Под игото/Част първа/X. Женският метох

Под игото Част първа, X. Женският метох
Автор: Иван Вазов

X. Женският метох

Женският манастир в Бяла черкова беше съвсем противоположен на мъжкия, затънтен при планината и вечно глух и безлюден. Тук, напротив, шейсет-седемдесет калугерици, стари и млади, сновяха цял ден по двора и по чардаците и оглашаваха с весела глъчка широката ограда, която ги забраняваше от суетата на грешния мир. Това движение траеше от заранта до вечерта. Метохът имаше славата на най-деятелен разсадник на новини из града. Тука беше люлката на всичките сплетни, които обикаляха и смущаваха огнищата на грешните миряни; тук предсказваха, подготвяха годявки и разваляха венчила. Оттук тръгваха всички невинни историйки, за да обикалят целия град и да се повърнат пак живо и здраво в колосален размер, или пък обратно: влазяха тук сламки и излазяха планини. Такъв многошумен център привличаше, особено в празнични дни, купове гости миряни, които благочестивите жени нагощаваха с градски анекдоти и с вишнево сладко. Госпожа Хаджи Ровоама, с която се запознахме у брата й Юрдана, се славеше като най-веща узнавачка на всякакви градски тайни и като изкусна сплетница. Някога игуменка, свалена после от едно въстание на республиката, тя и днес държеше нравственото главатарство в нея. За всичко се допитваха до Хаджи Ровоама. Тя заверяваше точността на верните слухове или осветяваше лъжливите; тя, по прищявката си, пущаше новини, които даваха за няколко дена умствена пища на республиката, после минуваха оградите й. Госпожа Хаджи Ровоама беше тия дни ядосана от пущането на доктора Соколова, опасния враг на метоха. Тя злобствуваше тайно и се учудваше: кой му е помогнал? Кой я лиши от удоволствието да слуша всеки ден, а и сама да тъче нови истории по съдбата му? Та това беше цяло безобразие! От четири-пет деня тя имаше безсъница, покой не досягаше клепките й. Тя си всякак биеше ума да отгадае: защо докторът не щял да обади на бея де е бил по три часа през оная знаменита нощ, когато го запряха; и после, кой подмени вестниците? Най-после светла мисъл огря ума й и това беше, кога четеше повечерката си. Тя изпляска радостно с ръце, като Архимеда, кога открил великия си физически закон. Излезе навън и отиде при госпожа Серафима, съблечена вече, и й каза с разтреперан глас:

— Сестро, ти знаеш ли де е бил през оная нощ докторът, когато не щял да обади на бея?

Госпожа Серафима напрегна уши.

— При беювица мари!

— Мигар тъй, Хаджийке?

— Ами там, Серафимо, затова не щял да каже, луд ли е? Света Богородичке, и аз да се не усетя по-рано — казваше Хаджи Ровоама пред куностаса и се кръстеше.

— Ами ти знайш ли кой пусна доктора?

— Кой, сестро Хаджийке? — попита сестра Серафима.

— Мари оная, мари! Пак беювица.

— Що думаш, Хаджийке?

— Боже, света Богородичке! Къде ми беше пустият ум!

Като изля вълненията на душата си, госпожа Хаджи Ровоама си отиде, дочете повечерката си и легна с олекнала душа. На заранта вече целият метох беше занят с един и същ разговор. Историята за доктора и беювица растеше и взимаше застрашителни размери. При чуването й всяка питаше:

— Ами кой научил това?

— Мари госпожа Хаджи Ровоама.

Това име обезоръжаваше всички томовци. И всички се затекоха при Хаджи Ровоама, за по-лакоми подробности. Подир два часа мълвата беше обиколила целия град. Но всяка новина, и най-любопитната, в три дни остарява. Трябваше нова храна за общината, която хвана да се прозява. Появлението в града на Кралича, когото никой почти не познаваше, изново даде оживление на метоха и той зашумя. Кой е? Отде е? Защо е дошъл? Какъв е? Никой не знаеше. Спуснаха се из града най-любопитните. Но с изключение на името, сведения противоречиви донесоха. Госпожа София казваше: дошъл бил да си поправи здравето. Госпожа Рипсимия увери, че бил търговец на гюлово масло. Госпожа Нимфидора разправяше, че дошъл да се хваща учител. Госпожа Соломона и госпожа Парашкева загатваха, че нито едното, нито другото е, ами дошъл да изглежда момиче и даже кое, знаят. Госпожа Апраксия се кълнеше, че бил руски княз, предрешен, дошъл да прегледа старото кале и да подари одежди на черковата им. Но на госпожа Апраксия по-малко вярваха, защото тя нямаше връзки с първите къщи, а черпеше новините си от стопанката на Петка Бъзуняка и от свахите на Фачка Добичето, па и понаглушаваше. Госпожа Хаджи Ровоама слушаше всичките тия брътвения и се подсмиваше под мустак — тя ги имаше два. Тя знаеше каква е работата, но искаше да помъчи сестрите. Само късно вечерта оракулът проговори. На заранта всичкият метох знаеше, че тоя непознат Огнянов бил турски шпионин! Една от главните причини, а може би и единствената, задето Хаджи Ровоама пръсна такъв грозен слух за Огнянова, беше тая, че още не я почете с посещението си; това беше кървава обида за нейното славолюбие и Огнянов си спечели един опасен враг. Тоя ден беше неделен. Наближаваше отпуск на черковата в метоха, набита с богомолки. Те се трупаха извън на двора, до черковните прозорци, под огромната клонеста круша. Една част от тях бяха мирянки — млади булки и госпожи, накичени и натруфени в пъстри премени като кукли. Те шумяха весело и се озъртаха към портата на метоха, за да изглеждат премените на други представителки на красния пол, които постоянно прииждаха в метоха. Другата част, състояща се от калугерици, повечето млади, които не по-малко шумно от мирянките озъртаха се насам-нататък, шепнеха си и се кискаха често с глас. От час на час те се спущаха на рояк да грабнат някоя узряла позлатена круша, която капваше от дървото, и даже се посборичкваха за завладяването й и пак се връщаха зачервенели при другите богомолки и се кръстеха. Черкова пусна. Един поток от миряни излезе из нея, пръсна се в двора и потъна в килиите. Малката покойна, доста богато облечена килия на Хаджи Ровоама едвам побираше гостите. Калугерицата усмихнато ги приимаше и изпращаше; а Рада, в чиста черна роклица и забрадка, подаваше сладко и кафе на червено пиято. Подир един час върволякът понамаля. Хаджи Ровоама често поглеждаше из прозорците, като че очакваше някои особени гости. Влязоха пак няколко нови, между които Алафрангата, Стефчов, поп Ставри, Нечо Пиронков и едно учителче. Лицето на калугерицата светна. Види се, че тях чакаше, и тя се приятелски ръкува с новите гости, които подаваха ръка и на Рада. Стефчов даже стисна силно нейната с намигване. Това хвърли в стидлив огън младата мома и тя като божур почервеня.

— Кириако, пак ще те попитам, как стана тая работа с доктора — попита калугерката подир обикновените здрависвания; — знаеш, приказват врели и некипели.

— Какво приказват? — попита Стефчов.

— Казват, че ти нарочно си направил вестниците за бунтовски пред бея, за да наклеветиш Соколова.

Стефчов пламна:

— Който казва това, магаре и подлец е. Вестник „Независимост“, брой 30, и едно възвание бяха извадени из джеба. Ето и бай Нечо да каже.

Нечо охотно потвърди.

— Та няма нужда да питаме Неча. Какво знае Нечо? — обади се поп Ставри. — Ние си знаем стоката от по-напред. Докторът, дето ходи, носи си и въжето. Аз и завчера казвах това на Селямсъза. Бях му ходил на гости, да опитвам новата му ракия, ама знае да й туря на карар анасона. А ти, Хаджийке, добре ли си, здрава ли си?

— Както ме видиш, дядо попе, младея се и аз с младите — отговори калугерицата, па се обърна пак към Стефчова; — но ти не знаеш я, кой му подменил писмата?

Хаджи Ровоама я сърбеше езикът да каже откритието си.

— Полицията ще узнае.

— Вашата полиция не струва ни бодка. Аз да ти кажа кой е. Да ти кажа ли? — хилеше се тя, па се наклони на ухото му и му прищъпна едно име. Но тайната се каза тъй високо, щото я чуха всички. Нечо аазата подхвърли броеницата си нагоре, като се смееше към потона, учителчето се спогледа знаменателно с едного другиго, а поп Ставри избърбора:

— Сохрани, боже, от соблазън нечистивих.

Рада засрамена се скри в килерчето.

— Вижте го, вижте го — извика Стефчов, като посочи Соколова, който е още двама минуваше из двора. Единият беше Викентий, а другият — Краличът, облечен в нови френски дрехи, от сив шаяк. Всички се навалиха на прозореца.

Това даде повод на калугерицата да каже и второто си откритие:

— Знаете ли кой е този?

— Чужденецът ли? Той е някой си Бойчо Огнянов — отговори Стефчов, — но ми се види, че и той влачи _вранянско_.

Хаджи Ровоама направи отрицателен знак с глава.

— Не е? — попита Стефчов.

— Не е, друго е, дай да се хванем.

— Бунтовник е.

— Не, шпионин! — каза калугерицата натъртено.

Стефчов я изгледа смаян.

— И глухият цар го е чул, само ти не знаеш.

— Анатема! — избъбра поп Ставри.

Хаджи Ровоама следеше злобно де ще влязат.

— У госпожа Христина влязоха! — извика тя.

Госпожа Христина имаше лоша слава. Тя минуваше за патриотка и се мешаше в комитети. Еднъж Левски беше пренощувал у нея.

— Ама обичат я дяконите тая ваджийска Христина. — прибави Хаджи Ровоама със злъчна усмивка. — Ами вие знаете ли, че Викентий иска да хвърли калимявката? И добре ще направи момчето. Кой го е почернил толкова младо?

— Той добре си е сторил: или се млад ожени, или се млад покалугери — възрази поп Ставри.

— Чини ми се, че първото ще стори, дядо попе.

— Избави, боже!

— Той ще праща годежници за Орлянковото момиче. Щом приемат пръстеня, ще хвърли расото и калимявката и ще се венчее във Влашко. Но ми се чини, че няма да го огрее.

И калугерицата погледна знаменателно и покровителски учителчето, за което тя готвеше същото момиче. Учителчето се изчерви смутено. В това време се подадоха нови гости.

— Ах, бачо иде! — извика Хаджи Ровоама, като се затече да посрещне Юрдана Диамандиев.

Гостите наставаха и излязоха по нея. Стефчов остана малко надире, улови ръката на Рада да се прости, и я цукна дръзко по зачервенялата буза. Тя го перна през лицето и отскочи.

— Не те е срам! — избъбра със задавен глас и със засълзени очи и се скри в килера.

Стефчов, колкото надут към мъжете, толкоз безочлив към жените, поправи килнатия си от плесницата фес, закани се свирепо на Рада и излезе зашеметен.