Под игото/Част първа/XIV. Силистра йолу

Под игото Част първа, XIV. Силистра йолу
Автор: Иван Вазов

XIV. Силистра йолу редактиране

Тъй се наричаше една прекрасна зелена морава и манастирския дол, обиколена с кичести върби, до самата манастирска река. Макар вече и есен, това прелестно кътче, поради своята усойност, запазваше още неприкосновена своята зеленина и свежест, като Калипския остров, дето вечна пролет владее. През кичестите клони, на север от тая щастлива морава, се виждат двата върха на Стара планина: Кривините и Остро бърдо. Между тях се разтваряше балканското гърло със стръмните си урви и увиснали скали, в дъното на които шумеше реката. Горският прохладен ветрец люшкаше нежно листата и, заедно с балканските миризми, носеше тук и глухия гръм на водопадите. Оттатък, през реката, се издигаха високите бели сипеи, страшно изрязани и изхълмени от пороите. Слънцето отиваше към пладне и неговите зари, като минуваха през листнатите дървета, сипеха въз моравката дъжд от златни, трептещи търкала. Чудна прохлада и радост царуваха в това поетическо кътче, което носеше такова прозаично и невярно название. Защото никакъв път, ни силистренски, ни други, не минуваше през тая усамотена морава, тъй приятно загнездена в полите на непристъпната тук Стара планина. Названието й се дължеше не на географическото й местоположение, а на друго едно обстоятелство, тъй да кажем, историческо. Нейната прикритост, прелест и прохлада няколко години наред вече бяха я направили любимо място на всичките пиршества, веселби и оргии. В тая белочерковска Капуа се бяха разсипали много леки търговци и мираз-ееджии в ерфенета и парси и после отишли на нова печалба в Силистренско, дето, благодарение на дивотата и изобилието на оня край, те намираха лесно поминък и работа, даже и забогатяване. Сполуката на най-първите Язоновци от Бяла черкова привлече и другите пропаднали братя в обетованата земя — силистренските полета. По тоя начин днес Силистра и селата брояха многобройни пришелци от Бяла черкова, които извършваха там ролята на пионери на цивилизацията; защото, между другото, те дадоха на онова място десетина попа и двайсет и двама учители. Прочее, за белочерковци тоя беше най-правият път за Силистра. При всичкото му фатално значение, славата на Силистра йолу цъфтеше и днес и привличаше охотниците за веселби и пиршества; а те бяха много. Защото, при другите си лошавини, игото има и една привилегия: да прави народите весели. Там, дето арената на политическа и духовна деятелност е затворена с ключ, дето апетитът за бързи забогатявания от нищо не се дразни и широките честолюбия не намират простор да се разиграят, обществото изхарчва силите си в дребни местни и лични сплетни, а разтуха и развлечение търси и намира в мъничките обикновени и лесни блага на живота. Една бъклица вино, изпита под прохладната сянка на върбите, край шумливата кристална речка, прави да забравиш робството; един гивеч, изпечен с алени патладжани, миризлив магданоз и люти пиперки и изяден на тревата под надвисналите клони, през които се гледа високото синьо небе, е едно царство, а ако има при него цигулари, то е върхът на земното щастие. Поробените народи имат своя философия, която ги примирява с живота. Един безизходно пропаднал човек често свършва с един куршум в черепа си или в клупа на едно въже. Един народ поробен, макар и безнадеждно, никога се не самоубива; той яде, пие и прави деца. Той се весели. Погледнете народната поезия, дето са се отразили тъй ярко народната душа, живот и мироглед. Там, покрай черни теглила, дълги синджири, тъмни тъмници и гнояни рани, преплитат се тлъсти печени агнета, червени руйни вина, люта ракия, тежки сватби, вити хора, зелени гори и дебели сенки, из които е избликнало цяло море от песни. Когато Соколов и Огнянов пристигнаха, Силистра йолу шумеше вече от веселата дружина. Между другите там бяха и Николай Недкович, развит и просветен момък; Кандов, студент от един руски университет, дошъл за поправка на здравето си, човек начетен, но краен идеолог и увлечен от утопиите на социализма; г-н Фратю; Франгов, учител, гореща глава; Попов, екзалтиран патриот; поп Димчо, тоже патриот и пияница, и Колчо Слепецът. Този подпреният, лишен съвсем от зрение, беше дребничък момък, с изпито страдалческо лице, но интелигентно. Той беше твърде вещ на флаутата, с която кръстосваше цяла България, весел разказвач и смехотворен и затова неизбежен във всички весели събрания. Обядът беше наслаган вече въз един шарен месал на тревата. Два полвяка, един с бяло, друг с червено вино, се изстудяваха във воденичната вада, която течеше край самата морава. Циганите теглеха лъка по гъдулките си и пееха с издути гърла турски маками. Един кларнет и две дайрета, с гърмежа на тенекийките си, допълняха тоя шумен оркестър. Обядът беше твърде весел. Наздравиците заследваха една след друга, те се правеха седешката, по тогавашния обичай. Пръв пи наздравица Илийчо Любопитният:

— Наздраве, дружино! Кой що желае, господ да му даде; който нам зло мисли, господ да го очисти! Който нас мрази, по корем да се татрази!

Чашите се гаврътнаха шумно.

— Да живее компанията! — извика Франгов.

— Аз пия за Силистра йолу и за поклонниците му — провъзгласи поп Димчо.

Попов издигна чаша и извика:

— Братя, пия за балканския лев!

Музиката, която беше млъкнала, захвана пак и пресече наздравиците; но г-н Фратю, който не беше казал още своята, махна на цигуларите да млъкнат, стана прав, озърна се и извика възторжено с чаша в ръка:

— Господа, прокламирам моя тост за българското liberte. Vivat! — И изпи чашата си.

Но дружината, която не разбра добре тоста му, държеше чашите си пълни, като мислеше, по възторжения му вид, че той има реч. Господин Фратю се позачуди, че не прие никак отзив, смути се и седна.

— Какво искате да кажете, господине? — попита студено Кандов, който стоеше срещу Фратя.

Фратю се намръщи.

— Мисля, че говорих доста ясно, господине: пих за българската свобода. — Тая дума Фратю произнесе ниско, като погледна подозрително циганите.

— Какво разбирате под свобода? — попита пак студентът.

Соколов се обърна:

— Аз мисля, че трябва да пиеш за българското робство — никаква българска свобода не съществува.

— Не съществува, но ще я сдобием, приятелю мой.

— Как ще я сдобием?

— Като пием — отзова се някой иронически.

— Не, като се бием! — отговори Фратю разпалено.

— Фратю, опитвай се: вол се връзва за рогата, а човек — за езика — каза насмешливо Илийчо Любопитният.

— Да, мечът, господа! — каза разпалено господин Фратю, като си посочи юмрука.

— Кога е така, аз пия за здравето на меча, господът на робите! — каза Огнянов, като издигна чашата.

Това наелектризира дружината.

— Агуш — извика един, — засвирете „Поискал гордий Никифор“.

Това беше тогава българската марсейлеза. Музиката гръмна и цялата дружина подхвана песента. Когато дойдоха до стиховете: „Сечи, коли, отечество да се освободи“, въодушевлението се увеличи и ножовете и вилиците замахаха из въздуха. Господин Фратю беше грабнал един голям нож и страшно сечеше атмосферата с него. В едно разпалено замахване той удари едно голямо стъкло с червено вино, което принасяше момчето. Виното се разля по Фратя и му вапца лятното сетре и панталони.

— Магаре! — изкрещя Фратю.

— Господин Фратю, не се сърди — каза му поп Димчо; — щом има сеч и клане, и кръвнина ще падне, то се знае.

В това време всичките гълчаха шумно, без да се чуват един други, защото музиката беше подхванала някакъв турски марш и дайрето заглушително блъскаше. Огнянов и Кандов се бяха отделили от другите и под едно дърво разпалено се препираха за нещо си. При тях беше се приближил и Николай Недкович.

— Вие ми говорите, че е нужно да се предприеме тая борба — продължаваше Кандов начнатия разговор, — защото има за цел свободата. Свобода? Каква е тая свобода, да имаме пак княз, сиреч султанче, чиновници да ни грабят, калугери и попове да тлъстеят на наш гръб и войска да изсмуква най-жизнените сокове на народа! Това ли е вашата свобода? Аз за нея не давам капка кръв от малкия си пръст.

— Но слушайте, господин Кандов — отговаряше Недкович. — Вашите начала и аз ги уважавам, но нямат работа тука. Нам трябва преди всичко политическа свобода, сиреч сами да бъдем стопани на земята си и съдбините си.

Кандов махна с глава отрицателно.

— Но вие ей сега ми тълкувахте друго нещо. Вие си назначавате нови господари, които да заменят старите; понеже не щете шейх юл исляма, прегръщате друг, който носи име екзарх, сиреч менявате тирани с деспоти. Налагате на народа началници и унищожавате всяка идея за равенство; вие освещавате правото за експлоатация на слабия от силния, на труда от капитала. Дайте на борбата си цел по-съвременна, по-човеческа; направете я борба не само против турското иго, но и за възтържествуването на съвременните принципи; сиреч унищожението на тия глупави порядки, осветени от вековни предразсъдки, като трон, религия, право на собственост и на юмрук, които човешката дивота е въздигнала в неприкосновени принципи. Четете, господа, Герцена; Бакунина и Ласаля. Оставете се от тоя узкоживотински патриотизъм и дигнете знамето на съвременното разумно човечество и на трезвата наука. Тогава аз съм с вас.

— Идеите, които вие изказахте — възрази живо Огнянов, — доказват вашата начетеност само, но дяволски красноречиво говорят за незнанието ви българския въпрос. Под такова едно знаме само вие един ще се намерите: народът няма да го разбере. Забележете, господин Кандов, че само една цел разумна и възможна можем да поставим пред него: строшаването на турския ярем. Ние видим засега само един враг — турците, и против тях въставаме. Колкото за принципите на социализма, с които ни угощавате, те не са за нашия стомах, българският здрав смисъл ги отхвърля, и те нито сега, нито кога да е, не могат да намерят почва България. Вашите шумни принципи и знамена на „съвременното мислещо човечество и трезви науки на разума“ само хвърлят мъгла въз предмета. Тук е работата да запазим огнището си, честта си, живота си от първото краставо заптие. Преди да развързваме общечовечески въпроси, или по-добре мъгляви теории, трябва да развържем себе си от веригите. Ония, на които ученията четете, нито мислят, нито знаят за нас и нашите страдания. Ние не можем да се опираме освен на народа, а в тоя народ туряме и чорбаджии, и духовенство: те са сили и ние ще ги употребим. Унищожи заптието, и народът постига своя идеал! Ако вие имате друг идеал, той не е негов.

В това време музиката беше престанала и шумът утихнал. Слепецът засвири на флаутата и чудни сладостни тонове се разляха из пространството.

— Елате тука бе, какво философствувате там? — извикаха към троицата събеседници.

Но те нито се обърнаха: разговорът беше горещ. Слепецът свири още няколко време всред тържествена тишина, щото всичките, ако и с малко или много запалени глави, се наслаждаваха от упоителната мелодия, която излазяше из черното флауто на слепеца. Изведнъж той спря да свири и каза:

— Знаете ли какво видя сега?

Всичките се усмихнаха.

— Отгадайте де! — казваше Колчо.

— Какво даваш, ако усетим? — казаха неколцина.

— Давам астрономическия си телескоп.

— Де е той сега?

— На месечината.

— Чакай, ти видиш сега червените бузи на Милка Тодоричкина — каза поп Димчо.

— Не е то. Аз тях по` мога да ги ухапя — не да ги видя.

— Виждаш господина Фратя — каза Попов, защото господин Фратю се беше изправил пред слепеца и махаше пред очите му.

— Не е: вятъра можеш ли да видиш?

— Слънцето?

— Не, вие знаете, че съм кавгалия с него, та съм се заклел, дорде съм жив, да го не видят очите ми.

— Виждаш нощта — каза докторът.

— Не е и то; аз виждам една чаша вино, която ми подават: забравихте ме бре!

Няколко души наляха тозчас и му поднесоха усмихнати.

— Наздраве, дружина! — каза той и изпи чашата си. — А аз какво печеля, дето вие не можахте да отгадаете?

— Останалите чаши, дето ти наляхме.

— Колко са?

— Свети Седмочисленици.

— Аз повече уважавам св. Четирийсет мъченици — забележи поп Димчо.

— Наздраве!

— Да живей!

— Vive la Bulgarie, vive la république des Balkans! — викна господин Фратю.

Колчо запя тропара на калугериците. Веселбата се продължи до вечерта. Дружината стана да си иде в града.

— Баювци, па утре в училището на репетиция — извика им Огнянов.

— Какво представление ще давате? — попита студентът Огнянова.

— „Геновева“.

— Отде избрахте тая антика?

— Реши се „Геновева“ по две причини: първо, че тя няма възбудителен характер — на това настояха чорбаджиите; второ, че всички са я чели и желаят нея. Трябваше да се угоди на вкуса. Целта нали е за повече доход? Трябва да купим вестници и книги за читалището и „други“ работи.

Дружината, шумна и развеселена, потегли към града. Тя скоро се изгуби в дърволяка на бостаните, въз които падаше вече вечерният полумрак. След четвърт час тя влазяше победоносно в помрачелите улици на града, като пееше из цяло гърло бунтовнически песни. Това метежно шествие извикваше на вратните купове жени и деца. Само Огнянова нямаше там. Едно момче бе му пришъпнало нещо в ливадата и той се отдели от другарите незабелязан.