Под игото/Част първа/XXI. Козните

Под игото Част първа, XXI. Козните
Автор: Иван Вазов

XXI. Козните

Кириак Стефчов и днес, в кафенето, остави бойното поле, но с намерение да се повърне и да се хвърли по-върло на противника си. Страшната му омраза против тоя човек, подхранена и от случаите, заглуши в душата му малкото честни чувства, задавени в бурена на низките инстинкти. Днес, в кафенето, първи път му хрумна жестоката мисъл да погуби неприятеля си чрез едно предателство. А той имаше данни и средства за него. Малките интрижки и клевети, които сееше за него, не помагаха; напротив, Огнянов ги разбиваше победоносно и растеше още в очите на света. В това го убеди особено застъпничеството на публиката при представлението на Геновева. Да беше Михалаки Алафрангата, той би извършил предателството със спокойна съвест, че прави добро нещо. Но Кириак, при всичката поквареност на душата си, чувствуваше още гнусотата на това дело, само че нямаше сила да се въздържи от него. Бясната жажда за отмъщение го гореше. Той реши да го извърши, без да излазя наяве.

— Да, тоя вагабонтин не го викат Огнянов, нито е от Лозенград, първо; второ, той е бил гоненият в Петканчовата улица, а не други, и бунтовните книжа са били негови. Доктор Соколов наистина е бил оня час у ханъмката. Хаджи Ровоама има право. Мене ми загатна такова нещо и наш Филю — пандуринът. Тя е спотаила и книжата… Как? — Не зная. Трето… но него подир малко ще узнаем. И то е най-страшното — то ще го прати не вече на Диарбекир, а на въжето… Аз ще съсипя тоя нехранимайко!

Той отиваше към калугерския метох, дето беше назначил среща с Мердевенджиева.

— Ти си била права, госпожо — каза той на Хаджи Ровоама, като влезна при нея.

— Господ да те благослови, Кириак, а аз пък досега мислех, че кривнувам малко — каза тя шеговито, но разбра добре за какво беше думата. — Какво те гони, та пъхтиш като духало?

— Карах се одеве с Огнянова.

— Тоя проклети син е завъртял ума на нашата навейничава Рада. — кипна калугерицата; — дава й някакви бунтовнишки песни да учи. Та каква е тая краста? Бунтовническите песни сега пеят варънджа и бабите. Тук са дошли с плен и пожар да оправят света! Едни да събират като мравки през целия си живот, да просят, да трупат, да пълнят, а други — да правят прах и пепел… И да са хора! Сополковци все… и наша Рада! Света Богородице, утре ще стане и тя втора Христина, да прибира комити и да се гаврят с нея и циганите. На, и завчера какви гнусотии са се пели на театрото; турците спят ли, джанъм!

— Аз се карах зле с Огнянова и реших веке да го съсипя — каза Стефчов сърдито. Но като смисли, че е неуместно да се доверява на бъбривата калугерица, той прибави: — Сиреч полицията ще прави и ще струва. Само, госпожо, мълчание.

— Та ти барем ме знаеш.

— Знам, затова казвам: мълчание. В това време се чуха стъпки на пруста. Стефчов погледна из прозореца и каза радостно:

— Мердевенджиев иде! Е? — попита той псалта, който влезе бързешката.

— Мишката в клопката — издума Мердевенджиев, като си развиваше шала от врата.

— Как? Показа ли знак?

— Пребледня, презеленя, притрепера… Той е!

— А какво каза?

— Поиска ми да го чете у себе. Това пръв път става, досега той го презираше, както презираше и мене.

Стефчов стана прав и изпляска с ръце.

— Какво? — питаше го Хаджи Ровоама в недоумение.

— И той се не сети за примката? — питаше Стефчов.

— Ни най-малко. Аз се преструвах, че четях и че нищо не виждам, пък то всичко видях: мечката спи, ама ухото й шава. — допълни гордо Мердевенджиев.

— Браво бре, Мердевен! И сатирите бяха майсторска работа. Ти си бил за редактор.

— Ама не ме оставяйте и занапред мердевен. Ти поработи за мястото, което се отваря.

— Бъди спокоен.

Псалтът поблагодари с ръка, по турски.

— Аз и тоя Попов мисля да подхлъзна. Гледа те като бик и е вярно куче на _Кралича_.

— Кой е този Краличът? — попита пак Хаджи Ровоама, учудена, че пръв път тя не знае нещо.

Стефчов, без да й отговори, гледаше разсеяно из прозореца, занят вътрешно с мислите си.

— Ха, ти знаеш ли? Вчера епитропите дохождаха в училището — обади се Мердевенджиев.

— Кои?

— Всичките. Михалаки предлагал да му обявят, че е изключен. Но другите го защитили. Марко Иванов най-силно. Само забележка му направили за песента. Нищо не излезе, с една дума.

— Бай Марко се е годил за тоя Кралич, ама един ден горчиво ще му излезе. Защо се пъха и тоя простак?

— А Мичо?

— Бай Мичо, и той за Огнянова.

— Разбира се… гарван гарвану око не вади. И Мичо, де седне, де стане, все правителството псува, както Марко псува вярата му.

— Търколило се гърнето, та си намерило захлупката — избъбра Хаджи Ровоама.

— Ами Григорът? Ами Пинков?

— И те по тяхната вода.

— Аз, да ме вземат чортовете, ако не затворя това тяхно училище! Само бухали и кукумявки ще мътят в него! — извика Стефчов разярен, като крачеше бързо назад и напред.

— Тъй, тъй, вържи попа да е мирно селото! Из тия училища излизат всички развратителни и бунтовнишки песни — отзова се калугерицата. — Ами кой бе тоя Кралич, Кириак?

— Кралич? — Кралче, бъдещето кралче на България — отговори той иронически.

Мердевенджиев си взе феса и отвори вратата.

— Па не забравяй моята работа, Кириак! — продума той умолително, като излазяше. Бедният псалт мислеше, че се касае просто за изключването на Огнянова, комуто ламтеше да вземе мястото.

— Щото е попово, то е готово…

Стефчов остана сам с калугерицата, за да се разговаря за друго едно важно събитие: годявката си с Лалка… По мръкнало той се упътваше към конака. В Пиперковата улица срещна Михалакя Алафрангата.

— Къде? — попита го тоз.

— Ти знаеш ли? „Дунав“ сваля съвсем маската на Огнянова: изображава го цял! Той бил избягнал из Диарбекир и го търсят под листо… Аз се заклевам, че той е… И името му друго било.

— Що думаш, Кириак? Тоя човек е опасен, ще изгори и невинни хорица… Аз добре предлагах вчера да му дадем двете пари — той не е за нас, тоя човек… Къде отиваш? Яви това на бея да вземе мерки…

— Не е моя работа, аз и вестника нямам, той е у Мердевенджиева и Мердевенджиев знае… — отговори Стефчов хитро, като искаше да остане на завет от подозренията в предателство. Той изложи на тях псалта, като му нарочно подхвърли името.

— Обади, обади; ще сториш голяма услуга на населението — повтори Михалаки съвсем просто и естествено, както би казал на Стефчова, че е дошла хубава риба на пазара, да иде да си купи. — Е, аз утре с Хаджията отиваме у дяда Юрдана… Аз още отсега ти честитя. То е в кърпа вързано. — И Михалаки го стисна за ръката.

— Мерси, мерси.

Смрачи се добре. Стефчов и Михалаки си шепнаха още няколко време в тъмнината, па се разделиха. Стефчов тръгна из пътя си, като тананикаше някоя любовна турска песен. Той отиваше за конака.