Хайдути
Автор: Христо Ботев

<poem> Я надуй, дядо, кавала, след теб да викна - запея песни юнашки, хайдушки, песни за вехти войводи - за Чавдар страшен хайдутин, за Чавдар вехта войвода - синът на Петка Страшника! Да чуят моми и момци по сборове и по седенки; юнаци по планините, и мъже в хладни механи: какви е деца раждала, раждала, ражда и сега българска майка юнашка; какви е момци хранила, хранила, храни и днеска нашата земя хубава! Ах, че мен, дядо, додея любовни песни да слушам, а сам за тегло да пея, за тегло, дядо, сюрмашко, и за свойте си кахъри, кахъри, черни ядове! Тъжно ми й, дядо, жално ми й, ала засвири - не бой се, - аз нося сърце юнашко, глас имам меден загорски, та‘ко ме никой не чуе, песента ще се пронесе по гори и по долища - горите ще я поемат, долища ще я повторят, и тъгата ми ще мине, тъгата, дядо, от сърце! Пък който иска, та тегли - тежко му нима ще кажа? Юнакът тегло не търпи - ала съм думал и думам: Блазе му, който умее за чест и воля да мъсти - доброму добро да прави, лошия с ножа по глава, - пък ще си викна песента!

I

Кой не знай Чавдар войвода, кой не е слушал за него? Чорбаджия ли изедник, или турските сердари? Овчар ли по планината, или пък клети сюрмаси! Водил бе Чавдар дружина тъкмо до двайсет години и страшен беше хайдутин за чорбаджии и турци; ала за клети сюрмаси крило бе Чавдар войвода! Затуй му пее песента на Странджа баир гората, на Ирин-Пирин тревата; меден им кавал приглаша от Цариграда до Сръбско и с ясен ми глас жътварка от Бяло море до Дунав - по румелийски полета... Един бе Чавдар войвода - един на баща и майка, един на вярна дружина; мъничък майка остави, глупав от татка отдели, без сестра, Чавдар, без братец, ни нийде някой роднина - един сал вуйка изедник и деветмина дружина!... Хлапак дванайсетгодишен, овчар го даде майка му, по чужди врата да ходи, на чужд хляб да се научи; но стоя Чавдар, що стоя - стоял ми й от ден до пладня! И какво да ми спечели? Голям армаган на майка - тез тежки думи отровни: "Що ме си, майко, продала на чуждо село аргатин: овци и кози да паса, да ми се смеят хората и да ми думат в очите: да имам баща войвода над толкозмина дружина, три кази да е наплашил, да владей Стара планина, а аз при вуйча да седя - при тоз сюрмашки изедник! копилето му да бавя; час по час да ме нахоква, че съм се и аз увълчил, че човек няма да стана, а ще да гния в тъмница, и ще ми капнат месата на Кара баир на кола!... Проклет бил човек вуйка ми! Проклет е, майко - казвам ти, не ща при него да седя, копилето му да бавя и крастите да му завръщам. Яли ги свраки и псета! При татка искам да ида, при татка в Стара планина; татко ми да ме научи на к`ъвто иска занаят." Зави се майка, замая - камък и падна на сърце; гледа си в очи Чавдара, във очи черни, големи, глади му глава къдрава и ръда клета, та плаче. Чавдар я плахо изгледа, и с сълзи и той на очи, майка си бърже попита: "Кажи ми, мале, що плачеш? Да не са татка хванали, хванали или убили, та ти си, мале, остала сирота, гладна и жъдна?"... Прегърна майка Чавдара, в очи го черни целуна, въздъхна, та му продума: "За тебе плача, Чавдаре, за тебе, дете хубаво, писано още шарено: ти ми си, синко, едничък, едничък още мъничък, а лоши думи хортуваш; - как ще те майка прежали, да идеш, синко, с татка си, хайдутин като ще станеш! Татко ти й снощи доходял, за тебе, синко, да пита - много ме й съдил и хокал, що съм те, синко, пратила при вуйча ти, а не при него - да види и той, че има хубаво дете юначе; далеч ли да го проводи, на книга да се изучи, или хайдутин направи, по планината да ходи. Триста й заръци заръчал, в неделя да те проводя на хайдушкото сборище... Ще идеш, синко Чавдаре, едничко чедо на майка! Ще идеш утре при него; ала те клетва заклинам, ако ти й мила майка ти, да плачеш, синко, да искаш, с дружина да те не води, а да те далеч проводи, на книга да се изучиш - майци си писма да пишеш, кога на гурбет отидеш..."

Рипна ми Чавдар от радост, че при татка си ще иде, страшни хайдути да види на хайдушкото сборище; а майка ядна, жалостна, дете си мило прегърна и... пак заръда, заплака!...