Под игото/Част първа/XXX. Любезен познайник

XXIX. Една безпокойна почивка

Под игото Част първа, XXX. Любезен познайник Автор: Иван Вазов

XXXI. Тлъка в Алтъново

XXX. Любезен познайник

Карнарският хан е станцията на високия Троянски проход. Тук пътниците почиват, похапват, посгряват и тогава с нов запас от сили почват да възлизат по ребрата на Стара планина. Но една-две недели през зимата ханчето не посреща пътници, защото веявици сипват с дебели преспи стария римски друм навръх Балкана и той става непреходен. Всякакви съобщения между Тракия и Дунавска България се прекращават, додето троянските кираджии с египетски мъки не пробият тясна пътека из снега. Именно сега пътят беше затворен и ханчето пустееше. Ханджият българин, дребно, ухилено човече, с тъпоумно лице, посрещна твърде вежливо госта си и го въведе в голямата стая за гостите, която служеше и за всичко друго. Огнището гореше и Огнянов запуши чибучката.

— Имате ли други гости? — попита той ханджият.

— Нямаме гости. Балканът, като се затвори, затваря и моя хан… За къде така, аа? — попита ханджият, като изглеждаше някак любопитно госта си.

— Можеш ли свари едно кафе? — попита Огнянов, вместо да отговори.

— Можем, можем, как да не можем?… А за къде тъй, аа? — настояваше ханджият.

— За Троян.

— А откъде?

— От Бяла черква ида… Пътят добър ли е нататък?

— И аз съм от Бяла черква, но за Троян не можеш мина… Аз ти казвам, ти мене вярвай… — бъбреше ханджият, като подаваше кафето и гледаше вторачено в Огнянова, като човек, който иска да го познае.

Огнянов се наведе намръщено, за да избегне това досадно взиране. Ханджият му хвърли още един косвен поглед и се усмихна под мустак.

— Ханджи, ти си направил сладко кафе! — каза Огнянов строго и остави чашата.

— Прощавай, аа, аз мислех, че го пиеш шекерлия. Да ти направя друго!

— Не трябва!

— Не, пий, пий едно кафе — аз ти казвам, добре е…

— Какво има ново тъдява?

— Страхотии, убийства, обири всеки ден. Пътници няма, Балканът затворен, аз губя… Еле откогато изровиха Емексиз Пехливана — ти го знаеш де, — османлиите много запакостиха… Уж търсят комити, пък то — колят невинните хора. Аз ти казвам правичката, ти мене вярвай…

Огнянова удиви смелостта на ханджията: така можеше да се говори пред българин само. Затова той, в ролята си на турчин, намуси се кисело.

— Пезевенк, ти ако дрънкаш много-много, и тебе ще ти дойде нещо до главата.

— Аз зная пред кого се бъбра, аа — каза ханджият с фамилиарен тон.

Огнянов го изгледа още позачудено. Той поиска да се скара.

— Гявур, ти гаче си пиян!

— Графе, не се сърди де, че и аз на „Геновева“ плаках! — отговори ханджият вече по български и му хвана десницата да се ръкува.

Огнянов видя, че го познаха. Това му досади силно. При това, и лицето, и безочливата обноска на ханджият му бяха противни. Той го измери с поглед и попита студено:

— Отдека си, ваша милост?

— От Бяла черква, Рачко Пръдлето! — отрекомандува се ханджият и подаде пак ръка, която увисна на въздуха.

Но Рачко се не оскърби.

— Защо се боиш от мене, графе? Или се срамуваш от името ми? То ми е остало от баща ми и ми е за чест… Защото, какво става от името? Името е нищо, но човек, като е честен, тогава и името е красно. Питай в Бяла черква кого викат Пръдлето, и всеки ще ти каже. Ти мене слушай. Като е човек с честта си, то и името, например, да кажа… Аз храня къща и имам три деца — и тебе да ти се върнат, — та всеки ми има почетта, а челяк защо живей? За една чест и за едно красно име…

— Имаш право, бай Рачко, много умно приказваш.

— Имам право я, не ме гледай, че съм такъв: и аз съм дявол. Колко пъти съм посрещал тука народни. Аз, щом те видях одеве, рекох си: чакай да видим дали ще ме познай графът.

Огнянов не си припомняше да е видял някога тоя знаменит човек.

— Ти отдавна ли държиш тоя хан?

— Има година и половина, ама на „Геновева“ се улучих в Бяла черква… ти беше графът.

— А ти няма ли да ми дадеш нещо да похапна?

— Каквото дал господ, него имам. — И Рачко сложи на една габровска мазна трапеза малко фасул с червен пипер, кисело зеле и хляб.

— И аз ще ти правя другарлък — прибави любезно Рачко и седна и той да пладнува с Огнянова.

Огнянов заяде мълчаливо. Тоя Рачко му правеше лошо впечатление с безочливото си обръщение и с още по-безочливо име, особено като седна неканен. „Какъв недодялан ханджия! И малко идиот“ — мислеше си той. Като да потвърди думите му, Рачко наля две чаши и каза:

— Дай да се чукаме! Арш-марш! Да живей! — И той гаврътна чашата си с вкиселялото вино. — Ама познах те изведнъж, нали? Аз колко пъти съм посрещал тука дякона Левски и съм се чукал с него!… Той ми беше приятел… И аз съм от народните, не ме гледай, че съм такъв…

Огнянов забележи противоречие или просто лъжа, понеже дякон Левски беше умрял преди три години. Това му усили недоверието.

— Изпий си виното де! Как? Не пиеш ли? Дай аз да го изпия тогава. — И Рачко гаврътна и Огняновата чаша, като се навъси ужасно от изпития оцет.

Обедът се свърши по-скоро въпреки желанието на развеселения се Рачко.

— Стой де, що бързаш? Нали ще останеш да нощуваш тука? Аз ще те оставя малко, ще ида до Карнари… ти ме почакай. Остани тука тая вечер… ще се разговаряме. И аз съм народен.

— Благодаря, бай Рачко, извадете ми коня, аз ще мина напред.

— Ами лош е пътят. Аз ти казвам правичката; ти мене слушай… Отрязвам си главата…

— Не е нужно това — отговори сухо Огнянов, па прибави нетърпеливо: — Коня ми!

Ханджият отиде навън. Огнянов изгледа внимателно стаята и съседните дупки. Дойде му неволно на ум Къкринския хан, дето бяха издали Левски. Кръчмарите по турските села — все българи — по нужда и навик бяха привикнали да братуват с турците, затова не бяха безопасни. А това бръмкало, Рачко, беше способен по най-невинен начин да напакости.

— Конят ти е готов навън, ама пътят е лош за Троян… — каза Рачко, като се върна.

— Колко искаш за мене и за коня?

— Хе, графе, да прощаваш, аз те гостих.

— Не, кажи да ти платя, аз съм твърде благодарен от твоето гостоприемство, а най-вече от виното — каза Огнянов иронически.

— Ба, винцето го бива… но аз нито за него, нито за яденето, нито за сенцето пара не ти вземам… Аз за такива приятели…

— Кога е тъй, благодаря ти, бай Рачко — каза Огнянов, като се озърташе. — Тук няма ли други?

— Аз и момчето сме само, графе, но момчето го пратих на Бяла черква, то тая вечер ще си доде. Пък сега искам да прескокна до селото, а няма кого да оставя тука… Остани де!

Огнянов хвърли очи на един стълп, па хвана ханджият за ръка и по приятелски му каза:

— Сега потърпи, бай Рачко, да те вържа. — И Огнянов откачи с една ръка въжето, що висеше на стълпа за пирон, а с другата притискаше кръчмаря до дървото.

Кръчмарят взе това за шега.

— Сега пък ще ме връзваш ли? Връзвай! — каза той весело.

Огнянов увиваше спокойно въжето около стълпа и ханджият. Като видя сериозността на работата, той се почуди, па се разсърди:

— Не си играй де! Хайдутин ли съм, да ме връзваш? — И Рачко се размърда. Огнянов му каза натъртено:

— Ако крекнеш, ще ти разпоря корема!

Кръчмарят, втрещен, погледна силяха. Той знаеше, че графът си не поплюва на ръцете. И кротува като дете.

— Аз бих искал да вържа само устата ти, но като ле мога тях — връзвам тебе — казваше му Огнянов ухилено, като го прикова здраво за стълпа. После попита:

— Кога ще се върне твоето момче?

— Довечера. — Рачко трепереше.

— Ех, то ще те отвърже. Сбогом, бай Рачко, аз ще гоня Троян. Па помни графа — на ума си само…

И като му хвърли там няколко гроша, Огнянов яхна коня и продължи пътя си.