Под игото/Част първа/XXXI. Тлъка в Алтъново

XXX. Любезен познайник

Под игото Част първа, XXXI. Тлъка в Алтъново Автор: Иван Вазов

XXXII. Бог високо, цар далеко

XXXI. Тлъка в Алтъново

Вместо към Бяла черква Огнянов обърна сега назад към село Алтъново, сгушено на западния кът на долината. Остаяха му два часа дотам, но коня му беше съсипан и пътят мъчен, та едвам по мръкнало той стигна в селото, изпращан от виенето на вълците, които го гониха до края. Той влезе през българската махала (селото беше смесено, с турци и българи) и скоро се спря пред вратнята на бай Цанка. Бай Цанко, клисурец родом, но отдавна заселен и оселянен в това село, беше простодушен, с весел нрав и родолюбив човечец. У него често гостуваха апостолите. Той прие радостно Огнянова.

— Добре стана, че дойде у мене… Тая вечер имаме тлъка, та баре да погледаш момите ни. Няма да ти се стяга душата — рече Цанко усмихнато, като го въвеждаше в стаята.

Огнянов прибърза, та му обади, че е преследван и защо.

— Чухме, чухме и ние — каза бай Цанко; — та като сме затънтени тука, сякаш че не сме в света?

— Няма ли да ти напакостя нещо?

— Не се грижи, ти казвам; тая вечер гледай да си избереш някоя девойка… да носи байрака — шегуваше се Цанко; — на, от това прозорче ще ги изгледаш всичките, като някой цар…

Огнянов се намери в една малка тъмна стаичка. През дървеното й прозорче се гледаше в голямата, дето беше тлъката (там бяха се събрали по-личните моми и невести, за да попредат и пошият за чеиза на Цанковата дъщеря Донка). Огънят весело пламтеше и осветляваше всичките стени, украсени само с щамбата на св. Иван Рилски и с шарени глечосани блюда по полиците. Мобилите съставляваха, както във всяка по-заможна селска къща: водникът, мосандрата, лавицата и големият долап с всички покъщнини на Цанка. По постлания с козяци под седяха гостите и гостенките работници. Освен огнищния светлик тям светеха и две газени ламбици — разкош тая вечер. Огнянов отдавна не беше присъствувал на такова любопитно събрание — обичай, завещан от старината. Сгушен в тъмното килерче, той с внимание гледаше простодушните сцени от първобитния още селски живот. Вратата се отвори и при него влезе булка Цанковица, клисурчанка също, хлевоуста и бъбрива кума. Тя клекна до Огнянова и хвана да му показва, с нужните обяснения, по-личните девойки.

— Виж там оная, червенобузестата, дебелата. Тя е Чонината Стайка… Виж как жално-жално я поглежда Иван Боримечката. Той лае като овчарско куче, когато иска да я разсмее… Тя е много работна, спретната и чистофайка. Само че бързо се гои, сиромашката; ама като се ожени, ще изпусталее. Вашенките пък се кръвят, като се омъжат… Оная, дето е отляво до нея, тя е Цвета Проданова; тя се люби с оногова, дето мустаките му стоят като опърлени… Каква е гивиндийка тя, хвърля очи на четири страни! Ама инак добро момиче. До Цвета стои Драгановата Цвета, а до нея — Райка попадиина… Аз тях ги не давам за двайсет филибелишки ханъмки; видиш ли ги какви са белошийки, като патки? Цанко наш каза веднъж, че да му даде едната да я ухапе за гушата, ще й хариже памидовото лозе на Малтепе, затуй го пернах с ръжена тогава… афоресникът. А оная видиш ли отдясно, дето е до дебелата Стайка? Тя е Кара Велювата дъщеря, най-чорбаджийската. Искаха я пет души отбор ергени, но баща й не я дава… Държи я за домазлък, лалугерът недни… Знаеш, той прилича на лалугер… Иван Недялковия ще да я грабне, отрязвам си езика. Ето ти там и Рада Милкина; тя е песнопойка като славейчето на нашата слива, но е нехра — тук да си остане. По ми хваща очите Димка Тодорова, дето стои до лавицата: гледай каква напета гиздосия, да бях ергенин, аз щях да я взема — хай да я дадем тебе. Очите й са много хубави, да я порази… До наша Дона стои Пеевата мома. И тя е хем хубава, хем работна, дето се вика, не пада долу от Донка наша. И тя е гласовита като Милкината Рада, а се смее като ластовичка, слушай я само…

Тъй изправена над Бойча, в тъмнината, Цанковица изумяваше сцената от „Божествената комедия“, дето Беатриче, в ада, сочи на Данте един по един обитателите му и разказва историята им. Огнянов кое слуша, кое не, това безкрайно дърдорене на булката; той беше цял погълнат от картината, а не от тълкуването й. По-смелите девойки се шегуваха с ергените, подзимаха ги лукаво и се заливаха с весел смях. Тям отговаряха гръмогласни кикотения от мъжка страна, дето се пущаха стрели против хлевоустия пол. Закачките, глумите и шегите се сипеха като дъжд; откритите смехове посрещаха двусмислените остроти, които изкарваха руменина по най-опечените момински бузи. Цанко сам взимаше участие във веселбата; булка Цанковица шеташе около гощавката; Донка ту ставаше, ту сядаше.

— Я стига сте се превивали от смях, ами попейте пак! — извика весело стопанката, която беше оставила Бойча, за да иде да отлупи тенджерата на огъня, дето се готвеше гощавката. — Радо, Станке, нагласете някоя, та засрамете ергените, нашите ергени не струват за бъзев гребен — не пеят…

Рада и Станка не чакаха да им повторят и подхванаха една песен, а по тях — всичките песнопойки, които се разделиха на два хора: единият изпиваше един стих, а другият хор го повтаряше. Първият хор, в който бяха първокласните певици, пееше сопрано, вторият държеше по-ниска нота.

Ето песента:

Добро ле, два се млади, Добро ле, залибили,
Добро ле, залибили, Добро ле, от мънинки,
Добро ле, срещнали се, Добро ле, снощи вечер,
Добро ле, в улицата, Добро ле, в тъмнината,
Добро ле, па седели, Добро ле, хоратели.
Добро ле, месечника, Добро ле, рог подала
Добро ле, звезди небе, Добро ле, обсипаха,
Добро ле, а две млади, Добро ле, още седат,
Добро ле, още седат, Добро ле, разговарят.
Добро ле, водата й, Добро ле, скреж хванала,
Добро ле, кобиличка, Добро ле, явор стана,
Добро ле, а две млади, Добро ле, още седат.

Когато момите изкараха песента, раздадоха се похвали от ергените, които я намериха хубава и за това, че всеки взимаше въз себе си тоя любовен припев. Иван Боримечката хвърляше очи — да я изяде — на Станка Чонина, която усърдно задиряше.

— Тая песен се пее на повторки, а се играе на повращулки! — издърдора той гръмогласно.

Всички моми се изсмяха, като гледаха дяволски на Боримечката. Това беше цяла планина: ръст голиатов, сили херкулесови, лице кокалесто и грапаво, и глупавичко. При това, той беше и голям песнопоец, сиреч имаше и глас съответствен на снагата си. Боримечката се поразсърди. Той се оттегли мълчешката и след малко време излая над главите им като дърто овчарско куче — момите изпискаха уплашени, а после се разсмяха. Тогава гидийките взеха да го дразнят. Една го припя:

Иване, гълъб шарени,
Иване, тънка тополо.

Смехове. Друга пое:

Иване, мечка пустяла,
Иване, дълги саръко!

Пак кискания и смехове. Иван пламна. Той погледа с тъпо удивление бузестата Стайка Чонина, която припя тъй нелюбезно въздихающия си кавалер, и отвори уста като някоя боа, па зарева:

Пейкина леля думаше:

— Пейке ле, моме, Пейке ле,
яката думат хората,
хората, ближни комшии,
че ми си гойна, кръвена,
че ми си трудна, дебела
от чичово си ратайче.
— Лелю ле, мила леличке,
нека се думат хората,
хората, ближни комшии —
аз съм си гойна, кръвена,
и съм си тръдна дебела
от бащина си белия,
белия и загария,
че доде хляба омеся,
по кошле грозде озобя,
по ведро вино изпия…

От тая кървава подигравка Стайка се засрами; бузите й зачервеняха още по-пламенни, като че ги вапца кърмъз. Злобни кискания на дружките й я стрелиха в сърцето. Някои присмехулници с престорна простодушност попитаха:

— Мари, че как може хем грозде да се зоби, хем вино да се пие? Тая песен лъже.

— То си е явно: или песен лъже, или мома лъже… — отговориха.

Тая лукава критика още разяри Стайка, тя хвърли мъстителен поглед на победоносния Боримечка и запя с разтреперан глас:

— Пейке ле, ружо в градина,
Твоето ситно плетене
и моето често ходене,
давно не бъде залудо;
давно се, Пейке, вземеме.
— Йонко ле, черни ратаю,
да беше Пейка любила
таквиз свинари кат тебе,
свинари и говедари,
болярски черни ратаи,
с момци бих плет градила,
тебе бих, Йонко, турила
на мали врата долен праг,
та кога мина замина,
телците да си изкарвам —
чехлите да си накалям,
о тебе да ги изтривам!…

На обида кървава — отмъщение страшно. Стайка изгледа гордо сега наоколо си. Ножът й удари в живо месо. Иван Боримечката като треснат стоеше неподвижен с широко изпулени очи. Из един път страшен, неудържим хохот гръмна. Цялата тлъка беше вперила любопитни погледи в бедния Ивана. От срам и от болеж неизтърпим на самолюбието сълзи се показаха на очите му. Това още по` подлудяваше смеха наоколо. Булка Цанковица се скара`:

— Че какви са тия подкачки? Така ли прилича да се хапят моми с ергени, наместо да се галят и драгуват като гургувичета?…

— Тъй, тъй, гургувичета — избъбра една присмехулница, — и двамата в чаша да ги изпиеш.

Пак се разкикотиха веселите девойки.

— Които се карат, те се обичат — каза Цанко с помирителен тон.

Иван Боримечката излезе сърдито, като да протестира на тия думи.

— А които се обичат, те си приличат — продума Неда Ляговичина.

— Недо, ти знайш ли? И на присмех господ помага — отзова се Горанът, братовчед на Боримечката.

— Момчета, я вие викнете някоя стара хайдушка песня, да дойде сърце на място — покани ги Цанко.

Момците запяха дружно:

Сиромах Стоян, сиромах!
На два го пътя вардеха,
на третия го хванаха,
черни му върви развиха,
мъжки му ръце вързаха;
па Стояна заведоха
на Ерин попа в дворови.
Попа имаше две моми
и третя — Ружа снахица!
Ружа си мляко биеше
на мала врата градинска,
а моми двори метяха,
па си Стояну думаха:
— Байчо ле, байчо Стоене,
зарана ще те обесят
на царювите дворове,
царица позор да гледа
и царювите дечица. —

Стоян си Ружи говори:
Ружо ле, попова снахо,
не ни е жално за живот,
не ми е кило за бял свят:
юнак не жали, не плаче.
Ами те моля, Ружке ле,
ризата да ми операт,
косата да ми разрешат,
че ми е драго, Ружке ле,
кога челяка обесят,
ризата да му се белей,
чумбазът да се развява…

Огнянов изслуша с таен трепет финала на тая песен.

— Ето, тоя Стоян — помисли си той — е типът на легендарния български хайдутин: с мрачно-спокойния поглед на смъртта. Ни една дума на съжаление, на разкайване, на надежда… Иска само да умре хубавец!… Де да минеше тоя геройски фатализъм в днешния българин… Ох, тогава съм спокоен за изхода на борбата… Такава борба мечтая аз и такива сили търся… Да знаеш да умираш — ето разковничето на победата…

В това време писнаха кавалите. Свирнята, от най-напред нежна, меланхолична, заиздига се високо-високо; очите на свирачите блещяха, лицата пламтяха от въодушевление, ясните звукове звънтяха и пълнеха нощта с дивата мелодия на планините. Те пренасяха душата на балканските върхове и усои; те ти напомняха тишината на горските долини, шушненето на сенките, дето пладнуват овцете; горския миризлив босилек, планинските екове и примирането на любовната въздишка в долините… Кавалът е арфата на българските планини и полета! Всички сега слушаха омаяни и гълтаха родните и понятни звукове на тая музикална поезия. Булка Цанковица, права пред огнището, с ръце на хълбоци, заплесната, слушаше. Но в истински възторг се намираше сам Огнянов, който насмалко щеше да изпляска с ръце. Шумните разговори и смехове се подновиха. Но Огнянов отдаде внимание на разговора, в който чу името Петър Овчаров, Райчин, Спирдончето, Иван Остенът и някои други се разговаряха за бъдещето въстание.

— Аз съм вече съвсем готов за сватбата, очаквам само и револвера си от Филибе. Пратих и сто и седемдесет гроша за него; три овена отидоха — казваше Петър Овчарят, председател на местния комитет.

— Ама наздраво ние не знаем кога ще се вдигне байракът. Едни думат, по Благовец ще си закървавим ножовете, други — по Гергьовден, а вуйчо Божил го туря навръх маис… — казваше Спирдончето, снажен и хубавеляк момък.

— Ти гледай, щом кукне кукувица и се зашуми гората… но аз и сега съм готов: който час рекат.

— Ех, нашата Стара планина много юнаци е посрещала, та и нази ще посрещне — каза Иван Остенът.

— Петре, ти казваше за даскала: та двама души претупал, а? Юначага!

— Кога ще ни дойде на гости да му целуна ръчицата, дето е галила тъй хубаво? — питаше Райчин.

— Той ни превари, даскалът, ама и ние ще се погрижим да го достигнем. И наша милост отбира малко от занаята — отговори Иван Остенът.

Иван Остенът беше юнак и вещ стрелец. Убийството на Дели Ахмеда лани се приписваше нему. Затова и местните турци го извардяха, но безуспешно досега. На вечерята пиха за здравето на Огнянова.

— Да даде господ жив и здрав да го видим скоро… Взимайте пример, момчета, от него — казваше Цанко, като гаврътваше паницата с виното.

— Аз се хващам, с който иска — обади се нетърпеливата булка Цанковица, — че утре рано-рано ще ни довтаса като сокол тука.

— Хъ, що думаш, булка Цанковице? Ами аз, като бе тръгвам за К.…! — каза угрижено Райчин. — Ако дойде, вие го задръжте за кървавицата… Да се повеселим по Коледа.

— Каква е тая врява навън? — извика Цанко, като не допи виното си и стана.

Наистина, мъжки и женски викове се чуха на двора. Цанко и булката изскокнаха. Гостите наставаха също. Тозчас се завърна булката, много развълнувана, и каза:

— Свърши се и една работа, да е хаирлия.

— Какво? Какво?

— Боримечката грабнал Стайка.

Всички извикаха учудени от тая изненада.

— Грабнал я, хубостникът, и я понесъл на рамо, като гергьовско ягне, у тях си.

Вдигна се весела глъчка.

— Ами как тъй? А! Той затова излезе по-рано, а по него, Горанът, братовчед му.

— Възчакал я зад ритлите, при вратника — продължаваше булка Цанковица — и грабнал Стайка! Язък за момчето, че изгори момичето. Пусти Боримечка, кому минуваше през ума?

— Право да си кажем: те са си лика-прилика… — каза един.

— Тя е гойно сръбско свинче, той е маджарска катана — смееше се друг.

— Хай да са живи и здрави, утре ще пием червена ракия — каза Цанко.

— Па и на мене ръкав да дадат, аз си искам правото — кряскаше булка Цанковица; — то се вика, аз сватувах.

След малко гостите си излязоха развеселели.