Под игото/Част първа/XV. Неочаквана среща

XIV. Силистра йолу Под игото Част първа, XV. Неочаквана среща
Автор: Иван Вазов
XVI. Гробът говори

XV. Неочаквана среща редактиране

Огнянов се упъти на север. Той отиваше към балканското гърло. Свечеряваше се. Слънцето беше залязло тихо и величествено. Последните му зари, които позлатяваха високите бърда на Стара планина, изчезнаха. Само няколко облачета, със златорумени краища към запад, се усмихваха още на слънцето от своята ефирна височина. Долината беше цяла в сянка. Белите сипеи на запад потъваха във вечернята дрезгавина, която застилаше все повече и повече манастирските ливади, скалите, брястовете и крушите, чиито очертания ставаха груби и неясни. Никой птичи глас; никое цвъртение. Крилатият народ, който веселеше денем долината, сега се гушеше мълчаливо в гнездата си, закрепени по клоновете или скрити под стрехите на манастирските зидове. Заедно с тъмнината възцаряваше се и тишината, чудна и меланхолическа, на нощта. Само гръмотът на планинските водопади изпълняше самотията. Сегиз-тогиз ветрецът донасяше дотук отдалечено дрънкане на звънци на закъснели стада, които се прибираха в града. Скоро блесна и месечината и увеличи обаянието на тоя идилически час. Златна ведрина заля и ливада, и дървета, които хвърлиха на земята чудновати сенки. Сипеят се очерта по-ясно, замязал на стена от старовремска развалина; новият купол на манастира се бялна ярко над стрехите и тополите манастирски, а зад него върховете на Стара планина се вдигаха високо, високо към небето и се потапяха във възтъмната му лазур. Огнянов мина зад гърба на манастира, влезна в затъмнелия пуст дол и след няколкоминутно лутане из камъняците приближи една воденица. Дядо Стоян го посрещна извън вратата.

— Какво има? — попита бързо Огнянов.
— Дошъл е приятел.
— Какъв приятел?
— Наш челяк де.
— Наш челяк?
— А бе народен челяк.
— Кой е той?
— Не го зная. Спуснал се тая вечер от планината и право при мен. Уплаших се най-напред: хайдутин, рекох си. То да му видиш каяфета само. Крака като клечки. Че то излезе наш челяк. Дадох му хляб.
— Заведи ме при госта си!
— Аз съм го турил на скришно, ела по мене. — И дядо Стоян въведе Огнянова във воденицата.

Тя беше тъмна. Той запали газева ламбица, прекара Бойча между зида и воденичните камъни и между два хамбара и се спряха пред една врачка, увисналите и раздраните паяжини по която свидетелствуваха, че е стояла затворена дълго време.

— Как, той е тука запрян?
— Ами? Покритото мляко котки го не лочат… не е ли тъй, даскале?

И дядо Стоян почука и извика:

— Господине, излез, ваша милост!

Вратата се отвори и един човек, като се приведе, излезе из нея. Той беше дребничък, сухичък момък, рус, с твърде дребно лице, небръснато отдавна, с жив поглед и леки движения; но той порази Огнянова със страшната си мършавост и слабост. Той беше облечен в бяло хъшовско облекло, добре прилепнато на дръгливото му тяло, напъстрено с традиционните висулки, шарила и гайтани по гърба, гърдите и коленете и изпокъсано страшно, така щото се виждаха голите меса на скитника. Още при пръв поглед той и Огнянов изпуснаха по един зачуден вик.

— Муратлийски!
— Кралич!

И те се стиснаха за ръцете и се целунаха в устата.

— Как, ти? Откъде? — питаше Огнянов, който позна в Муратлийски един другарин от четата тяхна.
— Аз? Ами ти де беше, а де те виждам?! Ти ли си бе наистина, Кралич?

Краличът се извърна сепнато, озърна се във воденицата и към дяда Стояна, който неподвижен и зяпнал все държеше ламбата пред тях.

— Дядо Стояне, духни свещта и затвори вратата. Но не: ние да излезем навън. От гърмеж няма да се чуем.

Дядо Стоян тръгна напред със свещта и притвори вратата зад тях, като им издума:

— Хай погълчете си вие всичко, а пък аз ще си легна. Когато и вам се доспи, влезнете и легнете си, както завърнете!

Долът беше съвършено в мрак, но отсрещната урва беше добре сгряна от месечината. Огнянов и другарят му отидоха още по на тъмно, настаниха се въз един голям камък, край който извиваше и тихо шумеше реката.

— Дай сега да се целунем пак, братче — каза Огнянов с чувство.
— Е, Кралич, кажи ми, какъв чорт? Аз те зная в диарбекирския рай!
— Ами ти? Добре, още ли не си минал на въжето? — изсмя се Бойчо.

Фамилиарността се въдвори между тях. Еднаквата съдба и страдания сближават и най-чужди един другиму човеци. А Бойчо и Муратлийски бяха вече братя по оръжие и по идеали.

— Е, казвай сега — подзе Муратлийски. — Ти си от по-далеч. Затова ти имаш първенство. Кога се завърна от Диарбекир?
— Искаш да кажеш, кога бегах?
— Как? Ти побягна ли?
— През май.
— И сполучи да минеш безопасно дотука? Отде си дойде?
— От Диарбекир тръгнах пеша до руска Армения, оттам през Кавказ в Русия, та в Одеса, все с руска помощ. От Одеса с парахода на Варна. Оттам, през планините, та в троянските колиби. После през Стара планина, та в Бяла черкова.
— Ами защо избра именно Бяла черкова?
— Страх ме беше да ида, дето нямам никого познат. А пък дето имах познайници, не ги знаех на кой ум са сега и не бях сигурен. Спомних си, че в Бяла черкова е най-добрият бащин ми приятел, един много благороден човек. И освен него бях уверен, че там никой друг не ме познава; та и той нямаше да ме познае, ако да не му се бих обадил.
— Ами аз как те познах изведнъж? И тука остана?
— Да. Пак тоз човек, бащиният ми приятел, ми помогна, та постъпих учител, и досега, слава богу, всичко добро.
— Та ти даскаллък ли захвана, Кралич?
— Официално-даскаллък; тайно — стария занаят.
— Апостолство?
— Да, революция.
— Е, как отива по вашия край? Ние я оцапахме.
— Засега — добре. Духовете са силно разбудени, почвата е вулканическа: Бяла черкова е била едно от гнездата на Левски.
— Е, какъв е планът?
— План нямаме още. Готвим се само теоретически, тъй да се каже, за въстание и чакаме времето да ни научи. А брожението расте всеки ден и тука, и наоколо: рано или късно въстание ще има.
— Браво бе, Кралич! Бабанка си!
— А ти разкажи своите митарства сега!
— Че знаеш вече работата. В Стара Загора се оцапахме до шия, та ни е срам да гледаме хората.
— Не, не, ти захвани от началото: откак се разби четата ни и от нашата раздяла. Осем години в Диарбекир, нищо не съм чул, ни за тебе, ни за толкова другари.

Муратлийски се изтегна цял на камъка, сключи ръцете си под главата и в това спокойно положение дълго разказва историята си. Той бил участвувал в софийското съзаклятие под Димитра Общий и в ограбването на орханийската поща. Попаднал в тъмницата, подир издайството, той избягнал Диарбекир или бесилото само по едно чудо. После отишъл във Влашко, дето година и половина се скитал и борил с глада и мизерията, а оттам с мисия минал пак в България, да се бори с опасности и страхотии, които придружават един агитатор. Тая пролет той се озовал в Стара Загора и с ентусиазъм работил за приготвянето на бунта. Подир печалния изход на движението, в който случай бил леко ранен от турците в малкото сбиване при Елхово, той уловил Стара планина, гонен от турски потери и от самите българи колибари, до които се обръщал за хлебец или за селски дрехи, за да замени хъшовските. Десетина деня се скитал така из Балкана, изложен на хиляди опасности и страдания. Страшният глад бе го принудил да слезе от планината и да попроси хляб от първия жив човек, който му се мерне, като допре револвера си до гърдите му. За щастие, той налетял на дяда Стояна. Твърде покъртен, той разказа за добрия прием, който намери у воденичаря, първия човек, който се е отнесъл братски към него, откогато се е заскитал по Стара планина. Огнянов следеше с вълнение разказа на Муратлийски за опасностите и приключенията му. Той преживяваше сам всичките тревоги, страдания, горчиви разочарования и срама за подлите проявления в народа, които сподирват крушението на всяка революция. Той с братско участие размишляваше сега за съдбата на Муратлийски. Муратлийски млъкна. Реката шумеше под краката им. Наоколо беше пусто и тихо. Сгрените скали отсреща немееха; само по върха им нощният ветрец люлееше самораслите люляки и други ниски дръвчета.