Под игото/Част първа/XVI. Гробът говори

XV. Неочаквана среща

Под игото Част първа, XVI. Гробът говори Автор: Иван Вазов

XVII. Представлението

XVI. Гробът говори

Сутринта Огнянов се упъти към града. Той измина балканското гърло и излезе при манастира. На поляната пред манастира, под големите орехи, се разхождаше игуменът, гологлав. Той се възхищаваше от утринната хубост на тия романтични места и приемаше на големи глътки свежия живителен въздух на планината. Есенната природа имаше ново обаяние с тия позлатени листове на дърветата, с тия пожълтели кадифяни гърбове на Балкана и с тая сладостно-нежна повехналост и меланхолия. Огнянов и игуменът се здрависаха.

— Хубави места, отче — каза Огнянов, — честити сте вие, че можете да живеете по-близо до природата и да се радвате спокойно на нейните божествени прелести. Ако някога добия охота да мина във вашето звание, то ще е само от любов към тая вечно хубава природа.

— Пази се, Огнянов, от апостол да станеш монах: ще слезеш няколко стъпала по-ниско. Стой си в мир. Па освен това, аз не бих те приел в моя манастир; ти, какъвто си безбожник, ще изневериш даже и отца Йеротея — каза шеговито игуменът.

— Що за птица е тоя старец? — внезапно попита Бойчо.

— Един твърде благочестив и почтен брат, който много прилича на господа Саваота, но има един недостатък: копае си парите, та зеленясват. Колчем сме му позагатвали да даде за обща работа, все се втелява. Та сме го взели на пословица: „Втелява се като отче Йеротея“, казваме за някого си. Ами отдека идеш тъй рано?

— Преспах в дядовата Стоянова воденица.

Игуменът го изгледа малко слисан.

— Да нямате нещо страх?

— Никак, ами дошъл е там един брат.

И Огнянов му разказа накъсо срещата си с Муратлийски.

— Ами защо не дойдохте в манастира? — каза игуменът укоризнено. — Там сте спали на чувалите с жито.

— Наш брат комита знае и две, и двесте.

— Хай да ви благослови господ. А как му кръстихте името?

— Ярослав Бързобегунек, австрийски чех и фотограф в Бяла черква.

Отец Натанаил се изсмя.

— Вие, апостолите, сте май много дръзки синковци! Гледайте да се не разбие стомната на третия път…

— Гледай си кефа, има един господ и за комитаджиите, както има за хайдутите — каза и се усмихна знаменателно Бойчо. — Ба, ти си си донел и карабината? — извика той, като погледна Натанаиловата пушка, облегната до дънера на една върба.

— Скимна ми тая заран да я опитам. От много време не съм я пипал. Ти разлуди света и сега всеки ден имам музика пред манастира. Тая охота ще молепса дор и мъртвите, не мене, стар грешник.

— Не е зле да си опиташ пак ръчицата, отче игумене.

Така, като вървяха и двамата, дойдоха близо до воденицата на страшната нощ. Видът на това място извади дълбоки бръчки по челото на Огнянова. Воденицата сега беше затворена. Стоян воденчарят още тогава я бе напуснал и наел друга, както знаем, в манастирската река. Тъй запустяла и обрасла в бучиниш, тя приличаше на гроб в тая прекрасна местност. В това време Мунчо се беше крадешком приближил, спрял и втренчил очи в Огнянова. По безсмисленото му идиотско лице играеше някаква странна усмивка. В тоя лишен от разум поглед се четеше и дружелюбност, и страх, и удивление, които възбуждаше Бойчо в душата на Мунча. Преди години той беше изпсувал Мохамеда пред един онбашия, който го беше прострял мъртъв от бой. Оттогава в затъмнялото му съзнание беше оцеляло само едно чувство, само една мисъл, само един проблясък: ужасна, демонска омраза против турците. Като се улучи случаен зрител при убиването на двамата във воденицата и при погребението им в ямата, той доби непостижимо удивление и страхопочитание към Огнянова. Това чувство приличаше почти на култ. Той го наричаше „Руссиан“, неизвестно добре защо. Из най-напред се уплаши от него на чардака, нея нощ, по-после привикна на Огнянова, който посещаваше често манастира. Той се пулеше в него и не сваляше очи; считаше го свой покровител. Когато го обиждаха манастирските ратаи, той ги заплашваше с Руссиана: „Ждъ кажа на Русссиана, и вассс да заколи!“ И търкаше пръста на гърлото си. Но никой не отбираше смисъла на думите му; и за щастие, защото той ги повтаряше и в града, когато ходеше. Игуменът и Бойчо не обърнаха внимание на Мунча, който продължаваше да върти глава и да се хили приятелски.

— Я виж, онбашият иде насам! — каза игуменът. Действително, онбашият се задаваше с пушка на рамо и с чанта на гърба. Той отиваше на лов.

Той беше 35 годишен човек, с подпухнало жълтеникаво лице, с голямо изпъкнало чело, с малки сиви очи и с поглед ленив и заспал. Види се, че той ядеше афион. След като се здрависаха и размениха няколко думи по тазгодишната ловитба, онбашият взе карабината на игумена, прегледа я внимателно като всеки страстен стрелец и каза:

— Деспот ефенди, добра карабина; накъде ще хвърляш?

— Че аз и това гледах. Шериф ага… не съм я взимал от година време, та рекох барем да я изпразня.

— Де избираш нишан? — попита онбашият и свали мартинката си от рамото с явно желание да си покаже изкуството.

— На яра — каза просто игуменът; — там оня буренец, дето прилича на шапка, близо, дето е копано глина.

Онбашият го изгледа поучудено.

— Че то е много далеч!

И той клекна до една канара, опря мартинката си на нея и мери десетина секунди. Пушката гръмна; куршумът запраши няколко разкрача от нишана. Лека досада се изобрази по внезапно зачервенялото чело на Шериф ага.

— Втори път! — каза той, като се заложи пак при камъка и мери близо една минута. Кога мартинката гръмна, той се изправи и се вторачи в буренеца. Но видя, че ярът още се прашеше твърде високо над бурена.

— Проклета работа! — каза той разсърден. — Деспот ефенди, такъв далек нишан никога не се избира! Хвърляй сега пък ти! Само ти казвам, че нахалост ще иде куршумът. Гледай барем яра да удариш — прибави той иронически.

Игуменът дигна пушката прав, взе нишана на око и тозчас изпразни. Буренът се запраши.

— Слушала ме още пущината! — каза игуменът.

— Случай! — извика онбашият. — Де втори път…

Игуменът пак помери и изпразни. Куршумът намери пак бурена. Онбашият побледня. Той продума ядосан:

— Кешиш ефенди, ти имаш вярно око, ама само не вярвам баснята, че не си гърмял от година. Не е зле да даваш урок на вашите младежи, които всеки ден стрелят тъдява. — После прибави злобно: — Много са развилнеяли. Нещо ги сърби. Ама дяволът ще си скъса цървулите най-после. — Погледът на онбашият стана по-зверски и ненавистен, обърнат сега към Огнянова.

През всичкото това време Мунчо стоеше на почтено разстояние от него. Но как беше се изменил сега! Безумно уплашване и скотска ненавист бяха изкривили чертите му до страхотия. Той беше хвърлил застрашителен поглед сега въз онбашият, със зяпнала уста и разтворени ръце, като човек, който се готви да се хвърли въз някого. Онбашият машинално се обърна към негова страна и го погледна презрително. Тогава лудият доби още по-зверски поглед, па извика, като пръскаше плюнки от ярост:

— Руссиан ждъ та заколли и тебе! — И го изпсува на майка.

Онбашият разбираше малко български, но от Мунчовите заплетени думи нищо не разбра.

— Какво реве тоя скот? — попита той игумена.

— Незлобиво, ефендим, не видиш ли го?

— Какво се е разфучал Мунчо тук? В града кога влазя, е много хрисим — забележи Бойчо.

— Не знаеш ли бе? Всеки петел на купището си пее.

В това време една великолепна хрътка, с черни петна по хълбоците и с мешинен гердан на шията, на който се влачеше връвта, тичаше насам през ливадата. Всички се обърнаха към кучето.

— Изтървала се е тая хрътка — забележи игуменът. — Трябва някои ловци тъдява да минуват.

Огнянов неволно трепна. Хрътката дойде до воденицата, спря се, подуши вратата и взе да обикаля из треволяка, като виеше жаловито. Огнянова попъплаха ледни тръпки.

— Ах, хрътката на Емексиз Пехливана, изгубения! — извика онбашият.

Хрътката, която Огнянов добре позна, обикаляше насам-нататък около воденицата, дращеше по прага, ровеше в буренака с крака и виеше. После издигна дългата си влажна муцуна нагоре, като че искаше да я видят, и залая сърдито. Тоя лай се отзоваваше страшно в душата на Огнянова. Игуменът и той се спогледнаха поразени. Онбашият внимаваше учуден, с голямо недоумение по лицето. Хрътката все лаеше и виеше, като гледаше насам. Изведнъж тя се спусна въз Огнянова. Той пребледня и се дръпна назад, защото кучето се хвърли на него като вълк, с отчаяно джавкане. Машинално той извади камата си и захвана да се брани от разлютеното животно, което игуменът безуспешно отпъждаше с махания, понеже не намираше камък. Онбашият мълчаливо присъствуваше на тая странна сцена. Той стреляше подозрителни и зловещи погледи на Огнянова и на камата, която светеше. Но като видя, че Огнянов в самозащитата си може да промуши псето, което избягваше ножа, за да се спусне от друга страна, той се намеси и ги разтърва. После се обърна към Огнянова, който беше цял изчервенял и разпъхтян:

— Чорбаджи, отде това куче е сърдито на тебе?

— Един ден, не помня де, го ударих с камък — отговори с пресилено хладнокръвие Огнянов.

Онбашият го погледа недоверчиво и изпитателно. Очевидно, той не беше удовлетворен от тоя отговор. Мътно подозрение се излупи в главата му. Но той реши да помисли после. Па като се престори, че намира Огняновия отговор твърде правдоподобен, каза:

— Тая порода кучета са твърде паметозлобиви наистина.

Поздрави игумена, па тръгна към балканското гърло и скоро се изгуби. Хрътката с подигната опашка отиваше вече през ливадата, за да стигне новия си стопан.

— Нали я убихте тая пущина? — попита зачудена игуменът.

— Аз я хвърлих полуумряла в улея, за да се удави там, но ето я пак жива, за беда! — избъбра угрижено Огнянов. — Добре казваше дядо Стоян да я заровим при другите псета. Па отде сега и този дръвник Шерифът да се улучи тука! Поразията, дето я не сееш, там никне!

— Добре ли ги убихте и тях? Да не възкръсне някой като кучето? — рече укоризнено калугерът. — Когато човек захване подобно нещо, трябва да дойде до юс, па тогава да остави. Новак си ти, Бойчо, в тоя занаят; но хай дано няма нищо. Слухът, дето пуснахме за двамата души, приспа читачата. Но аз пак ще душа.

Между това Огнянов беше впил очи в мястото, дето бяха закопани турците. Той забележи учуден, че на това място се беше набрала значителна грамада камъни. Ни той, ни Стоян воденчарят не бяха туряли тия камъни. Той изказа удивлението си на игумена. Игуменът го успокои, като му каза, че те там ще са натрупани по някой прост случай. Те не знаеха, че Мунчо всеки ден ходеше да хвърля с попръжни камъни въз гробовете на турците; така щото беше се обрал всичкият камъняк около. Огнянов подаде ръка.

— Къде отиваш?

— Сбогом, бързам — имам куп работа с представлението. Това проклето куче ме направи да забравя цялата си роля.

— Ти какъв си?

— Графът.

— Граф? А кое ти е графството? — шегуваше се калугерът.

— Диарбекирската крепост. Харизвам го на който ще.

И Огнянов тръгна нататък.