам. „Ще вървиш за К. Беят заповяда.“ „Много добре.“ — Излазяме, тръгваме — един пред мене, друг зад мене, с пушките. В К. стигаме по дрезгаво. Затварят ме и там, защото бе още рано и съдилището не бе отворено. Престоях така затворен четири часа, които ми се сториха години. Най-после изваждат ме пред съдията. Там няколко аази и първенци прочитат някакъв протокол, от който не разбрах нищо. И там запитвания, и там глупости с нещастната гарибалдейка. Тя стои на зелената маса и ме гледа жално. Кадията разтвори едно писмо, види се, от нашия забитин, извади книжата и ме пита: „Твои ли са тия книги?“ „Не ги познавам.“ „А как са в твоя джеб?“ „Моя ръка не ги е туряла.“ Той продължава да чете писмото. Бай Тинко Балтоолу взима вестника и го разгръща. „Ефендим — казва ниско на съдника, — в тоя вестник няма нищо противно, той се типосва в Цариград.“ И ме поглежда усмихнато. Аз положително не разбирам нищо, стоя като дърво. Кадията пита, не е ли това комитаджийският вестник от Влашко? „Не, ефендим — отговаря Балтоолу, — тоя вестник не приказва за политика — той пише само за вярата, протестантски вестник“! Тогава гледам, бай Марко, и не вярвам очите си: „Зорница“! Тинко Балтоолу взема възванието, чете, погледва ме и се смее пак. „Ефендим, и това не е противна книга на държавата. Това е обявление!“ И чете с глас: „Практически лечебник от доктора Ивана Богорова“. Кадията гледа захласнат, всичките се смеят, разсмя се и кадията, смея се и аз. Какво да правя? Можеш ли да се не смееш? Ами главното е как е станало това чудотворно превръщане на книжата! Както и да е. Подир кратко съвещание с първенците кадията ми казва: „Докторе, тук имало погрешка; ти прощавай за труда.“ Труд нарича той търкалянето ми из затворите и влаченето ми нощя от конак на конак. „Дай един поръчител, па си иди жив и здрав!“ Аз стоя като замаян.

— Ами за раненото заптие не дигаха ли въпрос?

— За него нито ме питаха. Според както разбрах, нашият бей, подмислил ли го някой, сам ли се е сетил, но разузнал по-добре работата, та притурил в писмото си, че в нараняването на заптието не ме счита виновен. Види се, то само да се е признало, че лъже.

На Марка светна лицето от задоволство. Той вярваше, че дядовият Манолов син е гърмял, и се безпокоеше за последствията.

— Сега, слава богу, ти си свободен.

— Както видиш. Но чакай, едно по-чудно нещо още — каза докторът, когато се озърна и видя, че няма никой от домашните. — Дава ми бай Николчо коня си, да се върна — същият ми стана и поръчител. Излазям из К. и току-що дойдох при чифутските гробища, гледам, откъде Балкана идат двама души, единът дякон Викентий, и ме вика да спра. „Къде така, господин Соколов?“ — пита слисан и той, като ме вижда свободен. „Отивам си. Няма нищо.“ Той отваря такива очи ей. Разказвам му работата и той ми се хвърля на врата и ме целува, и ме стиска. „Какво е това, джанъм, отче Викентие?“ „Да ви запозная с господина. Бойча Огнянов“ — и ми показа другаря си. Чак тогава се взрях в него. Бре! Познах го! Той беше същия, на когото дадох гарибалдейката си снощи!

— Как? Дядовият Манолов син? — извика неволно Марко.

— Как? Познаваш ли го? — попита учудено докторът.

Марко се съвзе.

— Следвай да видим — каза той развълнуван.

— Ръкувахме се, запознахме се. Той ми благодари за дрехата и с отчаян глас иска извинение. — Нищо, господин Огнянов, аз никога се не кая, кога сторя малко добро някому. А вие къде отивате — питам. „Господин Огнянов идеше да търси вас тука“ — отговори Викентий. — Мене? „Да, искаше да ви избави.“ — Да ме избави? „Да, като се предаде на властта и признае себе виноват във всичко.“ — Нима за това идехте тука? Ах, господин Огнянов, какво щяхте да направите? — извиках аз поразен. „Длъжността си“, отговаря той просто. Аз не можах да се удържа, просълзих се и насред пътя го прегърнах като роден брат. А? Каква душа благородна, бай Марко! Какво рицарство! Такива хора трябват на България.

Марко не отговори нищо. Две дълги сълзи бяха се проточили по бузите му. Той се гордееше за дяда Манола. Докторът помълча малко, па продължи:

— Ние се разделихме, те удариха пак през къра, а аз право насам, но аз още съм смутен от тая среща, а още повече от променението на книгите. Аз ти казвам, че тука с очите си видях вестник „Независимост“ и прокламация действителна. Там излазят „Зорница“ и Богоровото обявление! Как са променени? Кой ги е променил? Грешка ли е това на бея? — Всякак си блъскам ума и не отгаждам. Кажи ми ти твоето мнение, бай Марко.

И докторът скръсти ръце и чака отговор. Марко смукна чибука си важно и с една неуловима усмивка на устните каза:

— Ти не разбираш ли, че някой приятел е направил това? Каква грешка? Де ще се намерят у бея протестантски вестници и Богорови новини?

— Но кой ще е тоя неизвестен благодетел, който спаси мене от опасност, а Огнянова от непременна гибел; помогни ми и ти да се сетя. Аз трябва да му благодаря, да му целувам ръцете и краката.

Марко се наведе към доктора и му каза ниско:

— Докторе, слушай. Това, което ще ти кажа, трябва да го държим тайно до гроба.

— Давам честно слово.

— Книжата промених аз.

— Ти, бай Марко! — извика докторът и скокна.

— Седни и трай. Сега слушай как. Тая заран, много рано, отидох в Ганковото кафене и от кафеджията пръв чух за твоето запиране. Аз се възчудих и смаях. Не щеш ли, иде онбашият и ми разправя, че те изпратили нощеска в К., за дето сам тръгваше с беево писмо, в което били приключени опасните книжа. Аз не знаех какво да сторя! Онбашият постоя малко, па си излезе. Тогава гледам, че забравил писмото. Ганко беше залисай да мие едного. Хрумна ми да го скрия и скъсам, но това малко щеше да ти помогне. Тебе пак щяха да те влачат, съмнението остаяше. Какво да чина? А нямаше време да мисля. Тогава ми дойде нещо в главата, което през целия си живот не бях помислил. Видиш ли ме, докторе, аз съм побелял в търговия и чуждо писмо не съм разпечатвал. Това го знаех за най-безчестно, бог да ме прости, ама аз го направих днес, за пръв път и за последен. Припкам у дома, заключвам се в писалището, разлепям полека червения восък на плика и турям вътре други вестници, каквито ми попаднаха под ръка. Турчата са пипкави, ти знаеш. После оставям писмото пак на мястото му, без да се сети кафеджият. Слава богу, че се свърши благополучно. Съвестта ме не бори толкова сега.

Докторът изслуша прехласнат, па каза трогнато:

— Бай Марко! Вечно благодаря. Ти наричаш това безчестие — то е слава, то е подвиг! Ти избави двама души от пропаст, като изложи сам себе си. Такава услуга баща на син не би направил.

Докторът не можа повече да говори от вълнение. Марко подзе пак:

— Снощи дядовият Манолов син ме намира, наистина, но мина през стряхата, та причини врявата и докара полицията.

— Бойчо Огнянов?

— Тъй ли го викате вие? Той, той. Баща му ми е голям приятел и той, клетникът, като не познавал никого, подирил у мене да се скрие. Ти си го довел. Пред Иванча не щях да ти кажа, но избяга още същия час.

— Отде идеше той? — попита докторът, цял погълнат от тоя извънреден образ.

— Той не каза ли ти? От Диарбекир бяга.

— От Диарбекир?

— По-полека. Накъде?

— Отивам за манастира, дето дяконът го крие. Аз трябва да се разговоря с него. Позволяваш ли ми само нему да обадя твоето поверение? Той трябва да знае кому дължи живота си, защото той щеше да се предаде, ако ме не бяха пуснали.

— Не, аз те заклевам, доде си жив, това да го мълчиш и да се мъчиш да го забравиш. Аз на тебе само го открих, като една изповед, колкото да ми поолекне. Поздрави само дядовия Манолов син, нека да намине къде мене, но през голямата вратня.