Под игото/Част първа/XXII. На гости у поп Ставря

Под игото Част първа, XXII. На гости у поп Ставря
Автор: Иван Вазов

XXII. На гости у поп Ставря редактиране

Нощта беше паднала хубаво, когато Соколов и Огнянов се упътиха към поп Ставревата къща. Тя беше почти накрай града. Двамата приятели изминаха няколко тъмни улици мълчешката. И двамата бяха затънали в размишления. Огнянов беше унищожил в. „Дунав“, единствения брой в града, а това го беше поразслабило. Той, и по-после, не забележи у Мердевенджиева нещо обезпокоително. После, той беше станал неизразимо дързък, дързък до безумство. Това се случава с всички ония, на които опасностите и рисковете са станали стихия. При все това, тънък облак от съмнение смущаваше душата му. Не ще ни дума, че докторът беше по-силно угрижен… Движението намаляваше, колкото се отдалечаваха от средището на града. Тесните и криви улици ставаха глухи и безлюдни. Само кучешките лаеве нарастваха.

— Бре, що има там? — попита докторът, като показа на една човешка сянка, изправена до зида. В същия миг непознатият духна нататък.

— Уплаши се тоя господин! Дай да го погнем, да го питаме защо не възприима да му кажем „добър вечер“ — каза Огнянов и се спусна по него.

Докторът не беше разположен сега за такова упражнение, обзет от тежката си грижа, но се спусна и той. Непознатият бягаше възло. Види се, че не бе чист човек или се уплаши от нечисти. Той скоро взе преднина над гонителите си, защото, ако дързостта дава криле на рамената, страхът ги туря на краката. Скоро другарите видяха, че гонят вятъра. Непознатият беше се вмъкнал в някоя вратня и никакъв шум се не чуваше. Те се изсмяха сега.

— Защо гонихме този човечец? — попита докторът.

— Аз подозирах, че е някой агентин на Стефчова… те вечер пръскат сатирите. Иска ми се да подхване ръчицата ми някого.

Соколов продължаваше да върви замислен.

— Докторе, къде се запиля? Тук е вратнята на попа — извика му Огнянов, като почука на вратнята.

Разсеяният доктор се повърна назад. Вратнята се отвори и тъмната фигура на дяда попа се изпречи там.

— Толците и отверзется вамъ! Влазяйте! Докторе! Графе! — избърбора поп Ставри весело.

Както рекохме, Огнянову остана името „Граф“ само беят го наричаше консул. Съчувствието, което Геновевиният съпруг възбуди в театъра, мина на Огнянова и по улицата. Децата го подирваха с викове: „графът, графът!“, и тичаха при него да ги милува по бузите. Дядо поп отначало ръмжеше против него, но от представлението Стефчов изгуби в него един съюзник. Из стаята на чардака се разнасяха звукове от флейта. Когато попът въведе гостите в голямата стая, те зърнаха там доста гости. Между тях — Кандов, Николай Недкович и Слепецът. Здрависаха се. Ганчо, синът на попа и другар на Бойча, донесе още ракия и мезе — зелена трушия, нарязана, поляна с дървено масло и посипана щедро с червен пипер. Флейтата беше млъкнала.

— Колчо — обади се Николай Недкович, — я карай!

Колчо подхвана пак и изсвири с голяма сполука няколко европейски мотиви.

— А бе я дайте ракийца и мезенце, да оправим гласа на свирката; забравихте ме — каза той, като спря.

— Добре правиш, Колчо. „Който си проси, той си носи“ — каза попът.

Огнянов му наля и подаде мълчаливо. Той го попипа за ръката, позна го и каза:

— Бай Огнянов, нали? Благодаря, другите ви викат граф, но една малка причина ме задържа, та не можах да ви видя като граф в театъра.

Гостите се изгледаха усмихнато.

— Бай Колчо, изпей ни калугерския тропар — помоли го Огнянов усмихнат.

Колчо прие тържествен вид, изкашля се и захвана, като подражаваше на стария черковен псалт Хаджи Атанасия:

— Благослови, господи, праведници твой: госпожа Серафима и кротка Херувима; черноока София и бяла Рипсимия; дебела Магдалина и сухата Ирина; прекрасната Еноха — светило на метоха; госпожа Парашкева — незлобивата дева; и Хаджи Ровоама — безгрешната мадама.

Колчо изреди докрай калугериците, като им прикачваше противоположни епитети на техните истински качества. Дружината се смееше гръмогласно.

— Хайде, хайде, сядайте на софрата! Какво им се насмивате на божите жени? — скара се шеговито попадията.

Насядаха всички около презръчника. Дядо поп благослови вечерята и гостите взеха да отдават подобаващата й чест, с изключение на Соколова, когото ядеше отвътре. Пред дяда попа стоеше исполинско стъкло с кехлибарено вино, за да разлива благодат наляво и надясно.

— „Вино веселит сердце человека и тело укрепляет!“ — казваше той, като доливаше чашите. — Графе, пий! Николчо, тегли почтено! Кандов, жули, ти си руски човек! Докторе, дръпни по-издебело, това не е цяр, а дар божий. Колчо, цукни, цукни, чадо мое, после ще ни изпееш влашката _„Лино, Лино, вай де мине“_.

С такава оригинална команда развеселеният дядо поп утоляваше и възбуждаше жаждата на гостите и чашите се кръстосваха, пресрещаха, чукаха и играеха кадрил. Подир вечерята й разговорите бяха въодушевени и разнообразни. Говори се, естествено, за „Геновева“ и Стефчовата „свирка“, с която дядо поп се отнесе безцеремонно. Огнянов изкусно пренесе разговора на по-незлобна почва, например, тазгодишния спор на виното. Дядо поп се намери в стихията си, като риба в морето, и изреди по-тънко качествата на вината от всичките лозя. Виното от пиклиндолските той намираше шампания над шампаниите.

— То грее като слънце, свети като злато, жълтее се като кехлибар, реже като бръснач. От такова вино пророк Давид се подмладил. Десет капки от него правят человека философ, петдесет — цар, сто драма — светец! — разправяше възторжено поп Ставри, щото да потекат лигите и на един левантски постник. Той пухна с устата си от задоволство и свещта угасна.

— Дайте, запалете — каза той.

— Дядо попе, у тебе има три работи — каза Колчо: — свещеник, свещник и свещ, ама аз ни едно не видя, право да си кажа.

— А у тебе какво има, чадо? — попита попът, който не разбра тънката ирония.

— И у мене има три работи: Колчо, Голчо и Кьорчо! Дружината се изсмя на тия остроумни шеги. Скоро разговорът стана общ. Ненадейно на улицата се чу следующата весела песен. Вероятно някой гласовит хлапак я пееше:

— Кой ти купи герданчето,
гюзел Милке Тодоркина,
герданчето — сребърното?
— Купи ми го Кириакът,
за моето бяло гърло,
аз да нося, той да гледа.

— Кой ти купи фустанчето,
гюзел Милке Тодоркина,
фустанчето — джамфезчето?
— Купи ми го Кириакът,
за моята тънка снага,
аз да нося, той да гледа.

Песента отмина и заглъхна в по-нататъшните улици. Но тя докара думата за Милка Тодоричина, близка попова съседка. Милка беше хубавичко, но развалено момиче, за което много истории се носеха из градеца, и славата му растеше всеки ден, за разтуха на хлевоустите бъбрици. Скоро изкараха и песен на Милка. Махалените се чумереха. Тям не беше драга тая съблазън в съседството: лош пример молепсва. Съветваха баща й и майка й да я венчеят за Рачка Лилов, бакърджийчето, което лудеело за нея. Но неговият баща и майка не скланяха. Кой си даваше чедото за такава изгора?

— Ами пък Лило Бакърджият защо пък не дава да му се спомене? — казваше баба попадия. — Че той за кого иска да жени своя граплю, Рача? За чорбаджийска дъщеря ли или за боярска? Милка — момиче младо, хубаво. Ех, грешило, бъркало от глупост, с тоя ум не ще остане я! Умът дохажда по нататък. Па като се обичат, нека се вземат. С обич и сговор да си живуват, както господ дал. Ами тъй по-хубаво ли е?

— А бе то момичето глупак, ама и него го не оставят на мира от изкушения лукавих — подзе дядо поп; — отде да си е чапкънин, за него наднича, де да си е песен, за него приказва. Какво ще правиш? Хората от едно правят сто, от мравката аслан! И ето сега Милка Тодоричина прочута! Аз казвах на баща й да хване тоя мечи син, Рачка, кога дойде при момичето, па надве-натри да ги обулчи и — свършена работа: булото туря перде на всичко.

— Нали думаха по-напред, че чорбаджи Стефчова син щял да взима Милка? — попита една гостенка. — Тогава момичето беше още на честта си.

— То за колко души пущаха досега! Излезе само лошо име на девойката — обърна се една друга.

— Та знайте ли? Стефчов Кириак ще се годява за Лалка Юрданова? — обади се третя.

Тия думи промушиха с остър шиш доктора.

— То се знае, на Стефчова окото бяга на голямо. — забележи попът.

— А Милка благодарна ли е от Рача? — попита Огнянов, за да отклони разговора.

— Нали ви казвам? Ходи скришом у момичето, вика се — искат се. Не трябва маяне: да им метнат едно було, та да патаса светът. Боже, Исусе Христе, прости… сгрешихме се с мирски соблазни… А утре е Свети Андрей. Ганчо, налей по едно от долноречното, че ни пресъхнаха гърлата. Анке, Михалчо, хай вървете си, татовата, легнете. Вие сте малки деца.

Децата станаха и се отдалечиха с недоволен вид; тях ги живо занимаваха приказките за кака им Милка Тодоричина.

— Според мене, да оставят тая Милка свободна; защо да я насилват непременно да се венчава? — каза Кандов.

Дядо поп изгледа Кандова.

— Как, да се не венчава? — попита в недоумение.

— Да я оставят свободна, и тя има човешки права — каза натъртено студентът.

— Ама как свободна? Да си дигне ризата на прът ли? Да се разберем де!

— Странни понятия за човешките права — забележи Николай Недкович.

— Щом не стеснява свободата на другите, може да живее, както обича, няма нищо — обясни Кандов.

— И ако стане най-разкошна, пак няма нищо? — попита попът.

— Как най-разкошна?

— Республика де! — поясни нетърпеливо попът.

Кандов го погледна в недоумение. Недкович му разправи ниско значението, което попът произволно даваше на тия думи.

— Тук е работата за принципа — отговори важно Кандов. — Напредналите идеи на нашия либерален век се стремят да еманципират жената от робската подчиненост на мъжа, наследие от варварските епохи.

— Демек, какво излазя от това? — попита попът, който не разбра нищо.

Кандов продължи обърнат към Огнянова и Недковича:

— Съвременната наука признава на жената еднакви способности с мъжа и равни права с него. Тя е била до днес жертва на цял ред глупи предразсъдки, които са стягали в железни окови волята й; тя е пъшкала под бремето на унизителни задължения, наложени ней от тиранията или животинските инстинкти на мъжете. Цяла върволица форми и узаконения са създадени за нея, да я препъват на всяка стъпка в живота!

Кандов говореше с убеждение. Той беше честно сърце; неразборчивото гълтане утопиите на разни социалистически доктринери беше смутило в него понятията за истина и лъжа; звучните слова и окръглените модни фрази значеха за него повече от реалната правда на живота; но той беше поразен от новостта им и желаеше да блесне с тях. Кандов страдаше от болезнения идеализъм на средата, дето бе живял досега. За да се отрезви, стигаше да постои няколко време в България.

— И що значат, кажете ми — продължи студентът, — ония громки думи: целомъдрие, брак, съпружеска вярност, свети майчини обязаности и други нелепости? Просто експлоатация на слабостта на жената!

— Гаче го чете на книга! — пришушна си попът.

— Господин Кандов — възрази Недкович, — всеки разбран човек съчувствува на идеите, които изказахте в началото. Но вие правите вратоломен скок и падате в безумна крайност. Вие отхвърляте законите — не на мъжа вече, а на природата; вие подравяте вечните основи, на които стои човешкото общество. Какво ще стане в света, ако унищожим брака, фамилията, майката и отнемем на жената високото й призвание?

Тук дядо поп разбра и се намуси.

— Аз искам еманципацията й.

— Пардон, вие искате деградацията й — обърна се Огнянов.

— Господин Огнянов, чели ли сте философите, които са писували по женския въпрос? Съветвам ви да ги четете.

— Кандовче! Кандовче! — обърна се попът. — Ами ти чел ли си евангелието?

— Чел съм… някога.

— Ти знаеш ли там, дето казва: Жены, своимъ мужемъ повинуитеся? И по-нататък: Сеги ради вставитъ человекъ отца своего и матеръ и прилепится къ жени своеи?

— Аз се основавам само на здравата наука, дядо попе.

— Ами от господьовата наука коя е по-здрава? — подзе сърдито дядо поп. — Ти, Кандовче, тия протестантски мисли да ги извадиш из главата си, дядовата. Бракът е тайнство великое. Без брак може ли се бе, синко? Тогава защо е черквата, защо е вярата, защо са свещеници, когато хората ще се развъждат като свинете — без венчавка, без благословия божия?

Вратата се отвори и Ганчо влезе.

— Навън, у Милкини, страшна врява — каза той.

— Каква врява?

— Не зная добре — отговори Ганчо със заекване, — но ми се чини, че Бакърджийчето е затворено там. Цялата махала се е събрала.

— Ако е Рачко, сещам се какво ще стане — каза дядо поп. — Хайде, момчета, да идем да видим; може дядо ви поп да дотрябва там. Без попска благословия нищо не става. Нека Кандовчето да си бъбре. Когато той отиваше, аз се връщах.

Всички излязоха.